Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране
?
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
BellaBass (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. В тъмнината

ИК „Хермес“, Пловдив 2007

ISBN: 978-954-26-0512-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Дванадесета глава

Вирджиния Бийч, Вирджиния

27 септември, 23:32 ч.

Лийла се намести удобно върху възглавниците на дивана и намръщено се опита да се съсредоточи върху криминалния роман в скута си. Искаше да пропъди Себастиан от главата си поне за една вечер и да спре да прахосва времето си в спомени за вечерята им заедно — като някоя влюбена до уши девойка. Сега щеше да потъне в книгата си, за да си докаже, че не е обсебена от този човек. И че в никакъв случай не се влюбва я него.

Любов. Самата дума буквално я хвърляше в паника. Не беше възможно да се влюбва в човек, който скача от самолет, и то от такава абсурдна височина, на която ти трябва кислородна маска, за бога! Нямаше да обича човек, който хуква нанякъде по всяко време на денонощието просто защото е получил инструкции по пейджъра си. Работата му го тласкаше непрекъснато в центъра на опасността — значи можеше да умре още днес или утре и да я остави сама. Сърцето й вече беше разбито веднъж и ако й се случеше за втори път, просто нямаше да го преживее.

Лийла втренчи поглед в буквите. Не беше прочела нито ред. Можеше да мисли единствено за прекрасната вечер със Себастиан преди два дълги дни. Никога през живота си не беше прекарвала по-приятна вечер с когото и да било. А той дори не я бе целунал, ако не се брои целувката по бузата, когато на другата сутрин я настани в колата й в автосервиза на Майк.

— Приятен ден, querida[1] — беше измъркал, а очите му с цвят на кафе преливаха от нежност.

О, Аллах, тя вече е влюбена в него! Ето защо не можеше да си намери място през целия уикенд и се чувстваше толкова самотна. Този нестихващ копнеж беше цената, която плащаше за това, че е позволила чувствата да надделеят над разума.

Трябваше някак да го преодолее! Хлопна книгата, скочи на крака и започна да кръстосва всекидневната. Меките турски килими заглушаваха стъпките й, докато крачеше нервно напред-назад и чупеше ръце от безсилие.

На всяка цена трябваше да избягва Себастиан; от друга страна, той се беше обадил само веднъж от тогава и това я глождеше непрестанно. Беше оставил съобщение на секретаря — питаше дали всичко е наред с колата й.

Колата й! За колата й ли го беше грижа повече или за самата нея?

Но какво значение имаше? Беше приключила с него окончателно. Всъщност не, не можеше да приключи. Ако все още не беше заченала, щеше да й се наложи да го види след две седмици.

Кожата й настръхна само като си представи как Себастиан я целува така, както само той умееше — бавно и съблазнително, сантиметър по сантиметър, докато буквално я разплаче от желание.

Тя се хвърли на дивана и изстена, като безпомощно плъзна ръка между бедрата си. Искаше го сега, тази вечер! Искаше го всяка вечер. Какво бе сторил той с грешното й тяло? Омагьосал ли я беше да не спира да мисли за него? Вежливото му поведение по никакъв начин не й помагаше да уталожи страстта си. Дори напротив желаеше го още повече.

Как да предпази сърцето си, когато тялото й я предаваше?

На вратата се почука и Лийла гузно подскочи. Изправи се и се загърна с халата си. Така й се искаше да е Себастиан, но беше сигурна, че е Джордж — досадният грък, който живееше в съседния апартамент. Най-редовно се появяваше на вратата й по никое време, за да й иска или зехтин, или сирене пармезан. Тръгна към вратата с намерението да го разкара по-бързо.

— Какво искаш, Джордж? — троснато извика тя и се надигна на пръсти, за да погледне през шпионката.

Коленете й омекнаха. Не беше съседът Джордж, а тюленът Себастиан — последния човек, от когото сърцето й имаше нужда точно сега.

Божичко! Трябваше ли да му отваря изобщо? Само той й липсваше в момента — и бездруго не можеше да го избие от ума си. Но, от друга страна, щеше да е много грубо да не го покани, особено след невероятното й гостуване в къщата му само преди два дни. Тя открехна леко вратата.

— Здравей!

Погледът му можеше да вледени и вряща вода.

— Джордж ли очакваше?

Ревност? Той ревнува! С усилие потисна вълнението, което я връхлетя при тази мисъл.

— Не. Мой съсед е. Много досаден.

— Аха! — смотолеви той. Погледът му пробяга по облеклото й. — Как си?

Направо без дъх!

— Добре съм. Много е късно.

— Да — каза той. — Съжалявам.

Лийла усети, че нещо го тревожи.

— Всичко наред ли е?

Той притисна с ръка слепоочието си, сякаш го мъчеше главоболие.

— Предварителното изслушване по делото на Ягуара мина днес.

Лийла усети тревогата в гласа му и отвори вратата по-широко. Беше се чула с Хелън следобед. Говори с нея повече от час, опитвайки се да я утеши. Себастиан имаше нужда от същото.

— Искаш ли да влезеш? — коленете й омекнаха от вълнение и страх едновременно. За нейна изненада, той май се колебаеше. Но после кимна и влезе, оглеждайки обзаведения й с вкус дом. Беше идвал веднъж, когато си поделиха бутилка вино, а после се качиха в спалнята й, за да се любят.

Не и тази вечер обаче!, закле се Лийла. Слава богу, той се настани на фотьойла. Тя седна срещу него на дивана, опитвайки се да не мисли как само преди няколко минути лежеше точно тук с ръка между бедрата си и мечтаеше за него.

— Хелън ми каза, че прокурорът е представил медицински експертизи, доказващи параноя и повишено ниво на… май беше кортизол.

Себастиан кимна.

— Прокурор е Гарет. Капитан Гарет. Няма загубено дело до този момент.

— Ужас! Хелън не ми спомена за това.

— Защото няма представа — каза Себастиан и отново разтри слепоочието си. — Не трябваше да се получава така. Имаме доказателство за невинността на Ягуар, но не успяхме да го представим навреме. Лейтенант Линдстром — едрият мъж от барбекюто у Ягуар, сещаш ли се? — е бил прострелян вчера. Открил е откраднатото от Лъвит оръжие.

— Открил го е? — зяпна от изненада Лийла. — А той добре ли е?

— Ще се оправи. Но не успя да дойде в съда. Опитахме да хвърлим върху Лъвит подозрения, свързани със смъртта на помощник-капитана, но имаме само косвени улики и не можем да докажем съмненията си, че Милър не се е самоубил.

— Милър ли? — наостри уши Лийла. — Имаш предвид Джейсън Милър?

Себастиан я погледна изненадано:

— Познаваш ли го?

— Не, но знам, че непрекъснато се навърташе около Хелън след изчезването на Гейб миналата година. Постоянно се отбиваше у тях да види как е. Дори й написал любовно писмо.

Себастиан се ококори.

— Дали не го пази все още? — попита той.

— Не, но аз го пазя. Поне така си мисля.

— Ти ли? Защо пък ти?

— Защото Хелън смяташе да го изхвърли, а на мен това писмо ми се стори доста подозрително. Последният човек, който е видял жив Гейбриъл Рено, изведнъж се оказва влюбен в жена му! Не ти ли изглежда твърде странно?

Себастиан се наведе напред.

— Къде е сега това писмо? — попита той, едва сдържайки нетърпението си. — Трябва ни оригиналният му почерк, за да докажем, че предсмъртното му писмо е било фалшифицирано.

— Защо не вземете някакъв документ от кабинета му?

— Опитахме да намерим, но се оказа, че е разчистил всичко оттам, след като е подал оставката си. Само подпис не е достатъчен, а ние имаме единствено това. Мислиш ли, че ще откриеш писмото?

— Ще го потърся — обеща Лийла. Не й се искаше се окаже, че го е подвела. — Нищо не изхвърлям — призна тя. — Най-вероятно е в магазина ми. Помня, че точно там ми го показа Хелън.

— Можем ли да отидем да го потърсим сега?

— Сега? — жената погледна към часовника на стената. — Но вече е почти полунощ!

— Права си. Съжалявам. — Той въздъхна, изправи се да си тръгва и у нея се надигна разочарование. — Не е спешно. Имаме цяла седмица да се подготвим до военния съд. Ако го намериш дотогава, обади ми се. — И се запъти към вратата.

Лийла стана и тръгна след госта, потискайки отчаяното си желание да го помоли да остане.

— Искаш ли… — Тя спря, когато той се обърна и я погледна.

Себастиан протегна ръка и я погали по бузата. Внезапната му проява на нежност я изненада.

— Трябва да ти призная нещо — каза той, неособено доволен от себе си.

— Какво? — Лийла замръзна, очаквайки да разбие сърцето й, като й каже, че между тях е свършено.

— Знам, че много ще ми се ядосаш — предрече той с изпълнен от чувство за вина поглед. Лийла усети парене в очите си. Коленете й се разтрепериха. Не можеше да й причини това точно сега — когато вече го чувстваше толкова близък. Не можеше просто ей така да разбие сърцето й и да си тръгне!

— Нищо й нямаше на колата ти оня ден.

Какво? Колата й ли? Какво общо имаше колата?

— Не разбрах…?

— Никакъв проблем със запалването нямаше. — Себастиан бръкна в джоба си и извади резервния й комплект ключове. — Аз повредих електрическата инсталация, защото исках да прекараш нощта при мен. Много съжалявам, Лийла. — Посегна към застиналата й във въздуха ръка и сложи ключовете в дланта й. — Чувството за вина ме тормози много и трябваше да ти го призная. Мога само да се надявам да ми простиш.

Да му прости? Той търсеше прошка?

От очите й рукнаха сълзи на облекчение и красивото му лице се размаза пред погледа й. Значи не възнамеряваше да разбие сърцето й.

— Знам, че ще ти е нужно време да си помислиш — заключи той и се обърна, натъжен, към вратата.

— Себастиан, чакай!

Мъжът се обърна. Надеждата в очите му я увери, че изобщо не е искал да разбие сърцето й.

— Няма за какво да ти прощавам — нежно каза Лийла. Ако беше разбрала това по-рано, можеше и да мисли така. Дребното му хитруване можеше и да я накара да се усъмни в същността му; да разбие доверието й към него. Ала той й бе доказал, че намеренията му са били чисти. — Прекарах една страхотна вечер.

Усмивката му разтопи и последните остатъци страха й.

— Трябва да я повторим в най-скоро време! — извика Себастиан и се запъти към колата си.

Ситният дъжд бе посипал косата и раменете му малки блестящи капчици, които попиваха в тялото му — също както нейните чувства към него.

Стоеше и го гледаше, докато той запали колата си, после му помаха за довиждане.

Трябва да я повторим в най-скоро време.

Лийла хлопна вратата и се облегна на нея с треперещи колене.

О, Себастиан, въздъхна тя, нямам търпение вече!

 

 

Военноморска база „Патъксент Ривър“

28 септември, 10:14 ч.

— Събужда се.

Странните думи, изречени с гласа на Хана, достигнаха до съзнанието на Лутър. Отвори очи и видя лицето й пред себе си. Косата й беше червена вместо светлокестенява, а очите й не бяха скрити зад очилата. Носеше размъкната кафява блуза с клоунска яка, но цветът й отиваше.

Той примигна, за да отпъди замайването, което отново го дърпаше към бездната на съня. Дали пък не сънува? Ако Хана започнеше да разкопчава блузата си, значи е сън.

Но Уести също беше в стаята и крачеше, намръщен, около леглото му.

— Пропуснахме предварителното изслушване, сър. — Тонът му не беше точно обвинителен, но определено звучеше раздразнено.

— Какво? — Лутър разтърка лицето си с ръка, надявайки се да отпъди усещането, че е бил бинтован като мумия часове наред. — Колко е часът? — Слънцето грееше ярко през прозореца и обагряше косата на Хана в огненочервено. — Защо не си с перуката?

Тя взе от масичката един вестник и му го подхвърли.

— Ето защо.

Лутър зашари с поглед по заглавията. Хана посочи водещата статия най-отгоре. ФБР арестува Бил Уестморланд, директор на ЦРУ.

— Уестморланд! — възкликна той. Спомни си за разговора с Валентино и потърси датата на първа страница.

Уести го наблюдаваше втренчено.

— Мамка му! — Бе проспал цялата нощ. — Нали се разбрахме да ми се обадиш.

— Обадих се и още как, сър! — каза той и мускулите на челюстта му се напрегнаха. — Дори няколко пъти.

Лутър погледна телефона до леглото си.

— Нищо не съм чул.

— Затова и дойдох до стаята ви, но онази хрътка отвън ме хвана точно като се опитвах да ви събудя. Щях и сам да занеса диска със снимките навреме за предварителното изслушване, но се тревожех да оставя Хана сама тук, без да съм го съгласувал с вас. Никой не ме е вбесявал толкова през живота ми, сър — каза той по адрес на сестра Рекс.

Лутър потръпна. Уести имаше причина да е толкова ядосан.

— Стига си му се карал! — прекъсна ги Хана и хвана ръката на Уести. — Не е виновен, че сестрата го е упоила.

Лутър беше благодарен на Хана, че го защитава, но фактът, че докосва Уести, не му харесваше особено. Също и това, че двамата бяха делили една стая през нощта.

Уести сърдито измърмори нещо, обърна се и се запъти към банята.

Лутър изведнъж проумя думите на Хана.

— Рекс ме е упоила? — Сети се за коварната й усмивка, когато му подаваше обезболяващите, и ядосано изрита завивките си. — Упоила ме е! — повтори той и стисна металната табла на леглото. Кучка! — По дяволите! Колко е часът? Съвсем ли сме изпуснали изслушването?

— Изпуснахме го! — обади се Уести от банята, докато плискаше лицето си с вода. — Десет часът е, сър.

— Мамка му! — Не му се беше случвало да псува толкова често за толкова кратко време.

— О, за бога, я стига! — каза Хана, наведена над куфара на Лутър, за да извади дрехи. — Престанете да драматизирате! Не е свършил светът. Делото на Ягуар отива пред военен съд. Е, и? Така или иначе ще го измъкнем от това недоразумение.

Тя сложи на масичката до леглото грижливо сгънати чифт дънки, риза, бельо и чисти чорапи.

— Така ще спечелим повече време, за да подготвим показанията си. Предлагам да отидем в отдел „Анализи“ към Военното разузнаване и да потърсим копието от бележника на Ърни. Щом Уестморланд е арестуван няма да има проблем да влезем.

Лутър премести поглед от приготвените на масичката дрехи към Уести, който тъкмо излизаше от банята.

— Валентино каза да не смятаме, че Хана вече е в безопасност; но ето че тя веднага захвърли маскировката! — каза той с упрек към старши сержанта и ядосано погледна към Хана.

— Казах ли ти, че така ще стане? Сега излиза, че съм виновен.

— Уести няма вина за това — поясни Хана. — Писна ми от тази маскировка. Няма смисъл от нея. Лъвит добре знае коя съм, нали изпрати човек да ме убие онази вечер. Единака е арестуван. Смятам, че съм в безопасност.

Бил Уестморланд, директорът на ЦРУ, беше Единака! Лутър се опита да го проумее.

— Но защо точно ти си била трън в очите на Уестморланд? — попита той.

Хана въздъхна:

— Не знам. Назначиха го за директор на ЦРУ след смъртта на баща ми. Може би има връзка с това. Но каквато и да е причината, той вече е извън играта. Нямам нужда от маскировката повече.

Лутър я погледна и замълча. Имаше логика в разсъжденията й, но някакво мрачно предчувствие продължаваше да го тормози. В главата му отекнаха думите на Валентино. Това ще бъде изпитание за твоя професионализъм!

— Какво смяташ да правим, старши? — обърна се той към Уести. — Да ходим ли в отдел „Анализи“?

Уести пъхна ръце в джобовете си:

— Ами да отидем.

— Ще вземем копието от бележника на Ърни. Ще ни бъде полза пред военния съд — добави Хана ентусиазирано.

Лутър изпъшка при споменаването на военния съд.

— Още не мога да повярвам, че съм проспал цели двадесет и два часа.

— Завиждам ти — каза Хана. — Как се чувстваш? Можеш ли да се изправиш?

Лутър спусна крака на пода и се опита да седне. От вътрешната страна на ръката си имаше ярка лилава подутина от иглата на системата. В рамото чувстваше само леко опъване, затова стъпи внимателно на пода и се изправи. С ужас установи, че болничната престилка прикрива само част от гърба му, а отдолу не носеше нищо.

Хана му подаде ръка, за да се облегне. Уести мина от другата му страна.

— Как се справяш? — попита Хана, докато пристъпваше полека до него.

— Много добре — каза Лутър, здраво стиснал ръката й, за да не го види отзад. Ако се погрижеше и за пикочния си мехур, щеше да се почувства още по-добре.

— Може би Уести трябва да влезе с теб в банята.

Лутър и Уести я погледнаха ужасени.

— Не — отвърна Лутър. — Ще се оправя и сам. Само ми донеси дрехите, ако обичаш. — Изчака я да се обърне и се шмугна странично в банята.

Уести се закиска тихичко, когато осъзна какво всъщност се опитва да прикрие Лутър.

— Десет минути и съм готов — каза Лутър, когато Хана му подаде дрехите. Хлопна вратата на банята под носа й, чувствайки се всичко друго, но не и герой.

 

 

Разузнавателно управление към Министерство на отбраната, отдел „Анализи“

Военновъздушна база „Болинг“

28 септември, 14:49 ч.

Лутър изтърпя щателно претърсване от охраната в отдел „Анализи“ в лицето на някакъв сержант от флота, който явно таеше скрита неприязън към тюлените като цяло.

— Хвана ме за топките — каза Уести, който премина през същата процедура. — Направо ми идеше да му счупя носа.

Ако болката не го измъчваше толкова, Лутър сигурно щеше да се засмее при вида на намръщения Уести, но в момента просто не му беше до смях. Гласовете наоколо отекваха по мраморния под на фоайето в отдел „Анализи“. Той се облегна на стената, за да изчака да ламинират новата карта за достъп на Хана. Обезболяващите, с които се бе сбогувал, напускайки болницата преждевременно, щяха да му дойдат много добре точно в този момент.

Уести го погледна изпитателно.

— Добре ли сте, сър?

— Добре съм.

— Изглеждате ужасно.

— Благодаря. И аз те обичам.

— Кръстникът ми ме очаква. Поболял се е от тревога — каза Хана развълнувано. — Ще се забавя малко, докато го уверя, че всичко е наред. После ще вземем бележника на Ърни. Асансьорите са насам.

Лутър безропотно я последва. Фланелката под ризата му беше залепнала по тялото му от пот. Когато асансьорът пристигна, той вече едва стоеше на краката си. Хана го погледна тревожно.

— Лутър, не ми изглеждаш добре.

— Добре съм. Просто трябва да поседна някъде.

— Почти стигнахме — стисна леко ръката му в знак на съчувствие.

Удоволствието от докосването й разсея за малко болката му.

Вече не й се налагаше да го докосва, както в Сабина, когато трябваше да се преструват на семейство. Но сега бяха близки, свързваше ги приятелство. Тази мисъл го крепеше и му даде сили да стигне до петия етаж, където се намираше кабинетът на директора, но в същото време го накара да осъзнае, че само това не му е достатъчно.

Жена на средна възраст в раиран костюм вдигна поглед към тях от масивното бюро в приемната.

— Добре дошли, мис Гиъри. Господин Нюмън ви очаква — топло каза тя и посочи с жест към отворената врата.

Хана повлече Лутър със себе си. Уести ги последва.

— Чичо Калеб! — извика тя радостно. — Върнах се!

Чичо Калеб, привлекателен мъж в края на петдесетте, вече беше станал от бюрото си и я чакайте с нетърпение, широко разперил ръце.

— Хана, момичето ми! — извика той, притискайки я здраво в прегръдката си. Държа я така цяла вечност. Лутър усещаше, че вълнението му е искрено. — Дай да те видя — каза директорът, когато най-после се откъсна от Хана. Огледа я от глава до пети, като задържа поглед върху развлечения й сив панталон. — Изглеждаш ужасно, като се има предвид какво си преживяла.

— Доколко си наясно с това, което се случи?

— Частично. Бях организирал мои хора да те търсят, разбира се. Мълвата твърдеше, че си в Куба! Ще трябва да ми разкажеш всичко. Важното е, че се върна жива и здрава, мястото ти е тук. Не мога да ти опиша колко се тревожех за теб.

— Добре съм, чичо Калеб — каза Хана и го потупа по бузата. — Вече наистина съм добре.

На Лутър му се стори, че човекът едва сдържа сълзите си.

— Ако нещо се случи с теб, аз… — задави се той.

— Нищо лошо няма да ми се случи. Виж, имам си лична охрана. — Тя се обърна да го запознае с Лутър и Уести. — Това са тюлените, които ме спасиха. Лейтенант Линдстром… — Лутър непохватно протегна лявата ръка и Калеб Нюмън я разтърси енергично — … и сержант Макафри.

Нюмън стисна ръката на Уести и гледайки ту единия, ту другия, каза:

— Не знам как да ви се отблагодаря, момчета. Моля седнете — посочи към тапицираните кресла и сам седна на стола зад бюрото си. — Хана, скъпа моя, разкажи ми всичко. А после аз ще ти кажа какво е моето виждане за тази история с Бил Уестморланд.

Лутър с облекчение се отпусна в креслото. Докато Хана обясняваше как смъртта на колегата й я е довела до истината за престъпленията на командир Лъвит, Лутър се опитваше да пропъди болката, поемайки си дъх дълбоко и равномерно. Беше впрегнал цялата си концентрация да измами мозъка си, че болка няма, затова до слуха му стигаха само части от разговора.

Уести седеше отдясно на Хана, наблюдаваше Нюмън внимателно и от време на време хвърляше поглед към Лутър.

— Е, какво мислиш? — попита Хана, когато разказа цялата история.

Нюмън сплете пръсти и я погледна тревожно.

— Бил Уестморланд винаги е имал твърде крайно мислене по въпроса за оказване на влияние върху чужди правителства. Затова изобщо не съм изненадан, че се е месил във вътрешното равновесие на други държави. Тревожи ме обаче въпросът защо се е захванал с теб.

— Именно. Защо точно с мен?

Нюмън поклати глава.

— Знам само, че завиждаше на баща ти за това, че всички го харесваха. Нещо, което Уестморланд никога не можа да постигне.

— Но това пак не обяснява защо би искал да се отърве от мен. Освен ако не го е направил като услуга на Лъвит.

— Знаеш ли, може и да си права. — Изглеждаше доволен от обяснението. — Мила моя, сигурно се колебаеш дали да се върнеш в организацията, която те предаде — развълнувано добави той.

— Чичо Калеб, ако един човек е корумпиран, това не прави цялата организация такава. Възнамерявам да се върна.

Мъжът я погледна разочаровано с лешниковите си очи.

— Щом така си решила. Но не спирам да се надявам, че ще промениш решението си — тъжно каза той, после рязко смени темата: — Как е Кевин?

— Добре е. Днес говорих с него. Почти е приключил дисертацията си.

— Време е да започна да убеждавам този младеж да дойде да работи при мен. Имам нещо предвид точно като за него — каза Нюмън с горда усмивка.

Хана му разказа за мустанга си, който беше напълно съсипан.

— Ще ти купя нов. Този път яркочервен със сгъваем покрив.

— Чичо Калеб, така няма да успееш да ме убедиш да остана тук.

Ентусиазмът му се стопи.

— Ясен съм ти като бял ден. Ще поговорим за това по-късно. Виждам, че лейтенант Линдстром не се чувства много добре. Бих искал, скъпа моя, ако не възразяваш, да ти назнача охрана, избрана от мен. Така се чувствам по-спокоен.

Хана се почувства неловко и погледна към Лутър и Уести.

— Няма нужда да правиш това, чичо Калеб. Що остана с тюлените известно време, трябва да им помогна във връзка с едно дело. Техният командир е виновен за смъртта на Ърни — припомни тя на кръстника си. — А сега иска да натопи техен колега и да се измъкне.

Нюмън я погледна със съчувствие.

— Разбирам. Естествено, че ще им помогнеш. Но ще се съгласиш да ми угодиш и приемеш предложението ми, изобщо няма и да забележиш моите хора. Ще нощуват в собствена каравана.

— Много добра идея. Благодаря ви — каза Лутър, преди Хана да е успяла да протестира. Също като Нюман той не смяташе, че Хана е в безопасност само защото Единака е арестуван. Валентино го бе предупредил да стои нащрек.

— Добре, чичо Калеб, ако така ще се чувстваш по-спокоен — съгласи се Хана и стана.

— Сега накъде поемаш, скъпа? — попита директорът, докато пишеше нещо на листче хартия.

— Смятам да се отбием вкъщи, за да си почине Лутър.

Това беше новина и за самия Лутър, но нямаше сили да протестира. Освен това изпитваше любопитство да види дома на Хана.

Нюмън хвърли към него изпълнен с интерес поглед, докато посягаше към писалката си. На листчето, което даде на Хана, имаше написани две имена.

— Дай това на Ирма — каза й той. — Галуърт и Стоун ще ви чакат на паркинга. Ще ги познаеш със сигурност.

Хана се наведе през бюрото и го целуна по бузата, докато вземаше листчето.

— Благодаря ти за загрижеността — прошепна тя.

Той задържа листчето за секунда и също тихо каза:

— Ти си всичко за мен, скъпа моя. Моля те, пази се.

— Ще се пазя, обещавам.

Лутър направи усилие да стане сам от стола, преди Хана да е решила да му помогне; не искаше да изглежда безпомощен.

— Благодаря ви още веднъж — извика след тях Нюмън, докато излизаха от кабинета му. Лутър вдигна ръка за довиждане.

— Ще можеш ли да вървиш до кабинета ми? — попита Хана, бавно пристъпвайки до него.

— Мисля, че ще мога.

Тя го хвана под ръка, за да може да се облегне на нея, и подаде листчето на Ирма. После бавно го поведе към асансьора.

Слязоха на третия етаж, където кипеше активна дейност. Целият етаж беше разделен на работни кабини, където десетки аналитици от отдела бяха потънали в работа — тракаха по клавиатурите си, копираха и сортираха информация. Неслучайно Хана нямаше търпение да се махне оттук. Това място изобщо не бе за нея.

— Стигнахме — каза тя и спря до една от кабините в дъното на залата. — Виждаш ли как е разчистено бюрото на Ърни?

— От някакви мъже в костюми — припомни си Лутър, плувнал в пот от мъчителното придвижване до тук.

— Страх ме беше да попитам кои са. Усетих, че бързат да потулят всичко, до което Ърни бе успял да се добере — тя отиде до бюрото си и включи факса, кратко бръмчене и пиукане машината започна да бълва хартия.

Лутър я наблюдаваше, любопитен да узнае защо го прави.

— Изпратих по факс до себе си копие от бележник на Ърни. През цялото време е било в паметта.

— Много добре си се сетила — каза той, доволен от съобразителността й, но това вече не го изненадваше толкова.

— В машината за унищожаване на документи сложих копието, което използвах, за да изпратя факса — каза Хана и потупа машината. — Когато хората на Валентино са претърсвали кабинета, са намерили единствено нарязаното копие.

— Трябва да тръгваме — каза Уести припряно.

Лутър го видя да сочи с очи нагоре. Проследи погледа му и забеляза окото на дискретно монтирана на тавана камера.

— Готови ли сме да тръгваме, Хана? — попита Лутър. Не се тревожеше толкова от камерата на тавана, за разлика от Уести. Нюмън ги наблюдаваше, какво толкова? Очевидно беше, че е искрено разтревожен за Хана, дори предложи свои хора, които да я охраняват допълнително. С четири чифта очи, денонощно вперени в нея, особено след като Валентино вече се бе погрижил за Единака, това може би щеше да се окаже най-безопасният период от живота й.

Бележки

[1] Скъпа (исп.). — Б.пр.