Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране
?
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
BellaBass (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. В тъмнината

ИК „Хермес“, Пловдив 2007

ISBN: 978-954-26-0512-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Седемнадесета глава

Общинска болница, Вирджиния Бийч

2 октомври, 10:18 ч.

Дори със затворени очи Хана усещаше нахлуващ през болничния прозорец светлина. Топлите слънчеви лъчи постепенно я разбудиха и тя бавно обърна глава, за да не засили пулсирането в слепоочието си. Стегнатата над веждата й превръзка сякаш правеше болката още по-силна. Освен туптенето в ушите си, чуваше наоколо и суетенето на болничния персонал около пациентите. Сигурно минаваше десет часа сутринта, което значеше, че вторият ден от процеса на Ягуар беше започнал отдавна.

Тази мисъл я накара рязко да отвори очи. Веднага забеляза, че столът до леглото й, на който бе седял Лутър, беше върнат отново на мястото му в ъгъла на стерилната болнична стая. Той бе неотлъчно до нея от момента, в който екипът от линейката я събуди, до ранните часове на деня, когато най-после й позволиха да поспи. Успокояващото му присъствие й помогна да понесе неприятните процедури, на които я подложиха. Направиха й рентгенови снимки. После един лекар прегледа очите й и й задаваше въпроси, докато сестрите поливаха раната й с някакви щипещи разтвори. Полицаите висяха до вратата, нетърпеливи да започнат да я разпитват. Слава богу, Лутър не само че отговори на всичките им въпроси, ами ги и помоли да останат на пост до вратата през нощта.

Когато най-после й разрешиха да поспи, той остана до нея, пренебрегвайки болничните правила за свиждане. Никой не събра смелост да го изгони от стаята. Дръпна един стол до леглото й и остана там. Преди да се унесе в сън, Хана отново премисли думите му, които толкова искрено бе изрекъл, преди да започне стрелбата. Беше казал, че е изумителна и че иска да стане част от живота й. Докато седеше до леглото й като търпелив ангел пазител, тя усети, че той очаква отговора й.

А сега вероятно се бореше да докаже невинността на Ягуар. Разбира се, това бе по-важно, отколкото да прекарва времето си заради жена, чиито планове не са да стои вкъщи и да му ражда деца. В гърдите й се надигна чувство на самота — толкова силно, че я заболя.

После я обхвана тревожност. Дали беше в безопасност? Сети се, че полицаите, заедно с Галуърт и Стоун, пазят пред вратата. А и Таня Обрадович вече бе задържана, според информацията още преди да бе заспала.

Отметна завивките си, налагаше се да отиде до тоалетната. Забеляза, че когато е в седнало положение, главата я боли много по-малко. С облекчение спусна крака на пода. Чуваше бодигардовете на Нюмън в коридора да се кискат на нещо, което полицаят бе казал.

Днес сигурно щяха да я разпитват от полицията. Не искаше да ги посреща, облечена в болничната нощница, затова се огледа за дрехите си и откри жълтия си костюм, закачен в тясното гардеробче до леглото. Отиде в банята и си взе бърз душ. Когато се облече, беше приятно изненадана, че костюмът й не е пострадал непоправимо.

Изнервена от положените усилия, излезе от банята и рязко спря. В стаята й имаше мъж. При влизането й той се обърна със свъсено от тревога лице.

— Хана, момичето ми!

— Чичо Калеб, какво правиш тук?

При вида на превръзката й той поклати виновно глава.

— Изобщо не трябваше да те пускам да тръгваш с ония тюлени, нито пък с двамата бодигардове, които уж трябваше да те пазят. Уволних ги! — Той нежно обхвана лицето й в шепи и я загледа тревожно.

— Как разбра?

— Моите хора ми докладваха. О, Хана, толкова съжалявам!

— Ти нямаш вина, чичо Калеб — увери го тя, развълнувана, че е зарязал натоварения си график, за да я посети. — Просто ние престанахме да внимаваме много след ареста на Бил Уестморланд.

— Навярно вече си разбрала, че все още си в опасност — мрачно каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да дойдеш с мен, Хана — заубеждава я настоятелно, както преди три години, когато я молеше да напусне ЦРУ. — Притеснявам се, че тук си в опасност.

Увереността, с която го каза, я разтревожи отново.

— Но нали заловиха жената, която стреля по нас!

— Това не значи нищо. Наемници под път и над път. Уестморланд ще я замести с някой друг само с едно щракване на пръстите си.

Хана настръхна от ужас.

— Но какво толкова има Уестморланд против мен — попита тя, не проумявайки причината за неговата враждебност.

Нюмън се умисли.

— Добре, ще ти кажа. Направих някои разследвания, Хана. ФБР от години го пази в тайна, но истината е, че самолетът на баща ти не е паднал случайно. Някой е бърникал в двигателя.

Значението на думите му бавно проникна в съзнанието й. Самолетът на баща й е бил свален умишлено?

— Уестморланд знаеше, че баща ти има по-големи шансове от него да стане директор на ЦРУ — мрачно продължи Нюмън. — Имаше сериозен мотив да предизвика смъртта на Алфред. Ти си негова дъщеря. Логично е да иска да отстрани и теб от пътя си — от страх да не потърсиш отмъщение.

Хана усети как кръвта й се смразява. Нещастният случай с родителите й, който я бе съсипал, в крайна сметка не се оказа нещастен случай! Баща й е бил убит заради болните амбиции на Уестморланд.

— Защо не си ми казал досега? — прошепна тя, замаяна от шока.

Чичо Калеб хвана раменете й и отвърна с насълзени очи:

— Исках да те предпазя. Сега разбираш ли защо не исках да работиш за ЦРУ?

Хана кимна безмълвно. Ако не го бе послушала, щеше да бъде подчинена на убиеца на родителите си. Вгледа се в красивото лице на кръстника си.

— От колко време знаеш?

— Имах съмнения от самото начало. Но подозренията на ФБР бяха разкрити едва след ареста на Уестморланд. Хана, искам да дойдеш с мен — отново настоя той. — Ела с мен още сега. Ще те изпратя със самолет на някой остров в Юкатан. Можеш да останеш там, докато събитията тук се уталожат. Няма да ти трябва нищо. Ще ти купя всичко, от което имаш нужда.

Тя се вкопчи в него, нямаше представа как да постъпи. Да тръгне веднага? Без да дочака развръзката на процеса срещу Ягуар? Без да се сбогува с Лутър?

Вгледа се в чичо Калеб и съзря в погледа му страх — страх, че може да я последва съдбата на родителите й, ако не вземе мерки. Дълбоко в себе си тя също се страхуваше, но не толкова от смъртта; страхуваше се да не разочарова Лутър, че слага себе си на преден план, въпреки компромисите, които той бе готов да направи заради нея. Той бе готов да отстъпи, ала тя — не. Беше чакала свободата си прекалено дълго; не можеше просто ей така да й обърне гръб точно сега.

— Добре — реши най-после тя, изпитвайки смесени чувства на облекчение и тревога след проявеното малодушие. — Тръгвам с теб.

* * *

Седнал на свидетелската скамейка, Лутър усещаше всяко мускулче от тялото си изопнато от напрежение. От една страна заради това, че му се наложи да остави Хана сама в болницата, въпреки кънтящото в глава му предупреждение на Валентино, а, от друга, поради факта, че адвокат Кърю до момента не успяваше да постигне никакъв напредък с делото.

Лутър беше убеден, че снимките от склада ще окажат положително влияние на процеса. Ала само пет минути след призоваването му като свидетел въпросите капитан Кърю бяха прекъснати от възражението на прокурора.

— Ваша чест — скочи на крака Гарет, — любезно ви моля да припомните на защитата кой тук е обвиняемият. Въпросите й не касаят нито клиента й, нито предявените към него обвинения.

— Възражението се приема — съгласи се адмирал Пийз. — Защитата за пореден път променя насоката на процеса — смъмри той адвокатката с едва прикрита досада.

— Но, Ваша чест, тези снимки безспорно доказват, че заниманията на командир Лъвит са подсъдни, следователно той е имал мотив за…

— Достатъчно! — изрева адмиралът. — Докато и ако изобщо командир Лъвит не бъде официално подведен под съдебна отговорност, аз няма да търпя никакви намеци и клевети от ваша страна. А сега пристъпете към конкретните обвинения срещу вашия клиент и престанете да губите времето на многоуважаемия съд!

Капитан Кърю хвърли към Лутър извинителен поглед.

— Можете да се върнете на мястото си, благодаря. — Тя сведе безпомощно глава; беше от ясно по-ясно, че се е предала.

Лутър се оттегли от свидетелската скамейка с натежали крака. Погледна към командир Лъвит, който, за разлика от предишния ден, когато се държа самоуверено и хладнокръвно, днес седеше прегърбен на третия ред от страната на обвинението и не изглеждаше особено добре. Той ясно усещаше, че престъпленията му започват да излизат наяве и рано или късно ще му се наложи да отговаря за тях. Лутър се почувства странно успокоен от смутения му вид.

ВМКС скоро щяха да се намесят, Лъвит щеше да е арестуван, а тогава Ягуар щеше да има възможност да обжалва и да отменят присъдата му. Междувременно щеше да му се наложи да търпи това позорно петно върху името си. Защитата губеше делото.

— Аз приключих, Ваша чест — измънка Кърю под носа си и хвърли изпълнен със съжаление поглед към Ягуар, който й кимна с разбиране.

Точно в този момент вратата на съдебната зала рязко се отвори.

— Позволете ми, адмирал Пийз! — Лутър разпозна асистентката на капитан Кърю. — Нося спешна пратка за защитата.

Адмиралът се намръщи, но даде знак на момичето да влезе.

Капитан Кърю пое плика с логото на куриерска служба Федекс от асистентката си. Разкъса го и започна да прехвърля съдържанието му с треперещи ръце. Всички присъстващи в залата затаиха дъх.

— Е? — подкани я адмирал Пийз. — Приключихте ли или не?

— Ваша чест! — Гласът й едва сдържаше вълнението и изненадата й. — Отправям към съда следното предложение: да свали обвиненията срещу клиента ми.

Адмирал Пийз си пое дълбоко дъх.

— На какво основание, капитан Кърю? — поиска да узнае той.

— Нямаме предмет на престъпление по обвинението за убийство — отвърна капитан Кърю и размаха документите в ръката си.

Адмирал Пийз я погледна снизходително и язвително отбеляза:

— Двамата изчезнали моряци са обявени за мъртви, адвокат Кърю.

— Така е, Ваша чест — съгласи се Кърю и застана пред него. — Двамата моряци, за които се смята, че клиентът ми е хвърлил през борда на патрулния корав „Нор’ийстър“ на деветнадесети август, са обявени за изчезнали, а по-късно — за мъртви. — Тя сложи документите на бюрото му, за да ги разгледа. — Обаче старшини Даниълс, Смит и Кийтс са мъртви от около десет години! Това са смъртните им актове.

Адмирал Пийз грабна документите, които Кърю триумфално бе оставила пред него, и внимателно започни да ги преглежда със свъсени вежди.

— Възразявам, адмирале! — извика капитан Гарет. — Защитата обяви, че е приключила преди представянето на тези материали. Това е недопустимо!

— Отхвърля се! — рязко отвърна адмирал Пийз и го погледна сърдито. — Знаете не по-зле от мен, че никой не може да бъде съден за несъществуващо престъпление.

— В такъв случай поставям под съмнение достоверността на представените документи — добави Гарет и забърза към съдията, за да ги погледне лично.

— Всеки от смъртните актове има официален печат от здравно заведение от района, в който е издаден — каза капитан Кърю в защита на представените доказателства.

Капитан Гарет огледа документите до последния препинателен знак. Отнесе ги до мястото си, за да ги свери със своите записки. Най-накрая хлътналите му бузи почервеняха от унижение и той хвърли пронизващ поглед към потъналия в стола си командир Лъвит.

После прокурорът бавно се запъти към съдията, а лъснатите му обувки отчетливо потрепваха по твърдия под на съдебната зала. Той хвърли документите обратно пред съдията и каза, едва прикривайки злобата си:

— Ваша чест, очевидно тези смъртни актове са истински и обвиняемият няма как да бъде подведен под отговорност за смъртта на Даниълс, Кийтс и Смит, ала срещу него все още стои обвинението за унищожаване на военно имущество.

— Капитан Гарет, командир Лъвит е този, който е стрелял с противотанковата пушка — отвърна адмирал Пийз. — Нали не вярвате наистина, че с оръжие с 270 градуса обсег за стрелба би улучил „Оспрей“, ако нямаше намерение да го свали?

Той грабна съдийското чукче и го стовари енергично по масата, извисявайки глас над развълнуваната глъчка в залата:

— Съдебното дело на Американските военноморски сили срещу лейтенант Рено се прекратява поради липса на достатъчно доказателства. Охрана! — Адмиралът махна към униформените служители, които бяха довели Ягуар в съдебната зала. — Отведете командир Лъвит в ареста.

— Ю-хууу! — радостно закрещяха тюлените и като по команда се струпаха около капитан Кърю, която смутено заотстъпва назад.

Лутър преметна ръка около раменете на Уести и радостно го притисна. Успяха! Ягуар беше свободен! Уести се почувства напрегнат в прегръдката му.

— Извинете, сър — каза той и се измъкна.

Лутър го проследи с поглед и забеляза, че тръгва към задния вход, откъдето току-що бе излязла съпругата на прокурора. Божичко, той наистина тръгна след жената!

Радостни възгласи в предната част на залата приковаха вниманието на Лутър. Цяла банда млади тюлени бяха вдигнали капитан Кърю на раменете си и я разнасяха наоколо, напълно глухи за заплахите й, че възнамерява да ги съди.

Себастиан изникна отнякъде и стисна ръката му.

— Успяхме, сър! Хайде да отидем при Ягуар.

Ягуар бе притиснат от своите две обезумели от радост жени. Виждайки Лутър и Себастиан, успя да се измъкне от прегръдките им, за да приеме поздравления. Сега, когато тежкото бреме на обвиненията вече го нямаше, той изглеждаше поне десет години по-млад. Другите тюлени се наредиха зад тях, за да го поздравят на свой ред.

Лутър още не можеше да се съвземе след победата, която им дойде като гръм от ясно небе. Но не проумяваше защо се чувства по-скоро тревожен, отколкото радостен! Вини го тупаше развълнувано по гърба. Теди бършеше насълзените си очи.

— Трябва да тръгвам — каза Лутър и се запъти към изхода.

Двама мъже в сини анораци препречиха пътя му, когато излезе в коридора. Лутър забеляза надписа ФБР отпред върху якетата им. Предположи, че са в района, защото придружават Таня Обрадович и са решили да минат, за да вземат показания от него, но внезапно разпозна младежа зад тях от снимките в спалнята на Хана.

— Лейтенант Линдстром? — попита по-ниският от агентите.

— Да.

— Агент Крофърд — представи се той. — Това са специален агент Хърн и Кевин Гиъри.

Лутър се здрависа с всички и с изненада установи, че ръцете на Кевин са големи колкото неговите.

— Чухме за случилото се снощи — каза агент Крофърд, поглеждайки над рамото му към съдебната зала. — Тук сме, за да вземем мис Гиъри и да ви освободим от поетия към нея ангажимент.

Лутър се почувства обиден. Но защо да се оправдава, когато безопасността на Хана стоеше на първо място?

— Къде е тя? — добави Кевин развълнувано.

Лутър усети тревожна тръпка.

— Настанена е в общинската болница — отвърна. — Беше леко одраскана от куршум вчера.

Агент Крофърд впери поглед в него.

— Когато се обадихте в офиса на Валентино вчера, пропуснахте да ни съобщите това.

— Хана не искаше брат й да се тревожи.

— Шефът няма да е особено доволен — скастри го Крофърд. — Да тръгваме! — Кимна към изхода, давайки знак на Лутър да ги води. — Далеч ли е болницата?

— Точно до портала. Ще ми кажете ли какво става?

Обзе го лошо предчувствие. Погледна назад, но Уести още не се бе върнал в залата.

— Побързай! — подкани го агент Крофърд и го побутна към изхода.

Лутър се запъти към паркинга, без да изчака Уести, а тревогата му растеше все повече.

— Искам да знам какво става! — настоя той.

Агентите не му отговориха.

— Ще караме след вас — каза Крофърд. — Кевин, ти се качи при лейтенанта и му обясни по пътя.

Кевин се пъхна в колата и Лутър плавно потегли към болницата.

— Кажи ми какво става! — отново настоя той.

Очите на Кевин имаха същия наситенозелен цвят като на сестра му.

— Уестморланд не е Единака — тихо каза Кевин.

— Не е Единака? — За част от секундата осъзна, че Единака е все още на свобода. — Кой тогава е Единака? — попита и настъпи газта.

Кевин погледна към прозореца; самият той все още не можеше да дойде на себе си.

— Нашият чичо Калеб.

* * *

Пет минути по-късно Лутър влезе със свирещи гуми в паркинга на болницата, целият облян в студена пот. Забеляза Галуърт и Стоун, които отиваха към караваната, и закова пикапа си точно пред тях, с ръка върху клаксона.

— Къде е Хана? — попита той през прозореца.

Бодигардовете се спогледаха.

— Шефът дойде и я взе със себе си — каза Стоун. — А нас ни уволни — добави той и хвърли на Лутър извинителен поглед.

— Къде я е взел? — гърлото го сърбеше да им се разкрещи.

Стоун равнодушно вдигна рамене.

— Не знам. Каза, че е кацнал в базата Оушиана. Сигурно пак оттам е излетял.

Лутър едва се сдържа да не изругае, натисна педала на газта и запраши обратно в посоката, от която бяха дошли. Кевин стисна здраво седалката си. Господи, може би се бяха разминали по пътя, без дори да е разбрал.

— Трябва да ги спрем на всяка цена — тревожно каза Кевин. Луничките се открояваха върху бледото му лице.

— Точно това ще направим — увери го Лутър, без да има представа каква преднина има Нюмън пред тях. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя колата на агентите, които ги следваха плътно. — Защо, по дяволите, Валентино не ми каза кой всъщност е Единака? — измърмори, без да очаква отговор.

— И на мен не каза. Чакаше чичо Калеб да отслаби бдителността си, за да го залови. Предполагам, че ако аз или Хана знаехме, щяхме да се държим различно и чичо Калеб щеше да се усети.

— Аз можех да го пазя в тайна от нея — настоя Лутър. — Валентино трябваше да ми каже. — Тогава предупреждението на Валентино отекна в ушите му и той се плесна по челото. — Проклет да съм, та той ме предупреди! Аз просто не съм го разбрал. Какво иска от нея? — попита мрачно.

Кевин поклати глава.

— Не знаем. Агент Крофърд ми каза едва тази сутрин, че той е предизвикал катастрофата със самолета на родителите ни.

Какво? Лутър погледна Кевин недоверчиво. Нюмън е убил родителите на Хана? Господи, това изобщо не беше добре!

— Ще успеем да го спрем! — обеща той. Не му харесваше празният поглед на Кевин. А и самият той не бе сигурен кого се опитва да успокои — Кевин или самия себе си.

Ала малко по-късно, когато премина на жълто и зави наляво по отбивката към Оушиана, един двумоторен турбовитлов самолет изрева над дърветата, буквално над главите им.

Думите на Кевин потвърдиха най-големия му страх.

— Няма да успеем — каза младежът и зарови лицето си в шепи. — Това беше самолетът на чичо Калеб.

* * *

Като директор на военно разузнаване Калеб Нюмън имаше на разположение два самолета: един реактивен „Чесна Стейшън“ — като онзи, с който загинаха родителите й, и един двумоторен турбовитлов „Бийч Кинг Еър“, подходящ за кацане върху нестандартен терен, например някоя тясна писта на полуостров Юкатан.

Със свит на топка стомах Хана гледаше как бетонната писта в базата Оушиана се смалява под тях. За последно бе летяла с Лутър до себе си и помнеше как нервите й бяха опънати до скъсване. Този самолет беше доста по-малък, освен това главата й туптеше от болка, а в душата й бушуваха куп смесени чувства. Усети, че й се повдига.

Причината не беше само страхът й от летене. Нещо не бе наред, но какво? Дали новината, че родителите й са били убити, я караше да се чувства така? Избърса потните си длани в панталона си. Господи, толкова объркана се чувстваше, че дори не можеше да мисли. Стисна здраво подлакътниците на седалката си. Нюмън я потупа по ръката.

— Нервна ли си, миличка?

— Добре съм — излъга тя.

— Всичко ще е наред. Представи си само — пясък, плаж и ясно синьо небе. Скоро ще се излежаваш на брега на океана в пълна безопасност.

Споменаването на океана я върна към спомените й за Куба. Дори никога повече да не чуеше плисъка на вълни през живота си, това изобщо нямаше да й липсва. Ала щеше да е грубо да го каже на глас; в крайна сметка чичо Калеб просто се опитваше да й помогне.

— Не мога вечно да се крия.

Той тревожно се вгледа в профила й.

— Разбира се, че не можеш, скъпа. Надявам се, че ще е за кратко. Само докато се разплете историята с Уестморланд.

— Веднага щом Уестморланд бъде официално премахнат от поста си обаче — изтъкна тя, твърдо решена да не се поддава втори път на увещанията му да промени плановете си, — няма да има причина, която да ми попречи да се върна в ЦРУ.

Мъжът тъжно въздъхна.

— Какво толкова може да ти предложи ЦРУ, което аз да не мога? — попита той. — Ние също имаме подразделения в чужбина. Ако толкова ти се пътува, ще те преназнача.

— Нали? — Хана се опита да потисне сарказма си. — Ти ще направиш всичко възможно да получавам най-безопасните и най-леки задачи. Не това искам, чичо Калеб. Искам да бъда полезна, значима.

— Остави това на мен — простичко каза той и се вгледа пред себе си.

Разговорът приключи просто ей така, без Хана да успее да го убеди в каквото и да било.

— Връщам се, това е решението ми — настоя тя, осъзнавайки, че се държи като малко дете.

— Голям инат си — каза той с присвити устни. — Също като майка си.

Странната му забележка я стресна.

— Какво общо има майка ми с това?

— Казах й да не се качва на онзи самолет. Виж какво й се случи, като не ме послуша — каза Нюмън необичайно грубо.

Хана се намръщи.

— Защо си й казал да не се качва? Откъде си знаел, че нещо ще се случи? — А може би е бил сигурен?

Той й хвърли бърз, загадъчен поглед.

— Работата на баща ти беше такава, скъпа моя, че никога не знаеше със сигурност кои са враговете му.

В главата й бавно започна да се загнездва ужасно подозрение. Бил Уестморланд не беше единственият човек с мотив да предизвика катастрофата. Ако Ребека Гиъри не бе придружавала съпруга си в деня на тържественото му встъпване в длъжност, щеше да остане вдовица и на чичо Калеб нямаше да му се налага да я дели с никого.

Що за ужасни мисли й минаваха през главата — нима бе възможно любимият чичо Калеб да причини смъртта на най-добрия си приятел умишлено? Никога не би го сторил.

— Мистър Нюмън, сър? — Пилотът викаше чичо Калеб в кабината.

През целия си живот бе получавала от него единствено любов и нежност, но трябваше да признае, че има нещо странно в начина, по който той се опитваше да контролира живота й.

Разговорът, който стигаше до нея от пилотската кабина, задълбочи подозренията й.

— Сър, получихме нареждания от контролната кула в Норфолк да се върнем обратно в базата Оушиана — съобщи пилотът напрегнато.

Караха ги да се върнат обратно. Но защо?

— Не променяй курса! — нареди кръстникът й. — Изкарай ни от тяхното въздушно пространство възможно най-бързо.

Твърдата нотка в гласа му накара Хана да посегне към предпазния си колан. От кого бягаше чичо Калеб и защо? Тя стана и пристъпи напред, за да чува по-добре.

— Контролна кула Норфолк — обади се пилотът. — Тук е „Кинг Еър NDI 02-А“. Не ви чувам добре. Моля, повторете.

— Свързваме ви с контролната кула в Оушиана — предаде мъжки глас, връзката изсъска и прекъсна, след което предавателят изпиука отново.

— Говори агент Крофърд от ФБР. С екипажа на самолета на Военно разузнаване ли разговарям?

— Потвърждавам — измънка пилотът.

Хана стреснато пое дъх. ФБР? Защо ФБР ще карат чичо Калеб да се върне обратно, освен ако… освен ако…

Мозъкът й най-после проумя очевидното. Ами ако чичо Калеб е Единака? Ако точно той я бе пратил в Куба с налудничавото убеждение, че по този начин я предпазва от опасност? Не правеше ли същото и сега, като я водеше в Юкатан, за да й попречи да се забърква повече в тази история?

За какъв се мислеше? Нима смяташе, че е заобиколен от кукли марионетки, а той е всемогъщият им великодушен господар, който дърпа конците?

Истината достигна до съзнанието й с ужасяваща яснота. Няма никакво съмнение. Чичо Калеб е Единака. И се опитва да контролира не само нейния живот. Искаше целият свят да играе по свирката му.