Марлис Мелтън
В тъмнината (20)

Деветнадесета глава

Военноморска база „Дам Нек“

7 декември, 20:09 ч.

Себастиан никога не беше виждал балната зала на клуб „Подвижни дюни“ толкова претъпкана, колкото тази вечер. Всички тюлени от отряд 12 бяха дошли да го почетат на празненството по случай оттеглянето му от активна военна служба.

Масите изглеждаха безупречно с подредения по тях порцелан и полиран до блясък кристал. Върху снежнобелите ленени покривки едва се побираха купища изискани букети от хризантеми и червени рози, а пред всеки гост беше сервиран ростбиф и деликатесна дребна порода корнуолска кокошка. Само след три седмици идваше Коледа и в единия ъгъл на залата имаше огромна, красиво украсена елха, която придаваше допълнителна празничност на цялата обстановка.

Понеже коледната елха заемаше твърде много място, масите бяха събрани една до друга, за да се освободи място на полирания до блясък дансинг, който отразяваше проблясващите светлинки от огледалната топка на тавана. Тихата, изискана музика беше подвеждаща и с нищо не намекваше за разтърсващите ритми, които съвсем скоро щяха да изпълнят помещението. Дългите опашки от хора пред открития бар постепенно засилваха глъчката в залата. Гостите очевидно се забавляваха чудесно.

Себастиан седеше на главната маса, сложена върху подиум, също като в пиршествата от Средновековието. Наблюдаваше познатите лица, насядали по масите, и едва преглъщаше вечерята си заради заседналата в гърлото му буца. Остави вилицата си и отпи от ледената вода в чашата си. Беше си дал обещание, че тази вечер ще остане верен на прочутото си хладнокръвие. Нямаше да си позволи да плаче.

Лийла, която седеше до него, облечена в спираща дъха червена рокля, проблясваща под кристалните полилеи, го погледна изпитателно.

— Добре ли си, Себастиан? — попита тя и остави вилицата в чинията си.

— Разбира се. — Насили се да й се усмихне. Но после плъзна поглед покрай нея и се загледа в Ягуар, който шепнеше нещо в ухото на Хелън; видя Лутър, който режеше месото в чинията си на малки парченца, и огромна тежест притисна гърдите му. Явно си бе дал непосилно обещание.

Лийла махна салфетката от скута си.

— Искаш ли да ме придружиш до тоалетната? — попита го неочаквано тя.

Той я погледна внимателно.

— Не се чувстваш добре ли?

— Добре съм — усмихна му се тя. — Просто не знам къде е тоалетната.

— Дадено. — Той бутна стола си назад и излезе с нея в коридора, без да обръща внимание на любопитните погледи.

Щом останаха насаме, Лийла потърси погледа му и нежно положи ръце върху силните му рамене, скрити под черната парадна униформа.

— Не мога да понеса мисълта, че го правиш заради мен — погледна го тъжно тя.

Той поклати глава.

— Кое точно имаш предвид?

— Че се оттегляш от служба заради мен. О, Себастиан, изглеждаш толкова тъжен!

Себастиан обви ръце около нейните, преливащ от обич към нея заради това, че е забелязала.

— Разбира се, че съм тъжен, querida. Тези мъже са били моето семейство години наред. Ще ми липсват — изкашля се, опитвайки се да премахне упоритата буца в гърлото си.

— Мога ли някак да помогна, за да ти стане по-леко? — попита Лийла, сплитайки пръстите си в неговите.

— Вече го направи — увери я той с целувка.

— Може би това ще помогне. — Тя го погледна загадъчно, бръкна в украсената с пайети чантичка, висяща на рамото й, извади оттам едно пластмасово квадратче и развълнувано му го подаде. — Нося го със себе си от няколко дни и чакам подходящ момент…

— Какво е това?

— Погледни в кръгчето. Какво виждаш?

— Знак плюс. — Себастиан бавно вдигна поглед към очите й. Усети, че пребледнява. — Същото, за което си мисля ли е?

— Искаш ли да имаш собствено семейство, Себастиан? — отвърна тя плахо.

Той усети, че му се вие свят и сложи ръка върху челото си.

— Ще имаме бебе?

Очите му блеснаха от радост.

— Радваш ли се? — попита Лийла несигурно.

Този път нямаше нужда да се насилва, за да й се усмихне.

— Querida, ти току-що ме направи най-щастливия човек на света! — извика, ухилен до ушите.

— Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен?! Ела с мен.

Изведнъж от пустия коридор, къде бе излязла, за да го успокоява, Лийла се озова завлечена в балната зала. Всички в залата забелязаха влизането им, преструвайки се учтиво, че не ги гледат с интерес. Себастиан гордо я отведе до водещия. Наведе се и прошепна нещо в ухото му.

Мъжът подаде микрофона на Себастиан.

— Искам да помоля за вниманието ви — разнесе се от тонколоните радостният му глас.

Всички се обърнаха към него.

— Знам, че тъкмо приключвате вечерята си и тортата още не е нарязана, но искам да кажа нещо много важно.

В залата настъпи почтителна тишина. Обзета от паника, Лийла потърси с поглед Хелън на почетната маса. Върху лицето на приятелката й беше изписана лека, изпълнена с очакване усмивка. Сърцето й заби неочаквано бързо. Най-вероятно Себастиан щеше да благодари на гостите си, че са уважили празненството му. Не бе изключено и да им съобщи щастливата новина, че ще става баща.

Завладя я тревога и тя нервно преглътна. Как ли щяха да го приемат другите, та двамата дори не бяха сгодени?

— Някои от присъстващите в залата ме познават от десет години, дори и повече — започна Себастиан. — Били сме заедно по целия свят, много пъти заедно сме гледали смъртта в очите. — В залата настъпи пълна тишина. — Преживявания като тези създават между хората дълбока връзка, която времето и разстоянието не могат да изтрият. Така че няма да си казваме довиждане. Вместо това, искам да помоля за вашата благословия. От днес смятам да започна нов живот.

Лийла вече не беше на себе си. Видя как Себастиан посегна към задния си джоб. Измъкна оттам кадифена торбичка, развърза връвчицата и извади отвътре пръстен с диамант. Камъкът проблесна под въртящата се огледална топка на тавана.

Себастиан коленичи, а краката на Лийла омекнаха. Тих, одобрителен шепот се разнесе сред присъстващите. Той улови двете й ръце и я погледна с най-сериозното и убедително изражение, което някога бе виждала на лицето му.

— Лийла, за мен ще е огромно удоволствие, ако дадеш съгласието си да станеш моя съпруга и майка на децата ми. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя усещаше гробната тишина в залата; всички очакваха отговора й. Лийла чакаше гласът на паниката вътре в нея да извика не!

Но ясните очи на Себастиан с цвят на кафе накараха страхливото гласче да замълчи.

— Да — прошепна тя, разтреперана от глава до пети.

Себастиан я дари с усмивка, по-блестяща и от коледната елха зад гърба му. Изправи се и й подаде микрофона.

— Кажи го на всички.

Лийла погледна стеснително към публиката.

— Да — простичко каза тя.

Залата гръмна от радостни възгласи. Пръстенът просто й залепна!

Тонколоните зад гърба й изпълниха залата с музика.

— Един танц? — попита Себастиан и повдигна вежди.

За нейно огромно облекчение, той вече не изглеждаше тъжен. Отпусна се доволна в ръцете му и си помисли: Животът ми започва днес!

* * *

Отпуснат на стола си в края на почетната маса, Лутър гледаше как Себастиан и Лийла се носят с лекота по дансинга. Бяха идеалната двойка — и двамата тъмни и елегантни, притиснати плътно един до друг. Имаше смътното усещане, че се намират в свой собствен свят.

Сякаш нож проряза гърдите му и той посегна към чашата с уиски. Надигна я и отпи малка глътка. Парливата течност потъна в гърлото му и той остави чашата обратно.

Пиенето нямаше да облекчи болката в сърцето му, която го съпътстваше непрекъснато. Искаше му се да вярва, че времето постепенно ще я излекува, но до този момент и времето не бе успяло. Повече от два месеца бяха минали, откакто Хана напусна Вирджиния Бийч заедно с брат си и агент Крофърд. Оттогава Лутър посрещаше с радост всички възможни опасни мисии. Само смъртният страх бе в състояние за кратко да успокои разбитото му сърце.

Господи, още колко време щеше да се чувства така?

— Извинете ме — измърмори той към Теди и момичето му. Без да обръща внимание на явната им загриженост, бутна назад стола си, слезе от подиума и тръгна към вратата на терасата.

Острият вятър го блъсна в лицето, когато застана до бетонния парапет и впери поглед в мрачния океан. Точно тук, на тази тераса, за пръв път се бяха събрали с момчетата от отряда, за да обсъдят обвиненията срещу Ягуар и как да му помогнат. Тук помощник-капитанът им съобщи, че Хана Гиъри е жива и че от ФБР се нуждаят от помощ, за да я върнат на родна земя. Тогава нямаше никаква представа, че един ден тя ще завладее цялото му същество.

Студеният солен вятър щипеше бузите му. Неприятното усещане му доставяше удоволствие.

Хана. Плисъкът на разбиващите се вълни в другия край на дюните сякаш нашепваше името й. Хана. Хана. Хана.

Защо, щом не бяха един за друг, винаги, когато затвореше очи, усещаше присъствието й дълбоко в себе си? Мисълта за нея напълни очите му със сълзи, но вятърът бързо ги изсуши.

Чу зад гърба си приближаващи се стъпки и рязко се обърна. Смаян, разпозна силуета на Вероника. Беше дошла на празненството на помощник-капитана заедно с мичман Питър.

— Здрасти! — поздрави го тя; гласът й звучеше някак по-различно на фона на разбиващите се зад гърба й вълни. — Видях, че излизаш навън. Исках да ти кажа нещо.

— Какво? — Как изобщо го бе привлякла Вероника, запита се той. Тъмните й очи и упоритата брадичка й придаваха неразгадаемо изражение, толкова различно от откритото лице на Хана.

— Съжалявам, че казах на Еди за онази жена Хана, с която те видях. Нямах представа, че е имал толкова много тайни.

Еди? Отне му време да осъзнае, че тя говори за командир Лъвит — същият, който се бе спотайвал около къщата на Уести, за да убие Хана, преди да е успяла да застраши безупречната му репутация.

— Добре е, че съжаляваш — язвително отвърна той, без да показва, че приема извинението й. Хрумна му, че Вероника сигурно е преспала и с Лъвит. Може би самата тя вече се отвращаваше от себе си, но Лутър все още изпитваше желание да извие красивото й вратле, задето едва не причини смъртта на Хана. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, за да не се изкуши да направи точно това.

Вероника потрепери, но запази самообладание, очевидно решена да говори с него въпреки враждебността му.

— Исках също да ти кажа, че… ти си добър човек, Лутър. Съжалявам, че не се отнесох добре с теб.

Изненадата му го остави безмълвен за кратко. Гледай ти, гледай ти! Точно в момента изобщо не се чувстваше добър. Чувстваше се ядосан, наранен и опасно непредсказуем.

— Искам да ти върна това. — Подаде му блестящ малък предмет.

Лутър осъзна, че е пръстенът, който й бе подарил; пръстен, за който беше дал пет хилядарки.

— Задръж си го — каза. Нямаше никакво желание да го докосва. За него пръстенът не означаваше нищо, дори повече от нищо. Ако Вероника насила го сложеше в ръката му, той щеше да го метне в океана.

— Сигурен ли си?

— Да. — Беше съвсем сигурен. Едва ли някога щеше да се ожени. Никога нямаше да обича друга жена така, както обичаше Хана.

— Добре. — Вероника смръщи вежди в недоумение, обърна се и се отдалечи.

Лутър се загледа след нея. Защо не можеше и той да се махне от себе си просто ей така. Тогава нямаше да му се налага да живее с ужасното чувство, че е оставил най-хубавото нещо в живота си да му се изплъзне.