Марлис Мелтън
В тъмнината (3)

Втора глава

Сантяго де Куба

19 септември, 2:54 ч.

Хана се измъкна от капана на познатия до болка сън. Седна в леглото си, обляна в студена пот, а сърцето й напираше да изскочи от гърдите й. Ако затвореше отново очи, щеше да се върне в кошмара от съня си.

Катастрофата, в която бяха загинали родителите й преди три години, сякаш бе станала вчера. От друга страна, това се оказаха трите най-дълги години от живота й. С треперещи пръсти отметна косата от влажното си лице и се огледа.

Миниатюрната луна от прозореца подсказваше, че е доста късно. Освен глухия рев на вълните отвън, Хана долови шум, който избута неприятния сън назад в съзнанието й и я накара да застане нащрек.

В коридора имаше някой. Тя си пое въздух и го задържа, слушайки приближаващите се стъпки. За нейна изненада, натрапникът спря пред вратата й.

Някой възнамерява да ме посети.

Отпусна се тихо назад, преструвайки се на заспала.

Беше притихнала в очакване; скърцането на резето сякаш се блъсна в тъпанчетата й. Вратата се отвори широко и на прага застана слаб мъж в униформа, с очертан от светлината в коридора силует.

Хана разпозна командира на войниците, които виждаше да тренират в двора. Беше чувала да се обръщат към него с името генерал Пинзон. В кобура на кръста си носеше пистолет, а идеално лъснатите му обувки проблясваха в тъмнината. Беше с половин глава по-нисък от нея.

Шансът бе на нейна страна.

Вратата хлопна зад гърба му и генералът се приближи до леглото й. Целта на посещението му стана ясна, щом започна да разкопчава панталона си.

Гнусно влечуго.

Коляното му се удари в ръба на леглото. Той се наведе напред, търсейки опора пипнешком.

Почакай…

Сега! Хана стисна главата му в хватка ключ и заби пръсти в очите му, за да го заслепи. Мъжът опита да се обърне, но в това време тя го ритна силно в корема, като не му даде възможност да посегне към пистолета си. Той се удари в отсрещната стена с глухо тупване и се свлече надолу.

Хана се хвърли към него. Преди да постъпи във Военното разузнаване, беше преминала обучение в тренировъчен лагер на ЦРУ, където я бяха учили как да обезврежда врага, дори ако не разполага с оръжие. Но заради тъмнината и притока на адреналин в кръвта й, ударът, който трябваше да уцели врата му странично, попадна в мъртва точка.

Хряс! Чу звук на счупени хрущяли в гърлото му. Той отвори широко уста и стисна шията си с ръце, напразно борейки се за въздух. Хана грабна пистолета му, преди да успее да я застреля.

Тя се дръпна назад, гледайки го, ужасена, как отвари и затваря уста — като риба на сухо. Пистолетът в ръката й беше студен и тежък. Движенията на мъжа ставаха все по-немощни и накрая остана неподвижен. В стаята се чуваше само бързото й дишане.

Убих го — помисли си тя. — Току-що убих човек, без изобщо да съм имала такова намерение.

Инстинктът й за самосъхранение я извади от вцепенението. Изтича към вратата. Нямаше никакво време да обмисля действията си. Излезе бързо в празния коридор, затвори вратата зад себе си и спусна резето, залоствайки генерала вътре.

Озова се в края на коридор, който се разделяше в две различни посоки. Лутайки се, няколко пъти попадна в странни ниши, но най-накрая намери стълбите. На долната площадка, ужасена, забеляза мъже от охраната. Ако стреляше по тях, щеше да вдигне шум. Спря да провери с колко патрона разполага. Пълнителят се оказа празен. Пистолетът не й вършеше работа.

Захвърли го в шахтата на стълбището, което незабавно предизвика суматоха. Пазачите се развикаха и хукнаха към втория етаж, ала Хана се притаи в една ниша и те я подминаха. Боса, тя се спусна безшумно надолу по стълбите.

Птичите песни на двора заглушиха стъпките й, докато вървеше към кухненските помещения, откъдето се чуваше шум от течаща вода и потракване на съдове. Одраска лакътя си на грапавата мазилка, движейки се, плътно прилепнала до стената.

Не бързай!

Там имаше още пазачи. Трима палеха цигари до потъналия в зеленина фонтан. Дали мръсната й риза щеше да й помогне да остане незабелязана в тъмното?

Спря да си поеме въздух. Точно в този момент дочу вик от един от прозорците на втория етаж — нейния прозорец, установи тя, поглеждайки нагоре.

— El general esta muertol — извика някой. — Генералът е мъртъв! А жената е изчезнала.

Всеки момент щяха да осветят района като вашингтонския Търговски център по Коледа. Това нямаше нищо общо с безшумното бягство, което си беше представяла.

Мъжете захвърлиха цигарите и грабнаха пушките си. Хана хукна към разрушената част на стената. Забеляза насочения лъч на датчик за движение, легна по корем и запълзя през тревата.

Промъкна се успешно отдолу и се изправи с треперещи крака. До ушите й достигна точно това, от което се страхуваше.

— Al esta!^[1] — Останалите двама пазачи я бяха забелязали. — Alto! Manos arroba!^[2]

Хана ускори крачка; треперещите й крака се съпротивляваха на внезапното усилие. Около нея засвириха куршуми, които се забиваха в стената, и тя се затича по-бързо. Стигна до отвора в оградата за секунди, подскочи и се хвана за горната част на стената. За неин ужас, камъкът се разтроши изпод пръстите й и тя падна обратно на земята.

Пазачите тичаха към нея, за щастие мунициите им бяха свършили. Тя подскочи отново и успя да се хване за една жилава лиана. Босите й крака дращеха по стената в търсене на опора, но напразно. Ръцете й бяха прекалено слаби от ужаса, който преживяваше.

Изхълца отчаяно. Щяха да я заловят и най-вероятно да я екзекутират заради убийството на командира им.

Туп! Туп!

Изненадващ звук я накара да погледне назад през рамо. Видя преследвачите си, прострени мъртви на земята.

Смаяна, рязко обърна глава към стената. От другата страна имаше някой, който й помагаше да избяга!

Между палмовите листа внезапно се подаде ръка, а след нея — и нечие силно рамо. Хана различи своя спасител единствено по бялото на очите му и осъзна, че е лежал върху стената, само на няколко крачки от нея.

— Хвани се за ръката ми! — грубо й нареди той.

Тя я потърси пипнешком, а сълзи от радост пареха очите й. Мъжът беше американец! Стискаше ръката й здраво и уверено. Изтегли я до себе си и отърси листата от гърлото си. Тя седна до него и с усилие успя да различи очертанията му в тъмнината. Беше в черно от глава до пети, дори по лицето му имаше маскировъчна боя.

— Хана Гиъри? — рязко попита той.

Тя усети раздразнението в гласа му.

— Да, а кой сте…

Ала той не я остави да довърши. Грабна я и я спусна от другата страна, където я очакваха друг чифт ръце. После скочи в пясъка до нея, метна я на рамо и я понесе. Хана запротестира шумно.

— Тихо! — каза командосът.

— Мога да вървя и сама!

— А виждаш ли в тъмното? — Той се придвижваше бързо и тя оцени това. Наоколо беше настанала голяма суматоха, чуваха се крясъци и стрелба.

Не можеше да види нищо в тъмнината, но той очевидно можеше. Спусна се светкавично по стръмния склон и се запъти към водата. Крясъците зад гърба им се чуваха все по-силно. По повърхността на водата зашари светлинен лъч. Вероятно го използваха като фар за корабите, но сега им беше нужен, за да я заловят отново.

Ала тя не се страхуваше. Спасителят й се движеше с енергичната увереност на супер атлет, имаше оръжие, освен това вече бяха доста далеч, защото бягаше бързо.

Земята под краката им сякаш хлътна изведнъж — като извивка на полумесец. Най-после той спря и нагазиха в дълбоката до глезените вода. Другият мъж избута по пясъка към водата надуваема лодка и здравенякът помогна на Хана да се качи в нея.

Той запали мотора и Хана се хвана здраво за седалката. Другият мъж зае мястото си на носа и те се понесоха по вълните, далеч от светлината на кръстосващия брега лъч.

Лодката се мяташе нагоре-надолу по гребена на вълните. Хана нямаше представа, че морето в залива е толкова бурно. Щеше да се удави, ако беше опитала да го преплува.

Шумовете от брега останаха далеч зад тях. Чуваше се само монотонното бръмчене на мотора. След известно време спасителят й го изгаси и лодката се плъзна бавно по вълните, докато спря напълно.

Ослушаха се. Наоколо беше тихо.

Мъжът включи радиопредавателя и изпрати сигнал с искане да ги изтеглят.

— Прието. След двадесет минути ще сме при вас. Чакайте ни. Край.

Хана отдръпна вкочанените си пръсти от ръба на лодката и треперейки от студ, каза:

— Б-б-благодаря ти.

Той се премести до нея и потърка мократа й кожа с големите си, но нежни длани.

— Добре ли си?

— Мисля, че да — каза тя. Зъбите й тракаха от студ, а превъзбуденото й допреди малко тяло започна да се предава на леденото вцепенение, което постепенно я обземаше.

— Уести, дай насам едно одеяло — помоли командосът.

Партньорът му подхвърли навит на руло пакет, който той разгъна и наметна върху раменете й. Хана се сгуши в меката материя и веднага усети топлината й.

— Какво всъщност се случи там? — попита я мъжът с неприкрито раздразнение.

— Ами… опитвах се да избягам.

Той помълча малко и каза:

— Още три часа и щяхме да те измъкнем оттам, без жива душа да разбере.

— Съжалявам. Нямах представа, че някой ще ми помогне. Кои точно сте вие?

— Морски тюлени. Аз съм лейтенант Линдстром. — Протегна ръка. — Наричай ме Лутър. Кормчията ни е старши сержант Макафри. Всички му казват Уести.

Ръката на Лутър Линдстром беше голяма и приятно топла. Хана искаше да се отпусне, но не успяваше. Погледна към Уести, по чието лице също имаше черна маскировъчна боя. Имаше и брада, за капак на всичко.

— Отряд 12? — предположи тя.

— Да — потвърди лейтенантът и издърпа ръката си. — Отвлекли са ви точно когато сте пътували към нас, за да ни донесете един бележник.

Не биваше да й припомня това. Хана опря чело на коленете си и притисна краката си, за да спре да трепери. Ужасяващите спомени от последните две седмици се занизаха пред очите й един след друг като на кинолента.

В тренировъчния лагер на ЦРУ беше обучена да се справя с изпитания по време на плен, но те приличаха на детска игра в сравнение със събитията от последните две седмици. Сега, когато вече се намираше в безопасност, чудовищният спомен от преживяното я пробождаше като нож в гърдите. Звукът, който се опита да потисне, издайнически наподобяваше хлипане.

Лейтенант Линдстром сложи ръка на гърба й.

— Хей, сега вече всичко е наред, нали те измъкнахме оттам. В пълна безопасност си. — Твърдото му бедро се докосна до нейното.

Топлината на ръката му я изгаряше през мръсната й блуза. За неин срам, тя се хвърли към него и го прегърна силно. Един толкова стабилен мъж не можеше да не е истински. Със сигурност не сънуваше.

Лейтенантът се изненада, но само след секунда я притисна близо до себе си със здравите си като стоманени вериги ръце. Водолазният костюм с нищо не прикриваше внушителните пропорции на телосложението му — широк гръден кош, стегнат корем, изсечени като от камък бедра. За пръв път в живота си Хана усети какво значи да се почувстваш крехък.

Лека-полека треперенето й спря.

— Вече съм добре — каза тя, опитвайки да се отдръпне.

Ала той я привлече обратно към себе си. Тя въздъхна и се отпусна в ръцете му. Беше прекарала последните две седмици в пълна изолация и копнееше за човешки контакт. Затвори очи, унесена от равномерните удари на сърцето му.

— Патрулният кораб идва — съобщи Уести.

Без да я пуска, лейтенантът даде знак на приближаващия патрул със специално сигнално устройство. Корабът спря до тях. Моторът му почти не се чуваше. Лутър й помогна да се качи по спуснатата към лодката им подвижна стълба.

Палубата не беше осветена. В тъмнината през целия път до военноморската база в залива Гуантанамо Хана стоя притисната до тюлена; от една страна — уплашена от нуждата си да се опре на някого, а, от друга — уверена, че той го разбира.

 

 

Американска военноморска база

Заливът Гуантанамо

19 септември, 9:16 ч.

Лутър почука няколко пъти на вратата на Хана, долепи ухо и се ослуша. Навярно бе… излязла.

Бяха се прибрали по стаите си в мъжкото спално крило на базата в Гуантанамо доста след четири сутринта. Жената изглеждаше смазана от умора и спокойно можеше да изкара в сън поне още десет часа, но самолетът, който трябваше да ги отведе обратно на родна земя, излиташе само след два часа и трябваше да побързат да се приготвят.

От стаята й не се чуваше никакъв шум и той реши, че вече е станала. Запъти се към фоайето, повече от загрижен. През двойните стъкла на вратите в задната част на сградата я забеляза — седеше на масата срещу Уести до басейна на двора.

Сцената приличаше на снимка от календар с бански костюми — с басейна и шарения чадър на фона на Карибско море. Седналата под чадъра Хана спокойно можеше да мине за модел от календара, само дето вместо бански костюм, носеше плажна рокля в прасковен цвят и сандали, които Уести вероятно й беше купил от магазина за сувенири.

Предишната нощ му беше заприличала на удавена мишка с изцапаните си дрехи. Беше я държал притисната до себе си почти час и знаеше, че е успял да я накара да се почувства истинска жена, въпреки мръсните дрехи на гърба й. Тя се беше вкопчила в него чисто по женски и той изпита задоволство от спасителната мисия, въпреки че не бе протекла точно според очакванията му.

Видя я добре чак когато пристигнаха в Гуантанамо, на силната изкуствена светлина в базата — дълга като върлина, със сплъстена коса и лице, изцапано с кал и засъхнала кръв. Изглеждаше толкова изтощена; дори му мина през ум, че може да се наложи да я изкъпе и да я сложи да спи. Разбра, че няма да се стигне дотам, когато тя учтиво хлопна вратата под носа му.

Очевидно беше намерила в банята всичко необходимо и — ако използваше един израз със спорна езикова издържаност, който обикновено караше майка му да потръпне — дяволски добре се беше почистила.

Любопитен да я види по-отблизо, той бутна вратите и излезе навън.

Току-що измитата й, късо подстригана коса с цвят на череша откриваше голата й шия. Когато тя се обърна в неговата посока, му беше нужно усилие да се концентрира, за да не се препъне в собствените си крака.

Чифт зелени очи се взряха в него от осеяно с лунички лице, ала въпреки тях, кожата й изглеждаше прозрачна. Имаше извити вежди, малък правилен нос и широка уста с плътни розови устни, дори без да слага червило.

Някакво неопределено чувство се надигна у него и го сграбчи за гърлото, ала той незабавно изпита желание да го потисне. Не искаше да се увлича по Хана Гиъри, която със сигурност беше пълна противоположност на обикновената жена, от която имаше нужда в живота си. Но ето го тук, принуден да стои около нея, поне докато обвиненията срещу Ягуар не отпаднат.

При вида на командира си Уести скочи на крака.

— Добро утро, сър! — поздрави той, във видимо прекрасно настроение.

Очевидно луничките на Хана действаха еднакво на всички мъже.

— Добро утро. — Лутър безпомощно насочи поглед към нея. — Здравей!

— Здрасти! — Тя го погледна с нескрит интерес, сякаш опитвайки се да го свърже с камуфлажния му образ от предишната нощ.

— Нещо против да седна при вас? — обърна се той към Уести, който тъкмо сядаше.

— Ще взема за всички ни по нещо за пиене — каза Уести и изчезна, оставяйки Лутър сам на масата с жената, която беше държал в прегръдките си, без да има представа, че е толкова дяволски привлекателна. Той седна до нея, твърдо решен да устои на чара й, и попита:

— Е, как се чувстваш? — Погледна крадешком драскотините по голите й ръце и по-дълбоката порезна рана на врата й.

— Добре съм — отвърна тя с приятно дрезгав глас. — Повечето рани са по ръцете ми.

— Може ли да видя?

Хана протегна дланите си към него.

Внезапна тръпка премина по тялото на Лутър, докато оглеждаше ожулените й, меки на вид длани с дълги, нежни пръсти.

— Можеш ли да ги свиеш? — попита той.

Тя послушно събра пръстите си в юмрук.

— Ще се оправя — погледна го и той тревожно се запита дали погледът й не успява да проникне и по-надълбоко в него.

Настъпи неловка тишина — нямаше представа как да продължи разговора.

— Доста смело от твоя страна да се опиташ да избягаш — каза той. — Съжалявам, ако съм бил прекалено рязък.

— Разбирам те напълно — усмихна му се тя. — Едва ли си изгарял от желание да убиваш някого.

Вероятно наистина виждаше дълбоко в него.

— Нямаше как да ги оставя да стрелят по теб, без да се намеся.

— Така е. Съжалявам, че се стигна дотам.

— Всичко е наред. — Всъщност изобщо не беше наред, но тогава трябваше да избира между нейния живот и този на преследвачите й — безспорно бе направил правилния избор.

Точно тогава се появи Уести с три високи чаши тъмночервен сок.

— Папая, ананас и портокал — отговори той на любопитството в погледа на Лутър. — За нещо конкретно ли ви трябвах, сър?

— След малко, старши. Седни да си изпиеш сока. Първо трябва да поговорим.

Уести седна. Хана погледна Лутър в очакване да продължи.

— Мис Гиъри…

— Хана.

— Хана… ФБР ни изпрати в Сантяго, за да ви открием. — Избърса с пръсти влагата по изпотената си чаша и продължи: — Основната причина да се заемем с това е, че се нуждаем от информацията, която сте възнамерявали да ни предоставите тогава. Без нея лейтенант Рено е просто загубен.

Жената сбърчи тревожно вежди.

— Последния път, когато говорих с него, лейтенант Рено отиваше на среща с командир Лъвит. Още тогава си помислих, че в цялата работа има нещо, което не ми харесва.

Лутър беше признателен за загрижеността й.

— Лъвит го свали от служба с обещанието да го върне обратно, когато възвърне паметта си. Тогава Ягуар беше — а и все още е — в отпуск по здравословни причини заради посттравматичен стрес. Но това е само хитър номер. Очевидно Ягуар е видял нещо, което Лъвит иска да му попречи да си спомни. Твоето обаждане вероятно е спасило живота му.

Очите й пламнаха.

— Той се е опитал да го убие! — възкликна тя.

— Ягуар беше притиснал до стената трима от хората на Лъвит, докато останалите пристигнем с хеликоптера. Отидохме точно навреме, но няма да повярваш какво стана в крайна сметка. Лъвит успя да убеди ВМКС, че Ягуар е открил огън по него, улучил го е в ръката, а после е започнал да стреля и по останалата част от екипа.

— Шегуваш се! — Тя пое дъх, ужасена. — Ами вашите показания?

— Представихме нашата версия, за да защитим взводния си командир, но ВМКС не повярва на нито един от нас.

— Това е нечувано!

— И ние така смятаме — каза Лутър, окуражен от подкрепата й. — Сега Ягуар се нуждае от всяка възможна помощ, за да успее да отхвърли предявените му обвинения.

— В какво точно го обвиняват?

— Унищожаване на военно имущество и две обвинения в убийство. През онзи ден на патрулния кораб е имало трима моряци. Очевидно са били хора на Лъвит, който твърди, че Ягуар ги е застрелял. А това не е така. Видяхме двама ранени да скачат през борда, за да не бъдат заловени. Ягуар застреля третия от тях при опита му да вдигне кораба във въздуха с противотанкова пушка. ВМКС го прие за самозащита. По дяволите, та той спаси живота на всички ни!

— Можеш да разчиташ на показанията ми — заяви Хана уверено.

— Има и още — предупреди я Лутър. — Командир Лъвит не краде оръжието просто за себе си. Оказва се, че работи за някого, когото наричат Единака.

— Кой е той?

— От ФБР не искат да ни кажат, но специален агент Валентино смята, че е някой, когото ти познаваш.

Тя повдигна вежди в недоумение.

— Какво го кара да мисли така? Не познавам такъв човек!

Лутър беше сигурен, че тя казва истината.

— Нямаме представа какво точно става — призна той. — Специален агент Валентино е доста потаен относно разследването, но все пак потвърди, че Единака упражнява влияние върху различни групировки, като ги снабдява с крадено оръжие.

— Още един Оли Норт^[3] — отбеляза Уести. — Очевидно мотивите му са политически.

— Лъвит е този, който краде оръжието и снабдява Единака, а той, от своя страна, го разпределя.

Хана подпря брадичката си с два пръста и се намръщи.

— Объркана съм — призна тя. — Кой всъщност е виновен за отвличането ми — Лъвит или Единака?

— Вероятно Единака — отвърна Лутър. — Била си отвлечена от Милослав Обрадович и съпругата му, сръбски наемни убийци — внимателно добави той. — Не мисля, че Лъвит познава такъв тип хора.

Изпъстреното с лунички лице на Хана пребледня.

— Наистина не бяха особено приветливи — съгласи се тя.

Лутър я намираше за невероятно смел човек.

— Валентино преследва Единака от години — добави той. — Този път иска да води разследването си тайно, ето защо изпрати нас, за да те измъкнем.

Зелените очи на Хана се оживиха, отразявайки мислите й. Тя придърпа напред стола си и им довери с дрезгав глас:

— Не знам дали това има някакво значение, но баща ми е бивш служител на ЦРУ. Аз също — допреди няколко години.

Лутър и Уести си размениха изненадани погледи.

— Работила си за ЦРУ?

— Обучаваха ме за оперативен агент — обясни тя с потъмнял поглед. — Точно тогава родителите ми загинаха при самолетна катастрофа и обещах на кръстника ми, че ще поработя известно време за Военното разузнаване. Той се страхуваше да не загуби и мен — добави тя с тъжна усмивка.

Господи!

— Съжалявам — отрони Лутър, усещайки необятната скръб, лъхаща от нейната изповед. — Кой е бил баща ти?

— Алфред Гиъри. Щяха да го назначат за директор на ЦРУ точно преди самолетната катастрофа. Майка ми го придружаваше.

Лутър си спомни, че беше чул за тази трагедия в новините преди около три години. Опита се да намери утешителни думи.

— Сигурно ти е било много тежко — каза непохватно той. — Да загубиш и двамата наведнъж.

Хана сведе поглед към охлузените си длани.

— Казваш, че баща ти е познавал доста хора — отбеляза Лутър. — Може би един от тях е бил Единака?

— Може би — кимна тя. — Но защо съм била отвлечена и защо точно в Куба?

— За да те предпазят от нещо? — предположи Лутър.

Тя го погледна изненадано.

— Държаха ме в изолация, почти без храна. Генералът щеше да ме изнасили. Това е доста далеч от представата ми за безопасност.

Лутър се замисли.

— Валентино каза, че генерал Пинзон е революционер. Подготвял преврат, затова Единака го снабдявал с оръжие.

— Няма да има преврат — тихо каза тя. — Генералът е мъртъв. Аз го убих.

Това неочаквано признание го озадачи. После се сети за тревожния й вик предишната нощ, че някой е мъртъв.

— Какво точно се случи? — попита той.

Нервите й трябваше да са от стомана, щом седеше и разказваше за това съвсем спокойно.

Жената скръсти ръце пред гърдите си.

— Той дойде в килията ми и единственото, за което си мислех, беше как да се добера до вратата и да се измъкна. — Тя сви рамене и за част от секундата Лутър успя да зърне в очите й преживяния ужас. — Не прецених добре нито целта, нито силата си.

Уести гледаше Хана със зяпнала уста.

— Напомнете ми да не я ядосвам, сър — каза той, впечатлен.

Лутър усети, че вратът му се схваща.

— Сигурен съм, че просто не си имала избор — успокои я той. Сети се колко здраво се бе вкопчила в него предишната нощ и разбра, че е много по-уязвима, отколкото изглежда. Без съмнение Хана бе сложна личност.

— Да поговорим за бележника — предложи Лутър. — Знаеш ли къде може да е сега?

— Беше скрит в колата ми, когато онези двамата ме отвлякоха.

— Мислиш ли, че може да е още там?

— Нямам представа къде е колата ми сега.

— В Куантико. Таня Обрадович е използвала личните ти документи и е оставила колата ти в базата, за да заблуди разследването.

— Но как Единака знае къде съм отивала?

— Навярно са подслушвали телефона ти — предположи Лутър. — А може и Лъвит да го е предупредил. Къде точно в колата беше скрила бележника? — настоя той.

— В едно отделение под таблото. Но това не е единственото копие, имам още едно в кабинета ми.

Бинго! Лутър усети как напрежението го напуска. Всичко се нареждаше чудесно, скоро щяха да имат доказателството, което им трябваше, за да разбият на пух и прах репутацията на Лъвит.

Той й се усмихна одобрително.

— Пъзелът започва да се подрежда. Ето какъв е планът. Валентино е съгласен да те държим при нас известно време, но трябва да променим външния ти вид. Знам, че не е много приятно, но ти си най-важният свидетел на Ягуар.

— Няма проблем! — увери го Хана, притваряйки зелените си очи. — Нищо няма да ме зарадва повече от това да пратя командира в затвора. Той уби колегата ми, не забравяй!

Ърнест Форестър, другия служител от Военно разузнаване. Още един човек близо до Хана, който вече не бе между живите.

— Разбира се, че не съм забравил. Сигурна ли си, че Лъвит го е убил?

— Ти как мислиш? Според информацията в бележника, който Ърни остави, той е бил на крачка да изобличи командира. Загина при автомобилна катастрофа, а шофьорът е избягал. Така и не го откриха.

— Добре, хайде тогава да намерим бележника! — каза Лутър и се обърна към Уести: — Готов ли си, старши?

Уести скочи на крака.

— Да, сър.

— Свържи се с военнотранспортния терминал, моля те. Провери дали Валентино е уредил формалностите по пътуването на мис Гиъри с нас.

— Веднага. — Уести отдаде чест и изчезна.

Бързата усмивка на Хана разтърси Лутър. Тя беше прекрасна, смела и възхитителна по начин, който бе нарушил равновесието му. Смелостта й го поразяваше. Но Хана изглеждаше толкова различна от обикновената жена, която търсеше, както бяха различни ЦРУ и Военното разузнаване. Щеше да е глупост от негова страна да позволи привлекателността й да го заслепи. Хана и той бяха просто партньори в една мисия. Прекрачването на тази граница би било много неразумно.