Нан Райън
Игра на любов (8)

Осма глава

Телеграмата пристигна още същия ден.

Съобщението дойде през нощта с един от корабите. Малко преди разсъмване в понеделник сутринта, пратеникът почука силно на външната врата на дървената къщурка, където живееха Клей и майка му Ана.

Клей се събуди веднага. Измъкна се от леглото и тревожно нахлузи панталоните си, а сърцето му биеше до пръсване в гърдите. Прокара ръка по разрешените си коси, грабна ризата и я нахлузи, докато бързаше към вестибюла.

Ана Найт го беше изпреварила и пътьом завързваше колана на пеньоара си. Двамата се спогледаха тревожно. Тя преметна дългата си плитка на гърба, пое си дълбоко въздух и отвори входната врата.

Пратеникът кимна, подаде илика и си тръгна. Писмото бе адресирано до нея: „Мисис Ана Тигарт Найт“. Подаде посланието на сина си. Той отвори плика и зачете на глас:

„Мисис Найт,

Със съжаление ви уведомяваме, че любимият ви баща, адмирал Клейтън Л. Тигарт, почина мирно в съня си в девет часа тази нощ. Той страдаше от нелечима…“

Клей подаде писмото на майка си и бавно сведе тъмнокосата си глава. Кончината на дядо му не беше голяма трагедия сама по себе си. Той беше навършил осемдесет и три години. Старият джентълмен бе останал разумен и независим до самия край. Бе настоял да остане в Дома за бивши моряци, който се бе превърнал и в негов дом през последните десет години. Бе отказвал многократните предложения да дойде в Мемфис и да живее с единствената си дъщеря и внук.

Истинската трагедия от смъртта на дядо му, мислеше си виновно Клей, бе, че с неговата кончина угасваше и надеждата му да влезе във Военноморската академия.

С пълни със сълзи светли очи, Ана Найт прегърна сина си през раменете.

— Клей, толкова съжалявам. Всяка нощ съм се молила татко да живее достатъчно дълго, за да ти помогне да отидеш в Анаполис.

— Няма нищо, майко — отвърна младежът и я потупа по ръката. — Наистина. — И той я целуна по слепоочието. — Започвай да приготвяш багажа. А аз ще отида на пристана, за да купя билети за някой от заминаващите на юг параходи.

Ана Найт кимна и рече, изпълнена с надежда:

— Да не забравяме професор Макданиълс. Той ще ти помогне с каквото може. Знам, че ще стори всичко, което зависи от него. Може би все още всичко не е изгубено, може би има шанс да влезеш в академията.

— Да, майко — отвърна смазан от мъка той, сигурен, че сега вече трябваше да стане истинско чудо, за да успее да реализира отдавнашната си лелеяна мечта.

 

 

За щастие Мери, другата „отдавна лелеяна мечта“ на Клей, му помогна много да понесе мъката по изгубената възможност. Младата девойка, изпълнена със симпатия, премахваше с целувки болката му и твърдеше, че когато човек има силно желание за нещо, той винаги намира изход. Уверяваше любимия си, че ще успее да влезе в академията. Била абсолютно сигурна в това. Ами да, нима професор Макданиълс нямаше да стори всичко възможно, за да помогне? Нямаше ли да напише препоръчителни писма за Клей и да свидетелства пред академията, че Клей получава най-високи оценки от всички в училище?

— Ще видиш, че ще влезеш в академията — повтаряше уверено тя. — Сигурна съм в това. Няма да е честно, ако не влезеш. Не при положение, че го желаеш повече от всичко друго.

— Ти си това, което желая повече от всичко друго — поправи я младежът. — Мога да понеса да не отида в Анаполис, стига да имам теб.

И това бе самата истина.

Когато Мери беше в обятията му, нищо друго нямаше толкова голямо значение. А тя доста често беше в обятията му през това дълго, знойно лято.

След онези първи споделени интимни мигове, двамата влюбени с усилие се сдържаха да не се докосват непрекъснато. Използваха всевъзможни извинения, за да остават насаме. И тогава се уединяваха в тяхното заливче или навътре в гъстата гора, или в някоя изоставена сграда. Навсякъде, където можеха да бъдат заедно, без да бъдат открити. Любеха се при всяка възможност, денем и нощем, неспособни да се наситят един на друг.

Това бе най-прекрасното лято в живота им. Дори мъчението да не могат да се докосват и целуват, когато се намираха в компанията на други хора, бе странно приятно и вълнуващо и за двамата. На Мери й се струваше особено възбуждащо да разменя крадешком погледи с Клей, докато стояха в големия салон в Лонгууд или на масата в трапезарията и разговаряха с нейните родители. Неизменно учтив, той отговаряше на многобройните въпроси на баща й за училище и работата му в памучната фабрика. Когато Джон Томас споменеше — а това той стори неведнъж — за възможността Клей да учи във Военноморската академия, Клей неизменно обясняваше, че сега, след смъртта на дядо му, имаше съвсем малък шанс да отиде в Анаполис. И умишлено не обръщаше почти никакво внимание на Мери.

Колко пъти, по време на вечеря в осветената от свещи трапезария, младото момиче бе наблюдавало мургавите пръсти на любимия си, обхванали внимателно кристалната чаша с изстуден чай и усещаше как през цялото й тяло преминава тръпка. Красивите му, артистични ръце щяха да галят и нея още същата вечер.

Мислите на Клей бяха всъщност дори по-опасни и невъздържани от нейните. Именно заради това отправяше поглед към нея колкото се може по-рядко. Понякога беше достатъчно само да я погледне как седи отсреща на масата или как се е настанила чинно върху бежовия диван в салона, за да бъде завладян от безсрамни видения. Не можеше да забрави дори за секунда нито как изглеждаше, нито колко гладка беше кожата й под лятната рокля. И се чудеше как да издържи дотогава, докато отново има възможност да я разсъблече. Мислеше, че ще се пръсне от напрежение, ако няма възможност да я люби на часа.

Сексуалното привличане помежду им беше изключително силно и двамата чувстваха, че трябва да бъдат много предпазливи. Наложително бе да се държат дискретно по всяко време.

Проблемът беше не само в това, че все още бяха прекалено млади, за да мислят за брак, а и във факта, че Клей все още не можеше да издържа съпруга. Той непрекъснато предупреждаваше любимата си, че трябва да внимават много, ако искаха да имат някаква надежда да чуят благословията на Джон Томас Пръбъл.

Мери се съгласяваше. В същото време бе сигурна, че единствено възрастта им възпираше баща й да не се съгласи незабавно. Клей не беше така уверен като нея. Аристократичните й родители успяваха да му дадат да разбере по най-фин, почти неуловим начин, че предпочитаха нещо по-добро за дъщеря си, в чиито вени течеше синя кръв.

Младежът не можеше да ги съди за това. Но се надяваше, че с времето щеше да съумее да стане достоен за своята любима.

А засега трябваше да пазят в тайна неутолимата си любов и плановете си да се оженят някой ден. Ако позволяха някой да заподозре за интимността помежду им, със сигурност щяха да ги разделят. Не можеха да рискуват подобно нещо.

Затова и двамата бяха изключително предпазливи. И въпреки това успяваха да откраднат незабравими мигове на блаженство в обятията си. Великолепните летни дни се изнизаха прекалено бързо според младите влюбени. Знаеха, че по време на смразяващата зима в Тенеси, за тайната им любов щеше да бъде два пъти по-трудно.

 

 

— Но, татко, не искам да ходя в „Света Агнеса“ — отвърна натъртено Мери.

Беше зноен съботен следобед в края на август. Девойката стоеше в отрупания с книги кабинет на баща си и поклащаше глава, смръщила вежди.

— Ще промениш мнението си, щом веднъж отидеш там, скъпа — рече уверено той.

Джон Томас Пръбъл седеше зад махагоновото си бюро, облегнат на облицования във виненочервена кожа стол, вдигнал ръце, кръстосал длани зад главата си.

— Няма. — Мери беше непреклонна. — Искам да остана тук, където са всичките ми приятели, и…

— Ще си намериш нови приятели — прекъсна я баща й.

— Не желая нови приятели. Харесвам тези, които имам.

— Слушай, Мери-Елън… — намеси се Джули Пръбъл, като стана от дългото, облицовано с кожа канапе и се приближи до дъщеря си. Обгърна тънката й талия и каза: — Мислихме, че ще бъдеш доволна.

— Защо? Дай ми поне една основателна причина да бъда доволна.

— Ами тази, че само най-привилегированите момичета имат възможност да посещават училището за млади девици „Света Агнеса“ — отговори майка й. — Двамата с баща ти желаем най-доброто за теб.

Мери въздъхна тежко.

— Знам това, майко. Но защо трябва да посещавам някакво си старомодно училище, пълно с надменни момичета?

— Няма да е чак толкова страшно — рече успокоително Джули и добави: — Вече си голяма, Мери-Елън. Навърши шестнайсет години. Време е да научиш някои неща, които не се преподават в държавните училища. Младите дами стават много културни и придобиват безупречни обноски в „Света Агнеса“.

— Какво от това? — Младото момиче направи последен опит. — Татко, моля те…

— Няма да има повече обсъждания по този въпрос. — Джон Томас Пръбъл отдели ръцете зад главата си и ги свали върху бюрото, като се подпря на него. — Когато започне първият срок в средата на септември, тръгваш в „Света Агнеса“. — После посочи към вратата. — А сега можеш да тичаш навън, детето ми. — Извади от джобчето на жилетката златния си часовник, погледна го и добави: — Минава шест, а аз имам още работа. Не забравяй, точно в осем сме канени на вечеря у семейство Симпсън.

— Татко, в началото на седмицата каза, че мога да не ходя у Симпсънови, забрави ли?

— Така ли съм казал? — погледна към съпругата си той.

Джули кимна.

— Точно така, Джон.

— Добре тогава, можеш да не идваш.

— Благодаря ти, татко.

И Мери изтича към вратата. Баща й я възпря.

— Почакай малко. Клей ще идва ли тази вечер?

Момичето се обърна.

— Така каза.

Джон Томас отвори уста да се възпротиви, но се сдържа навреме и се усмихна.

— Много добре. Значи няма да прекараш сама вечерта.

— Не — отвърна дъщеря му. — Клей ще ми прави компания.

И излезе от кабинета.

Джули затвори вратата след нея. После се обърна към съпруга си и го погледна разтревожена. Той й се усмихна.

— Ела тук, миличка.

Роклята й изшумоля леко, докато пресичаше стаята. Щом стигна до него, той я хвана за ръката и я придърпа в скута си.

— Виждам, че се притесняваш, скъпа, но не е нужно.

— Джон, представи си само, ами ако Мери-Елън продължи да си въобразява, че е влюбена в Клей? Какво ще правим тогава?

Джон Томас вдигна ръка и започна да си играе с брошката, забодена във високата, твърда яка на роклята на съпругата му, последна дума на модата.

— Някога разочаровал ли съм те?

— Не. Разбира се, че не.

— И този път също няма да те разочаровам. Знам как да се справя с Мери-Елън. Както и с Клей Найт, ако се стигне до това. Но те уверявам, че няма да е нужно.

Джули Пръбъл си отдъхна, обви ръце около шията на мъжа си и подпря челото си в неговото.

— Прости ми, Джон. Сигурно се държа като типична, прекалено покровителствено настроена майка.

— А защо да не се държиш така? — отвърна, както винаги, снизходително настроен към нея, той. — Аз пък искам да те уверя, че пред теб стои един типичен, прекалено покровителствено настроен съпруг, който няма да позволи на никой и нищо да разстрои любимата му жена. — Джули повдигна глава и впи поглед в тъмните му очи. Той добави: — Когато му дойде времето, Мери-Елън ще се омъжи за някой младеж, който ще се харесва както на нас, така и на нея. Това ти го гарантирам.