Нан Райън
Игра на любов (3)

Трета глава

Мери-Елън и Клей веднага станаха приятели.

Минаваха години и двамата играеха вечно заедно, но никой не им обръщаше особено внимание. В крайна сметка, те бяха още деца. Това, че бяха неразделни не тревожеше възрастните. Никой не виждаше причина да се тревожи, заради детската им привързаност един към друг.

Клей ходеше често в Лонгууд, както впрочем и майка му. Сега вече Ана Найт шиеше само за няколко късметлийки. Една от тези привилегировани дами бе Джули Пръбъл. Поради това Ана прекарваше голяма част от времето си с господарката на Лонгууд в консултации и проби.

Джули Пръбъл бе истински щастлива, че е една от избраниците на даровитата шивачка и се отнасяше към нея повече като към почетен гост, отколкото като наета от нея моделиерка. Никой в Лонгууд, както впрочем и в другите домове, за чиито господарки твореше, не очакваше Ана да минава през входа за прислуга. Джули Пръбъл бе предупредила слугите да пускат винаги Ана Найт през главния вход и да я канят в централния салон.

И Джон Томас, и Джули Пръбъл харесваха младата моделиерка. Но макар тя никога да не се оплакваше, на тях им беше мъчно задето, родена в уважавано семейство, което и да носеше името Тигарт, чрез брака си бе слязла няколко стъпала по-ниско в обществената йерархия.

На семейство Пръбъл се нравеше и възпитаният син на Ана, който въпреки крехката си възраст никога не правеше бели. Двамата с Мери-Елън се разбираха великолепно и това беше прекрасно! Знаеха, че не трябва да се тревожат, когато единствената им дъщеря беше с Клей. Той беше момче със силно развито чувство за отговорност и можеше да му се има доверие. Той щеше да се грижи за приятелката си.

От мига, в който се беше научила да ходи, Мери-Елън се бе превърнала в буйно палаво момиче. Обичаше да бяга, да гони, да крещи и да се катери по дърветата като всяко момче. С удоволствие бродеше из плодородните земи, навлизаше дълбоко в горите с Клей и си представяше, че двамата са смели любители на приключенията, изучаващи нови, непознати земи.

Мери-Елън обожаваше реката и когато беше с Клей, й разрешаваха да слиза до самия й бряг. Беше страшно забавно да наблюдават мощните параходи, които превозваха нагоре и надолу по Мисисипи пътници и грамадни бали памук. Очарована от трескавата дейност, която кипеше на борда им, веднъж тя попита Клей дали би искал да работи по реката, след като завърши училище. И може би да стане речен лоцман?

— Не — отвърна без колебание момчето. Сребристосивите му очи проблеснаха и то рече развълнувано: — Знаеш много добре, че искам да отида във Военноморската академия.

Тя наистина знаеше това. Клей непрекъснато говореше, че ще отиде във Военноморската академия. Събираше морски карти и атласи и книги за далечни места. Разучаваше ги в продължение на часове. Разказваше често за дядо си. Повтаряше пред Мери-Елън историите за смелостта на адмирал Тигарт, които бе чувал от майка си. Дядо му бе един от неговите герои. Другият Дейвид Глазгоу Фарагът, бе млад морски офицер, роден в Тенеси, Ноксвил. Според Клей той бе предопределен от самата съдба да стане велик човек. Надяваше се да дойде ден, когато сам ще да служи под командването на бляскавия Фарагът.

— Аз се интересувам от дълбоководната флота — рече Клей. — От това да предизвикам нос Добра надежда, а после да обиколя всички морета и океани. — Спря за момент, въздъхна замечтано и добави: — Ти можеш да станеш речен лоцман.

— Аз ли? — По лицето на Мери-Елън се изписа учудване. — Не мога. Аз съм момиче, глупчо.

— Така ли? — Черните вежди се повдигнаха, като че ли собственикът им бе изненадан от този факт. Погледна многозначително изцапаното й лице и разрошените руси коси. — Спокойно можеше да ме заблудиш.

Той се засмя и прикри лицето си с ръце, тъй като спътничката му изплези език и стовари юмручетата си върху му. Клей действително никога не мислеше за Мери, като за момиче. Тя беше просто неговата приятелка. Същото можеше да се каже и за нея. Клей беше нейният приятел, нейният другар в игрите, с когото споделяше тайните и вълненията си.

В продължение на години ходеха на училище заедно, учеха заедно, играеха заедно, като да бяха от един и същи пол. Най-после, обаче настъпи денят — първо за Клей, а след това и за Мери — в който си дадоха сметка, че всъщност бяха различни.

За младото момче прозрението дойде съвсем неочаквано, през един студен, новогодишен ден, въпреки ниските температури, той измина разстоянието до Лонгууд, само за да посрещне Мери, която се завръщаше с родителите си.

Семейство Пръбъл бе отишло в Южна Каролина да прекара Коледните празници с близките на Джули Пръбъл. Трябваше да пристигнат следобеда на първия ден на 1845 година, но не се знаеше точно кога. Когато колелата на каретата заскрибуцаха по осеяната с речни камъчета алея към Лонгууд, Клей се спусна да я посрещне.

Мери-Елън, с блеснали на слабото януарско слънце руси коси, излезе първа от големия файтон. Скочи нетърпеливо от екипажа, измина на един дъх няколкото крачки, които ги деляха и, както бе правила хиляди пъти преди това, обви с ръце врата на Клей и залепи голяма звучна целувка на загорялата му буза.

Прегърна го силно и рече:

— Липсвах ли ти?

Привидно Клей реагира по същия начин, както досега, когато импулсивната му приятелка засвидетелстваше по подобен начин привързаността си към него. Той направи кисела физиономия, повдигна ръка и демонстративно избърса целувката й от бузата си.

— Не особено — отвърна Клей. — Бях прекалено зает.

Сърцето му обаче не го слушаше и подскочи забързано няколко пъти.

Мери-Елън се изсмя щастливо, обви дясната му ръка с двете си ръце и го помъкна към къщата с думите:

— Не е нужно да се преструваш, Клей. Много добре знам, че ти липсвах така, както ми липсваше и ти. Кажи ми, че е така. Кажи го или ще те ощипя.

Най-после той се усмихна.

— Е, да, може би малко.

Същата тази нощ, дълго след като се бе разделил с Мери, Клей не можеше да се отърве от спомена за този смущаващ момент. Озадачаваше го случилото се с него. Мери го бе целувала и прегръщала безброй пъти, но това никога не му се беше отразявало така. А ето, че сега лежеше буден в леглото си дълго след полунощ и си припомняше допира на меките й устни до студената му буза и свежия чист мирис на великолепните й бяло-руси коси.

По времето, когато навърши петнайсет години, Клей вече бе влюбен до уши в Мери. Но не й го каза. Не сподели с никого. Пазеше тайната грижливо за себе си. Щеше да я пази, докато Мери пораснеше и осъзнаеше на свой ред, че също го обича. Ако този миг изобщо настъпеше някога.

В противен случай никой никога нямаше да узнае неговата тайна.

Дните и седмиците, които последваха, се превърнаха в сладка агония за юношата. Двамата с Мери все така прекарваха цялото си време заедно, но вече беше по-различно.

Поне за него.

Всеки път, когато му се усмихнеше, произнесеше името му, когато го докоснеше, той усещаше, че коленете му омекват и трябваше да полага неимоверни усилия да не я сграбчи в обятията си и притисне към развълнуваното си сърце.

Настъпи лятото, а с него и нови мъчения:

— Хайде да поплуваме — предложи Мери-Елън още през първия истински топъл ден, когато Клей пристигна в Лонгууд.

— Ъ-ъ-ъ, не, аз… не мисля, че трябва да правим това, Мери.

— Защо, Клейтън Терел Найт, защо не? — попита девойката. Не можеше да повярва на ушите си. Повдигна към него прекрасното си лице. — Та нали всяка година започваме да плуваме веднага щом се затопли?

— Е, да, но… — Той млъкна.

— Но какво?

Той погледна тъмните й неотразими очи и поклати глава.

— Няма да разбереш.

— Да не съм някоя тъпачка. Кажи ми.

Юношата се засмя нервно. Нямаше намерение да признае истинската причина.

— Слушай, Мери — рече той, — не искам да ходим да плуваме и толкоз.

— Мамино детенце — отвърна хапливо тя. — Аз пък отивам на реката, за да поплувам и да се освежа.

И тя се приготви да тръгне. Клей я хвана за ръката и я дръпна обратно.

— Знаеш много добре, че не ти е позволено да плуваш сама.

— Знам — ослепи го с най-убедителната си усмивка тя, — значи ще трябва да дойдеш с мен. Моля те. Моля те, Клей.

И те отидоха да плуват.

Слязоха до любимото си местенце. Преди пет години бяха открили изолираното заливче на един от завоите на реката, надолу по течението, на около миля от оживеното пристанище на Меморис. Гледаха на него като на своя собствена, закрита от дърветата лагуна, като на тайно местенце, което беше само тяхно. Прикриваше ги една тясна скала от Чикасо Клифс, която затваряше почти напълно достъпа към него. Щом се озовяха там, те нито можеха да виждат, нито да бъдат видени откъм широкото корито на Мисисипи.

С пламнало от възбуда лице, Мери изрита обувките си веднага щом наближиха залива. Без да се замисля, измъкна роклята през главата си, изхлузи дантелената фуста и остана само по долна риза и пликчета.

— Който остане последен е запъртък — извика тя и като прищипа ноздри между палеца и показалеца си, нетърпеливо се хвърли в прохладната, бистра вода.

Клей не направи никакво усилие да съблече каквото и да било от себе си. Стоеше неподвижен на брега, без да може да се пребори с нежеланието си да се разголи и да остане само по бельо. Още повече се страхуваше да се приближи прекалено много до красивото момиче, което се бе разголило без никакви скрупули.

Познаваше прекалено добре Мери. Ако скочеше в реката, тя щеше да го кара да се гмурка, да се катери по гърба му и да я носи из водата, както бяха правили винаги. Не беше сигурен, че щеше да издържи това.

Клей се отпусна бавно на пети.

— Мисля, че този път ще минеш без мен.

— У-ух, толкова е студе-е-ено! — извика Мери, като тракаше със зъби и тъпчеше притеснено във водата. — Защо трябваше да идваш и да ме караш да скачам вътре? — подразни го тя. — Още не е достатъчно топло за плуване!

Юношата се усмихна широко.

— К… Клей, з-з… замръзвам.

Момчето вдигна една от големите хавлиени кърпи, които бяха донесли от къщи, изправи се и се приближи до самия бряг.

— Може би е по-добре да излезеш.

— О-о-о, мисля, че си прав — рече тя и заплува към него.

Той се надвеси напред и протегна ръка. Мери я хвана и той я издърпа навън. Макар слънцето да грееше точно над тях, тя трепереше цялата. Клей я погледна и внезапно му стана толкова горещо, колкото на нея й беше студено.

Неговата сладка, хубава Мери стоеше току пред него в детската си невинност и без да съзнава излагаше на показ напълващата си женственост. Вдигнала ръце над главата, за да изстиска водата от дългите си белоруси коси, тя изобщо не си даваше сметка, че мократа й долна риза бе прилепнала изкусително към стройното й тяло.

Клей обаче си даваше сметка.

Докато съзерцаваше безпомощно щръкналите връхчета на малките й гърди, тъмното му лице пламна. Дъхът му секна, когато предателските му сребристи очи се насочиха към златистите къдрици между слабите й бедра.

Само след секунда осъзна и припряно обви с широката кърпа потръпващите рамене на приятелката си. Прикри я от трескавия си поглед, който копнееше да остане завинаги прикован върху й.

— Изсуши ме — рече тя и се сгуши в топлината на хавлията.

— Изсуши се сама — отвърна необичайно грубо той.

Обърна се припряно и се отдалечи. Мери се обади иззад гърба му.

— Какво има? Да не съм те ядосала с нещо?

Притворил нещастно очи, стиснал юмруци покрай тялото си, Клей успя да отвърне:

— Не. Не, няма нищо, Мери. Моля те… обличай се и да си вървим.

Мери-Елън Пръбъл беше по-стремителна и импулсивна от своя приятел. Затова, когато на свой ред осъзна любовта си към него, тя почувства, че трябва да я сподели на мига. Проблемът беше там, че това се случи една сутрин в час по английски.

Учителката, мис Закари, слаба, начетена жена, която носеше очила с телени рамки и тъмни, безформени дрехи, предаваше английска литература едновременно на два класа. Така, макар Мери-Елън да беше една година след Клей, специално по този предмет учеха заедно.

През един студен, мрачен февруарски ден, по средата на сутринта в задушната, прекалено затоплена класна стая беше започнало да й се приспива. Мис Закари беше поискала от учениците да стават подред пред класа и да прочитат на глас любимото си есе, поема или сонет. Прекалено сънлива, за да внимава, Мери се почувства щастлива, че седеше на последния ред в дъното на стаята.

Като през мъгла чу как мис Закари вика името на Клей. После подпря брадичка на дланта си и позволи на натежалите си клепачи да се затворят, преди той да бе станал.

Полузаспала, тя дочу познатия спокоен глас на приятеля си, който започна да чете една от любимите си поеми, посветена на морето. С безупречното си произношение и изразително изпълнение, той беше наистина великолепен. Шепотът сред неспокойните ученици заглъхна. Шумоленето на дрехите спря, тъй като момчетата и момичетата престанаха да се въртят. Не се чуваше повече никакъв звук, освен мекия, ясен, внушителен глас на Клей Найт.

Мери-Елън отвори учудено очи. Загледа се в него, без да мига. Той стоеше пред прашната дъска в предната част на класната стая. Лицето му беше силно мургаво, дори в края на зимата. Косата му, черна като най-тъмната безлунна нощ беше леко разчорлена. Очите му, засенчени от най-дългите мигли, които бе виждала у момче, бяха смайващо сребристосиви. Висок — по-висок от останалите момчета на неговата възраст — и слаб, може би дори прекалено слаб, но с широки рамене.

Носеше добре изгладена, снежнобяла памучна риза и тъмнокафяви вълнени панталони. Бе застанал разкрачен, превил в лакътя дясната си ръка, повдигнал длан, сякаш дългите му пръсти придържаха безценна книга. Докато четеше, вдигаше често поглед, очевидно знаеше наизуст творбата на лорд Байрон.

„Вълнувай се, тъмносин океан. Вълнувай се…“

Мери-Елън Пръбъл потрепери.

Не можеше да отдели поглед от красивото лице на момчето, което познаваше почти откакто се помнеше. Струваше й се, че го вижда за първи път. Точно в този миг разбра. Беше влюбена в Клей Найт! А следващото й откритие бе, че щеше да го обича до последния си дъх.

И едва изчака да му го каже.

През същия следобед веднага след като би последният звънец и шумните ученици се изсипаха от червената сграда на старото училище, Мери-Елън се спусна през главния вход и започна да се оглежда нетърпеливо за Клей. Той, както обикновено, я чакаше.

Беше се облегнал на стената на училищната сграда, притиснал рамене в червените тухли. Стоеше на студа с развети от зимния вятър черни коси, кръстосал ръце пред гърдите си.

Щом зърна Мери, светлите му очи блеснаха. Усмихна се и се отлепи от стената. Усмивката му изчезна, когато забеляза тържественото изражение на безупречното й лице.

— Какво има? — попита той, като я оглеждаше трескаво и се опитваше да отгатне причината за тази сериозност. — Нещо се е случило — добави юношата и усети, че гърдите му се стягат от тревога.

— Да — кимна утвърдително младото момиче, — случи се нещо. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Казвай тогава — отвърна Клей, като се опитваше да говори спокойно, равно. — Какво? Какво има?

Мери тръсна буйно русите си коси.

— Не. Не тук. Не мога да ти го кажа сред цялата тази тълпа. — И тя посочи към учениците, които се тълпяха по стълбището край тях.

— Къде тогава? И кога? — попита той. — Знаеш, че трябва веднага да отида до памучната кантора. — Клей беше започнал да работи след училище, за да спестява пари за подготовката си за мечтаното от него училище.

— Знам. — Приятелката му впери поглед към улицата и видя големия черен файтон със златния герб на семейство Пръбъл на вратичката. — Сам е дошъл да ме вземе. Ще те закараме до кантората. Ще ти кажа по пътя.

Щом се озоваха в просторния екипаж, Клей се облегна удобно назад, като се опитваше да прикрие нарастващата си нервност.

— Е, кажи сега, за какво става дума? — започна той. — Какво те тревожи, Мери?

Колелата на файтона започнаха да се въртят. Голямата черна карета потегли из оживените улици.

Тъмните, изразителни очи на девойката срещнаха открито тези на приятеля й. С двете си длани обхвана дясната му ръка и рече с ясен момичешки глас:

— Обичам те, Клей.

Дъхът му секна, но само за секунда. Убеден, че всъщност иска да каже, че го обича така, както го бе обичала винаги — като приятел — той отвърна равнодушно:

— Знам това, Мери. Аз също те обичам.

— Не, не, не ме разбра. — Тя стисна развълнувано мургавата ръка, която държеше, придърпа я нагоре и я притисна към гърдите си. — Имам предвид, че съм влюбена в теб. Искам да бъда твоята възлюбена. Желая и ти да ме обичаш? Искаш ли?

Точно този миг бе очаквал повече от година. И най-после той бе дошъл, но Клей беше така поразен, че не успя да реагира. Остана дълго неподвижен, втренчил поглед в красивото момиче, което току-що бе признало любовта си към него. Питаше се дали не сънува. Наистина ли бе казала това? Точно това ли имаше предвид?

— Мери — рече най-после той, а сивите му очи бяха пълни с нежност и топлина, — ти си моята възлюбена. Моята скъпа, единствена възлюбена. Обичам те, откакто те познавам. Влюбен съм в теб от онзи януарски ден, когато се върна от Южна Каролина и ме целуна.

— Откакто съм се върнала… Но, Клей — възкликна невярващо тя, — оттогава има повече от година.

— Знам.

Тогава Мери-Елън се засмя щастливо, като някое момиченце, каквото си беше всъщност.

— Защо не ми каза?

Юношата повдигна свободната си ръка и докосна копринените светли коси на слепоочието й.

— Страхувах се. Страхувах се, че може да не изпитваш подобни чувства. Страхувах се, че си прекалено малка и…

— Прекалено малка? — смъмри го тя. — Прекалено малка! Как не, та аз съм на петнайсет години.

— Знам — усмихна се той, толкова очарован, толкова влюбен в това красиво момиче — жена, че едва се сдържа да не обвие ръцете си около нея и да не я задуши в прегръдките си. — Знам, любима моя.

— Божичко, ами майка ми се е омъжила за баща ми на осемнайсет години — обясни Мери, — и ме е родила на деветнайсет и… и… Ами да, имам една неомъжена братовчедка в Южна Каролина, която е на двайсет и една и всички казват, че е стара мома. Затова не смей и да мислиш, че съм дете, защото изобщо не съм. — Тя спря да говори, усмихна се и добави: — Бих те целунала, но не знам как. Ще ме научиш ли?

— Аз също не знам — призна Клей.

— Добре тогава, хайде да се научим — рече младото момиче, притвори очи, издаде устни и се приведе нетърпеливо към него.

— Мери, не мога да те целуна тук. Улицата е пълна с хора.

Тъмните очи се отвориха.

— О! Прав си, разбира се. — Тя се засмя, изпълнена с радост, защото беше млада, щастлива и влюбена. — Почувствай сърцето ми, Клей. Толкова силно и бързо бие, че мога да умра всеки момент.

Дланта му се разтвори точно под лявата й гръд. Усети силните, забързани удари. Това го развълнува толкова, че и неговото сърце се разтупка.

Впи поглед в тъмните й, блеснали очи и рече:

— Обещай ми, Мери, че сърцето ти никога няма да бие така за друг, освен за мен.

— Как би могло, щом принадлежи на теб?