Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- You Belong to My Heart, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 83 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Нан Райън. Игра на любов
ИК „Бард“, 1996
История
- — Добавяне
Деветнадесета глава
Наближаваше залез-слънце, когато бляскавото бижу, на което напомняше дългото бразилско крайбрежие, се появи отдясно на носа на „Водната вещица“. Зрелищният Рио де Жанейро сякаш се бе изкъпал във вълните на прилива. Гледката бе поразителна. Пясъчни брегове, прекрасни долини и хълмове лежаха в подножието на тропически планини.
На отегчените от морето моряци, Рио де Жанейро се стори като някоя главозамайваща красавица, разперила гостоприемно ръце към тях. Тя ги примамваше да се приближат до нея.
„Вещицата“ пусна котва в залива Гуанабара, точно когато светлинките на приказния град започнаха да примигват отвъд захарнобелите плажове и пурпурните хълмове зад тях. Лоцманът направляваше със сигурна ръка и зорко око „Вещицата“ към пристанището, където бяха наредени десетина по-големи и по-малки кораби.
Тя се плъзна бавно между един кафяв влекач и един впечатляващ бял клипер. След малко пусна котва приблизително на същото място, където преди повече от триста и петдесет години бяха слезли първите португалски моряци.
Членовете на екипажа на „Водната вещица“, прясно избръснати и в чисти, изгладени униформи, се провикваха и махаха лудо към хубавиците на пристана, като едвам се сдържаха на едно място от нетърпение да слязат по-бързо на бразилския бряг. Кръвта им вреше и те имаха усещането, че не могат да чакат и минута повече, за да слязат на сушата и изучат многобройните прелести на този тропически рай.
Един от тях обаче трябваше да почака.
Капитан Клей Найт изпитваше почти толкова силно желание, да се порадва на удоволствията, които можеше да му предложи Рио, колкото и моряците му. Беше прекарал доста време без жена и възнамеряваше още преди края на нощта да намери забрава за няколко часа в обятията на някоя страстна и красива бразилка.
Но първо трябваше да свърши нещо.
Беше един от почетните гости на тържеството, което даваше пенсиониралият се морски капитан Джон Д. Уилингам. Под командването на дядото на Клей, той бе участвал във войната от 1812 година. Застаряващият капитан се бе оженил за една богата наследница от Рио и се бе установил в този град след пенсионирането си.
Семейство Уилингам очакваха Клей да се появи в дома им след около час.
Затова трябваше да се раздели с оживения си екипаж. На врата му висеше бинокъл. Интересът му бе привлечен от блестящо белия клипер до „Водната вещица“. Ясно бе, че впечатляващият кораб не бе военен. Господата да го последваха в кабинета му на чашка бренди, хаванска пура и по-нататъшно обсъждане на неизбежната война между щатите.
Неустрашимата му внучка се обади:
— Съжалявам, дядо, но обещах на капитан Найт да го разведа из прочутите ти градини.
И тя впери тъмните си очи в Клей като му се усмихна дръзко.
— О, дете, вече е тъмно — отвърна Джон Д. Уилингам. — Капитанът няма да може да оцени великолепните ми цветя в мрака.
— Сега е пълнолуние — напомни му Джо-Ана.
След това хвана Клей за ръката и го изведе от трапезарията, докато останалите три неомъжени млади дами ги проследиха със завистливи погледи.
Клей предпочиташе да не влиза в компанията на буйната млада красавица. Тя толкова му напомняше за жената, която не бе могъл да забрави повече от десет години. Косата й имаше същия платиненорус оттенък. Носеше я пусната, също както правеше Мери като момиче. Очите й бяха големи, тъмни и изразителни. Разцъфтялото й тяло бе високо и стройно, с нежни, изкусителни извивки.
Точно като на Мери.
Клей я пожела на мига.
Желаеше това красиво подобие на младата Мери така, както не бе желал нито една жена от години насам. Едвам се сдържаше да не я привлече в обятията си и да не заглуши очарователното й моминско бръщолевене с устните си.
Хванала го под ръка, Джо-Ана Уилингам вървеше из ухаещата градина и открито флиртуваше с него. Умишлено допираше гърдите си до лакътя му, когато посочваше това или онова от прекрасните цветя, осеяли този тропически рай.
Внезапно Джо-Ана престана да говори и спря да върви. От близкия, натежал от цвят храст, откъсна една великолепна, снежнобяла орхидея и я подаде на събеседника си.
— Вземете я като спомен от мен, капитане. — Младият мъж се усмихна и пое цветето. Девойката се приближи още една крачка и обви с ръце врата му. — Както и това.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата. Ръцете на Клей моментално я обгърнаха и той я целуна със страст, която се предаде и на нея. Поласкана и развълнувана, тя с охота се притисна в силното му, стройно тяло и въздъхна доволно, когато дланите му стиснаха собственически бедрата й, за да я придърпат по-близко, а след това обгърнаха задните й части.
Никой досега не бе целувал Джо-Ана Уилингам така. Задъхана и разгорещена, тя изтръпна от глава до пети. Притисна се към Клей, който я целуваше все така страстно и настойчиво, с надеждата, че той изпитваше не по-малка възбуда от нея.
И той действително се чувстваше така.
Дори още по-силно възбуден.
Внезапно младият мъж откъсна изгарящите си устни от лицето й, хвана голите й ръце и я отблъсна от себе си така рязко, че главата й се отметна назад.
— Мили Боже! — измърмори той.
— Какво има? — попита смаяната Джо-Ана Уилингам. — Ядосахте ли ми се за нещо? Да не би да направих нещо нередно?
— Не, аз го направих — отвърна, отвратен от себе си, той. — Ти си още дете и аз не трябваше… Извинявай, не… По-добре влизай вътре.
— Не искам да се прибирам, капитане. Не съм дете. На осемнайсет години съм и искам да остана тук с вас.
— Прибираш се веднага — настоя младият мъж, хвана я за ръката и я помъкна насила към къщата.
Щом се озоваха вътре, Клей побърза да се извини пред домакините, като обясни, че е изморен от дългото пътуване и копнее да си легне по-рано тази вечер.
— Ще дойдете пак, нали, капитане? — настоя общителният му домакин. — Двамата с мисис Уилингам искрено се радваме на компанията на младите офицери от щатите.
— Благодаря ви, сър — отвърна уклончиво Клей.
Погледна към Джо-Ана и видя сълзи в питащите й очи. Прободе го силно чувство на вина. Беше я целувал, бе искал да я люби, но само, защото му бе напомнила за Мери. Нямаше избор, трябваше да я остави да се пита, какво бе сгрешила.
Клей забърза надолу по каменните стъпала на градината, като ги вземаше по две наведнъж. Когато стигна до бялата стена, ограждаща имението на Уилингам, той се измъкна припряно през вратата от ковано желязо. А след това се обърна и вдигна поглед към къщата на върха на хълма.
Въздъхна с огромно облекчение, разтвори длан и пусна на земята бялата орхидея.
От предишното му весело настроение нямаше и следа. Капитан Клей Найт сложи фуражката върху главата си и се запъти надолу към една от ярко осветените кръчми по „Пианема бийч“.