Нан Райън
Игра на любов (15)

Петнадесета глава

Още от първите си часове като самотен кадет в Анаполис, Клей посвети всичката си енергия и време на голямата си цел — да се превърне в образцов юнкер. Режимът беше изключително суров. Усилената физическа подготовка започна още сутринта на първия ден, само десет минути след събуждането. Младите първокурсници се събираха преди изгрев-слънце за ритмичната гимнастика, която трябваше да оформи мускулите им. Младежът се стараеше, без да се щади, нетърпелив да закали все още момчешкото си тяло.

Запознаването му с морето стана на втория ден. На малка лодка в река Севърн, той научи първия си урок за корабния корпус, мачтите, утлегара, румпела и платната. Не след дълго започнаха и практическите занимания по навигация. Запознаваха ги с изкуството на лоцманите, употребата на картите, значимостта на даваните заповеди и поемането на отговорност.

Клей учеше и работеше упорито. Освен навигация по звездите, корабоплавателно и артилерийско изкуство и балистика, той се занимаваше усилено и с гръцки, латински, ботаника, геология, зоология, философия и литература.

Атлет по рождение, той бързо научи неща като строева подготовка, мигновено изпълнение на правилно дадени заповеди, да действа и води другите, при особено тежки условия.

Малкото си свободно време обикновено прекарваше сам или в спартански подредената стара каменна обща спалня, или в голямата библиотека на академията. Рядко се присъединяваше към шумните си състуденти, когато се отправяха „към сушата“, както се изразяваха те, когато отиваха в центъра на Анаполис. И заради това ставаше обект на неуморни шеги.

— Какво ти има, бе човек? — питаше го ту един, ту друг от другарите му. — Не обичаш ли жените и уискито?

— Обичам и двете.

— Е, идвай с нас тогава. Събота вечер е и свободата едва започва. Нека да почерпим с нещо за пиене някоя и друга по-буйна женичка.

— Друг път.

— Друг път, та друг път — имитираха го те, като се ръгаха един друг в ребрата.

А някой неизменно добавяше:

— Знаете ли какво мисля за нашия приятел от Тенеси? Мисля, че го е страх. Мисля, че се страхува до смърт от жените.

А когато гръмогласният смях заглъхнеше, довършваше:

— Прав ли съм, Найт? Страх те е, нали?

Клей само се усмихваше на закачките им и ги оставяше да се забавляват. Веднага след като те излезеха в търсене на приключения, той се връщаше към своите книги и учебници. Не страдаше, че следващият свободен ден щеше да бъде чак след един месец.

Въпреки привидното безразличие на Клей и неизменните му откази да се присъедини към тях, състудентите му го обичаха. Уважаваха го, заради упоритостта и желязната му решимост. Завиждаха и се възхищаваха на абсолютното му хладнокръвие, когато някои мамини синчета от висшата класа се заяждаха с него с напразната надежда да го ядосат.

Но никой от неговите другари не го разбираше.

Клей Найт се държеше като по-възрастен, а не според годините си. Никога не се присъединяваше към веселбите на групата. От него се излъчваше някаква студенина, която държеше останалите на почетно разстояние. Никой не можеше да се сближи с него. Той беше истински самотник с ледени сиви очи, които недвусмислено говореха: „Не ми пука какво мислиш за мен.“

В началото на пролетта на тази първа година дойде съобщение, че Ана Найт се е разболяла тежко от грип. Клей получи разрешение да се прибере по семейни причини.

Но когато пристигна в Мемфис, вече беше късно.

Майка му, която цял живот бе работила неуморно и не се бе оплаквала никога, бе починала в нощта преди неговото пристигане. На погребението присъства само малка група хора, стари приятели и познати. Но край ковчега стоеше само той, стиснал длани пред тялото си.

Свел глава, младият мъж бе вторачил поглед в скромния дървен ковчег и слушаше красноречивите слова на белокосия свещеник, който възхваляваше добрата, мила жена, която беше майка му.

След края на кратката служба, той бавно повдигна глава. И видя право пред себе си Мери Пръбъл Лотън, хваната за съпруга си Даниъл.

Очите им се срещнаха за момент.

Нейните бяха добили предизвикателен, гневен, тъмен, почти черен цвят, неговите бяха студени, безчувствено сиви.

Не си казаха дори една дума.

Тя се обърна почти веднага. Едно мускулче на здраво стиснатите му челюсти заигра. Присвил очи, Клей наблюдаваше безпомощно как Даниъл Лотън поведе Мери към чакащата ги карета. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Искаше му се да изтича след нея и да извика, че не може да се прибира с Лотън. Но беше невъзможно. Тя принадлежеше на другия!

В съзнанието му изплува онзи студен януарски следобед, когато двамата се бяха скрили в самотната портиерска къщичка в старото изоставено имение. Бяха лежали голи върху постланите на пода палта, обградени от наредени в кръг свещи и се бяха любили с толкова нежност. А след това той я бе попитал: „Не би могла да ми причиниш болка, нали?“

„Никога, скъпи мой, никога.“ Точно така му беше казала, а красивите й тъмни очи бяха проблеснали с любов, така поне си бе помислил тогава. „Никога, скъпи мой, никога.“

Гърдите му се присвиха. Преглътна с усилие. Стоя, без да помръдне, докато всички се разотидоха.

След това измъкна ухаещия бял карамфил от ревера на униформата си, приближи се още една стъпка към ковчега и постави цветето до тялото на майка си.

— Довиждане, майко — промълви беззвучно той, а очите му се напълниха със сълзи. Премигна, за да ги задържи, повдигна тъмнокосата си глава, отстъпи крачка назад, огледа се и добави: — Довиждане, Мемфис.

Обърна се и си отиде.

Отиде направо на пристанището и се качи на първия заминаващ за Анаполис параход, като се закле никога повече да не се върне в родния си град.

 

 

Мери се прибра със съпруга си в огромното имение на семейство Лотън. Копнееше да остане сама, затова не й стана приятно, когато Даниъл я последва нагоре по стълбата към спалнята им.

— Мислех да си полегна малко — съобщи тя с надеждата, че ще я остави на мира поне за един час.

— Идеята ти е много добра — отвърна той и се усмихна по онзи многозначителен начин, който тя вече се бе научила да разпознава.

Влязоха в стаята.

— Даниъл, моля ти се… — Опитваше се да говори тихо, равно. — Малко ме боли главата и…

— Да, и аз знам много добре каква е причината за твоето „главоболие“.

Той съблече сакото на черния си костюм и започна да разхлабва сивата си копринена вратовръзка. Младата жена свали спокойно тъмнокафявото си кадифено боне и каза:

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

— Така ли? Тогава нека да поясня. Клей Найт. Найт е причината за твоето главоболие, нали? Видя го отново и искаш…

— Не — прекъсна го тя. — Това, което казваш, е пълен абсурд.

Приглади косите си там, където се бяха разрошили при свалянето на бонето. Даниъл се приближи до нея и хвана ръката й над лакътя.

— Ти си моя съпруга, Мери-Елън. Моя. Не трябва да забравяш това. — Придърпа я още по-близо към себе си. — И аз знам как да ти го припомня. Знам как да избия този шивашки син от главата ти.

Принуди я да се изправи и я целуна стремително. След минути вече я бе съблякъл и поставил в голямото им легло. Мери затвори очи, когато той са качи отгоре й, но ги отвори отново, щом проникна в нея.

Съсредоточи вниманието си върху порцелановия часовник над камината. И започна да брои в обратен ред. На третата минута Даниъл щеше да стигне до края. Това се бе превърнало в навик, навик, който я караше да се чувства виновна.

Но тя всъщност се чувстваше виновна през по-голямата част от времето. Виновна, задето се бе омъжила за Даниъл Лотън, без да го обича. Виновна, че не бе успяла да го обикне, че дори не бе способна да изпита поне някаква близост. Измъчвана от чувството си за вина, тя се бе опитала още от самото начало да му бъде добра съпруга, да се загуби и претопи в любовта му. От това не бе излязло нищо. Затова набързо бе придобила навика да брои секундите и да чака с нетърпение края.

Днес обаче младата жена изгуби бройката, когато внезапно в съзнанието й бе изплувал споменът за студения февруарски ден, когато двамата с Клей се бяха промъкнали тайно в беседката и той я бе целунал за първи път. Струваше й се, че все още чувства устните му върху своите, топлия му дъх върху бузата си. Това бе една невероятно сладка и невинна целувка и дори днес тя си спомняше всяка една подробност.

След като се бяха целували известно време, Клей бе казал: „Никога не целувай никого другиго, Мери. Не бих могъл да понеса това. Ти принадлежиш на мен, на моето сърце. Не трябва да те целуват други устни, освен моите, нито пък да те прегръщат други ръце, освен моите.“

— Ахх! — изпъшка в екстаза си Даниъл.

 

 

През пролетта на 1852 година Клейтън Терел Найт се дипломира във Военноморската академия в Анаполис като първенец на випуска си. Възнамеряваше да посвети живота си на военноморската кариера, също като дядо си, адмирал Клейтън Л. Тигарт.

Почти веднага пожела да бъде изпратен на западната граница. Но дори там, в отдалечените малки погранични пристанища успя да привлече вниманието на главнокомандващите Тихоокеанската флота. Както и на представителките на нежния пол.

Двайсет и двегодишният Клей се бе превърнал в изумително красив мъж. Дългите часове, прекарани във физически упражнения и здравият му апетит бяха променили из основи външността му. При пристигането си в академията той бе едно високо и слабо, като върлина, момче. Напусна я като строен, добре сложен мъж с широки, прекрасно оформени рамене, опънат корем и силни мускулести крака. Лицето, подобно на тялото му, също се бе променило по време на обучението му в Анаполис. Всякакви следи на младежка откритост и детски ентусиазъм бяха изчезнали от него. Класическите момчешки черти на лицето му бяха загрубели и то бе се превърнало в лице на самоуверен мъж.

Мрачната красота на Клей караше хората да се обръщат след него, а женска компания никога не му беше липсвала. Той беше тъмна, привлекателна особа със странни, хипнотизиращи, сребристосиви очи, която моментално поразяваше сърцата. Самото му присъствие пораждаше безсрамни мисли и тайни копнежи сред уважавани жени — и млади, и стари.

Чувствен по природа, мичман втори ранг Клей Найт приемаше на драго сърце да се наслаждава на женските прелести, които му се предлагаха така щедро. При всяка офицерска забава или тържество в цивилното общество, можеше да бъде видян с някоя красавица. Тя, естествено, вече бе наясно, че по-късно същата нощ щеше да се озове в леглото му.

Младият мъж непрекъснато сменяше красивите си приятелки и оставаше недостижим. Никога не обещаваше любов или някакво обвързване, никога не се преструваше, че изпитва нещо, което всъщност не чувстваше. Беше се превърнал в студен, резервиран човек, с наранено завинаги сърце. За Клей Найт жените бяха просто една създаваща неприятности необходимост, поредица от топли тела, желаещи да му помогнат да прекара по-безболезнено дългите си самотни нощи.

Макар да знаеха всичко това, жените продължаваха да търсят компанията му. Сърцето му може и да беше студено, но тялото му беше огнено и той знаеше как да го използва. Тъмната му животинска хубост неизменно разпалваше сексуалния им глад. С годините и многобройните, минали през ръцете му дами, той бе научил безброй ловкости, с помощта, на които да им доставя върховно удоволствие.

Така че, когато държеше в обятията се някоя жена и безстрастно я любеше по начин, по който не би го сторил никой друг мъж, тя се изпълваше с благодарност, забравяше, че той никога няма да бъде наистина неин. Важното бе, че в момента беше неин и тя с охота се отдаваше на физическата радост, която й доставяше.

И макар Клей да бе напълно и безмилостно откровен с приятелките си, преди да ги заведе в леглото си, много от тях се влюбваха лудо в него. И това им носеше само мъка. Неговата любов и омраза към Мери Пръбъл Лотън така и не бе изстинала, не бе намаляла, не му даваше покой.

 

 

Почти същото бе положението и с Мери.

Тя бе съпруга на един от най-богатите и красиви джентълмени в Южните щати, на която завиждаха толкова много жени. Но не минаваше и ден, през който тя да не мисли за Клей Найт. Не преставаше да го мрази. Обвиняваше го за нещастието си. Празният й, лишен от любов брак, бе истински провал. Ако не беше така смазана от жестоката му, неочаквана постъпка, тя никога нямаше да се омъжи за Даниъл Лотън.

Съжаляваше за глупавото си, прибързано решение почти от мига, от който бе дала съгласието си. Не можеше да забрави колко наранена и объркана се бе чувствала тогава. И как от всички страни я бяха подтиквали към тази стъпка. И как най-после, през една чудесна нощ в Монте Крало, тя се бе предала и се бе съгласила. Толкова се беше уморила да се бори с всички, особено с баща си. Още щом бе отишъл при тях на френската Ривиера, той бе започнал да настоява дъщеря му да се вразуми и да се омъжи за Даниъл. И в крайна сметка тя бе отстъпила.

А сега съществуваше в някакво състояние на непрестанна апатия. Прекарваше дните си примирена, изпълнена със съжаление в разкошните стаи на горния етаж на къщата, на която бе започнала да гледа като на своя позлатена клетка. Нощите си прекарваше в голямото затворническо легло с мъж, чието докосване не можеше нито да я възбуди, нито да я отврати. Просто нямаше никакъв ефект върху й.

Нощ след нощ Мери лежеше безжизнено под изпадналия в любовно настроение Даниъл и тъжно си спомняше за вълнуващото докосване на безсърдечния мъж, когото мразеше и обичаше и без когото не можеше да живее.

Без да има представа за това, което ставаше в главата й, нейният съпруг винаги достигаше до очевидно задоволяваща го кулминация.

Но това никога не стана и с нея.

Тялото, както и сърцето й, бяха приспани завинаги.