Нан Райън
Игра на любов (38)

Тридесет и осма глава

И времето наистина спря.

Миг, изтръгнат от вечността.

Изпълнена с неописуемо, безметежно задоволство, Мери седеше на непрекъснато отслабващата светлина, загледана в благородните контури на лицето и главата на любимия си.

Блаженството й надминаваше безброй пъти и най-смелото въображение.

Изпитваше такова щастие, че се страхуваше да не би всичко това да е само сън. Красив, дълго лелеян сън, който щеше да свърши със събуждането й.

Младата жена затвори очи и си пое бавно и дълбоко въздух. Изчака в това положение няколко безкрайно дълги секунди, като се молеше това да е истина и любимият й Клей действително да е тук и да е неин. След това отвори със страх тъмните си, изпълнени с надежда очи.

И се разсмя щастливо, като младо момиче.

Клей се бе събудил и й се усмихваше дяволито. Повдигна мускулестата си ръка, обхвана врата й и произнесе тихо и дълбоко:

— Първото нещо, което искам да виждам отсега нататък, когато се събудя, е твоето лице. Мислиш ли, че ще се справиш с това?

— Ще се постарая — обеща усмихнато тя, наведе глава и го целуна.

По безмълвно взаимно съгласие, влюбените се отправиха към спалнята и голямото й удобно легло. Любиха се бавно, нежно, като съпрузи, докато настъпи мрак. А след това лежаха един до друг, държаха се за ръце, сгушени един в друг и се смяха, разговаряха, планираха и мечтаха до късно през нощта. И си обещаха всяка годишнина от сватбата си да прекарват в същата тази стая. И в същото легло.

Най-накрая, победени от умората, сложиха край на прекрасния си сватбен ден. Мери въздъхна тихичко и потъна в спокоен сън без сънища, намерила спокойствие и сигурност в здравите, твърди като гранит гърди, върху които бе отпуснала глава.

Когато се събуди на следващата сутрин, видя сияещото лице на Клей над себе си. Потрепери от щастие. И почувства нарастващо вълнение, когато той я притисна към себе си. Ръката му я галеше с някаква нова нежност.

— Добро утро, любов моя — приветства я младият мъж и я целуна.

И доброто утро стана дори още по-добро.

По обяд младоженците се отправиха към дома си. Към Лонгууд. Фамилната къща отново се бе превърнала в такава за тях: във фамилна къща. Клей бе преместил щабквартирата си в отдавна празното имение на „Медисън стрийт“ като сватбен подарък за Мери. Всички униформени мъже, които се бяха разхождали из Лонгууд само до преди един ден, бяха изчезнали. Сега вече огромната сграда бе само тяхна.

Последва циганско лято, изпълнено с удоволствия — плуване в реката, прегръдки в беседката, свирене на пиано и пеене, игра на карти в кабинета и на крикет на поляната. Пиеха леденостудена лимонада на сенчестата веранда, правеха дълги разходки из гората върху гърба на черния жребец на Клей и бродеха, хванати за ръка, из улиците на града, като разглеждаха витрините на магазините.

Купуваха си дини и ядяха сочните им резени, седнали на балкона в задната част на къщата. Нощем лежаха по гръб край стария слънчев часовник и изучаваха звездите. Четяха заедно поезия. По залез-слънце правеха дълги разходки край реката. Посред нощ танцуваха на балкона на втория етаж.

Използваха да се наслаждават на простите радости, докато бяха заедно.

Кратките часове, през които бяха разделени, се превръщаха в истинска агония. Затова пък радостта от срещите им беше безкрайна. Мери все така работеше като доброволка в болницата, а Клей продължаваше да изпълнява военните си задължения. Но и двамата успяваха да отделят по-малко време от преди на работата си. Неведнъж младият мъж излизаше по обяд от щабквартирата на „Медисън стрийт“, за да мине край клиниката. Двамата обядваха в сенчестия двор на болницата хляб, сирене и студено месо.

А в края на работния ден той я посрещаше неизменно пред главния вход на болничното заведение. Понякога се прибираха веднага в Лонгууд. Друг път оставаха да вечерят в някой от многобройните мемфиски ресторанти. В тези военни времена ресторантите процъфтяваха повече от всякога и бяха вечно препълнени.

Клей и Мери не искаха да мислят за близкото бъдеще и се оставяха на щастието от блажените часове, които прекарваха заедно.

Живееха ден за ден, изживяваха докрай всеки миг, безгрижни като безотговорни деца.

Войната не съществуваше.

Животът бе земен рай.