Нан Райън
Игра на любов (1)

Първа глава

Мемфис, Тенеси юни 1862

Лятното слънце най-после се бе скрило през този най-дълъг ден в годината. Лепкавата, задушаваща горещина обаче не намаля, дори след падането на нощта. Стана време за лягане, а завесите по широките прозорци, достигащи до високия таван, все така не помръдваха. Дори и откъм реката не подухваше прохладен ветрец. Безкрайните нощни часове се точеха, без да обещават някакво облекчение.

Мери-Елън Пръбъл почувства, че не може да издържа повече.

Нито дори минута още.

Спря да ходи из слабо осветената, потънала в мълчание гостна. Завъртя се на пети, прекоси обширното помещение, изскочи нетърпеливо в коридора, чийто под бе покрит с мрамор и забърза към двойната входна врата с аркообразни прозорци в горната част.

Нещастната господарка на Лонгууд повдигна тежките си поли, прекоси енергично широката тераса и се спусна надолу по стъпалата на старото семейно имение, разположено на Чикасо Блъфс, високо над река Мисисипи. Трийсет и едногодишната разведена жена, която не можеше да си намери място, си даваше прекрасно сметка, че не трябва да рискува да излиза сама в окупирания от Съюзническите войски град. Знойната юнска жега и смазващата самота на голямата празна къща обаче я правеха необичайно безразсъдна.

Мери-Елън спря край високата до кръста й ограда, зад която се простираше гледащата към реката поляна, пое дълбоко въздух и се загледа с копнеж към тъмните води.

Пълната бяла луна осветяваше пътя й, докато тя се промъкваше предпазливо надолу по стръмните скали към подобната на разтопено сребро Мисисипи. След това спря край брега. Свали чорапите си и ги напъха в обувките. Повдигна поли до колене и босонога стъпи върху близкия пясъчен насип. Мери-Елън Пръбъл въздъхна.

Гладкият мокър пясък беше истинско блаженство за пламналите й крака. Тя се усмихна от удоволствие. Добре знаеше, че допира до водата ще бъде още по-приятен. Реши да отиде до самия край на речния бряг и да нагази в спокойната вода. Щеше да се понаплиска и да се поразхлади за няколко минути, след това да се върне там горе в самотния си горещ дом, в своя затвор.

Младата жена така и не достигна до водата.

Едва бе изминала няколко крачки и забеляза някаква банкнота, паднала в пясъка. Първо реши, че това са безполезни пари на Конфедерацията. После се приближи и видя, че беше чисто нова петдесетдоларова банкнота. Истински пари!

Вдигна поглед, изпълнен с любопитство. Малко по-нататък се виждаше друга банкнота, зад нея — трета. Младата жена пусна полите си и сграбчи петдесетте долара. Отправи се по посока на парите и ги вдигна нетърпеливо.

Внезапно спря и се вторачи пред себе си.

На лунната светлина проблясваше сабя, забучена в мекия мокър пясък. Наблизо стояха чифт високи черни боти, излъскани до блясък. До тях небрежно бе метната блуза в синия цвят на Съюзническите войски, подухвана леко от нощния бриз. Под нея се виждаше панталон на морски офицер.

Мери се развълнува. Усети напрежение и се задъха от тревога.

Завъртя се неспокойно на пети, затърси с поглед притежателя на парите и на униформата. Не видя никого. Не чу нищо. Изкушаваше се да вземе парите и да побегне, колкото се може по-бързо, нагоре по скалите. Господ й бе свидетел, нуждаеше се от тях.

Огледа се и вдигна предпазливо сините панталони. Тогава видя оставената върху пясъка черна кожена кесийка.

Мери-Елън Пръбъл не беше крадла. Беше млада жена с безупречен характер, чието семейно име бе едно от най-известните и уважавани в целия Тенеси и Южните щати. Още като дете от гордия си баща бе научила колко е важно човек да бъде честен. Преди войната никога не би помислила да вземе нещо, което не е нейно. Тогава дори нямаше да се осмели да погледне съдържанието на черната кожена кесия.

Младата жена пусна сините панталони и отново се огледа любопитно. После бавно се отпусна на босите си пети, вдигна кесийката от пясъка, надникна вътре и видя много банкноти. Дебела, подредена пачка пари на Съединените щати.

Мери-Елън си пое на пресекулки въздух и постъпи по най-човешкия начин. Извади всички банкноти от портфейла и започна да ги напъхва в ниско изрязания корсаж на роклята си.

Слаба, тъмнокожа, мокра длан внезапно изплува от мрака и покри ръката й. Силните мъжки пръсти обхванаха тънкия й кръст.

Изумена дотолкова, че дори не успя да гъкне, младата жена инстинктивно отметна глава, за да види новодошлия. Пред нея стоеше мургав мъж с черна като нощта коса, от която, се стичаше вода, а блесналите му от мокрота устни бяха извити в злобна усмивка. В светлите му очи искряха предизвикателни, зловещи искрици. Той се изви леко и широките му рамене закриха ярката луна.

Замръзнала от ужас, Мери бе неспособна да издаде звук. Сърцето й биеше лудо. Тя отмести поглед от заплашителните очи срещу себе си и видя широката му мощна гръд, покрита с мокри, къдрави черни косъмчета. Като хипнотизирана продължи да сваля поглед, следвайки тънката струйка, която се стичаше надолу по ребрата и плоския му корем. Космите изтъняваха и се превръщаха в дебела черна лента, която слизаше по корема му. Щом стигна до пъпа, дъхът на младата жена секна. Тя се почувства шокирана и смазана. Рязко вдигна русата си глава.

Мокрият непознат бе чисто гол!

Ужасена, тя премигна, без да вижда лицето му, което се бе скрило напълно в сянката на тялото му.

Нисък мъжки глас, който й прозвуча странно познато, рече:

— Наказанието за кражба от офицер на окупационните сили, е смърт.

Сърцето на Мери-Елън се блъскаше мъчително в ребрата й. Тя пристъпи към непознатия, за да прикрие с широките си поли тъмнокожата му голота. В отговор безсрамният гол мъж се усмихна подигравателно.

Той я придърпа още по-близо към себе си, толкова близо, че тя почувства как водата от гърдите му попи в корсажа на памучната й лятна рокля.

— Засрамихте ли се, мадам? — попита той.

Младата жена най-после възвърна способността си да говори. Вдигна поглед към светлосините очи, които я пронизваха, и изсъска:

— Да! Да, разбира се, че се засрамих! Нямате никакви дрехи… Вие сте гол!

— Така е — отвърна невъзмутимо той с мекия си баритонов глас — но ти и преди си ме виждала така. И то неведнъж. — Дългите му тънки пръсти продължаваха да притискат талията й, а той бавно извърна глава, така че луната да освети лицето му. — Забрави ли всички онези часове, които прекарвахме заедно голи? — Последва дълга пауза. — Забрави ли ги… Мери?

Тя потрепери несъзнателно. Беше я нарекъл „Мери“. Всички, които я познаваха, я наричаха „Мери-Елън“. Всички, освен…

— Мили Боже — рече задавено младата жена, като се взираше в познатите черти. Високото, интелигентно чело под бляскавите гарвановочерни коси. Прекрасните очи под дебелите, извити черни вежди. Високите скули. Правият и тесен нос. Широките пълни устни. Решителната, като че ли изваяна от ръката на талантлив скулптор брадичка. — Кл… Клей. Клей Найт!