Нан Райън
Игра на любов (18)

Осемнадесета глава

В нощния мрак на люлеещата се палуба на малкия военен кораб „Водната вещица“, който се бе насочил на юг, стоеше самотна, висока фигура. В открито море през зимата температурите не бяха особено високи, затова стройният офицер носеше тъмни вълнени панталони, дебел пуловер, тежко моряшко яке и черно кепе.

Вятърът развяваше кичурчетата синьо-черни коси, измъкнали се изпод каскета му, а под напора му тъмните панталони се прилепваха към силните дълги крака. Стоеше разкрачен, в типичната за моряците стойка, която се налагаше при пътуване върху неустойчивите палуби на движещите се кораби.

Без да губи равновесие, въпреки развълнуваното море под краката си, той измъкна дебела кафява пура и клечка кибрит от вътрешния джоб на якето си. Постави пурата между устните си, запали клечката и събра шепи около мъничкото пламъче, докато се разгори огънчето.

Капитан Клей Найт вдъхна дълбоко дима. Около главата му се разхвърчаха оранжеви искри и бързо бяха разпръснати от силния северен вятър.

Младият мъж си мислеше, че студената тъмна нощ бе само една от стотиците, които бе прекарал върху люлеещата се палуба. Беше се случвало да бъде в открито море по време на жестоки, изключително опасни зимни бури. Понякога въжетата и фаловете се обвиваха с ледена коричка и целият екипаж получаваше измръзвания. Спомняше си за толкова силни ветрове, които го бяха принуждавали да крещи, за да надвика рева на вълните, а корабът се мяташе върху им така, сякаш яздеше кон, но без да може да напредне.

Колко пъти въжетата се бяха впивали в разранените му длани, колко пъти бе трябвало да чупи леда и да се бори с природните стихии и непрогледния мрак. Бе прекарвал безброй подобни студени, самотни нощи на кораба, далеч от сушата.

Но като че ли никога не достатъчно далеч.

Откакто преди десетина години се бе дипломирал в Анаполис, капитан Найт прекарваше в морето по няколко месеца подред и бе пускал котва в много чуждестранни пристанища. Още от началото бе проявявал желание да участва във всяко начинание, което щеше да го отведе колкото се може по-далеч от американските брегове. Като че ли очакваше да мисли толкова по-малко за Мери-Елън Пръбъл, колкото повече мили го отделяха от Мемфис.

През септември 1852 година, само три месеца след дипломирането си, той бе един от малцината мичмани, изпратени заедно с още стотина матроси на борда на военния кораб „Джеймстаун“ до Буенос Айрес, Аржентина, за да защитават живеещите там американци.

През юни 1853 година замина с „Бринкли“ на експедиция, чиято цел бе да нанесе на карта всички Тихоокеански острови от Алеутските острови до Япония. След девет месеца бе призован в Сан Франциско, откъдето през април 1854 година незабавно бе изпратен до Шанхай, като втори помощник-капитан на „Брайсън“.

Фрегатата „Уичита“, заедно с деветдесет човека, под командването на Джон Кели, се бе присъединила към група британски кораби, чиято цел бе прогонването на китайските военни сили, заплашващи чуждите концесии в Шанхай.

През 1855 година дойде ред на Хонконг и по-късно през същата година — на островите Фиджи. През 1856 година застана начело на малка десантна група от военния кораб „Дикейтър“, чиято цел бе да помогне на заселниците от Сиатъл, Вашингтон, като отблъсне атаката на хиляда враждебно настроени индианци.

Прекара по-голямата част от 1857 година в Щатите, като преподавател в Анаполис и в края на същата година бе повишен в чин лейтенант.

През 1858 година замина в Парагвай като помощник-капитан на военния кораб „Фрийдъм“, а през 1859 година се озова край устието на река Конго.

А сега, в началото на 1861 година, наскоро произведеният капитан Клей Найт се бе отдалечил на десет дни път от корабостроителния завод в Норфолк, където „Водната вещица“ бе реконструирана из основи. Крайната му цел бе Уестърн Стейшът — пристанището на Сан Франциско.

Пътуването бе дълго и щеше да се наложи да правят спирки поне четири пъти, като първият и най-дълъг престой се предвиждаше да стане в тропическия крайморски град Рио де Жанейро. Екипажът вече очакваше с нетърпение да се порадва на няколко дни свобода в топлото бразилско пристанище.

И така, докато пушеше сам през тази студена януарска нощ, капитан Клей Найт размишляваше за годините, които бе прекарал в морето, за всички места, където бе ходил и за всички жени, които бе имал. Поклати тъмнокосата си глава и пълните му устни бавно се разтегнаха в усмивка на самоирония.

През всичките тези години и въпреки всички тези жени и нови места, той не бе успял да забрави напълно Мери. Понякога се случваше за кратко образът й да избледнее, когато не можеше да си спомни точно как бе изглеждала, как бе звучал гласът й, какво бе усещането, когато я бе държал в обятията си.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, в съзнанието му изплуваше някой отдавна забравен спомен и започваше да го измъчва. И тя заставаше пред него толкова жива, толкова истинска, че пръстите го заболяваха от желание да я докосне. Струваше му се, че усеща сладките й целувки и топлината на нежното й тяло, притиснато в неговото.

Капитан Клей Найт отметна глава и се присмя на самия себе си. На американския хоризонт се задаваха сериозни вълнения. Народът му се намираше на ръба на гражданска война. Война, която щеше да покоси живота на хиляди, а може би и неговия. А той си мислеше за Мери Пръбъл Лотън!

Слава Богу никой и най-вече Мери, не знаеше какъв сантиментален глупак беше.

Смехът му секна и той стисна челюсти. Сивите му очи се присвиха, когато хвърли изпушената пура в морето.

Ако любовта му всъщност никога не бе умирала напълно, същото можеше да се каже и за омразата му. Само тя го бе спасила досега. Всеки път, когато с копнеж си припомняше почтеното, мило, любящо момиче, каквото беше Мери, в крайна сметка той не можеше да не се сети, че в действителност някогашната му любима не притежаваше нито едно от тези качества.

В действителност тя беше една лъжкиня, една жестока и невероятно студено сърдечна жена, която бе стъпкала сърцето му, без да се поколебае. Радваше се, че няма никога вече да види тази красива кучка.