Нан Райън
Игра на любов (12)

Дванадесета глава

Джон Томас Пръбъл се настани на стола зад бюрото си. Придърпа плачещата си дъщеря в скута си, като я приласка. Люлееше я лекичко, както бе правил в детските й години и повтаряше гальовно, че ще оправи всичко.

Когато най-накрая Мери-Елън бе изплакала душата си и бе толкова изтощена, че стоеше напълно отпусната в скута му, непоколебимият господар на Лонгууд се изправи и я отнесе в стаята й на горния етаж. Постави нежно пребледнялото, изтерзано момиче върху мекото й легло и прошепна:

— Почини си сега, скъпа. Поспи. Почини си, мъничката ми, а когато се събудиш, твоят татко вече ще е сложил край на този ужасен кошмар.

Макар да знаеше, че няма да може да заспи, тъй като се чувстваше така, сякаш никога повече няма да може да спи, Мери затвори подпухналите си, зачервени очи. Искаше да остане сама. Сама с мъката си.

С надеждата, че любимото му дете бе плакало достатъчно силно и продължително, за да потъне в спокоен сън, Джон Томас целуна гладкото чело на дъщеря си, прекоси на пръсти стаята и затвори тихичко вратата.

Щом се озова в коридора, той въздъхна дълбоко и отиде да потърси съпругата си.

— Готово — обяви пред разтревожената Джули, след като я заведе в кабинета си и затвори вратата. — Клейтън Найт е на път за Балтимор, а след няколко дни вие с Мери ще потеглите за Ню Йорк и от там — за Англия.

— Как го прие тя, Джон? — попита развълнуваната му жена.

Господарят на Лонгууд повдигна небрежно рамене.

— Как очакваш едно наивно, изпълнено с вяра момиченце да приеме предателството на любимия си? В момента се чувства съсипана, но това няма да трае дълго. — Усмихна се уверено и докосна бузата на съпругата си. — Само след месец ще забрави напълно за него. — Усмихна се още по-широко, преди да добави: — Ще стане съпруга на Даниъл Лотън и двамата ще прекарат щастливо медения си месец в Южна Франция.

Скептично настроена, Джули Пръбъл рече:

— Не знам, Джон. Тя наистина обича Клей. Те са най-близки приятели от съвсем малки. — Спря да говори за момент и след това продължи: — Освен това, откъде си сигурен, че Даниъл Лотън ще иска да се ожени за Мери-Елън?

— Хайде, Джули, знаеш добре, че се виждам редовно с бащата на Даниъл в моя клуб. Двамата неведнъж сме обсъждали привлекателната перспектива да оженим децата си. Джеймс Лотън е точно толкова нетърпелив Мери-Елън да му стане снаха, колкото ние с теб — да видим Даниъл в ролята на наш зет.

— Това ми е ясно, скъпи. Но какво ще кажат децата? Даниъл се вижда с Бранди Темпълтън от две години и може да не…

— Не виждам никакъв проблем. Даниъл не се вижда с момичето на Темпълтън, както казваш ти. Той спи с нея, скъпа. Лотън старши ме увери, че момчето никога не е имало намерение да се жени за нея. — Усмихна се и добави: — Направи ми впечатление начинът, по който младият Лотън гледа нашата Мери-Елън. Той я желае от мига, в който тя се превърна в жена. И с радост ще се ожени за нея, помни ми думата. Колкото до Мери-Елън, след всичко, което стори с нея Найт, тя ще бъде изключително ранима и беззащитна. Ако се случи Даниъл да бъде край нея — а той ще бъде — естествено е тя да се обърне към него за утеха. — Джон Томас щракна звучно с пръсти и се усмихна отново. — Преди да разбереш какво става, тя ще бъде отново влюбена и добре омъжена.

Джули Пръбъл кимна. Всичко това звучеше напълно логично. И се правеше за доброто на дъщеря им. Сега бедната Мери-Елън страдаше, но беше още толкова млада. Щеше да превъзмогне мъката си по Клей Найт. А с Даниъл Лотън я очакваше много по-щастлив живот, отколкото с Клей. Клей бе мил младеж, но никога нямаше да може да се впише в тяхното общество, да си намери място сред техните приятели. А и не би било честно спрямо горкото момче да го подложат на подобно жестоко изпитание.

Джон Томас заобиколи махагоновото си бюро и извади дебел плик от средното чекмедже.

— Това е маршрутът на вашето пътешествие — рече той и го подаде на съпругата си.

Тя пое пакета, а в това време мъжът й започна да изброява на пръстите си.

— Първо, двете с Мери тръгвате във вторник сутринта. Второ, след като стигнете в Ню Йорк, ще се качите на презокеанския кораб „Лузиана“. Трето, щом пристигнете в Лондон, отсядате в хотел „Канот“. Четвърто, когато няколко дни по-късно семейство Лотън пристигнат на свой ред в Лондон, те не може да не отседнат също в хотел „Канот“ и естествено ще попаднат на вас с Мери-Елън. Пето, ще прекарате няколко дни с тях и тогава те ще ви поканят в яхтата си, за да отидете заедно във вилата им в Монте Карло.

— И там, в Монако, ще се срещнем с теб — добави Джули.

Джон Томас се усмихна и поклати глава.

— Точно навреме, за да отведа красивата си дъщеря под венчилото.

 

 

Две седмици след като разбитата от мъка Мери-Елън и майка й се качиха в Ню Орлиънс на парахода, който ги откара до Ню Йорк, откъдето се отправиха на презокеанско пътешествие, ликуващият Клей Найт слезе от кораба „Дикси стар“ на Мемфиското пристанище.

Изгаряше от нетърпение по-скоро да отиде в Лонгууд при Мери. Имаше да сподели с нея много вълнуващи неща. Непрекъснато си представяше изражението на прекрасното й лице, когато й каже, че е приет в Анаполис. Дългогодишната му мечта се бе превърнала в реалност! През есента щеше да стане юнкер, а когато завършеше академията, двамата щяха да се оженят. Един ден тя щеше да стане гордата съпруга на един морски капитан!

Хванал куфарчето си, младият мъж пресече почти тичешком мостчето и стъпи на кея. Като изпреварваше многобройните пасажери и потни докери и минаваше покрай бали с памук, той си проправяше път през тълпата и нетърпеливо се заизкачва по Чикасо клифс.

Пробяга цялото разстояние до Лонгууд и пристигна задъхан, така че трябваше да се подпре за миг на стената, за да поуспокои дишането си. После почука на тежката входна врата и зачака нетърпеливо, със сияйна като следобедното слънце усмивка на лице. Сърцето му биеше учестено с надеждата, че ще му отвори Мери.

Вместо това се показа Тайтъс.

— Здравей, Тайтъс — приветства го бодро Клей. — Тук ли е Мери?

И той автоматично насочи поглед към голямото стълбище в очакване да я види как слиза забързано, за да го посрещне.

Старият слуга имаше необичайно сериозен вид и, без да се усмихне, каза:

— Господарят Пръбъл ви очаква в кабинета си. Последвайте ме, ако обичате.

Широката усмивка на младежа помръкна.

— Мистър Пръбъл ме очаква? Защо е в Лонгууд посред бял ден?

Тайтъс не отвърна. Клей го последва озадачен по смълчания коридор. Чувстваше, че го обзема безпокойство. Вратата на кабинета беше отворена. Тайтъс го въведе и се извърна припряно, като избягваше погледа на младежа.

— Влизай, синко. — От потъналото в полумрак студио до ушите му достигна приглушеният глас на Джон Томас Пръбъл.

Клей усети ледени тръпки да пролазват по гръбнака му. Пое си на пресекулки въздух и влезе в „облицованата“ с книги стая. Стори му се странно, че всички пердета бяха дръпнати, масивната двойна врата зад огромното бюро на домакина беше затворена, така че в помещението не влизаше почти никаква светлина. В кабинета беше прекалено горещо и задушно.

Джон Томас Пръбъл седеше зад махагоновото бюро. Изправи се бавно, когато влезе юношата.

— Клей, Клей, момчето ми — започна господарят на Лонгууд, а тонът му показваше недвусмислено, че нещо не беше наред.

— Мистър Пръбъл — отвърна разтревожен младежът, — какво се е случило? Да не сте болен, сър? Станало ли е нещо? Защо сте се затворил тук в този мрак?

— Извинявай, не съм усетил — рече уморено Джон Томас. — Явно съм се чувствал толкова зле, че…

Той спря да говори. Въздъхна, приближи се до един от високите прозорци и дръпна тежките завеси. Ярката светлина заля стаята. Едва тогава Клей забеляза, че посивяващите коси на домакина му бяха разчорлени, а брадата му не беше бръсната от няколко дни. Имаше измъчен и изтощен вид.

— О, не. Мили Боже — промърмори младият мъж, а сърцето му се сви от страх. — Мери? Нещо се е случило с Мери! Разболяла ли се е? Или се е наранила? Да не би… Да не би… Не, Господи, не…

Джон Томас поклати глава и рече:

— Не е болна. Нито пък се е наранила. — Спря да говори за момент. Един мускул на челюстта му трепна. — Но се страхувам, че ти ще бъдеш жестоко наранен, синко.

Клей го гледаше като поразен от гръм.

— Не разбирам. Какво искате да кажете? Къде е Мери? Защо не…

— Мери-Елън замина, Клей — обясни домакинът. А след това посочи към дивана. — По-добре седни.

— Ще стоя прав — отвърна твърдо юношата. — Къде е Мери? Кога ще се върне?

— Просто не знам как да ти го кажа — въздъхна Джон Томас и прокара длани върху разрошените си коси. — Толкова е трудно за един баща да признае, че единствената му дъщеря е… изключително глупаво и невярно… създание, което разбива чуждите сърца.

— Мери? Да разбива чуждите сърца? За какво, за Бога, говорите?

— Иисусе Христе, това е ужасно, ужасно! Клей, страхувам се, че буйната Мери-Елън не остави балните си обувки да потънат в прах след твоето заминаване. — Покри очите си с ръка и скръцна със зъби. — Синко, срамувам се от дъщеря си, Господ да ми е на помощ. Щом съобщих на Мери, че ще отсъстваш няколко седмици, тя веднага изпрати да поканят Даниъл Лотън на вечеря. Не е за вярване. Още първата нощ след твоето заминаване тя… те… Можеш ли да си представиш?

С изписано по напрегнатото лице смайване и недоверие, Клей отвърна простичко:

— Не, сър. Не мога. Не мога да го повярвам. Трябва да има някакво разумно обяснение на това. Мери никога не би флиртувала с друг, след като… след като…

— След като спи с теб от повече от една година — прекъсна го Джон Томас. След това се усмихна с горчивина и добави: — Да, и аз не мога да повярвам, но фактите са си факти. И това е по твоя вина, Найт. Ти я направи жена на толкова ранна възраст, че тя не знае нищо друго. Да спиш с моето момиченце, ти… ти…! — Гласът му секна, но тъмните му очи пламтяха обвинително.

Клей стисна челюсти, а ръцете му, свити в юмруци, се отпуснаха край тялото му, но не каза нищо.

— Съжалявам. — Изражението на господаря на Лонгууд се смекчи незабавно. — Нямах намерение да се ядосвам, но съм не по-малко огорчен от теб. Тя е моя дъщеря, държала се е зле и аз вероятно избухнах срещу теб, защото страшно ми се иска да обвиня някого другиго. Когото и да било. — Пръбъл се приближи до кристалната гарафа с алкохол. Наля уиски в две чаши и каза, както беше с гръб към госта си. — Мери-Елън буквално се хвърли в ръцете на Лотън. Изглежда любовта е пламнала още с първата целувка. Отплуваха за Европа с намерението да се оженят на френската Ривиера. Ще прекарат медения си месец във вилата на семейство Лотън, която се намира на брега на Средиземно море.

Мургавото лице на Клей пребледня, а сърцето заблъска така болезнено в гърдите му, сякаш всеки момент щеше да предаде Богу дух.

— Не. Не, не може да бъде — промълви той, а лишеният му от тембър глас се стори непознат дори на него самия. — Мери ме обича, тя не би…

— Очевидно обаче — би. — Джон Томас се обърна с лице към него. — Опитахме се да я разубедим, но тя беше непоколебима.

Младият мъж произнесе, мислейки на глас.

— Трябва да поговоря с нея, да разбера какво точно се е случило. Да си обясня…

— Опасявам се, че за това не може да става и дума. Тя е с Даниъл Лотън и двамата вече са неразделни. Знам, че Мери-Елън постъпи прибързано и че си наранен от безсърдечното й предателство. Но ти ще преживееш това. Ще го преживееш. Ти си умен, приятен, красив младеж и в живота на младия морски офицер със сигурност ще има безброй красавици.

Най-после Джон Томас се усмихна.

Но не и Клей.

Вместо това рече простичко и искрено:

— Не желая безброй красавици. — Преглътна с усилие, задавен от мъка, като се бореше със сълзите, които напираха в очите му. — Искам си само моята Мери.