Робин Хоб
Кралска поръчка (7)

6
Претопените

Двамата синове на кралица Постоянство и крал Умен бяха Рицарин и Искрен. Само две години ги деляха във възрастта и те бяха по-близки от братя. Рицарин беше по-големият и на шестнадесетия си рожден ден получи титлата престолонаследник. Баща му почти незабавно го прати да реши един граничен спор с Халкидските държави. Оттогава той рядко се задържаше в Бъкип за повече от няколко месеца. Дори след като се ожени нямаше много време за отдих. Не че по онова време имаше чак толкова много гранични бунтове. По-скоро Умен искаше официално да установи границите си с всичките си съседи. Много от тези спорове се решаваха с меч, макар че постепенно Рицарин започна да прилага дипломация.

Някои твърдят, че възлагането на тази задача било по внушение на мащехата му, кралица Желана, която се надявала завареният й син скоро да намери смъртта си. Други казват, че по този начин Умен отдалечил първородния си син от погледа и властността на новата си кралица. Обречен от младостта си да си остане у дома, принц Искрен всеки месец отправяше официални молби към баща си да му позволи да последва брат си. Всички усилия на краля да го заинтригува с други задължения бяха напразни. Принц Искрен ги изпълняваше, ала не оставяше у никого нито капка съмнение, че предпочита да е при големия си брат. Накрая, на двадесетия рожден ден на Искрен, след шест години ежемесечни молби, Умен неохотно отстъпи.

Оттогава насетне до онзи ден след четири години, в който Рицарин абдикира и Искрен стана престолонаследник, двамата принцове заедно установяваха границите и сключваха договори и търговски спогодби със земите около Шестте херцогства. Принц Рицарин имаше дарба за работа с хора, и като личности, и като народ. Искрен се занимаваше с подробностите на договорите и точните карти на границите и помагаше на брат си със способностите си и на воин, и на принц.

Принц Славен, най-малкият син на Умен и негово единствено дете от кралица Желана, прекара младостта си в двора, където майка му полагаше всички усилия да го подготви за кандидат за престола.

Заминах за Бъкип с облекчение. Не за пръв път изпълнявах такава задача за своя крал, но никога не бях изпитвал удоволствие от работата си на убиец. Радвах се, че Мъжество ме е оскърбила, защото това правеше случилото се поносимо. И все пак тя бе много красива жена и опитен воин. Съжалявах за нея и не се гордеех с успеха си, освен че бях изпълнил кралската заповед. Такива мисли ми тежаха, докато Сажда изкачваше последния хълм преди Бъкип.

Спрях на билото. Не можех да повярвам на очите си. Кетрикен и Славен яздеха един до друг. Бяха като илюстрация от един от най-хубавите пергаменти на Федрен. Славен носеше одежди в алено и златисто, черни ботуши и ръкавици. Плащът му беше отметнат от едното му рамо и разкриваше ярките му дрехи. Вятърът бе зачервил бузите му и беше разрошил грижливо фризираните му черни къдрици. Тъмните му очи блестяха. Почти приличаше на човек, помислих си, както бе яхнал високия си черен кон. И можеше да стане такъв, а не ленив принц, отдаден на виното и жените. Още една загуба.

Дамата до него бе съвсем друго нещо. В сравнение със свитата, която ги следваше, тя приличаше на рядко чуждестранно цвете. Носеше широк панталон и това минзухарено лилаво очевидно не идваше от нито една бъкипска бояджийница. Крачолите й бяха украсени със сложно пъстро везмо и бяха напъхани в ботушите й, които й стигаха почти до коляното. Бърич щеше да одобри практичността им. Вместо наметало Кетрикен бе облякла късо палто от бяла кожа с висока яка, която пазеше шията й от вятъра. Бяла лисица, предположих аз, от тундрата оттатък Планините. Ръкавиците й също бяха черни. Вятърът си играеше с дългата й руса коса. Плетената й шапка пъстрееше в ярки багри. Кетрикен яздеше по планински, с изправен гръб и леко наклонена напред, поза, която караше Мека стъпка да си мисли, че трябва да танцува на задни крака. По сбруята на кафявата кобила звънтяха сребърни камбанки. В сравнение с другите жени в техните огромни фусти и наметала, Кетрикен изглеждаше гъвкава като котка.

Напомняше на жена-воин от северните страни или на героиня от древна приказка. Това я разграничаваше от придворните й дами, не като знатна и богата жена, която изтъква положението си сред по-нископоставени, а почти като ястреб в клетка на пойни птици. Не бях сигурен, че е редно да се показва така пред поданиците си. Принц Славен яздеше до нея и двамата усмихнато разговаряха, като често избухваха в смях. Когато ги наближих, накарах Сажда да забави ход. Кетрикен дръпна юздите и щеше да спре, но Славен ми кимна ледено и пришпори коня си. Кобилата на престолонаследницата препусна да го догони. Останалите разсеяно ме поздравиха и отминаха. Спрях да ги изпратя с поглед, след което със свито сърце продължих към Бъкип. Лицето на Кетрикен изглеждаше оживено, светлите й страни бяха поруменели от студения въздух и усмивката й ми се стори искрено щастлива, също като случайните мимолетни усмивки, с които сегиз-тогиз ме даряваше. Само че този път бе насочена към Славен. Не можеше да е толкова лековерна, че да му повярва.

Мислех за всичко това, докато разседлавах Сажда и я изтърквах. Бях се навел да проверя подковите й, когато усетих, че Бърич ме наблюдава.

— Откога? — попитах го аз.

Знаеше за какво говоря.

— Започна няколко дни след твоето заминаване. Един ден я доведе тук и ме заговори. Било жалко, че кралицата по цели дни стояла затворена в замъка. В планините била свикнала на открито. Бил й позволил да го убеди да я научи да язди както го правим ние тук в равнините. После ме накара да оседлая Мека стъпка със седлото, което Искрен беше направил за своята кралица. Е, какво можех да му кажа? — свирепо ме попита той, когато се обърнах и го погледнах въпросително. Самият ти го каза. Ние сме кралски люде. Заклели сме се във вярност. А Славен е принц от рода на Пророците. Даже да му откажех, което щеше да си е истинско предателство, моята престолонаследница ме чакаше да й доведа коня и да го оседлая.

С едва забележимо движение на ръката напомних на Бърич, че думите му намирисват на измяна. Той влезе в яслата и замислено почеса Сажда зад ушите.

— Не си можел да направиш нищо — признах аз. — Но се чудя какви са истинските му намерения. И защо тя го търпи.

— Истинските му намерения ли? Може би просто иска да спечели благоволението й. Не е тайна, че тя чезне в замъка. О, Кетрикен се държи любезно с всички. Но е прекалено честна, за да заблуди другите, че е щастлива, когато всъщност е нещастна.

— Възможно е — неохотно се съгласих. После рязко вдигнах глава, като куче, чуло изсвирването на господаря си. — Трябва да вървя. Принцът престолонаследник Искрен… — Не довърших. Не биваше да показвам на Бърич, че съм бил призован чрез Умението. Преметнах торбата с усърдно преписаните свитъци през рамо и се запътих към замъка.

Не се отбих да се преоблека, нито дори да се стопля край огъня в кухнята, а отидох направо в кабинета на Искрен. Вратата бе открехната и аз почуках веднъж, после влязох. Той се беше навел над прикрепената за масата карта и само ми хвърли бегъл поглед. Вече ме очакваше вдигащо пара греяно вино, на масата край огнището имаше поднос, отрупан със студено месо и хляб. След малко Искрен се изправи и каза:

— Стените ти са прекалено здрави. От три дни се мъча да те накарам да побързаш, а ти кога усещаш, че те викам? Едва в собствената ми конюшня. Казвам ти, Фиц, трябва да намерим време да те научим по някакъв начин да контролираш Умението.

Ала аз знаех, че никога няма да намери време. Твърде много други неща изискваха неговото внимание. Както винаги, престолонаследникът незабавно заговори за грижите си.

— Претопените — каза той. Побиха ме тръпки.

— Алените кораби пак ли са ударили? През зимата? — Не можех да повярвам на ушите си.

— Не. Поне това ни е спестено. Но изглежда, че алените кораби могат да си заминат и все пак да оставят отровата си сред нас. — Искрен замълча за миг. — Е, давай. Стопли се и се нахрани. Можеш едновременно да ядеш и да ме слушаш.

Докато си наливах греяно вино и си взимах от месото, Искрен започна да ми разказва.

— Проблемът е същият като преди. Съобщения за претопени, които грабят и плячкосват, не само пътници, но и усамотени ферми и къщи. Проверих и съобщенията се оказаха верни. И все пак нападенията са много далеч от пиратските набези и се говори не за един-двама претопени, а за цели групи, които действали заедно.

За миг се замислих, преглътнах и отвърнах:

— Според мен претопените не са способни да действат на банди, нито дори по двойки. Те нямат чувство за… общност. За взаимна принадлежност към човешкия вид. Могат да говорят и да разсъждават, но само егоистично. Такива щяха да са росомахите, ако имаха човешки език. Не се грижат за нищо друго, освен за собственото си оцеляване. В лицето на себеподобните си виждат единствено съперници за храна или някакво удобство. — Повторно напълних чашата си, признателен за разливащата се по тялото ми топлина на виното. То поне надвиваше физическия студ. Защото не можеше да се пребори с ледената мисъл за брачната изолираност на претопените.

Именно Осезанието ми бе позволило да науча всичко това за тях. Те бяха толкова мъртви за всякакво чувство за родство със света, че изобщо не ги усещах. Осезанието ми осигуряваше известен достъп до онази мрежа, която свързваше всички твари, ала претопените бяха откъснати от нея, изолирани като камъни, гладни и безмилостни като безмозъчна буря или придошла река. Ненадейната среща с претопен щеше да ме изненада също толкова, колкото, и ако някоя скала се изправеше да ме нападне.

Ала Искрен само замислено кимна.

— И все пак дори вълците, макар да са животни, нападат на глутници. Или както острозъбите нападат кит. Щом тези животни могат да се обединяват, за да си осигурят храна, защо да не могат и претопените?

Оставих резена хляб, който бях взел.

— Вълците и острозъбите са си такива по природа и поделят месото с малките си. Виждал съм претопени на групи, но те не действат заедно. Когато едновременно ме нападнаха неколцина, аз се спасих, като ги насъсках един срещу друг. Хвърлих плаща, който искаха да вземат, и те се сбиха за него. И когато пак ме нападнаха, повече си пречеха, отколкото си помагаха. — Мъчех се да говоря спокойно и да потисна спомена за онази нощ, който се надигаше в мен. Тогава беше умрял Смити и аз за пръв път бях убил. — Но не се бият заедно. Тъкмо от това са лишени претопените — от идеята да си помагат, за да имат изгода всички.

Вдигнах поглед и видях, че тъмните очи на Искрен са изпълнени със съчувствие.

— Бях забравил, че имаш известен опит с тях. Прости ми. Не го отминавам с леко сърце. Просто напоследък ми се струпа прекалено много работа. — Гласът му заглъхна и той сякаш се вслуша в нещо много далечно. След миг отново дойде на себе си. — Така. Значи смяташ, че не могат да си помагат. И все пак изглежда, че е точно така. Погледни тук. — Той посочи опънатата на масата му карта. — Отбелязвам местата, откъдето получавам съобщения за появата им, и следя броя им. Какво мислиш за това?

Приближих се и застанах до него. Да стоиш до Искрен беше все едно да се изправиш пред друг вид огнище. От него се излъчваше силата на Умението. Зачудих се дали се опитва да я контролира. Тя сякаш винаги заплашваше да прелее навън и да разнесе съзнанието му из цялото кралство.

— Картата, Фиц — напомни ми той и аз се запитах доколко може да чете мислите ми. Насилих се да се съсредоточа върху непосредствената задача. Картата изобразяваше Бък, изпълнен във великолепни подробности. Край брега бяха обозначени плитчините и заливните низини, както и особеностите на сушата и по-малките пътища. Тази карта бе направена с любов от човек, вървял, яздил и плавал навсякъде из херцогството. Въпросните места бяха отбелязани с парченца червен восък. Проучих ги и се опитах да разбера същността на проблема.

— Седем случая. — Искрен протегна ръка и посочи парченцата восък. — Някои само на няколко дни с кон от Бъкип. Но пиратите не са стигали толкова наблизо. Тогава откъде са се взели тези претопени? Може да са били прогонени от родните си села, обаче защо се насочват към Бъкип?

— Може просто да са отчаяни хора, които се преструват на претопени.

— Възможно е. Но е обезпокоително, че случаите все повече се приближават. Според твърденията на жертвите става въпрос за три различни групи. И всеки път щом получаваме сведения за грабеж, разбит плевник или заклана крава, виновниците като че ли още повече са се приближили до Бъкип. Не се сещам за правдоподобно обяснение. А и… — той ми даде знак да изчакам, тъй като бях отворил уста да му отговоря — описанията на едната група отговарят на друго нападение отпреди повече от месец. Ако са същите претопени, за това време са изминали дълъг път.

— Това не е работа на претопени — повторих аз, после предпазливо попитах: — Някакъв заговор ли подозираш?

Искрен горчиво изсумтя.

— Разбира се. Напоследък подозирам само заговори. Но поне сега ми се струва, че източникът не е в Бъкип. — Той замълча, сякаш сепнат от откровеността си. — Заеми се с този въпрос, Фиц. Пообиколи наоколо и проучи нещата. Разкажи ми какво приказват по кръчмите, какви белези откриваш по пътищата. Събери слухове за други набези и внимавай за подробностите. Тайно. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Но защо тайно? Струва ми се, че ако предупредим хората, по-бързо ще научим какво става.

— Вярно е. Обаче ще ни засипят със слухове и жалби. Засега това са отделни оплаквания. Мисля, че съм единственият, който ги е свързал в система. Не искам да се разбунтува и самият Бъкип и хората да негодуват, че кралят не може да защити дори столицата си. Не. Тайно, Фиц. Тайно.

Кимнах. И преди бях получавал такива задачи. Не изпитвах скрупули да убивам претопени. Понякога се опитвах да се убедя, че давам покой на измъчена душа, че слагам край на мъката на семейството й. Надявах се, че няма да свикна да се самозаблуждавам. Сенч ме беше предупредил никога да не забравям какъв съм. Не ангел на милостта, а убиец, който работи в полза на краля. Или на престолонаследника. Бях длъжен да пазя сигурността на трона. Длъжен. Поколебах се, преди да заговоря.

— Милорд, на връщане видях престолонаследницата. Яздеше с принц Славен.

— Хубава двойка са, нали? Кетрикен язди великолепно. — Искрен не успя да скрие напълно горчивината в гласа си.

— Да.

— Дойде при мен и каза, че искала да се научи да язди по-добре нашите високи коне. Съгласих се, дори я похвалих, за желанието й. Не знаех, че ще избере за учител Славен. — Искрен се наведе над картата и се загледа в някаква несъществуваща подробност.

— Може би се е надявала ти да я учиш — безразсъдно отвърнах — на човека, не на принца.

— Възможно е. — Той внезапно въздъхна. — О, знам, че е така. Кетрикен понякога е самотна. Често. — Той поклати глава. — Трябваше да се омъжи за по-млад човек, за човек, който разполага с време. Аз не й отделям достатъчно внимание, Фиц. Знам го. Но тя е толкова… млада. А когато не се държи като младо момиче, проявява фанатично родолюбие. Гори от нетърпение да се жертва за Шестте херцогства. Винаги трябва да я възпирам, да й обяснявам, че Шестте херцогства нямат нужда от това. Тя е като конска муха. Не мога да намеря в нея покой, Фиц. Или иска да си играя с нея като с дете, или ме разпитва за най-малките подробности на някоя криза, която поне за малко се опитвам да забравя.

Изведнъж си помислих за отношението на Рицарин към палавата Търпение и ми се стори, че разбирам подбудите му. Жената, която му осигуряваше отдушник. За коя щеше да се ожени Искрен, ако му бяха позволили да избира? Навярно за някоя по-възрастна, улегнала жена.

— Страшно съм уморен — тихо каза той. Наля си още греяно вино и отиде до камината. — Знаеш ли какво ми се иска?

Това не бе въпрос. Не си направих труда да му отговоря.

— Иска ми се баща ти да беше жив и да беше останал престолонаследник. И аз да съм дясната му ръка. Той да ми казва с какви задачи да се заемам и аз да ги изпълнявам. Тогава щях да съм в мир със себе си, колкото и тежка да е работата ми, защото щях да съм сигурен, че той винаги е прав. Знаеш ли колко е лесно, Фиц, да следваш човек, в когото вярваш?

Най-после вдигна очи и ме погледна.

— Струва ми се, че знам, милорд.

За миг той остана абсолютно неподвижен. После въздъхна.

— Да. — Продължаваше да ме гледа и нямах нужда от топлината на Умението му, за да усетя признателността, която ми праща. Искрен се отдалечи от камината и изправи рамене.

Отново бе престолонаследникът. Освободи ме с махване на ръка и аз излязох. Докато се качвах по стълбището, за пръв път в живота си се зачудих дали не трябва да съм благодарен, че съм копеле.