Робин Хоб
Кралска поръчка (35)

Епилог

Бърич бе чувал за това в една приказка, разказвана от баба му. Приказка за осезател, който можел да напуска тялото си за ден-два и после да се връща в него. И я беше разказал на Сенч, а Сенч бе смесил отровите, които щяха да ме държат на ръба на смъртта. Казаха ми, че не съм умрял, че тялото ми само е забавило процесите си, за да изглеждам мъртъв.

Не вярвам.

И така отново заживях в човешко тяло. Макар че ми трябваше време, за да си спомня, че съм бил човек. И понякога все още се съмнявам.

Не се върнах към стария си живот. Дните ми като Фицрицарин лежаха в развалини зад мен. Единствените хора на света, които знаеха, че не съм умрял, бяха Бърич и Сенч. Малцина от познатите ми си ме спомняха с усмивка. Славен ме беше убил във всяко отношение, което беше важно за мен като човек. Ако се покажех на някой от хората, които ме бяха обичали, ако се изправех пред тях в човешката си плът, само щях да им дам доказателство за магията, с която се бях опозорил.

Бях умрял в килията си ден-два след онзи последен побой. Херцозите се бяха разгневили, ала Славен им беше представил достатъчно свидетелства за моето Осезание. Мисля, че стражниците му се спасиха от бой с камшик, като заявиха пред съвета, че съм нападнал Уил с Осезанието и затова той толкова дълго лежал болен. Казаха, че се наложило да ме пребият, за да го откъснат от мен. При толкова много свидетели херцозите не само ме изоставиха, но и присъстваха на коронясването на Славен и одобриха назначаването на лорд Ясен за кастелан на Бъкип и цялото бъкско крайбрежие. Лейди Търпение помоли да не изгарят тялото ми, а да го погребат цяло. Лейди Грация я подкрепи, макар и за огромно отвращение на съпруга си. Само те двете останаха до мен въпреки доказателствата за моя позор. Ала мисля, че Славен не се отказа от тялото ми от грижа за тях, а защото тъй като бях умрял преждевременно, бях провалил спектакъла с обесването и изгарянето. Неуспял да получи пълно отмъщение, той просто изгуби интерес. И напусна Бъкип, за да се премести в Трейдфорд. Търпение взе тялото ми, за да ме погребе.

За този живот ме събуди Бърич, живот, в който за мен не бе останало нищо. Нищо, освен моя крал. Шестте херцогства щяха да се разпадат през идните месеци, пиратите щяха да превземат пристанищата ни, нашият народ щеше да бъде прогонван от домовете си или поробван от островитяните. Претопяването придобиваше ужасяващи размери. Ала както беше постъпил принц Искрен, аз обърнах гръб на всичко това и се отправих към вътрешността на страната. Тръгнах по следите на своята престолонаследница, тръгнах да диря своя крал. Настъпиха тежки дни.

И все пак дори сега, когато болката ме измъчва и билките не могат да я притъпят, щом си помисля за тялото, затварящо душата ми в клетка, аз си спомням дните си като вълк и знам, че обхващат цял един период от живота ми. Този спомен ми носи утеха и изкушение. „Ела да ловуваш с мен — шепти някой в сърцето ми. Остави болката и вземи живота си само за себе си. Има място, където цялото време е настояще и всички решения са прости.“

Вълците нямат крале.