Робин Хоб
Кралска поръчка (14)

13
Лов

Също като всяка друга дисциплина, Умението може да се преподава по няколко начина. Гален, учителят от времето на крал Умен, използваше метода на лишенията и трудностите, за да събаря вътрешните стени на учениците си. Останал единствено с инстинкта си за самосъхранение, ученикът се поддаваше на мисловното влияние на Гален и принудителното налагане на методите му. Макар че учениците, които оцеляваха и влизаха в неговата котерия, можеха да използват Умението, нито един от тях нямаше особено големи способности. Според някои Гален се гордеел с това, че е способен да развие и скромните им заложби. Възможно е. А може и да е търсел ученици с голям потенциал и да ги е превръщал в послушни инструменти.

Галеновите методи могат да се сравнят с тези на Молба, неговата предшественичка. Тя била първата учителка на тогава младите принцове Искрен и Рицарин. Разказите на Искрен за обучението му показват, че нейната нежност и доброта карали учениците й сами да спускат вътрешните си прегради. И двамата принцове станали способни и силни умели. За нещастие тя починала преди да завърши обучението им и Гален да стане пълноправен учител. Човек може само да се пита какви знания за Умението е отнесла в гроба със себе си и какви възможности на тази кралска магия може никога да не бъдат преоткрити.

Отидох в стаята си. Огънят беше угаснал, ала студът, който изпитвах, бе различен от онзи в неотоплена стая. Тя бе празна обвивка от живот, който скоро щях да оставя зад себе си. Струваше ми се по-пуста от всякога. Съблякох се гол до пояс и разтреперан се измих с ледена вода. После със закъснение смених превръзките на ръката и шията си. Заслугата за бързото им заздравяване очевидно не беше моя.

Облякох си топли дрехи, подплатена риза и дебел кожен елек. Обух тежък кожен панталон и здраво стегнах крачолите с кожени ремъци. Взех меча си и допълнително се въоръжих с къс кинжал. От работния си комплект избрах гърненце смляно на прах смъртно калпаче. Въпреки всичко това, когато излязох от стаята си, се чувствах незащитен и глупав.

Отидох право в кулата на Искрен. Знаех, че ме очаква, за да работим заедно върху Умението. Някак си трябваше да го убедя, че се налага веднага да тръгна срещу претопените. Бързо изкачих стълбището. Искаше ми се денят вече да е свършил. Целият ми живот бе съсредоточен в момента, в който щях да почукам на вратата на крал Умен, за да го помоля за разрешение да се оженя за Моли. Самата мисъл за нея ме изпълни с толкова странно съчетание от непознати чувства, че забавих крачка.

— Моли — прошепнах аз. Като вълшебна дума името й ми възвърна решителността и ме подтикна да продължа. Спрях пред вратата и силно почуках.

По-скоро усетих, отколкото чух поканата на Искрен. Отворих вратата и влязох.

Физически в стаята цареше неподвижност. През отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Престолонаследникът седеше пред него на стария си стол. Ръцете му бяха отпуснати на перваза, очите му бяха вперени в далечния хоризонт. Бузите му бяха румени, вятърът рошеше с пръсти тъмната му коса.

И все пак ми се стори, че съм се озовал във вихрушка. Съзнанието на Искрен ме обля и аз потънах в ума му, мислите и Умението му ме отнесоха далеч в морето. Той ме взе със себе си на шеметна обиколка по всички кораби в мисловния му обсег. Докоснахме се до мислите на търговски капитан — „… ако цената е достатъчно добра, на връщане ще натоварим масло…“ — сетне на жена, която припряно кърпеше рибарска мрежа и си мърмореше под нос, докато капитанът я ругаеше да побърза. Един лоцман се безпокоеше за бременната си съпруга, три семейства събираха миди преди приливът отново да залее скалите. Докоснахме се до тях и до десетки други преди Искрен внезапно да ни върне в собствените ни тела. Зави ми се свят като на момченце, вдигнато на бащините си рамене, за да види отвисоко хаоса на панаира, преди да бъде върнато на собствените му крака към изпълненото му с колене детско полезрение.

Приближих се до прозореца и застанах до Искрен. Той продължаваше да се взира в хоризонта. Ала изведнъж разбрах картите му и защо ги прави. Докосвайки ме за миг до тази мрежа от човешки животи, престолонаследникът сякаш беше разтворил ръката си, за да ми покаже шепа скъпоценни камъни. Народ. Неговият народ. Той не бдеше над някакъв скалист бряг или тучно пасище. А над тези хора, над техния живот, неизживян от него, но въпреки това безценен. Това бе кралството на Искрен. За момент споделих смайването му, че някой иска да навреди на народа му, споделих и свирепата му решимост алените кораби да не погубят повече нито един живот.

Светът около мен възстанови равновесието си и аз отново се озовах в кулата.

— Е, значи днес отиваш на лов — без да ме поглежда, каза той.

Кимнах, макар да знаех, че не ме гледа. Нямаше значение.

— Да. Претопените са още по-близо, отколкото подозирахме.

— Мислиш ли, че ще влезеш в бой с тях?

— Вие ми казахте да съм готов. Първо ще се опитам да ги отровя. Но може да не се излъжат толкова лесно. Или въпреки това да ме нападнат. За всеки случай взех меча си.

— Така и предположих. Но вместо своя вземи този. — Искрен вдигна опрения на стола му меч и ми го подаде. Зяпнах го. Кожената ножница беше великолепно обработена, дръжката притежаваше семплата красота, присъща на оръжията, изработени от майстор. Той ми кимна и аз изтеглих меча. Металът лъщеше и искреше, светлината се вълнуваше като водна повърхност по острието. Това оръжие бе много по-фино, отколкото заслужаваха воинските ми способности. — Би трябвало да ти го връча със съответната церемониална помпозност, разбира се. Но ти го давам сега, защото ако тръгнеш без него, може и да не се върнеш. По време на Зимното празненство може да ти го поискам обратно, за да ти го поднеса както трябва.

Прибрах меча в ножницата, после отново го изтеглих, бързо, както се поема дъх. Никога не бях имал толкова добро оръжие.

— Чувствам се така, сякаш трябва да ти се закълна в нещо — казах неловко.

Искрен си позволи да се усмихне.

— Славен несъмнено щеше да поиска такава клетва. Що се отнася до мен, няма нужда да ми заклеваш меча си, щом вече си ми посветил живота си.

Обзеха ме угризения. Събрах целия си кураж.

— Милорд Искрен, днес отивам да ви служа като убиец.

Изненада се дори той.

— Откровени думи — предпазливо рече престолонаследникът.

— Мисля, че е настъпил моментът за откровени думи. Ето как ви служа днес. Но сърцето ми се умори. Посветил съм ви живота си, както казвате, и ако ми заповядате, трябва да продължа. Но ви моля да ми потърсите друг начин да ви служа.

Стори ми се, че Искрен мълчи цяла вечност. Накрая въздъхна и каза:

— Ако клетвата ти беше само пред мен, може би щях да ти отговоря още сега. Но аз съм само престолонаследник. Трябва да отправиш тази молба към краля. Както и молбата си да се ожениш.

Тишината в стаята стана толкова широка и дълбока, че сякаш се отдалечих на огромно разстояние от него. Накрая Искрен продължи:

— Аз те научих да пазиш сънищата си, Фицрицарин. Ако сам не затваряш ума си, не можеш да обвиняваш другите, че са влезли в мислите ти.

Овладях гнева си, преглътнах го и попитах студено:

— Какво знаете?

— Колкото може по-малко, уверявам те. Свикнал съм да пазя собствените си мисли, както и да се пазя от мислите на другите. Особено на човек с толкова силно, макар и непостоянно Умение като теб. Не съм искал да шпионирам твоята… среща.

Той замълча. Знаех, че не мога да се доверя на гласа си. Не бях изложил само личния си живот. Бях изложил и Моли! Нямах представа как мога да й го обясня. И в същото време не можех да понеса мисълта за още едно мълчание, скриващо неизречена лъжа помежду ни. Както винаги, Искрен имаше право. Аз бях проявил безразсъдство.

— Честно казано, завиждам ти, момко — тихо каза престолонаследникът. — Ако зависеше от мен, още днес щеше да се ожениш. Ако довечера Умен не ти даде разрешение, запази тези думи в сърцето си и ги предай на госпожата с червените фусти: щом стана крал, ти ще си свободен да се ожениш, когато пожелаеш. Няма да ти направя същото, каквото направиха с мен.

Струва ми се, че тогава проумях какво са му отнели. Едно е да съчувстваш на мъж, чиято съпруга е избрана от друг. Съвсем друго е да идваш от леглото на любимата си и неочаквано да осъзнаеш, че човек, когото обичаш, никога няма да познае щастие, каквото бях преживял с Моли. За него сигурно беше било мъчително да зърне онова, което двамата с нея бяхме споделили и от което той завинаги щеше да е лишен.

— Благодаря, Искрен — казах му аз.

Престолонаследникът за миг срещна погледа ми и печално ми се усмихна.

— Хм… — Той се поколеба. — Това не е обещание, така че не го приемай като такова. Може би ще успея да направя нещо и по другия въпрос. Възможно е да нямаш време да изпълняваш… дипломатически функции, ако бъдеш натоварен с други задължения. Задължения, които са по-ценни за нас.

— Какви например? — предпазливо попитах аз.

— Моите кораби растат, ден след ден придобиват форма под ръцете на майсторите. И пак съм лишен от онова, което най-силно желая. Няма да ми позволят да плавам на тях. Изисква го благоразумието. Тук мога да бдя над тях и да ги командвам. Тук животът ми не е изложен на опасност от пиратите. Тук мога да координирам действията едновременно на няколко кораба и да пращам помощ там, където е най-необходима. — Той се прокашля. — От друга страна, няма да усещам вятъра, нито да чувам плющенето на платната и никога няма да ми позволят да се сражавам с пиратите, както копнея, с меч в ръка, да ги посичам бързо и чисто, да взимам кръв за кръвта, която са пролели. — На лицето му се изписа ледена ярост. След кратка пауза той продължи по-спокойно: — Така. За да използваме най-пълноценно корабите, на борда на всеки от тях трябва да има някой, който поне да е в състояние да приема моята информация. В идеалния случай той също ще може да ми предава подробни съобщения какво става на кораба. Днес ти сам се убеди колко много са моите ограничения. Мога да чета мислите на някои хора, да, но не съм в състояние да ги манипулирам. Понякога откривам някой по-податлив на Умението и му влияя. Но това не може да се сравнява с бързия отговор на директен въпрос… Някога мислил ли си да плаваш, Фицрицарин?

Малко е да се каже, че бях смаян.

— Аз… току-що ми напомнихте, че моето Умение е непостоянно, милорд. А вчера ми посочихте, че въпреки уроците при Ход не съм особено блестящ воин…

— А сега ти напомням, че е средата на зимата. Пролетта наближава. Излагам ти просто една възможност, нищо повече. Аз почти няма да мога да ти помогна да усвоиш каквото ти е нужно. Всичко зависи от теб, Фицрицарин. До пролетта ще успееш ли да се научиш да контролираш и Умението си, и меча?

— Както казахте, милорд, не мога да обещая, но ще направя всичко възможно.

— Чудесно. — Искрен ме изгледа. — Днес ли ще започнеш?

— Днес ли? Днес отивам на лов. Не смея да пренебрегна това си задължение.

— Не е задължително двете да се изключват. Вземи ме с теб.

За миг го зяпнах, после кимнах. Помислих си, че ще отиде да си облече зимни дрехи и да вземе меч. Вместо това той се пресегна и ме хвана за ръката.

Когато присъствието му започна да се влива в мен, инстинктивно оказах съпротива. Не беше като предишните пъти, когато бе подреждал мислите ми така, както човек подрежда документи на бюрото си. Сега Искрен изцяло изпълни ума ми. Единствено Гален беше прониквал така в мен. Опитах се да се отскубна от пръстите му, ала те бяха здраво вкопчени в китката ми. Всичко замръзна. „Ще ми се довериш ли?“ Изпотих се и се разтреперих като кон, който е видял змия в яслата си.

„Не зная.“

„Помисли си“ — помоли ме той и мъничко се оттегли.

Все още го усещах, но знаех, че стои настрани от мислите ми. Умът ми отчаяно се напрегна. Имаше да смели прекалено много неща. Трябваше да го направя, ако исках да се освободя от живота на убиец. Имах възможност да оставя всичките си тайни в миналото, вместо да продължавам да ги крия от Моли. Трябваше да се възползвам от тази възможност. Ала как да го направя и да запазя в тайна от него Нощни очи и всичко, което споделях с него? Пресегнах се към вълка. „Връзката ни е тайна. И трябва да остане такава. Затова днес се налага да ловувам сам. Разбираш ли?“

„Не. Това е глупаво и опасно. Ще бъда там, но никой няма да ме усети.“

— Какво направи преди малко? — Беше Искрен. Говореше на глас. Дланта му продължаваше да е върху китката ми. Вгледах се в очите му. Въпросът му не беше груб. Стоях като замръзнал. Копнеех да сваля бремето от плещите си, да разкрия поне на един човек всичко, което съм.

„Вече го направи“ — възрази Нощни очи.

Имаше право. И не можех да го изложа на опасност.

— И вие трябва да ми се доверите — чух се да отвръщам на престолонаследника. И след като той продължи замислено да ме гледа, попитах: — Ще ми се доверите ли, милорд?

— Да.

Той ми даде доверието си само с една дума и заедно с него своята увереност, че каквото и да съм правил, няма да му причиня зло. Звучи просто, но е извънредно необичайно един престолонаследник да позволи на своя убиец да има тайни от него. Преди години баща му беше купил верността ми с обещание за храна, подслон, образование и една сребърна игла, забодена на ризата ми. Самият факт, че получавах доверието на Искрен, внезапно ми се стори много повече от всичко това. Обичта, която винаги бях изпитвал към него, изведнъж не знаеше граници. Как можех да не му вярвам?

Той плахо се усмихна.

— Ти можеш да използваш Умението, когато имаш кураж да го правиш. — После отново влезе в ума ми. Докато дланта му бе на китката ми, сливането на мислите ни не изискваше никакво усилие. Усетих любопитство и печал, докато гледаше собственото си лице с моите очи. „Огледалото е по-милостиво. Остарял съм.“

Нямаше смисъл да отричам истината. „Необходима жертва“ — съгласих се аз.

Той пусна ръката ми. За миг останах с двойно зрение, от което ми се зави свят. Едновременно виждах и себе си, и него. После всичко си дойде на мястото. Искрен се обърна, отново отправи очите си към хоризонта и блокира образите от мен. Без физически контакт това сплитане на умове бе нещо съвсем друго. Бавно излязох и заслизах по стълбището, сякаш балансирах с чаша вино, пълна до ръба. „Точно така. И в двата случая е по-лесно да го направиш, ако не мислиш единствено за това. Просто я носиш.“

Слязох в кухнята и закусих. Опитвах се да се държа нормално. Искрен имаше право. Беше по-лесно да поддържаме връзка, ако не насочвах вниманието си само към нея. Докато всички бяха заети с други задачи, успях да открадна чиния бисквити.

— На лов ли отиваш? — попита готвачката.

Кимнах.

— Е, пази се. Какво ще ловуваш?

— Глигани — казах аз. — Искам само да видя къде са. Мисля, че ще е приятно развлечение за Зимното празненство.

— За кого? За принц Искрен ли? Няма да успееш да го изкараш от замъка, малкия. Напоследък прекарва твърде много време затворен в стаите си, така си е, а бедният стар крал Умен от седмици не е слизал да се храни с нас. Не знам защо продължавам да готвя любимите му гозби, след като връщат храната му почти непокътната. Виж, принц Славен може да отиде на лов, стига да не си разроши къдриците. — Слугините в кухнята се разкикотиха. Бузите ми пламнаха от дързостта на готвачката. „Спокойно. Те не знаят, че съм тук, момко. И няма да използвам срещу тях нищо, което са казали на теб. Не ни издавай.“ Усетих весели нотки, примесени със загриженост. Позволих си да се усмихна, благодарих на готвачката за сладкиша, който настоя да взема, и излязох от кухнята.

Сажда бе по-нетърпелива от всякога да излезе на разходка. Докато я оседлавах, Бърич ме видя и се приближи. Тъмните му очи се плъзнаха по кожените ми дрехи, кинжала и фината дръжка на меча ми. Той се прокашля, но не каза нищо. Никога не бях знаел точно какво му е известно за работата ми. По едно време в Планините му бях разкрил подготовката си на убиец. Ала това бе преди да го ударят по главата, докато се опитваше да ме защити. Когато се възстанови, Бърич беше заявил, че е изгубил спомените си от деня преди този случай. Но понякога се съмнявах. Може би това бе неговият мъдър начин да запази тайната.

— Внимавай — навъсено рече той накрая. — Не позволявай кобилата да пострада.

— Ще внимаваме — обещах му и изведох Сажда.

Все още беше ранна утрин и зимната светлина едва сега започваше да е достатъчна, за да препуснем в галоп. Оставих животното само да избере хода си и да се стопли, без да се изпотява. Облаците бяха разпокъсани и слънцето се показваше през тях, за да погали дърветата и преспите със сияйните си пръсти. Щяхме да минем по обиколен път, за да стигнем до коритото на потока — не исках да се отдалечавам от отъпканите пътеки, ако не се налагаше.

Искрен беше с мен всеки миг. Не разговаряхме, но той беше в ума ми. Наслаждаваше се на свежия утринен въздух, на покорството на Сажда, на младостта на моето тяло. Като че ли се държахме за ръце. Зачудих се дали ще мога да поддържам контакта. „Не мисли за това. Просто го прави. Дори дишането се превръща в задача, ако обръщаш внимание на всеки дъх.“ Премигнах, внезапно осъзнал, че в момента той е в кабинета си и изпълнява обичайните си утринни задължения. Като далечно бръмчене на пчели долових присъствието на Чарим, който се съветваше с господаря си за нещо.

Не усещах нито следа от Нощни очи. Опитвах се да не мисля и да не се оглеждам за него, упорито мислено отричане, което беше не по-малко изтощително от връзката с Искрен. Толкова бързо бях свикнал да се пресягам за своя вълк и да откривам, че очаква докосването ми, че се чувствах самотен и неспокоен, сякаш любимият ми нож не е на колана ми. Само един образ напълно можеше да го измести от ума ми, този на Моли, който също не желаех да призовавам. Искрен не ме беше укорил за поведението ми през нощта, но знаех, че не го смята за достойно. Изпитвах неприятното усещане, че ако си позволя да обмисля всичко случило се, ще се съглася с него. Затова страхливо се пазех и от този въпрос.

Осъзнах, че отделям повечето си психически усилия, за да не мисля. Разтърсих глава и отворих възприятията си за деня. Пътят, по който яздех, не бе оживен. Виеше се между ниските хълмове зад Бъкип и по него минаваха много повече овце и кози, отколкото хора. Преди няколко десетилетия горите бяха прочистени от пожар, запален от мълния. Първите нови дръвчета бяха предимно брези и тополи, сега голи и засипани със сняг. Този хълмист район не беше подходящ за земеделие и служеше главно за летни пасища, но от време на време усещах мирис на дим и виждах отъпкани пътеки, водещи към колиби на секачи или ловци. Имаше и малки усамотени чифлици, обитавани от хора със скромни разбирания.

Навлязох в по-старата част на гората и пътят се стесни и дръвчетата се смениха с тъмни вечнозелени дървета с дебели дънери и могъщи клони. Почти нямаше храсти. По земята нямаше много сняг и Сажда с лекота се отклони от пътеката. Денят сякаш притихна в сумрака на горските гиганти.

„Търсиш точно определено място. Имаш ли точна информация къде се намират претопените?“

„Видели са ги на брега на един поток да ядат мършата на умрял от студ елен. Вчера. Реших, че можем да ги проследим оттам.“

„Кой ги е видял?“

Поколебах се. „Един мой приятел. Той избягва хората. Но съм спечелил доверието му и понякога, когато вижда странни неща, идва и ми ги съобщава.“

„Хм.“ — Усетих съмненията на Искрен, докато обмисляше сдържаността ми. — „Е, няма да те разпитвам повече. Някои тайни все пак са необходими. Спомням си едно малоумно момиченце, което идваше и сядаше в краката на майка ми. Кралицата го обличаше, хранеше го и му даваше дрънкулки и сладки. Никой друг не му обръщаше внимание. Но веднъж, без да искам, го чух да разправя на майка ми за някакъв мъж в една кръчма, който продавал хубави огърлици и гривни. След няколко дни кралската стража арестува разбойника Райф в същата кръчма. Тихите хора често знаят много неща.“

„Така е.“

Продължихме да яздим в дружеско мълчание. Сегиз-тогиз трябваше да си напомням, че Искрен не е с мен физически. „Но започва да ми се иска наистина да съм с теб. Много отдавна не съм яздил по тези хълмове просто за удоволствие, момко. Животът ми стана прекалено целенасочен. Не си спомням кога за последен път съм направил нещо просто защото ми се е приискало.“

Кимах на мисълта му — и изведнъж вик разкъса горската тишина. Безсловесен вик, секнал по средата. Преди да успея да се овладея, се пресегнах. Осезанието ми усети паника, смъртен страх и внезапен ужас от Нощни очи. Затворих ума си за него, но обърнах главата на Сажда натам и я пришпорих през лабиринт от преспи и паднали клони. Изкачих се по склона, като си давах вид, че не бързам. Стигнах до билото и погледнах надолу — и видях сцена, която няма да забравя никога.

Бяха трима — дрипави, брадясали и вонящи. Зъбеха се и се ругаеха, без да спират да се бият. Осезанието ми не ги усещаше, ала ги разпознах като претопените, които предната вечер ми бе показал Нощни очи. Тя беше малка, може би на три годинки, с жълта вълнена туника, грижливо ушита от нежни майчински ръце. Претопените се биеха за нея, като че ли беше хванат в капан заек, дърпаха ръчичките и крачетата й, без да мислят за пламъчето на живота, все още мъждукащо в детето. Яростно изревах и изтеглих меча си точно в мига, в който един от претопените прехапа гръкляна на детето. Викът ми накара друг от мъжете да вдигне поглед. Брадата му червенееше от кръв. Не бе дочакал смъртта на момиченцето, за да започне да се тъпче.

Пришпорих Сажда и се понесох срещу тях като въплъщение на отмъщението. Нощни очи изскочи от гората вляво от мен, пръв стигна до тях, хвърли се върху раменете на единия и заби зъби във врата му. Вторият се обърна към мен и напразно вдигна ръка, за да се защити от меча ми. Ударът ми беше толкова силен, че новото ми оръжие отсече главата му. Извадих кинжала си и скочих от гърба на кобилата върху онзи, който се мъчеше да забие ножа си в Нощни очи. Третият претопен грабна трупчето на момиченцето и побягна в гората.

Мъжът се биеше като обезумяла мечка, хапеше и се опитваше да ни достигне с ножа си дори след като разпорих корема му. Вътрешностите му увиснаха над колана му, но въпреки това той продължаваше да се клатушка след нас. Нямах време да обърна внимание на ужаса, който изпитвах. Знаех, че ще умре, затова го оставих и се затичах след третия. Нощни очи бе сиво космато петно на склона. Тичах след него и ругаех бавните си крака. Претопеният оставяше ясна следа от отъпкан сняг, кръв и воня. Кълна се, че докато тичах по хълма, кой знае защо, си мислех, че ще успея да спася детето.

Той изскочи иззад един голям пън и ни нападна, като замахна с тялото на момиченцето към Нощни очи, после се хвърли върху мен. Беше едър и мускулест. За разлика от другите претопени, с които се бях сблъсквал, ръстът и силата му му бяха помогнали да се храни и да се облича добре. В него гореше страшният гняв на преследван звяр. Той ме сграбчи, вдигна ме от земята и се стовари отгоре ми. Възлестата му ръка стисна гърлото ми. Затисна ме и прикова гърдите и едната ми ръка към земята. Пресегнах се назад и два пъти забих ножа си в бедрото му. Претопеният изрева и притисна лицето ми към замръзналата пръст. Пред очите ми заплуваха черни петна. Изведнъж Нощни очи скочи отгоре му. Помислих, че гръбначният ми стълб ще се счупи. Вълкът го захапа за гърба, ала мъжът само сви брадичка към гърдите си, за да се защити от атаката. Искаше да ме удуши. След това щеше да има достатъчно време, за да се справи с вълка.

От напрежението раната на шията ми се отвори и усетих как бликва топла кръв. Бясно разтърсих глава и успях да се извъртя. Отчаяно си поех глътка въздух преди здравенякът да ме стисне по-здраво и отново да започне да натиска лицето ми надолу. Ако не ме удушеше, просто щеше да ми строши врата. Бе достатъчно силен.

Нощни очи промени тактиката си. Не можеше да раззине челюсти толкова широко, че да захапе цялата глава на противника ни, но зъбите му успяха да я раздерат. Шурна кръв. Мъжът изрева и ме пусна с едната си ръка, за да замахне към вълка. Извих се и забих коляно в слабините му, после успях да го намушкам с ножа в хълбока. Болката сигурно беше невероятна, ала той не охлаби хватката си. Вместо това блъсна главата си в моята, обгърна ме с огромните си ръце и се опита да смачка гърдите ми.

Оттук нататък спомените ми са разбъркани. Не зная какво ме обзе — може би гибелната ярост, за която се говори в легендите. Борих се с него със зъби, нокти и нож, мушках, дращех и хапех. И все пак това нямаше да е достатъчно, ако и Нощни очи не го бе нападнал със същия бяс. Накрая изпълзях изпод трупа на претопения. В устата си усещах отвратителен вкус и изплюх мръсни косми и кръв. Избърсах длани в панталона си, после ги изтърках със сняг, ала нищо нямаше да може да ги пречисти.

„Добре ли си?“ Нощни очи лежеше задъхан на снега на метър-два от мен. Челюстите му бяха окървавени. Пред очите ми напълни устата си със сняг и продължи да диша тежко. Изправих се и пристъпих към вълка. После видях тялото на момиченцето и се свлякох до него. Мисля, че тъкмо тогава осъзнах безнадеждността. Бях закъснял. Беше късно още когато го бях забелязал.

Детето бе съвсем мъничко, с лъскава черна коса и тъмни очи. Телцето му все още беше топло. Взех го в скута си и отметнах кичурите от личицето му. Почти бебешки зъби. Кръгли бузки. Смъртта още не бе замъглила погледа му — очите, които се взираха в моите, изглеждаха непонятно озадачени. Мъничките му ръце бяха пълнички, меки и целите в струйки кръв от ухапвания. Седях на снега с мъртвото дете в скута си. Значи така се чувстваше човек с дете на ръце. Толкова мъничко и доскоро толкова топло. Толкова неподвижно. Сведох глава над гладката му косица и заплаках. Разтърсиха ме ридания. Нощни очи ме докосна по бузата и нададе вой. После грубо ме удари с лапа по рамото и внезапно осъзнах, че съм го изолирал от себе си. Опитах се да го погаля и да го успокоя, но не успях да отворя ума си за него. Нито за нищо друго. Той отново зави и най-после чух тропот на конски копита. Вълкът извинително ме облиза по бузата и изчезна в гората.

Все още с детето на ръце, аз с олюляване се изправих. Конниците прехвърлиха билото на хълма над мен. Водеше ги Искрен на черния си жребец, след него бяха Бърич, Меча и още десетина души. Ужас — с тях имаше жена, грубо облечена, седнала зад Меча. Когато ме зърна, тя извика, скочи от гърба на коня и се затича, протегнала ръце към детето си. Не можах да понеса страшната светлина на надеждата и радостта на лицето й. За миг очите й срещнаха моите и видях как всичко в нея умира. Тя грабна момиченцето от мен, притисна към себе си изстиващото му личице, сетне запищя. Отчаянието й ме връхлетя като вълна, отнесе стените ми и ме повлече със себе си. Писъците не спряха.

И продължавах да ги чувам след няколко часа, докато седях в кабинета на Искрен. Бях гол до кръста и седях на столче пред огнището. Лечителят разпалваше огъня, а безмълвният Бърич вадеше борови иглички и пръст от раната на шията ми.

— Тези две рани не са нови — по някое време отбеляза той и посочи ръката ми. Не му отговорих. Бяха ме напуснали всички думи. В легена с гореща вода до него плаваха сухи перуники и блатна мирта. Бърич навлажни една кърпа във водата и попи охлузванията по гърлото ми. — Ковачът имаше яки ръце — рече той.

— Познаваше ли го? — попита лечителят и се обърна да го погледне.

— Никога не сме разговаряли. Един-два пъти съм го виждал на Пролетното празненство, когато в града караха стока от по-далечни краища. Продаваше много хубави сребърни украшения за конска сбруя.

Двамата отново се умълчаха. Повечето кръв, която правеше топлата вода розова, не бе моя. Освен многобройните натъртвания и схванатите ми мускули, се бях разминал само с драскотини и една голяма цицина на челото. Кой знае защо, ме беше срам, че не съм ранен. Момиченцето бе мъртво — поне трябваше да пострадам по-сериозно. Не зная защо откривах логика в тази мисъл. Гледах как Бърич грижливо бинтова ръката ми. Лечителят ми донесе чаша чай. Бърич я взе от него, замислено я помириса, даде ми я и каза:

— Аз щях да сложа по-малко валериан.

Лечителят отстъпи назад и седна до огнището.

Чарим влезе с поднос храна, разчисти една масичка и започна да нарежда съдовете. След малко се появи и Искрен, съблече си плаща и го преметна на облегалката на стола си.

— Намерих мъжа й на пазара — каза той. — Вече е при нея. Оставила детето да си играе на прага и отишла на потока за вода. Когато се върнала, момиченцето го нямало. — Искрен ме погледна, но аз не можех да срещна очите му. — Срещнахме я да вика дъщеричката си в гората. Знаех… — Принцът рязко се обърна към лечителя. — Благодаря ти, Дем. Ако си свършил с Фицрицарин, можеш да си вървиш.

— Дори не съм видял…

— Той е добре. — Бърич прокара бинта през гърдите ми, за да притисне превръзката на шията ми. Безполезно. Опитах се да открия нещо забавно в ядосания поглед, с който лечителят стрелна Бърич, преди да си тръгне. Бърич изобщо не го забеляза.

Искрен седна срещу мен. Вдигнах чашата чай към устните си, но Бърич небрежно се пресегна и я взе от ръката ми.

— След като поговорим. В чая има толкова много валериан, че ще заспиш на място. — Той изля половината чай в огнището и разреди остатъка с гореща вода. После скръсти ръце на гърдите си.

Срещнах очите на Искрен и зачаках да заговори.

Той въздъхна.

— Видях детето с теб. Видях ги да се бият за него. После ти изведнъж изчезна. Връзката ни прекъсна и не успях да те открия, макар да напрегнах всички сили. Знаех, че си в беда, и тръгнах по дирите ти веднага щом можах. Съжалявам, че закъснях.

Копнеех да му разкажа всичко. Но можеше да е прекалено уличаващо. Фактът, че знаеш тайните на един принц, не ти дава право да ги разкриваш. Погледнах Бърич. Той зяпаше стената. Започнах официално.

— Благодаря, милорд. Не можехте да дойдете по-бързо. И дори да бяхте, пак щяхте да закъснеете. Тя умря почти в мига, в който я видях.

Искрен сведе очи към дланите си.

— Знаех го. Безпокоях се за теб. — Той ме погледна и се опита да се усмихне. — Най-характерният елемент на бойния ти стил е невероятният ти инстинкт за самосъхранение.

С периферното си зрение забелязах, че Бърич се размърдва, отваря уста да проговори, после пак я затваря. Обзе ме леден страх. Той бе видял труповете на претопените, беше разгледал следите. Аз не се бях сражавал сам срещу тях. Това беше единственото, което можеше да направи този ден още по-ужасен. Сърцето ми сякаш спря. Фактът, че Бърич още не бе споменал за това и че пазеше обвиненията си за по-късно, още повече влошаваше нещата.

— Фицрицарин? — откъсна ме от размислите ми Искрен.

Сепнах се.

— Простете, милорд.

Той се засмя. Или почти. Кратко изсумтяване.

— Стига с това „милорд“. Точно сега не го очаквам от теб, от Бърич също. Двамата с него се познаваме достатъчно добре. В такива моменти той не се обръщаше към брат ми с „милорд“. Спомни си, че Бърич беше кралски човек на брат ми. Рицарин използваше силата му, при това често доста грубо. Убеден съм, Бърич знае, че и аз съм те използвал така. Знае също, че днес съм яздил с твоите очи, поне до онзи хълм.

Погледнах Бърич. Той бавно кимна. Нито един от двама ни не бе сигурен за причината на неговото присъствие.

— Изгубих връзка с теб, когато изпадна в бойна ярост. Ако ще те използвам, както искам, това не бива да се повтаря. — Искрен леко забарабани с пръсти по бедрата си и се замисли. — Единственият начин, по който според мен можеш да се научиш, е с упражнения. Бърич. Веднъж Рицарин ми каза, че в тясно пространство си бил по-добър с брадва, отколкото с меч.

Бърич се сепна. Очевидно не беше очаквал Искрен да знае това. После отново бавно кимна.

— Брат ви ми се подиграваше. Казваше, че брадвата била оръжие на разбойник, а не на благородник.

Искрен си позволи напрегнато да се усмихне.

— Точно като за стила на Фиц. Научи го да се бие с брадва. Ход едва ли преподава това оръжие в общия си курс. Макар да не се съмнявам, че ще може, ако я помоля. Но предпочитам да го направиш ти. Защото искам Фиц да се упражнява да поддържа връзка с мен, докато се учи. Ако успеем да свържем двете неща, може би ще успее и да ги усъвършенства. А ако го учиш ти, няма да му е много трудно да пази моето присъствие в тайна. Съгласен ли си?

Бърич не успя да скрие стъписването си.

— Да, милорд.

— Тогава го направи. Започваме утре. По-удобно ми е колкото може по-рано. Зная, че имаш и други задължения и нямаш много време за себе си. Не се колебай да прехвърлиш част от работата си на Хендс, докато си зает с това. Той изглежда много способен.

— Така е — потвърди Бърич. Предпазливо. Още нещо, кой знае откъде известно на Искрен.

— Добре тогава. — Престолонаследникът се отпусна на стола си и внимателно впери очи в нас, сякаш говореше пред цяла зала хора. — Някой да има възражения?

Приех въпроса за любезно закриване на срещата.

— Милорд? — обади се Бърич. Дълбокият му глас бе тих и неуверен. — Ако може… аз имам… Нямам намерение да оспорвам преценката на милорд, но…

Затаих дъх. Започваше се. Осезанието.

— Изплюй камъчето, Бърич. Мислех, че сме наясно и сме забравили това „милорд“. Какво те безпокои?

Бърич се изправи и срещна погледа на престолонаследника.

— Дали е… подходящо? Макар и незаконороден, той е син на Рицарин. Онова, което видях там горе… — Думите се заизливаха от устата му. Той се мъчеше да овладее гнева си. — Пратили сте го… Съвсем сам… Срещу зверове. Почти всяко друго момче на неговата възраст вече щеше да е мъртво. Аз… Опитвам се да не си завирам носа, където не ми е работа. Знам, че има много начини да служиш на своя крал и някои не са представителни като други. Но горе в Планините… и после онова, което видях днес. Не може ли да намерите някой друг за тази работа, освен сина на брат си?

Обърнах се към Искрен. За пръв път в живота си виждах лицето му наистина разгневено. Не намръщено, нито с оголени зъби, просто две горещи искри дълбоко в очите му. Стиснати устни. Гласът му обаче беше безизразен.

— Я го погледни пак, Бърич. Той не е дете. И си помисли. Аз не съм го пратил сам. Отидох с него. И това трябваше да е само дебнене и лов, не пряк сблъсък. Не стана така. Но той е жив. Както е оставал жив много пъти досега. — Искрен неочаквано се изправи. Въздухът тегнеше от кипящи емоции. Дори Бърич като че ли го усещаше, защото ме стрелна с поглед, после се насили да остане неподвижен, като воин, застанал мирно, докато престолонаследникът крачеше из стаята.

— Не. Не бих му избрал такава съдба. Нито пък на себе си. Ех, ако се беше родил в по-добри времена! Ако се беше родил в брачно легло и брат ми все още бе жив! Но аз нямам този шанс, нито пък той. Нито пък ти! Затова той служи, също като мен. Проклет да съм, но Кетрикен през цялото време е била права. Кралят е жертвата, принесена от народа. Както и неговият племенник. Онова там горе беше клане. Зная за какво говориш, видях Меча да повръща, след като зърна трупа, видях го да се отдръпва от Фиц. Нямам представа как момчето… как този мъж се е спасил. Като е направил каквото е трябвало, предполагам. Какво да направя? Имам нужда от него. Имам нужда от него за тази грозна тайна борба, която единствено той е способен и обучен да води. Точно както баща ми ме праща в тази кула и ме моли да си опустошавам ума с мръсни убийства. Каквото и да трябва да прави Фиц, каквито и умения да трябва да прилага…

(Сърцето ми сякаш спря, дъхът ми се превърна на лед в дробовете ми.)

— … нека го прави. Защото това е целта ни в момента. Да оцелеем. Защото…

— Те са от моя народ. — Не осъзнах, че изричам тези думи, докато двамата не се обърнаха да ме погледнат. Внезапна тишина. Поех си дъх. — Много отдавна един старец ми каза, че някой ден ще разбера нещо. Каза ми, че Шестте херцогства са моят народ, че в кръвта ми е да се грижа за тях, да чувствам болките им като свои. — Запремигвах, за да пропъдя от очите си образа на Сенч и онзи ден във Фордж. — Той беше прав — успях да продължа след малко. — Днес те убиха моето дете, Бърич. И моя ковач, и още двама мъже. Не претопените. Пиратите с алените кораби. И в замяна аз трябва да взема тяхната кръв, трябва да ги прогоня от своя бряг. Това е също толкова просто, колкото яденето и дишането. Просто трябва да го направя.

Погледите им се срещнаха над главата ми.

— Кръвта ще проговори — промълви Искрен. Ала в гласа му звучеше ярост и гордост, които успокоиха треперенето ми. Обзе ме дълбоко спокойствие. Днес бях постъпил правилно. Изведнъж го разбрах. Грозна, унизителна работа, но беше моя, и аз я бях свършил добре. За моя народ. Обърнах се към Бърич. Той ме гледаше със замисления си поглед, обикновено запазен за най-дребното новородено животинче в конюшнята, което неочаквано проявява неподозирани качества.

— Ще го науча — каза той на Искрен. — Ще го науча на малкото номера с брадва, които знам. И на още някои неща. Започваме утре преди зори, става ли?

— Чудесно — преди да успея да възразя се съгласи престолонаследникът. — А сега да вечеряме.

Изведнъж усетих, че умирам от глад. Изправих се, за да се запътя към масата, но Бърич ненадейно се озова до мен и тихо каза:

— Измий си лицето и ръцете, Фиц.

Когато свърших, ароматизираната вода в легена на Искрен тъмнееше от кръвта на ковача.