Робин Хоб
Кралска поръчка (23)

22
Бърич

Лейди Търпение, съпруга на принца престолонаследник Рицарин, произхожда от Вътрешните херцогства. Нейните родители лорд Дъбовдол и лейди Аверия били съвсем дребни благородници. Омъжването на дъщеря им за принц сигурно е било истински шок за тях, особено като се има предвид своеволният й характер. Желанието на Рицарин да се ожени за лейди Търпение станало причина за първото му скарване с баща му крал Умен. С този брак той не спечелил ценни съюзници или политически преимущества, а само една извънредно странна жена, чиято огромна любов към съпруга й не й пречела открито да заявява непопулярните си мнения, нито да продължава упорито да се занимава с поредното си мимолетно увлечение. Родителите й починали през годината на Кървавата чума и тя била бездетна и вероятно безплодна, когато съпругът й Рицарин паднал от коня си и умрял.

Събудих се. Или поне дойдох на себе си. Бях в леглото си, заобиколен от топлина и нежност. Не помръднах, само предпазливо проверих дали ме боли. Главата ми вече не се пръскаше, ала се чувствах уморен и отпаднал, скован, както понякога след преминаване на някаква болка. Побиха ме тръпки.

Моли лежеше гола до мен и с рамото си усещах лекото й дишане. Огънят догаряше. Заслушах се. Беше или много късно, или много рано. Замъкът тънеше в почти пълна тишина.

Не си спомнях как съм се озовал тук.

Отново потръпнах. Моли се размърда, притисна се към мен и сънено се усмихна.

— Понякога си много странен — въздъхна тя. — Но те обичам. — И отново затвори очи.

„Нощни очи!“

„Тук съм.“ Винаги бе в мен.

Изведнъж усетих, че не мога да го попитам, че не искам да зная. Просто неподвижно лежах и се чувствах зле. Бях тъжен и се самосъжалявах.

„Опитах се да те събудя, но ти не беше готов да се върнеш. Онзи другият те беше изсмукал.“

„Този «друг» е нашият крал.“

„Твоят крал. Вълците нямат крале.“

„Какво… — Не довърших мисълта. — Благодаря ти, че ме пази.“

Той усети сдържаността ми. „Какво трябваше да направя? Да я отпратя ли? Тя скърбеше.“

„Не зная. Хайде да не приказваме за това.“ Моли бе тъжна и той я беше утешил? Дори не знаех защо е тъжна. „Е била тъжна“, поправих се аз, загледан в нежната усмивка на лицето й. Въздъхнах. По-добре да го приема по-рано, отколкото по-късно. Освен това трябваше да я пратя в стаята й. Не биваше да е тук, когато замъкът се събудеше.

— Моли — внимателно я повиках аз.

Тя се размърда и отвори очи.

— Фиц?

— Вече трябва да се прибереш в стаята си.

— Зная. Изобщо не биваше да идвам. — Тя замълча. — Всички онези неща, които ти наговорих преди няколко дни. Не…

Допрях показалец до устните й. Моли се усмихна.

— Правиш тези нови мълчания… много интересни. — Тя ме целуна, после се измъкна от леглото ми и бързо започна да се облича. Станах. Движех се по-бавно. Моли нежно ме погледна. — Ще се прибера сама. По-безопасно е. Не бива да ни виждат заедно.

— Някой ден това ще… — започнах аз, но този път тя ме накара да замълча с малката си длан на устните ми.

— Сега няма да говорим за такива неща. Нека изживеем нощта такава, каквато е. Съвършена. — Отново ме целуна, по-бързо, освободи се от прегръдките ми и ме остави сам, като безшумно затвори вратата след себе си. Съвършена ли?

Облякох се и разпалих огъня. Седнах на стола пред огнището и зачаках. Скоро вратата към стаята на Сенч се отвори. Качих се по стълбището колкото можех по-бързо. Сенч седеше пред огнището си.

— Трябва да ме изслушаш — казах му. Когато чу напрегнатия ми глас, той тревожно повдигна вежди и посочи стола срещу себе си. Седнах и отворих уста да започна, но от онова, което направи Сенч, настръхнах — той се огледа, сякаш стояхме насред огромна тълпа и вдигна показалец пред устните си. После се наведе напред и почти допря чело до моето.

— Тихо, тихо. Какво има?

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. От всички места в Бъкип никога не бях очаквал да се наложи да внимавам какво говоря точно тук.

— Добре — въздъхна Сенч. — Докладвай.

Поех си дъх и започнах. Не пропуснах нищо и му разкрих връзката си с Искрен, за да може да разбере цялата история. Изложих всички подробности: побоя над шута, предложението на Кетрикен към Беърнс, собствената си служба на краля, Ведра и Джъстин в стаята ми. Когато прошепнах за шпионите на Славен, той сви устни, но не изглеждаше изненадан. Накрая свърших. Сенч ме гледаше спокойно.

Отново шепот.

— И до какво заключение стигаш от всичко това — попита ме той, сякаш беше загадка, която ми бе поставил за урок.

— Може ли честно да говоря за подозренията си?

Кимване.

Въздъхнах облекчено. Докато описвах картината, която се беше очертала в главата ми през последните седмици, усещах как от плещите ми пада тежко бреме. Сенч трябваше да знае какво да правим. И затова говорех, бързо и напрегнато. Славен знаеше, че кралят умира от болест. Уолас бе неговото оръдие да държи баща си упоен и открит за внушенията си. Щеше да дискредитира Искрен и да изсмуче цялото богатство на Бъкип. Щеше да остави Беърнс на алените кораби, за да са заети, докато изпълнява собствените си цели. Беше обрисувал Кетрикен като чужденка с амбиции за престола. Нечестна невярна жена. Укрепваше влиянието си. Крайната му цел, както винаги, бе тронът. Или поне да заграби колкото може по-голяма част от Шестте херцогства. Оттук и щедростта му към вътрешните херцози и техните благородници.

Докато говорех, Сенч неохотно кимаше. Когато замълчах за миг, той тихо отбеляза:

— В тази мрежа, която казваш, че плете Славен, има много дупки.

— Мога да запълня няколко — прошепнах аз. — Ами ако създадената от Гален котерия е вярна на Славен? Ами ако всички вести първо минават през принца и само одобрените от него стигат до предназначението си?

Лицето на Сенч ставаше все по-мрачно.

— Ами ако съобщенията се забавят точно колкото да направят безполезни усилията ни да се защитим? — още по-отчаяно продължих аз. — Той прави Искрен на глупак, подрива доверието в него.

— Искрен не може ли да го разбере?

Поклатих глава.

— Той притежава могъщо Умение. Но не е в състояние едновременно да слуша навсякъде. Силата на дарбата му е неговата способност да я фокусира. За да шпионира собствената си котерия, трябва да престане да наблюдава крайбрежните води за пирати.

— Той… Искрен следи ли разговора ни?

Засрамено свих рамене.

— Не зная. Това е моето проклятие. Връзката ми с него е непостоянна. Понякога съвсем ясно усещам ума му, все едно стои до мен и говори на глас. Друг път едва го долавям. Снощи, когато разговаряха чрез мен, чувах всяка дума. А сега… — Потърсих в себе си, сякаш опипвах с мисълта си. — Не усещам нищо повече от това, че все още сме свързани. — Наведох се напред и обхванах главата си с длани. Чувствах се изчерпан.

— Чай? — нежно ме попита Сенч.

— Да, моля. И ако може просто още малко да поседя тук. Много ме боли глава.

Той сложи котлето на огъня. С отвращение наблюдавах как смесва билките. Самодивско биле, но далеч не толкова, колкото щеше да ми трябва по-рано. Мента и листа от коча билка. Късче безценен корен от джинджифил. Познах голяма част от нещата, които даваше на Искрен за неговото изтощение. После отново седна до мен.

— Не е възможно. Ако предположението ти е вярно, Славен разполага с котерия, която му е сляпо предана.

— Тя може да се създаде от много силен умел. Моят недостатък е резултат от онова, което ми причини Гален. Спомняш ли си фанатичното възхищение на Гален от Рицарин? Това беше изкуствена преданост. Гален може да го е направил с тях, когато е завършвал обучението им.

Сенч бавно поклати глава.

— Славен не е глупав. Едва ли си мисли, че алените кораби ще се задоволят с Беърнс. Все някога ще поискат Бък, Рипон и Шоукс. И той къде ще отиде?

— Във Вътрешните херцогства. Единствените, за които го е грижа, единствените, с които има взаимна вярност. Това ще му осигури много земя като буферна зона срещу алените кораби. И той като теб може би смята, че целта им не е да заграбят територии, а само да ги опустошават. Те са морски народ. Няма да навлязат толкова навътре в сушата, че да го обезпокоят. А Крайбрежните херцогства ще са прекалено заети да се сражават срещу пиратите, за да се вдигнат срещу Славен.

— Ако Шестте херцогства изгубят крайбрежието, губят търговията и мореплаването. Как ще реагират на това вътрешните херцози?

Свих рамене.

— Не зная. Не съм готов с всички отговори, Сенч. Но това е единствената теория, почти всички елементи от която си съвпадат.

Той се изправи, внимателно изплакна едно кафяво гърне с кипналата вода, после заля билките. Вдигна се аромат на градина. Запечатах образа на стареца, който затваряше капака на гърнето, запомних милия миг, когато поставяше гърнето върху табла с няколко чаши, и грижливо го съхраних в сърцето си. Сенч старееше също толкова сигурно, колкото болестта разяждаше Умен. Сръчните му движения вече не бяха толкова сигурни, птичата му енергичност губеше бързината си. Сърцето ми внезапно се сви, когато видях неизбежното. Докато ми подаваше топлата чаша чай, той се намръщи на изражението ми.

— Какво има? Искаш ли мед в чая?

Поклатих глава на въпросите му, отпих и едва не си опарих езика. Приятен вкус омекотяваше самодивското биле. Скоро усетих, че умът ми се прояснява, и някаква болка, която почти не бях усещал, отново заспа.

— Така е много по-добре — въздъхнах аз.

Сенч отново се наведе към мен.

— Въпреки това теорията ти е слаба. Може би просто имаме разточителен принц, който удовлетворява ласкателите си в отсъствието на престолонаследника. Пренебрегва защитата на крайбрежието, защото е късоглед и защото очаква брат му да се върне и да оправи кашата, която е забъркал. Източва хазната и разпродава коне и добитък, за да натрупа богатство за себе си, докато няма кой да го спре.

— Тогава защо представя Беърнс като предател? И Кетрикен — като чужденка. Защо разпространява слухове, за да осмее Искрен, и неговия поход?

— От завист. Славен винаги е бил разглезеният любимец на баща си. Едва ли ще се обърне срещу Искрен. — Нещо в гласа на Сенч ме накара да осъзная, че отчаяно иска да вярва в това. — Аз доставям билките, които Уолас дава на Умен за болките му.

— Не се съмнявам в твоите билки. Но мисля, че други прибавят и още.

— Има ли смисъл? Дори Умен да умре, Искрен си остава престолонаследник.

— Освен ако първо не умре Искрен. — Когато Сенч отвори уста да възрази, вдигнах ръка. — Не е задължително да е истина. Ако контролира котерията, Славен може просто да съобщи за смъртта на Искрен. И става престолонаследник. Тогава… — Оставих изречението недовършено.

Сенч тежко въздъхна.

— Стига. Даде ми достатъчно материал за размисъл. Ще поразчепкам тези идеи със собствените си източници. Засега трябва да се пазиш. И да бдиш над Кетрикен. И над шута. Ако в теориите ти има дори само капчица истина, всички ще станете пречки за целта на Славен.

— Ами ти? — тихо попитах аз. — Каква е тази неочаквана предпазливост?

— До моята стая има друга. Преди винаги е била празна. Но сега в нея се настани един от гостите на Славен. Ясен. Братовчед на Славен и наследник на херцогство Фароу. Той спи съвсем леко. Оплака се на слугите, че в стените писукат плъхове. Снощи Слинк обърна едно котле и вдигна голям шум. Събуди го. Освен всичко друго Ясен се оказа страшно любопитен. Сега разпитва слугите дали е известно в Бъкип някога да са бродили призраци. Чух го да почуква по стените. Мисля, че подозира за тази стая. Излишно е прекалено да се безпокоим — той скоро си тръгва. Сигурен съм. Но малко предпазливост няма да ни навреди.

Усещах, че има още нещо, но щом не искаше да ми го каже, нямаше смисъл да го разпитвам. Зададох му обаче още един въпрос.

— Сенч, все още ли виждаш краля веднъж дневно?

Той сведе очи към ръцете си и бавно поклати глава.

— Изглежда, Славен подозира за съществуването ми. Признавам го. Поне подозира нещо и като че ли наоколо винаги дебнат негови хора. Това прави живота труден. Но стига за нашите тревоги. Хайде да помислим как нещата могат да се оправят.

И после поведохме дълъг разговор за Праотците въз основа на малкото, което знаехме за тях. Поразмишлявахме за това какво ще е, ако Искрен успее, и в каква форма може да дойде помощта на Праотците. Сенч говореше с голяма надежда и искреност, дори въодушевление. Опитах се да го споделя, ала смятах, че спасението на Шестте херцогства зависи от премахването на усойницата сред самите нас. Скоро той ме прати в собствената ми стая. Легнах си с намерението да си почина поне няколко минути преди да посрещна новия ден, но вместо това потънах в дълбок сън.

Известно време бяхме благословени с бури. Радвах се на всеки ден, в който се събуждах и чувах дъжда да плиска в капаците на прозорците ми. Опитвах се незабелязано да се движа из замъка, избягвах Славен, макар че това означаваше да се храня в стаята на стражниците, изнасях се от всяка стая, в която влизаха Джъстин и Ведра. Уил също се беше завърнал от поста си в Червената кула в Беърнс. От време на време го виждах в компанията на Ведра и Джъстин. По-често обаче седеше сам и очите му сякаш всеки момент щяха да се затворят. Неприязънта му към мен не бе онази концентрирана ненавист, която споделяха Джъстин и Ведра, но въпреки това избягвах и него. Казвах си, че проявявам здрав разум, но се страхувах до смърт. Посещавах краля винаги, когато ме пускаха при него. Не беше много често.

Една сутрин ме събуди чукане по вратата. Някой викаше името ми. Скочих от леглото и отворих. Едно пребледняло конярче трепереше пред стаята ми.

— Хендс ви вика в конюшнята! Бързо!

Момчето не ми даде време да отговоря на съобщението му и отпраши така, сякаш го гонеха седем вида демони.

Навлякох си дрехите от предишния ден. Помислих си да наплискам лицето си с вода или да пригладя косата си и наново да си завържа опашката, ала вече тичах по стълбището. Докато прекосявах двора, вече чувах повишени гласове от конюшнята. Знаех, че Хендс няма да ме извика заради някоя обикновена вътрешна свада. Не можех да си представя какъв е проблемът. Отворих вратата и си проправих път между струпалите се коняри.

Там беше Бърич. Вече не викаше. Изтощен от път и уморен, той неподвижно стоеше. До него бе Хендс, с пребледняло лице, но твърд.

— Нямах избор — тихо каза той. — И ти щеше да си принуден да постъпиш така.

Лицето на Бърич изглеждаше опустошено. Очите му бяха пусти.

— Зная — след малко отвърна той. — Зная. — Обърна се и ме погледна. — Фиц. Конете ми ги няма. — Бърич леко се олюля на краката си.

— Хендс не е виновен — потвърдих аз. Сетне попитах: — Къде е принц Искрен?

Той свъси вежди и ме погледна странно.

— Не ме ли очаквахте? — Замълча, после попита по-високо: — Не получихте ли съобщенията?

— Нищо не сме чули. Какво се е случило? Защо се връщаш?

Той плъзна поглед по зяпналите коняри и в очите му се върна нещо от предишния Бърич.

— Щом още нищо не сте чули, значи не е за клюки и приказки. Трябва да отида при краля. — Той изправи рамене и гласът му придоби някогашната му рязкост. — Нямате ли си работа? Щом се върна от замъка, ще проверя как сте се грижили за конюшнята в мое отсъствие.

Работниците се пръснаха като мъгла на слънчева светлина. Бърич се обърна към Хендс.

— Ще се погрижиш ли за коня ми? През последните дни бедният Дорест много изстрада. Вече си е вкъщи, обърни му внимание.

Хендс кимна.

— Разбира се. Да повикам ли лечителя? Може да те чака тук, когато се върнеш.

Бърич поклати глава.

— Сам ще направя каквото мога. Ела, Фиц. Дай ми ръка.

Смаяно му подадох ръка и Бърич тежко се облегна на мен. За пръв път го погледнах внимателно. Онова, което преди бях взел за дебел зимен панталон, всъщност беше превръзка на куция му крак. Той го щадеше и прехвърляше тежестта си на мен. Усещах как изтощението пулсира в него. Отблизо миришеше на пот от болка. Дрехите му бяха лекьосани и окъсани, ръцете и лицето му бяха мръсни. Не приличаше на човека, когото познавах.

— Моля те — тихо казах аз, докато вървяхме към замъка. — Добре ли е Искрен?

Той мрачно ми се усмихна.

— Мислиш, че принцът ни може да е мъртъв, а аз още да съм жив, така ли? Оскърбяваш ме. Освен това си напрегни мозъка. Щеше да разбереш, ако беше мъртъв. Или ранен. — Той спря и ме погледна. — Нали?

Беше ясно за какво говори. Засрамено признах:

— Връзката ни не е много сигурна. Някои неща са ясни. Други не са. Какво се е случило?

Бърич се замисли.

— Искрен каза, че ще се опита да прати вест чрез теб. Щом ти не си предал нищо на Умен, тази информация първо трябва да стигне до краля.

Повече не го разпитвах.

Бях забравил от колко отдавна Бърич не е виждал крал Умен. Сутрините не бяха най-доброто време на краля, но когато го споменах на Бърич, той отвърна, че предпочитал незабавно да докладва в лош момент, отколкото да забави съобщението си. Почукахме и за моя изненада ни пуснаха. Когато влязохме, разбрах, че причината е отсъствието на Уолас.

— За още димче ли се връщаш? — любезно ме попита шутът. После видя Бърич и подигравателната усмивка изчезна от лицето му. Погледите ни се срещнаха. — Принцът?

— Бърич идва да докладва на краля.

— Ще се опитам да го събудя. Макар че както е напоследък, човек спокойно може да му докладва и докато спи. Така или иначе няма да забележи.

Колкото и да бях свикнал с иронията на шута, това ме потресе. В гласа му се долавяше примирение. Бърич ме погледна разтревожено.

— Какво му е на краля? — прошепна ми той.

Поклатих глава и се опитах да го накарам да седне.

— Ще остана прав, докато той не ме покани — сковано отвърна Бърич.

— Ти си ранен. Кралят ще те разбере.

— Той е мой крал. Това разбирам аз.

Отказах се. Чакахме дълго. Накрая шутът излезе от спалнята на краля и каза:

— Не е добре. Трябваше ми доста време, докато му обясня кой е тук. Но каза, че ще изслуша доклада ти. В стаята си.

Бърич се подпря на мен и влязохме в сумрачната одимена спалня. Видях, че Бърич отвратено сбърчва нос. Във въздуха се стелеха тежки пари от димче, горяха няколко кадилници. Шутът отметна завесите на леглото и изчакахме, докато той повдигне краля на възглавници. Умен му даде знак да се отдръпне.

Погледнах нашия владетел и се зачудих как преди не съм забелязвал признаците на болестта му. Общото отслабване, киселият мирис на потта му, пожълтелите му очи: това поне бяха нещата, които можех да видя. Смаяното лице на Бърич ясно ми показваше, че промяната след Искреновото заминаване е огромна. Ала той успешно скри изненадата си и поизправи рамене.

— Дойдох да ви докладвам, милорд — официално каза Бърич.

Умен бавно премигна и каза:

— Докладвай.

Бърич бе подробен и точен, какъвто винаги беше настоявал да съм аз. Стоях до него и той се подпираше на рамото ми, докато разказваше за пътуването с принц Искрен през зимните снегове към Планинското кралство. Говореше ясно. Пътят бил изпълнен с трудности. Въпреки пратените вестоносци не срещали гостоприемство и подкрепа. Благородниците, които посещавали, заявявали, че не знаят нищо за идването на Искрен. В много случаи ги посрещали само слуги. Провизиите и конете, които трябвало да ги чакат на определени места, липсвали. Конете страдали по-тежко от хората. Времето било ужасно.

Докато Бърич говореше, усетих, че от време на време го побиват тръпки. Намираше се на ръба на пълното изтощение. Ала всеки път щом потръпнеше, дълбоко си поемаше дъх и продължаваше.

Гласът му се запъна само за миг, когато разказа, че във фароуските равнини попаднали на засада. Без да прави заключения, той само отбеляза, че разбойниците се биели като ратници. Макар че не носели цветове на никой херцог, били прекалено добре облечени и въоръжени за обикновени бандити. И очевидната им цел бил Искрен. Когато две от товарните животни се освободили и избягали, нито един от нападателите не тръгнал след тях. Бандитите обикновено предпочитали да преследват натоварени с багаж коне, отколкото да се сражават с хора. Спътниците на Искрен накрая намерили удобно място, заели позиции и оказали успешен отпор на противниците си. Нападателите се отказали, след като се убедили, че стражниците на принца предпочитат да умрат, отколкото да се предадат, и избягали, като оставили мъртвите си на снега.

— Не ни победиха, но и ние не бяхме невредими. Изгубихме голяма част от провизиите си. Бяха убити седем души и девет коня. Двама от нас имаха тежки рани, други трима — по-леки. Принц Искрен реши да върнем ранените в Бъкип. С нас прати и двама здрави. Планът му беше да продължи похода си, да отведе стражата си до Планинското кралство и да ги остави да го чакат там, докато се върне. Остър командваше нашата група. Искрен му повери писмена информация. Не зная какво е съдържала тя. Остър и другите бяха убити преди пет дни. Причакаха ни точно на границата с Бък, докато пътувахме покрай река Бък. Стрелци. Случи се много… бързо. Четирима от нас паднаха веднага. Конят ми беше улучен в хълбока. Дорест е младо животно. Изпадна в паника и скочи в реката с мен. Там водата е дълбока и течението е силно. Вкопчих се в него, но течението ни повлече. Чух Остър да вика на другите да бягат, защото някой трябвало да стигне до Бъкип. Но никой от тях не оцеля. Аз успях да изляза на брега и се върнах на мястото на битката. Документите, които носеше Остър, ги нямаше.

Докато докладваше, Бърич стоеше изправен и гласът му бе ясен. Просто описваше какво се е случило. Не споменаваше нищо за чувствата си, нито че е единственият оцелял от групата. Тази нощ щеше да се напие. Зачудих се дали ще иска да му правя компания. Но засега стоеше и чакаше въпросите на краля. Мълчанието се проточи.

— Милорд? — осмели да каже той.

Крал Умен помръдна в леглото си.

— Това ми напомня за младостта ми — дрезгаво каза той. — Някога можех да яздя кон и да държа меч. Когато човек изгуби това… е, всъщност изгубва много повече. Добре ли е конят ти?

Бърич се намръщи.

— Направих каквото можах за него, милорд. Няма да получи трайно увреждане.

— Добре. Поне някаква утеха. Поне някаква. — Крал Умен замълча. За миг се заслушахме в дишането му. Изглежда, се напрягаше. — Върви да си починеш — накрая хрипливо рече той. — Изглеждаш ужасно. Може… — Кралят замълча и два пъти си пое дъх. — По-късно ще те повикам. Когато си починеш. Сигурен съм, че има какво да те питам… — Умен отново си пое дъх. Дълбокото дишане на човек, когато болката е почти непоносима. Спомних си какво бях изпитал онази нощ. Опитах се да си представя как слушам доклада на Бърич и изпитвам такава болка. И се мъча да не го показвам. Шутът се наведе към краля и се вгледа в лицето му. После се обърна към нас и леко поклати глава.

— Ела — тихо казах на Бърич. — Кралят ти даде заповед.

На излизане от кралската спалня той като че ли по-тежко се облягаше на рамото ми.

— Сякаш не го беше грижа — предпазливо промълви Бърич, докато бавно вървяхме по коридора.

— Не е така. Повярвай ми. Тъкмо напротив. — Стигнахме до стълбището. Поколебах се кой път да избера. — Ще те заведа в стаята си.

— Не. Искам да си отида в моята стая. — Гласът му прозвуча сприхаво като на болно дете.

— После. След като си починеш — твърдо заявих аз. Той не възрази. Мисля, че нямаше сили. Облегна се на стената, докато отключвах. Отворих вратата и му помогнах да влезе. Опитах се да го накарам да легне на леглото ми, но Бърич настоя да седне на стола до огнището и затвори очи. Сега на лицето му проличаха всички лишения на пътуването му. Костите прекалено ясно изпъкваха под плътта, а цветът на кожата му беше ужасен.

Бърич отвори очи и се огледа, сякаш никога не бе виждал тази стая.

— Фиц? Имаш ли нещо за пиене?

Знаех, че не пита за чай.

— Бренди?

— Оная евтина къпинова гадост, която пиеш ли? По-скоро ще пия конски мехлем.

Усмихнато се обърнах към него.

— Може и да имам малко.

Той не реагира. Сякаш не ме беше чул.

Разпалих огъня и бързо прегледах малкия си запас. Нямаше голям избор. Бях дал повечето на шута.

— Бърич, отивам да донеса храна и още някои неща.

Не получих отговор. Той вече дълбоко спеше. Приближих се до него. Дори нямаше нужда да докосвам челото му, за да усетя треската. Зачудих се какво се е случило този път с крака му. Нова рана и после продължително пътуване. Скоро нямаше да зарасне, това ми беше ясно. Бързо излязох от стаята.

В кухнята прекъснах Сара, която правеше пудинг, за да й кажа, че Бърич е ранен и болен в стаята ми. Излъгах я, че умира от глад и ако обича да прати храна и няколко ведра чиста гореща вода. Тя незабавно намери кой да бърка пудинга и започна да трака с табли, гърнета и прибори. Скоро щях да разполагам с достатъчно храна, за да вдигна малък банкет.

Изтичах до конюшнята, за да кажа на Хендс, че Бърич е в моята стая и ще остане там. После се качих в стаята на Бърич. Исках да взема билките и корените, които щяха да ми трябват. Отворих вратата. Лъхна ме хлад. Миришеше на влага и мухъл. Отбелязах си да пратя някого да запали огън и да донесе дърва, вода и свещи. Бърич беше очаквал да отсъства цяла зима и типично в своя стил бе разтребил стаята си идеално. Открих няколко гърненца с билков мехлем, ала не и запаси от билки. Или ги беше взел със себе си, или преди да тръгне ги бе дал на някого.

Застанах в средата на стаята и се огледах. От няколко месеца не бях влизал тук. Детските ми спомени нахлуха в главата ми. Часове, прекарани пред това огнище в поправяне или смазване на хамути. Често бях спал на рогозка пред огъня. Носльо, първото куче, с което се бях обвързал. Бърич ми го бе взел, за да се опита да ме откаже от използването на Осезанието. Поклатих глава от противоречивите чувства, които ме бяха обзели, и бързо ИЗЛЯЗОХ.

Следващата врата, на която почуках, беше тази на Търпение. Отвори ми Лейси и когато видя лицето ми, незабавно попита:

— Какво се е случило?

— Бърич се върна. В стаята ми е. Тежко е ранен. Нямам билки…

— Прати ли да повикат лечителя?

Поколебах се.

— Бърич винаги е обичал да се справя сам.

— Така е. — Каза го влязлата в дневната Търпение. — Какво си е докарал сега този побъркан? Принц Искрен добре ли е?

— Принцът и стражата му били нападнати. Принцът не бил пострадал и продължил за Планините. Пратил ранените обратно с двама здрави мъже за придружители. Спасил се единствено Бърич.

— Толкова тежко ли е било обратното пътуване? — попита Търпение. Лейси вече обикаляше из стаята и събираше билки, корени и превръзки.

— Било студено и коварно. По пътя не им оказвали гостоприемство. И точно на границата ги нападнали от засада стрелци. Спасил се само Бърич. Конят му се хвърлил в реката. Течението ги отнесло.

— Тежко ли е ранен? — Търпение отвори едно шкафче и започна да вади мехлеми и тинктури.

— Кракът му. Същият. Не зная точно, още не съм го прегледал. Но не издържа тежестта му — не може да ходи сам. И има треска.

Търпение взе една малка кошница и я напълни с лекарства.

— Е, какво чакаш — изсумтя тя. — Върви в стаята си и виж какво можеш да направиш за него. Ние ще дойдем след малко.

— Мисля, че той няма да ви позволи да му помогнете — отвърнах аз.

— Ще видим — спокойно рече Търпение. — И се погрижи да има гореща вода.

Ведрата, за които бях помолил, чакаха пред вратата ми. Докато водата в котлето кипне, в стаята заприиждаха хора. Готвачката прати два подноса с храна, топло мляко и горещ чай. Дойде Търпение и започна да вади билките си върху скрина ми, после прати Лейси бързо да донесе масичка и още два стола. Бърич дълбоко спеше пред огнището, въпреки че от време на време го разтърсваха тръпки.

С опитност, която ме удиви, Търпение докосна челото му, после опипа под брадичката му за подутини. Леко приклекна, за да се вгледа в лицето му.

— Бър? — тихо попита тя. Той дори не трепна. Търпение нежно го погали по бузата. — Толкова си слаб, толкова си изтощен — тъжно промълви тя. Навлажни кърпа в топла вода и внимателно изми челото и ръцете му, като че ли беше дете. След това взе одеялото от леглото ми и го наметна на раменете му. Забеляза, че я зяпам, и ядосано изсумтя: — Трябва ми леген с топла вода. После спокойно извади сребърните си ножици и отряза превръзката на крака му. Мръсните бинтове, изглежда, не бяха сменяни от падането му в реката. Когато Лейси взе легена и приклекна до нея, Търпение разтвори бинта, сякаш бе мида.

Бърич се събуди със стон. Погледна ме, после забеляза двете жени и попита:

— Как е?

— Зле — отвърна Търпение и го погледна, сякаш беше оставил мръсни стъпки по пода. — Защо поне не си я почиствал?

Бърич сведе очи към крака си. Подутата рана бе покрита с кървави струпеи и речна тиня. Той потръпна. Гласът му беше нисък и прегракнал.

— Когато Дорест се хвърли във водата, изгубихме всичко. Нямах чисти превръзки, храна, нищо. Можех да я отворя и да я измия. После обаче щеше да замръзне. Мислиш ли, че така щеше да е по-добре?

— Ето храна — обадих се аз. Единственият начин да предотвратя скарването им бе да не им позволя да разговарят. Преместих до него масичката с един от подносите на готвачката. Търпение се отдръпна. Налях му чаша топло мляко и я пъхнах в ръцете му. Докато я повдигаше към устата си, те се разтрепериха. Не бях имал представа колко е гладен.

— Не я пий наведнъж! — възрази Търпение. С Лейси едновременно я стрелнахме с предупредителни погледи. Ала храната като че ли напълно привлече вниманието на Бърич. Той остави чашата и си взе топла кифличка, която бях намазал с масло. Докато му напълня чашата пак, вече я бе изял. Беше ми странно да го гледам как се разтреперва, когато държи храна. Зачудих се колко ли е гладувал.

— Какво се случи с крака ти? — попита го Лейси и сложи топла влажна кърпа на коляното му. Бърич потръпна и пребледня, но не издаде нито звук. След малко отново отпи от млякото.

— Стрела — отвърна той накрая. — Каква случайност, че ме улучи точно там, където преди много години ме рани онзи глиган. И се заби в костта. Искрен я извади. — Бърич внезапно се отпусна на стола, сякаш от спомена му бе прилошало. — Точно върху стария белег — немощно каза той. — И всеки път щом си свивах коляното, раната се отваряше и започваше да кърви.

— Не е трябвало да си движиш крака — отбеляза Търпение. И тримата я зяпнахме. — Да де, не си имал друга възможност — поправи се тя.

Бърич махна с ръка.

— Остави. Като се нахраня, сам ще се погрижа за раната.

— Като се нахраниш, ще си починеш — заяви твърдо Търпение. — Лейси, моля те, отдръпни се.

За мое удивление Бърич не каза нищо повече. Лейди Търпение приклекна пред него. Той я наблюдаваше със странно изражение. Тя намокри крайчето на кърпата в чиста вода, изстиска го и сръчно почисти раната. Не изглеждаше толкова зле, колкото отначало. Ала беше тежка и трудностите, които беше изтърпял Бърич, щяха да усложнят зарастването й. Имаше червенина, подутина и инфекция в единия край, но нямаше разложение, нямаше потъмняване на плътта. Търпение внимателно я разгледа.

— Какво мислиш, Лейси? Корен от дяволска тояга? Гореща лапа? Имаме ли?

— Да, милейди. — Лейси се обърна към кошницата, която бяха донесли, и започна да рови в нея.

Бърич ме погледна и попита:

— Тези гърненца от моята стая ли са?

Отговорих утвърдително и той кимна.

— Така си и мислех. Дай ми онова кафявото.

Взе го от ръцете ми и свали капачето.

— Имах малко от него, когато заминахме от Бъкип, но го изгубих с товарните животни при първата засада.

— Какво е това? — попита Търпение и любопитно погледна съдържанието на гърненцето.

— Звездица и листа от живовляк. Кипнати в олио и смесени с пчелен восък.

— Би трябвало да подейства добре — призна Търпение. — След лапата.

Приготвих се за спор, но Бърич само кимна. Изведнъж ми се стори страшно уморен. Той се отпусна назад и се уви в одеялото. Очите му се затвориха.

На вратата се почука. Отидох да отворя. На прага стояха Кетрикен и Розмари.

— Една от придворните дами ми каза, че Бърич се бил върнал — започна престолонаследницата. После надникна в стаята. — Значи е вярно. И е ранен, така ли? Ами съпругът ми? — Тя внезапно стана по-бледа, отколкото си мислех, че е възможно.

— Добре е — уверих я аз. — Влезте. — Изругах се за недосетливостта си. Трябваше да й съобщя веднага след завръщането на Бърич. Трябваше да предвидя, че никой няма да й каже.

Когато Кетрикен влезе, Търпение и Лейси прекъснаха работата си, за да й се поклонят.

— Какво му се е случило? — попита Кетрикен. Повторих й всичко, което Бърич беше разказал на крал Умен, защото реших, че тя има също толкова право да научи за съпруга си, колкото и Умен — за сина си. Престолонаследницата отново пребледня при споменаването за нападението срещу Искрен, но запази мълчание, докато не свърших. — Слава на всички богове, че се приближава към моите Планини. Там ще е в безопасност, поне от хора. — Тя се приближи до Търпение и Лейси. Коренът бе омекнал достатъчно и те го бяха смачкали на каша. Сега чакаха да изстине, преди да намажат инфектираната рана.

— От семето на планински ясен става отлична отвара за промиване на такава рана — отбеляза Кетрикен.

Търпение плахо я погледна.

— Чувала съм за това. Но този корен ще изсмуче инфекцията от раната. Също добра отвара за инфекции като тази е малинови листа и кора от бряст. Или като лапа.

— Нямаме малинови листа — напомни Лейси на господарката си. — Мухлясаха.

— Аз имам малинови листа, ако ви трябват — тихо рече Кетрикен. — Изсуших ги за чай. На този лек ме научи леля ми. — Тя сведе очи и странно се усмихна.

— О — внезапно заинтригувана, рече Лейси.

— О, скъпа! — възкликна Търпение и с неочаквана фамилиарност се пресегна да хване ръката на Кетрикен. — Сигурна ли сте?

— Да. Отначало си помислих, че просто… Но после се появиха и другите признаци. Понякога сутрин от мириса на море ми призлява. И единственото ми желание е да спя.

— Точно така трябва — засмя се Лейси. — Що се отнася до призляването, ще мине след първите няколко месеца.

Стоях неподвижно, чужд, изолиран, забравен. Трите жени се смееха.

— Нищо чудно, че нямате търпение да получите вест от него. Той знаеше ли преди да замине?

— Тогава изобщо не подозирах. Толкова копнея да му го съобщя, да видя лицето му.

— Вие сте бременна — глупаво казах аз. Те се обърнаха към мен и отново избухнаха в смях.

— Още е тайна — предупреди ме Кетрикен. — Не искам да плъзнат слухове. Искам първа да му го кажа.

— Разбира се — уверих я аз. Не споменах, че шутът вече знае. От няколко дни. Детето на Искрен! Изведнъж ме побиха странни тръпки. Разклоняването на пътя, което беше видял шутът, внезапното умножаване на възможностите. Един фактор изплуваше над всички останали: ненадейното елиминиране на Славен, отдалечен с още едно стъпало от трона. Още един мъничък живот заставаше между него и властта, за която той копнееше. Това нямаше да му хареса.

— Разбира се — повторих вече по-весело. — Най-добре е тази новина да остане в пълна тайна. — Защото щом се разчуеше, не се съмнявах, че Кетрикен ще е изложена на също толкова голяма опасност като съпруга си.