Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Придворният убиец (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Royal Assassin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Робин Хоб. Кралска поръчка

Придворният убиец, Книга II

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Издател: „Амбър“ — ИК „БАРД“

ISBN 954-585-260-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

32
Екзекуция

Навремето управителят на конюшнята Бърич бил известен в Бъкип като изключителен дресьор на коне, кучета и соколи. Уменията му с животните са почти легендарни.

Започнал службата си като обикновен ратник. Говори се, че произхождал от заселници в Шоукс. Някои казват, че баба му била робиня, откупила се от бинградския си господар с изключителната си служба.

Като ратник, яростта му в битките привлякла вниманието на младия принц Рицарин. Твърди се, че за пръв път се изправил пред принца заради кръчмарско сбиване. Скоро Рицарин открил дарбата му с животните и му поверил конете на стражниците си. Не след дълго Бърич вече се грижел и за кучетата и соколите, а накрая поел цялата бъкипска конюшня. Познавал вътрешното устройство на животните и можел да лекува крави, овце, свине, а понякога и птици.

Тежко ранен по време на лов на глигани, Бърич окуцял. Изглежда, че този недъг смирил избухливия му нрав. Ала също така е известно, че си останал човек, на когото малцина били готови да се изпречат на пътя.

Неговият билков лек прекратил епидемията сред агнетата в херцогство Беърнс след годините на кървавата чума. Той спасил стадата от пълно опустошение и предотвратил разпространението на болестта в херцогство Бък.

Ясна нощ под сияйни звезди. Силно здраво тяло, спускащо се с могъщи скокове надолу по заснежен склон. Снегът се сипе от храстите след нас. Бяхме убили, бяхме се наяли. Бяхме задоволили желанията си. Нощта бе свежа и студена. Не бяхме затворени в килия, не ни биеха. Двамата заедно познавахме пълнотата на своята свобода. Отидохме там, където изворът бликаше толкова силно, че почти никога не замръзваше, и лочихме ледената вода. Нощни очи ни отръска и подуши въздуха.

„Идва утро.“

„Зная. Не искам да мисля за това.“ Утрото, когато сънищата свършват и трябва да се понася действителността.

„Трябва да дойдеш при мен.“

„Аз вече съм при теб, Нощни очи.“

„Не. Трябва напълно да дойдеш при мен. Трябва да се пуснеш.“

Казваше ми го поне за двадесети път. Ясно усещах настойчивостта на мислите му. Решителността му ме удивляваше. Не му беше присъщо толкова упорито да се вкопчва в идея, която нямаше нищо общо с храна. Бяха го решили заедно с Бърич. Трябваше да ида при него.

Не можех да проумея какво иска да направя.

Многократно му обяснявах, че съм затворен, че тялото ми е в клетка, точно както едно време неговото. Умът ми можеше да е с него, поне за известно време, но не бях в състояние да изпълня онова, за което настояваше. И той всеки път ми отвръщаше, че ме разбира, но че аз не съм го разбирал. И сега отново започвахме отначало.

Усетих, че се опитва да запази търпение. „Трябва да дойдеш при мен. Още сега. Напълно. Преди да дойдат и да те събудят.“

„Не мога. Тялото ми е заключено в клетка.“

„Напусни го! — свирепо каза той. — Пусни го!“

„Какво?“

„Напусни го, пусни се от него, ела при мен.“

„Искаш да кажеш да умра ли? Да изям отровата?“

„Само ако се налага. Но го направи сега, побързай, преди още повече да те наранят. Напусни го и ела при мен. Пусни се от него. Веднъж го направи. Спомняш ли си?“

Усилието да проумея думите му ме караше да съзнавам нашата връзка. Физическата болка в собственото ми тяло ме измъчваше. Някъде бях вкочанен от студ и страдах. Някъде всяко вдишване прорязваше ребрата ми като с нож. Отдръпнах се и се върнах в силното и здраво вълче тяло.

„Добре, добре, просто го напусни. Сега. Пусни се от него. Просто се пусни.“

Изведнъж разбрах какво иска да направя. Не знаех точно как и не бях сигурен, че мога. Веднъж, да, спомнях си, че бях напуснал тялото си и го бях поверил на неговите грижи. Само за да се събудя няколко часа по-късно до Моли. Но не бях сигурен как съм успял. И тогава бе друго. Бях оставил вълка да ме пази. Този път той искаше да прекъсна връзката между ум и тяло. Дори да успеех да го направя, не знаех дали имам волята за това.

„Просто легни и умри“ — беше ми казал Бърич.

„Да. Точно така. Умри, ако трябва, но ела при мен.“

Взех решение. Щях да се доверя на Бърич, да се доверя на вълка. Какво имах за губене?

Дълбоко си поех дъх и се приготвих като за хвърляне в студена вода.

„Не. Просто се пусни.“

„Пуснал съм се. Пуснал съм се.“ Опипах в себе си и потърсих нещо, което да ме свързва с тялото ми. Забавих дишането си, наложих на сърцето си да бие по-бавно. Отхвърлих усещанията за болка, студ, вцепененост. Отдалечих се от всичко това и потънах дълбоко в себе си.

„Не! Не! — Отчаяно зави Нощни очи. — При мен! Ела при мен, пусни се оттам, ела при мен!“

Но отекнаха стъпки, замърмориха гласове. Побиха ме тръпки от страх и въпреки волята си аз още повече се свих под плаща на Жилав. Отворих малко едното си око. Видях същата сумрачна килия, същото зарешетено прозорче. Разкъсваше ме дълбока ледена болка, нещо по-коварно от глад. Нямах счупени кости, но нещо в мен беше разкъсано. Знаех го.

„Пак се върна в клетката! — извика Нощни очи. — Напусни я! Напусни тялото си и ела при мен!“

„Късно е — промълвих аз. — Бягай, бягай. Недей да споделяш това.“

„Не сме ли глутница?“ Отчаяние, пронизващо като протяжен вълчи вой.

Вече бяха до вратата ми. Тя се отвори. Страхът ме стисна в челюстите си и ме разтърси. Едва не вдигнах маншета към устата си, за да сдъвча топчето. Вместо това стиснах хартиеното пакетче в юмрук и взех категорично решение да забравя за него.

Същият мъж с факела, същите двама стражници. Същата заповед.

— Стани.

Отметнах плаща на Жилав. Единият от стражниците все още бе запазил достатъчно човешки черти, за да пребледнее при вида ми. Другите двама бяха безразлични. И след като не успях да се изправя, единият ме хвана за ръката и силно ме дръпна. Безмълвно извиках от болка — не успях да се сдържа. И тази реакция ме накара да се разтреперя от страх. Щом не можех да се сдържа да не извикам, как щях да се браня от Уил?

Поведоха ме по коридора. Не казвам, че вървях. Целият се бях вдървил. От побоя се бяха отворили раните от меч на дясната ми ръка и на бедрото. Болката бе като въздуха — движех се в нея. Вдишвах я и я издишвах от себе си. Блъснаха ме в средата на помещението за стражниците и аз паднах. Не виждах смисъл да правя усилия да се изправям, не ми беше останало достойнство. По-добре да смятаха, че не мога да стана. Докато можех, все още щях да използвам каквито сили ми бяха останали. Бавно и усърдно проясних ума си и започнах да издигам стените си. В мъглата на болката не преставах да обикалям около тях, да ги подсилвам, да се изолирам зад тях. Трябваше да пазя стените на ума си, не плътта на тялото си. Покрай стените в стаята се бяха подредили мъже. Разговаряха тихо и чакаха. Почти не ги забелязвах. Моят свят бяха само стените и болката.

Чух изскърцване и усетих течение от отворена врата. Влезе Славен. Уил го следваше и безгрижно излъчваше сила на Умението. Усещах го, както никога преди не бях усещал човешко присъствие. Усещах го, без да го виждам, силуета му, топлината на Умението, което гореше в него. Той бе опасен. Славен го смяташе само за оръдие. Достави ми известно удоволствие да зная, че принцът не е наясно с опасностите на оръдие като Уил.

Славен седна на стола си. Някой му донесе масичка. Отвориха бутилка, усетих миризма на вино. Болката непоносимо беше изострила сетивата ми. Чух го да пие. Не исках да покажа, че копнея за една глътка.

— Само го погледнете. Мислиш ли, че сме прекалили, Уил? — Нещо в напрегнатата шеговитост на гласа му загатваше, че опиянението му не се дължи само на вино. Може би димче? Толкова рано? Вълкът бе казал, че е призори. Славен никога не беше ставал призори… нещо не бе наред с усещането ми за време.

Уил бавно се приближи до мен. Не се опитах да помръдна, за да го погледна. Решително стисках мъничкия си източник на сила. Той ме изрита и изпъшках. Почти в същия миг той запрати срещу мен силата на Умението си. Там поне издържах. Уил си пое дъх и изсумтя. После каза на Славен.

— Ваше величество. Физически почти сте го довели до края, но вътрешно продължава да се съпротивлява. Болката може да отвлече вниманието му, но не отслабва силата на Умението му. Мисля, че така няма да го пречупите.

— Не те питам това, Уил — остро каза Славен. Чух, че се размърдва, за да заеме по-удобна поза. — О, тая история прекалено се проточи. Херцозите ми започват да губят търпение. Трябва да го пречупим днес. — Помълча, после попита: — Значи казваш, че почти съм го довел до края, така ли? Тогава с какво предлагаш да продължим?

— Оставете ни насаме. Аз ще получа от него каквото искате.

— Не — отсече Славен. — Зная какво искаш ти от него, Уил. Ти го виждаш като огромен мях с вино, пълен със сила на Умението, която ти се ще да изпиеш. Е, може би накрая ще ти позволя. Но засега не. Искам да се изправи пред херцозите и да се признае за предател. Нещо повече, искам да пълзи пред трона и да умолява за милост. Ще го принудя да наклепа всички, които са ми се противопоставяли. Искам сам той да ги обвини. Никой няма да се усъмни, ако той каже, че са предатели. Нека херцог Жилав чуе как обвиняват родната му дъщеря, нека целият двор се увери, че лейди Търпение, която толкова решително надига глас за справедливост, е предала короната. И за него… оная свещарка, оная Моли.

Сърцето ми сякаш подскочи в гърдите ми.

— Още не съм я открил, милорд — отвърна Уил.

— Млък! — Изрева Славен. Гласът му прозвуча почти като на крал Умен. — Не го ободрявай! Няма нужда да я откриваме, за да я обявим за предателка. Няма защо да бързаме с търсенето. Той ще отиде на смърт, като знае, че свещарката ще го последва, предадена от собствената му уста. Ще прочистя Бъкип от всички, които са се опитвали да ме предадат и да ми се противопоставят! — Той вдигна чашата си в поздрав към самия себе си и жадно отпи.

Много ми напомняше на кралица Желана, когато се напиеше. Съчетание от самохвалко и подсмърчащ страхливец. Щеше да се бои от всички, които не контролира. А на следващия ден още повече щеше да се бои от онези, които контролира.

Славен рязко остави чашата си на масата и се отпусна на стола си.

— Е, да продължаваме, а? Келфри, изправи го.

Келфри се оказа опитен човек, който не изпитваше удоволствие от работата си. Не беше нежен, но не бе и по-груб от необходимото. Той застана зад мен, хвана ме за ръцете и ме задържа изправен. Не го беше обучавала Ход. Знаех, че ако бързо отметна глава назад, мога да му счупя носа и предните зъби. Стоях с ръце пред корема, борех се с болката и събирах сили. След миг вдигнах глава и погледнах Славен.

Облизах устните си с език, за да ги отлепя от зъбите си, и казах:

— Ти уби родния си баща.

Славен се вцепени. Стражникът, който ме държеше, се напрегна. Отпуснах се в ръцете му и го принудих да поддържа тежестта ми.

— Убиха го Ведра и Джъстин, но ти си им заповядал — тихо прибавих аз. Принцът се изправи.

— Но не преди да сме се свързали с Искрен — по-високо заявих аз. От усилие се изпотих. — Искрен е жив и знае всичко. — Славен се приближаваше към мен, следван по петите от Уил. Погледнах го и вложих заплашителност в гласа си. — Знае и за теб, Уил. Знае всичко.

Славен ме удари с опакото на ръката си. Веднъж. Още веднъж. Бликна кръв. Той замахна с юмрук. Приготвих се да поема удара, прогоних болката, съсредоточих се.

— Пазете се — извика Уил и се хвърли, за да блъсне Славен настрани.

Толкова много го исках, че той долови намеренията ми с Умението си. Когато принцът залитна, се отскубнах от стражника, избегнах юмрука на Славен и пристъпих напред. С едната си ръка посегнах да го хвана за тила, за да притегля лицето му към другата, в която стисках пакетчето. Исках да го натрия в носа и устата му с надеждата да поеме достатъчно отрова, за да го убие.

Уил провали всичко. Подутите ми пръсти не успяха да достигнат врата на Славен. Уил го измъкна от вдървените ми ръце, но когато ме блъсна с рамо в гърдите, аз се пресегнах към неговото лице и натиснах разкъсаната хартия и белия прашец в неговия нос, уста и очи. Видях го да се задавя, после и двамата паднахме под напора на стражниците на Славен.

Опитах се да изгубя съзнание, ала не успях. Удряха ме, ритаха ме и ме душаха. Чувах отчаяните викове на Славен. „Не го убивайте! Не го убивайте!“ Усетих, че ме оставят, че измъкват Уил изпод мен, но не виждах нищо. По лицето ми се стичаше кръв и ме заслепяваше. Сълзите ми се смесваха с нея. Бях изпуснал последния си шанс. Не бях успял да убия дори Уил. О, щеше да е болен няколко дни, но се съмнявах, че ще умре.

— Занесете го при лечителя — заповяда Славен. — Вижте дали ще успее да разбере какво му е. Да не сте го ритнали в главата?

Помислих, че говори за мен, докато не чух, че изнасят Уил. Или го бях накарал да поеме повече отрова, отколкото си мислех, или някой наистина го бе ритнал в главата. Отдалечаването на Умението му ме изпълни с облекчение, почти сякаш болките ми бяха престанали. Предпазливо спуснах преградите в ума си. Все едно свалях от плещите си ужасна тежест. Хрумна ми още една благословена мисъл. Те не знаеха. Никой не бе видял хартията и прашеца, беше се случило прекалено бързо. Може би дори нямаше да се сетят за отрова, докато за Уил не станеше късно.

— Копелдакът мъртъв ли е — гневно попита Славен. — Кълна се, че ако сте го убили, ще ви избеся!

Някой побърза да се наведе над мен и опипа пулса на шията ми.

— Жив е — навъсено, почти намусено съобщи стражникът. Някой ден Славен щеше да се научи да не заплашва собствената си стража. Надявах се да го научи от стрела в гърба.

След миг ме заляха с ведро студена вода. Внезапността събуди всичките ми болки с нова ярост. Отворих едното си око. Първо видях водата и кръвта на пода пред мен. Ако цялата кръв бе моя, не ми оставаше още дълго. Замаяно се замислих на кого другиго може да е. Умът ми като че ли не работеше много добре. Времето се движеше на подскоци. Славен стоеше над мен, гневен и разрошен, после изведнъж го видях да седи на стола си. Идвах на себе си и отново припадах. Светлина, мрак и пак светлина.

Някой приклекна до мен и опитно ме докосна. Бърич? Не. Това беше стар сън. Този човек имаше сини очи и говореше с носов фароуски акцент.

— Той губи много кръв, крал Славен. Но можем да я спрем. — Усетих натиск върху челото си. Чаша разредено с вода вино, поднесено към напуканите ми устни. Задавих се. — Виждате ли, жив е. Аз бих прекратил за днес, ваше величество. Съмнявам се, че до утре ще е в състояние да отговаря на повече въпроси. Просто ще припадне в ръцете ви. — Спокойно професионално мнение. Мъжът ме пусна на пода и си тръгна.

Разтърси ме гърч. Скоро щях да получа пристъп. Добре че Уил го нямаше. Нямаше да успея да задържа стените си по време на пристъп.

— Пфу, изнесете го — каза Славен отвратено. — Днес само си изгубихме времето. — Краката на стола му изскърцаха. Чух стъпките му по каменния под.

Някой ме сграбчи за яката и ме изправи на крака. Дори не можех да извикам от болка.

— Отрепка — изръмжа ми стражникът. — Гледай да не пукнеш. Не ща да ме бият с камшик заради тебе.

— Голяма заплаха, Мрамор — подигра го някой. — Какво ще му направиш, ако умре?

— Млъквай. И тебе ще те бият, да не си мислиш, че няма? Дай да го изнесем оттук и да почистим тая мръсотия.

 

 

Килията. Голата стена. Бяха ме захвърлили на пода в средата на помещението. Някак си не бе честно от тяхна страна. Изпълзях до гърнето да видя дали са ми оставили вода.

Не. Не си бяха направили този труд.

„Идваш ли вече?“

„Наистина искам, Нощни очи. Но просто не зная как.“

„Преобразени. Преобразени, братко! Преобразени.“

„Какво има?“

„Ти дълго мълча. Идваш ли вече?“

„Мълчах ли?“

„Да. Помислих, че си умрял. Не можех да те достигна.“

„Сигурно съм получил пристъп. Не помня нищо. Но сега съм тук, Нощни очи. Тук.“

„Тогава ела при мен. Побързай, преди да умреш.“

„Чакай малко. Нека първо сме сигурни.“

Опитах се да се сетя за причина да не го направя. Знаех, че има причина, но вече не си я спомнях. Е, последното, което можех да направя, беше да умра преди Славен да ме пречупи. Щом трябваше да си ида, щях да го направя сам. Нямах намерение да обвинявам никого. Надявах се, че херцозите ще поискат да видят трупа ми.

Трябваше ми дълго време, за да вдигна ръка към гърдите си. Устните ми бяха напукани и подути, зъбите ме боляха. Но доближих маншета до устата си и открих изпъкналостта на увитото в листа топче. Лапнах ръкава си и започнах да го смуча. След малко усетих вкуса на карим. Не беше приятен. Лютеше. Когато билката притъпи болката в устата ми, продължих да смуча маншета. Глупаво се опитвах да се пазя от таралежовата игла. Не исках да ми се забие в устата.

„Наистина много боли.“

„Зная, Нощни очи.“

„Ела при мен.“

„Опитвам се. Почакай ме.“

Как човек напуска тялото си? Опитах се да не му обръщам внимание, да се усещам само като Нощни очи. Остро обоняние. Лежах и усърдно ближех буца сняг. Вдигнах поглед. Спускаше се вечер. Скоро щеше да е подходящо време за лов. Изправих се и се отръсках.

„Точно така“ — насърчи ме Нощни очи.

Ала все още оставаше онази нишка, онова усещане за вдървеното, измъчено тяло на студения каменен под. Самата мисъл за него го правеше по-реално. Побиха го тръпки, зъбите му затракаха. Нов пристъп. Този път силен.

Изведнъж всичко стана съвсем лесно. Толкова лесен избор. Заменяш едно тяло за друго. И без това вече не ми вършеше много работа. Затворено в клетка. Нямаше смисъл да го пазя. Изобщо нямаше смисъл да съм човек.

„Тук съм.“

„Зная. Хайде да ловуваме.“

И ловувахме.