Робин Хоб
Кралска поръчка (26)

25
Бъкип

Замъкът Трейдфорд на река Вин беше една от традиционните резиденции на управляващото семейство на Фароу. Там бе прекарала детството си престолонаследница Желана, там беше прекарвала летата с малкия Славен. Град Трейдфорд е приятно място, център на търговията в сърцето на район, отглеждащ овошки и зърно. Вин е бавна плавателна река, която прави пътуването лесно и приятно. Престолонаследница Желана винаги беше настоявала, че Трейдфорд във всяко отношение превъзхожда Бъкип и ще е много по-подходящо място за седалище на кралското семейство.

Завръщането в Бъкип не се отличаваше с големи събития. Кетрикен беше уморена. Макар че се опитваше да не го показва, изтощението й личеше по тъмните кръгове под очите й и стиснатите й устни. Херцог Келвар й даде носилка за обратния път, но скоро се оказа, че от клатенето само още повече й се гади. Тя я върна със своята благодарност и продължи на кобилата си.

На втората вечер Напръстник дойде при нашия огън и каза на Бърич, че на няколко пъти през деня забелязала вълк. Той безразлично сви рамене и я увери, че животното навярно просто е любопитно и не представлява заплаха за нас. След като Напръстник си отиде, Бърич се обърна към мен.

— Това започва да се случва прекалено често.

— Кое?

— Вълк близо до теб. Внимавай, Фиц. Когато уби онези претопени, плъзнаха слухове. Навсякъде имаше дири и раните на онези хора не бяха оставени от меч. Някой каза, че видял вълк да броди из Нитбей в нощта на битката. Дори чух една невероятна история за вълк, който след края на сражението се превърнал в човек. В калта пред шатрата на престолонаследницата имаше следи. Добре че всички бяха уморени и бързаха да се избавят от мъртвите. Сред тях имаше неколцина, които не бяха убити от човешка ръка.

„Неколцина ли? Пфу!“

Лицето на Бърич се разкриви от гняв.

— Това трябва да престане. Още сега.

„Ти си силен, Сърце на глутницата, но…“

Мисълта бе прекъсната и чух внезапно изненадано изквичаване от храсталака. Конете се стреснаха и погледнаха натам. Зяпнах Бърич. Той беше отблъснал Нощни очи, яростно и от разстояние.

„Имаш късмет, че е от разстояние, иначе…“ — понечих да предупредя моя вълк.

Бърич рязко ме погледна.

— Казах да престанете! Веднага! — И отвратено се извърна от мен. — Предпочитам да яздиш с ръка в гащите, отколкото постоянно да правиш това в мое присъствие. Оскърбяваш ме.

Не се сещах какво да му отговоря. Годините на съвместния ни живот ме бяха научили, че не мога да променя отношението му към Осезанието. Бърич знаеше, че съм обвързан с Нощни очи. Фактът, че въпреки това ме търпеше, бе достатъчно изпитание за него. Нямаше нужда постоянно да му напомням, че с вълка споделяме умовете си. Кимнах в знак на съгласие. Тази нощ за пръв път от много време сънищата ми бяха само мои.

Сънувах Моли. Отново носеше червени фусти и бе приклекнала на брега, къртеше миди от камъните с ножа си и ги ядеше сурови. Тя вдигна глава, видя ме и се усмихна. Приближих се. Моли скочи и боса се затича по пясъка. Подгоних я, но тя бе по-бърза, както винаги. Косата й се развяваше и Моли само се смееше, когато й виках да ме почака. Когато се събудих, кой знае защо се радвах, че ме е надбягала. Все още усещах уханието на лавандула в ума си.

Очаквахме празнично посрещане в Бъкип. Като се имаше предвид мекото време, корабите трябваше да са се върнали преди нас, за да съобщят вестта за успеха ни. Затова не се изненадахме, когато видяхме да се приближава отряд от стражата на Славен. Странното бе, че след като ни забелязаха, те просто продължиха напред. Никой не извика, не махна с ръка. Напредваха безмълвни и мрачни като призраци. Мисля, че с Бърич едновременно видяхме жезъла, който носеше водачът им — малка полирана пръчка, която предвещаваше сериозни новини.

Бърич се обърна към мен. На лицето му беше изписан неприкрит ужас.

— Крал Умен е умрял — промълви той.

Не се изненадах, само усетих огромна празнота в душата си. Уплашеното момче в мен ахна, осъзнало, че вече нищо не стои между мен и Славен. В същото време се зачудих какво ли би било, ако го бях наричал „дядо“ вместо „милорд“. Ала тези мои егоистични страни бяха нищожни в сравнение с онова, което означаваше новината за един кралски човек. За добро или зло Умен ме бе създал такъв, какъвто бях. Един ден бе взел живота ми в ръцете си — момче, играещо си под масата в Голямата зала — и беше поставил печата си отгоре му. Бе решил, че трябва да мога да чета и пиша, да въртя меч и да използвам отрова. Струваше ми се, че с неговата смърт трябва сам да поема отговорността за делата си. Странно плашеща мисъл.

Всички бяха видели какво носи стражникът. Спряхме на пътя. Като разтворена завеса стражата на Кетрикен го пусна да се приближи до нея. Възцари се страшна тишина, докато той й подаваше жезъла, сетне и малък свитък. Червеният печат се счупи под ноктите й. Восъкът падна в калта. Тя бавно разгъна свитъка и го прочете. Нещо в нея угасна. Кетрикен остави свитъка да последва печата на пътя като нещо, което никога повече не желае да докосне. Не припадна, не заплака. Очите й блуждаеха надалеч и тя леко постави ръка на корема си. И от това движение разбрах, че не е мъртъв Умен, а Искрен.

Пресегнах се към него. Някъде, определено някъде, нещо малко трябваше да се свива в мен, искрица от връзка, невъобразимо тънка нишка… не. Дори не бях усетил кога е изчезнала. Спомних си, че винаги когато бях влизал в сражение, връзката ни беше прекъсвала. Спомних си също нещо, което в нощта на битката само ми се бе сторило странно. Бях чул Искрен да вика, да дава непонятни заповеди. Не си спомнях нито една конкретна дума. Ала сега си помислих, че това са били бойни заповеди, заповеди за разпръскване, за залягане или… но не си спомнях нищо със сигурност. Погледнах Бърич и видях въпроса в очите му. Трябваше да свия рамене.

— Не зная — промълвих аз. Той замислено сбърчи чело.

Престолонаследницата Кетрикен неподвижно седеше на коня си. Никой не понечи да я докосне, никой не изрече нито дума. Пак погледнах Бърич и срещнах очите му. Видях в тях фаталистично примирение. За втори път в живота му престолонаследникът падаше, преди да се е възкачил на престола. След дълго мълчание Кетрикен огледа стражата си и конните ратници, които я следваха.

— Принц Славен е получил вест, че принцът престолонаследник Искрен е мъртъв. — Кетрикен не повиши глас, но всички чуха ясните й думи. Веселието помръкна и триумфът в очите на хората угасна. Тя изчака малко, после пришпори коня си и ние поехме след нея към Бъкип.

Безпрепятствено стигнахме до портата. Стражниците безучастно ни наблюдаваха. Един от тях небрежно отдаде чест. Кетрикен не забеляза. Бърич още повече се намръщи, ала не каза нищо.

В двора на замъка, изглежда, течеше обикновен ден. Наизлязоха коняри да вземат конете, докато другите слуги спокойно си вършеха работата. Някак си тази позната картина ме ужаси. Искрен бе мъртъв. Не ми се струваше редно животът да продължава по този ежедневен начин.

Бърич помогна на Кетрикен да слезе от коня. Част от мен забеляза изражението на Напръстник, когато престолонаследницата беше отведена от придворни дами, надаващи възклицания колко изтощена изглеждала, добре ли била, придружени от други, изразяващи съчувствие и скръб. На лицето на капитана на стражата за миг се изписа завист. Напръстник бе само воин, положил клетва да защитава своята престолонаследница. Тя не можеше да я последва в замъка, колкото и да я обичаше. Сега Кетрикен се намираше под грижите на придворните си дами. Ала аз знаех, че тази вечер Бърич няма да е сам пред вратата й.

Загриженият шепот на придворните дами беше достатъчен, за да разбера, че слухът за бременността на престолонаследницата се е разпространил. Зачудих се дали Славен вече го е чул. Бях наясно, че някои клюки първо обхождат само жените, преди да станат обществено достояние. Изведнъж ужасно ми се прииска да зная дали Славен е научил, че Кетрикен носи престолонаследника. Подадох на Хендс юздите на Сажда, благодарих му и му обещах по-късно да му разкажа всичко. Но докато тръгвах към замъка, на рамото ми падна ръката на Бърич.

— Само няколко думи. Сега.

Понякога се отнасяше с мен почти като с принц, друг път като с конярче. Това не беше молба. Хендс с кисела усмивка ми връчи юздите и отиде да се погрижи за други животни. Последвах Бърич, който водеше Дорест към яслите. Нямаше проблем да намери свободна ясла за коня си до обичайното място на Сажда. Двамата спокойно се заехме да разседлаваме животните. Работата ми подейства успокоително. В конюшнята бе сравнително тихо, но Бърич изчака докато всички се махнат и чак тогава попита:

— Вярно ли е?

— Не зная точно. Връзката ми с него прекъсна. Когато заминахме за Нитбей, беше съвсем слаба, пък и никога не съм можел да я поддържам по време на сражение. Според него толкова здраво спускам стените си срещу другите около мен, че не му позволявам да влезе.

— Не разбирам нищо от това, но зная за този проблем. Сигурен ли си, че тъкмо тогава си го изгубил?

Разказах му, че съм усетил Искрен по време на битката и че има вероятност в този момент да е бил нападнат. Бърич нетърпеливо кимна.

— Но сега, след като положението се успокои, не можеш да се свържеш с него, така ли? Да подновиш връзката?

Не отговорих веднага и овладях кипящото си раздразнение.

— Не. Не мога. Не мога да използвам Умението така.

Той се намръщи.

— Виж, известно ни е, че напоследък съобщенията се отклоняват. Как да се уверим, че това не е измислено?

— Няма как. Все пак не мога да повярвам, че Славен ще прояви такава дързост.

— Той е способен на всичко — тихо отвърна Бърич.

Изправих се, след като бях изчистил калта от подковите на Сажда. Той се беше подпрял на вратичката на съседната ясла и погледът му се рееше в далечината. Белият кичур в косата му напомняше за безпощадността на Славен. Принцът бе заповядал да убият Бърич също толкова нехайно, колкото друг би замахнал срещу досадна муха. И изглежда, изобщо не се беше обезпокоил от неуспеха си. Той не се боеше от възмездието на управителя на конюшнята или копелето.

— Така. А какво ще каже, когато Искрен се върне? — прошепнах аз.

— Щом стане крал, ще се погрижи Искрен никога да не се върне. Човекът, който седи на трона на Шестте херцогства, може да се разправи с неудобните хора. — Бърич не гледаше към мен и аз се опитах да не обърна внимание на ужилването. Беше истина. Щом Славен вземеше властта, не се съмнявах, че ще има убийци, готови да изпълняват заповедите му. Навярно вече имаше. Тази мисъл ме вледени.

— Ако искаме категорично доказателство, че Искрен е жив, единственият начин е да пратим някого да го открие и да донесе вест от него — казах аз.

— Дори да приемем, че вестоносецът оцелее, това пак ще отнеме твърде много време. Щом Славен вземе властта, думата на вестоносеца няма да значи нищо за него. Приносителят на такива вести няма да смее да ги изрече на глас. Трябва ни доказателство, че Искрен е жив, доказателство, което крал Умен ще приеме, и то преди Славен да вземе властта. Той няма да остане дълго престолонаследник.

— Между него и трона все още стоят крал Умен и детето на Кетрикен — възразих аз.

— Това място се оказа нездравословно за възрастни здрави мъже. Съмнявам се, че един болен старец и едно неродено бебе ще имат по-голям късмет. — Бърич поклати глава. — Е, значи не можеш да се свържеш с него. Кой може?

— Всеки от котерията му.

— Пфу! Нямам им вяра.

— Крал Умен може и да успее — колебливо предложих аз. — Ако вземе сила от мен.

— Въпреки че връзката ти с Искрен е прекъсната ли — напрегнато попита Бърич.

Свих рамене и поклатих глава.

— Не зная. Тъкмо затова казах „може и да успее“.

Бърич за последен път прокара длан по вече изтърканата шия на Дорест, после решително заяви:

— Ще трябва да опитаме. При това колкото по-скоро, толкова по-добре. Не бива да оставяме Кетрикен да скърби, ако няма причина за това. Може да изгуби детето. — Бърич въздъхна и ме погледна. — Върви да си починеш. Довечера се приготви да посетиш краля. Щом те видя да влизаш, ще се погрижа да има свидетели на онова, което открие крал Умен.

— Бърич — възразих аз, — има прекалено много неясноти. Дори не знам дали довечера кралят ще е буден, нито дали ще е в състояние да използва Умението. И дали ще го направи, ако го помоля. И ако го направим, Славен и всички останали ще узнаят, че съм кралски човек в смисъла на Умението. И…

— Съжалявам, момко — рязко, почти безцеремонно ме прекъсна Бърич. — Заложено е нещо много по-важно. Не че не ме интересуваш. Но мисля, че за теб ще е по-добре, ако Славен смята, че можеш да използваш Умението, и всички научат, че Искрен е жив, отколкото ако вярват, че е мъртъв, а Славен смята, че е време да се избави от теб. Трябва да опитаме довечера. Може да не успеем. Но трябва да опитаме.

— Надявам се, че ще намериш отнякъде самодивско биле — измърморих аз.

— Да не се пристрастяваш към него? Внимавай. — После се засмя. — Ще намеря.

Отвърнах на усмивката му и в следващия миг се смаях от себе си. Не вярвах, че Искрен е мъртъв. Ето какво признавах с тази усмивка. Не вярвах, че престолонаследникът е мъртъв, и се готвех да се изправя срещу принц Славен, за да го докажа. Единственият по-задоволителен начин щеше да е, ако брадвата ми бе в ръцете.

— Направи ми една услуга — помолих Бърич.

— Каква — предпазливо попита той.

— Пази се.

— Винаги се пазя. Ти също.

Кимнах, после застанах неподвижно. Чувствах се неловко.

След малко Бърич въздъхна.

— Да свършваме с това. Ако случайно видя Моли, искаш ли да й кажа… какво?

Поклатих глава.

— Само, че ми липсва. Какво друго мога да й кажа? Нямам какво повече да й предложа.

Той ме погледна: странен поглед. Съчувствие, ала без лъжлива утеха.

— Ще й предам — обеща Бърич.

Когато излязох от конюшнята, чувствах, че някак си съм пораснал. Зачудих се дали някога ще престана да се възприемам така, както ме възприема Бърич.

Отидох право в кухнята с намерението да хапна нещо, после да си почина, както ми беше предложил той. В стаята на стражниците гъмжеше от завръщащи се ратници, които разказваха преживяванията си и нагъваха яхния и хляб. Бях го очаквал и се готвех да си занеса нещо за ядене в стаята си. Но навсякъде в кухнята кипяха котли, втасваше хляб, въртяха месо на шишове. Готвачите режеха, бъркаха и се суетяха.

— Празник ли ще има довечера? — глупаво попитах аз.

Готвачката Сара се обърна към мен.

— О, Фиц, за пръв път се връщаш цял и невредим. — Тя ми се усмихна, сякаш ми бе направила комплимент. — Да, разбира се, че ще има празник в чест на победата при Нитбей. Няма да ви пренебрегнем.

— И след като Искрен е мъртъв пак ли ще празнуваме?

Сара ме погледна в очите.

— Ако принц Искрен беше тук, какво щеше да е желанието му?

Въздъхнах.

— Сигурно щеше да каже да отпразнуваме победата. Че хората повече се нуждаят от надежда, отколкото от скръб.

— Точно така ми го обясни сутринта и принц Славен — доволно отвърна тя, обърна ми гръб и започна да втрива подправки в един еленски бут. — Ще скърбим за него, разбира се. Но разбери, Фиц. Той ни напусна. А Славен остана тук. Остана тук, за да се грижи за краля и доколкото може да пази крайбрежието. Искрен го няма, но Славен е тук при нас. И Нитбей не падна в ръцете на пиратите.

Прехапах си езика и зачаках гневът ми да премине.

— Нитбей не е паднал, защото Славен е останал тук да ни защитава. — Исках да се уверя, че готвачката свързва тези две събития, а не само ги споменава едно след друго.

Тя кимна, без да прекъсва работата си. Счукан градински чай, подсказа ми носът ми. И розмарин.

— Тъкмо от това имахме нужда още отначало. От ратници, пратени навреме. Умението е хубаво нещо, но има ли полза да знаеш какво става, щом никой не взима мерки?

— Искрен винаги пращаше бойните кораби.

— И те винаги закъсняваха. — Сара се обърна към мен и избърса ръце в престилката си. — О, зная, че го боготвореше, момко. Нашият принц Искрен беше добър човек и се изтощаваше до смърт в опитите си да ни защити. Не говоря лошо за мъртвите. Само казвам, че Умението и търсенето на Праотци не са верният начин да се справим с тия пирати. Принц Славен прати ратниците и корабите още щом получи вестта — ето от какво имахме нужда. Може би начело с него ще се спасим.

— Ами крал Умен? — тихо попитах аз.

Тя не разбра въпроса ми. И по този начин ми показа истинските си мисли.

— А, той е добре, като се има предвид състоянието му. Дори довечера ще слезе на празника, поне за малко. Клетникът, толкова много страда. Клетият крал.

Мъртвец. Това означаваха думите й. За нея Умен вече не беше крал, а клетник. Славен бе успял.

— Смяташ ли, че и престолонаследницата ще присъства на празника — попитах аз. — В края на краищата тя току-що научи за смъртта на своя съпруг.

— О, мисля, че ще присъства — кимна Сара, обърна бута и започна да го шпикова от другата страна. — Както чух, тя твърдяла, че била бременна. — Гласът й прозвуча скептично. — И ще иска довечера да го съобщи.

— Ти съмняваш ли се, че е бременна — попитах я рязко. Готвачката не се обиди.

— О, не се съмнявам, щом тя твърди така. Просто ми се струва малко странно да го заяви след получаването на вестта за смъртта на Искрен, а не преди това.

— Защо?

— Ами някои от нас ще се чудят.

— Какво ще се чудят — студено попитах аз.

Сара ме стрелна с поглед. Не исках да я накарам да млъкне. Трябваше да чуя слуховете, всички.

— Ами… — Тя се поколеба, ала не можа да устои на изкушението. — Каквото хората винаги се чудят, когато една жена не зачева, а после, когато мъжа й го няма, изведнъж заявява, че била бременна от него. — Сара се огледа, за да види дали не ни слуша някой. Всички изглеждаха заети с работа, но не се съмнявам, че някои бяха наострили уши. — Защо чак сега? Изневиделица. И ако е знаела, че е бременна, какво си е мислила, че да препусне посред нощ на бой? Извънредно странно поведение за жена, която носи престолонаследника.

— Ами… — опитах се да отговоря колкото може по-меко, — предполагам, че когато детето се роди, ще си проличи кога е заченато. Онези, които искат да броят луните на пръсти, ще могат да го направят. Освен това… — заговорнически се наведох към нея — чух, че някои от придворните й дами са знаели още преди да замине. Лейди Търпение например и нейната прислужница Лейси. — Щеше да се наложи да се погрижа Търпение да се похвали, че е узнала по-рано и Лейси да разпространи слуха сред слугите.

— О, тя ли? — Пренебрежението на Сара угаси надеждите ми за лесна победа. — Е, не се обиждай, Фиц, но тя си е малко чалната. Виж, Лейси е стабилна. Но не приказва много и не иска да слуша какво говорят другите.

— Е… — усмихнах се и й намигнах, — тъкмо оттам го чух. И го чух доста преди да тръгнем за Нитбей. — Наведох се още по-близо. — Поразпитай. Ще установиш, сигурен съм, че престолонаследницата е пиела чай от малинови листа против сутрешното гадене. Провери и ще се убедиш, че съм прав. Залагам един сребърник.

— Сребърник ли? Уха! Като че ли ми се намират излишни. Но за питане, Фиц, ще питам. И се засрами, че веднага не си споделил такава клюка с мен. Пък аз всичко ти казвам!

— Е, чуй тогава нещо ново. Не само Кетрикен е бременна.

— О? Кой друг?

Усмихнах се.

— Още не мога да ти кажа. Но доколкото чувам, ти ще си сред първите, които ще научат. — Нямах представа коя жена в замъка може да е бременна, но със сигурност имаше такава или поне щеше да има навреме, за да потвърди думите ми. Трябваше да се убедя, че готвачката е доволна от мен, за да мога да разчитам на нейната информация. Тя мъдро ми кимна и аз отново й намигнах.

Сара свърши с шпиковането на бута и викна:

— Дод, ела го вземи и го закачи на куките над големия огън. На най-високите куки. Искам да се изпече, не да се опърли. Хайде, върви. Къде е онова мляко, което ти поръчах да донесеш?

Преди да изляза от кухнята, взех малко хляб и ябълки. Проста храна, ала напълно достатъчна за изгладнял човек като мен. Качих се в стаята си, измих се, нахраних се и си легнах. Вероятността тази вечер да успея да говоря с краля не бе голяма, ала исках по време на празника да съм колкото може по-бодър. Помислих си дали да не ида при Кетрикен, за да й кажа още да не оплаква Искрен. Но знаех, че няма да мога да остана насаме с нея. И ако грешах? Не. Щях да й съобщя, когато можех да докажа, че престолонаследникът е жив.

Събуди ме чукане. За миг останах неподвижен. Не бях сигурен дали съм чул нещо. После станах, отключих и открехнах вратата. На прага стоеше шутът. Не зная дали повече ме изненада фактът, че чука, вместо сам да си отключи, или облеклото му. Зяпнах го. Той изискано се поклони, провря се покрай мен и затвори вратата. Заключи, сетне застана в средата на стаята, протегна ръце и бавно се завъртя, за да му се възхитя.

— Е?

— Не приличаш на себе си — признах аз.

— Тъкмо такова е и намерението ми. — Той изпъна кафтана си и разпери ръкавите си, за да ми покаже по-добре не само везбата им, но и цепките, през които се виждаше скъпата тъкан на долните му ръкави. После повдигна украсената си с пера шапка и отново я нагласи върху безцветната си коса. Багрите преливаха от тъмно до съвсем бледосиньо и от тях като белено яйце надничаше бялото лице на шута.

— Шутовете вече не са на мода.

Бавно седнах на леглото.

— Славен те е облякъл така — казах безсилно.

— Нищо подобно. Той ми даде дрехите, разбира се, но сам се облякох. Щом шутовете вече не са на мода, какво остава за слугата на един шут?

— Ами крал Умен? И той ли вече не е на мода — язвително попитах аз.

— Вече не е модерно прекалено да си загрижен за крал Умен — отвърна шутът, направи изящен подскок, после спря, изправи се с достойнство, както подобаваше на новите му дрехи, и започна да обикаля из стаята. — Довечера трябва да седна на масата на принца и да преливам от веселие и духовитост. Смяташ ли, че ще се справя добре?

— Много по-добре от мен — кисело отвърнах аз. — Изобщо ли не те е грижа, че Искрен е мъртъв?

— Изобщо ли не те е грижа, че цветята цъфтят под лятното слънце?

— Навън е зима, шуте.

— Едното е също толкова вярно, колкото другото. Повярвай ми. — Шутът ненадейно се закова на място. — Дойдох да те помоля за една услуга, ако можеш да ми повярваш.

— Второто е също толкова лесно, колкото първото. Казвай.

— Не убивай моя крал със собствените си амбиции.

Ужасено го погледнах.

— За нищо на света не бих убил краля! Как се осмеляваш да говориш така!

— О, напоследък се осмелявам да правя много неща. — Той сключи ръце на гърба си и закрачи назад-напред. С елегантните си дрехи и неприсъщите си пози направо ме плашеше. Като че ли в тялото му се беше вселило друго същество, което изобщо не познавах.

— Дори кралят да е убил майка ти ли? — Попита той внезапно.

Обзе ме ужасно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

Доловил мъката в гласа ми, шутът рязко се обърна.

— Не. Не! Погрешно ме разбра! — Каза го искрено и за миг отново зърнах своя приятел. — Но ако вярваше, че кралят е убил майка ти — по-тихо, почти плахо продължи той — твоята многообичана, любяща и снизходителна майчица, ако вярваше, че я е убил и завинаги ти я е отнел, мислиш ли, че щеше да си в състояние да го убиеш?

Бях толкова сляп, че ми трябваше известно време, за да го разбера. Славен бе убеден, че майка му е била отровена, знаех го. Знаех и че това е причината да мрази мен и „лейди Дайми“. Той вярваше, че ние сме извършили убийството. По заповед на краля. Знаех, че всичко това не е вярно. Кралица Желана сама се беше отровила. Майката на Славен прекалено много бе обичала да пие и се беше пристрастила към билките, които носят забрава. След като не бе успяла да вземе властта, на която смяташе, че има право, тя беше потърсила убежище в тези удоволствия. Умен на няколко пъти се бе опитал да я спре, дори се беше обърнал към Сенч за билки и отвари, които да я отучат от тези й навици. Не бе помогнало нищо. Кралица Желана беше умряла от отрова, вярно, ала никой не носеше вина за това. Винаги го бях знаел. И поради тази причина бях омаловажавал омразата, пламтяща в сърцето на един разглезен син, внезапно лишен от майка си.

Можеше ли Славен да убие за такова нещо? Разбира се, че можеше. Щеше ли с лека ръка да прати Шестте херцогства на ръба на гибелта, за да си отмъсти? Защо не? Шестте херцогства никога не го бяха интересували. Сърцето му принадлежеше на Вътрешните херцогства, винаги по-предани на майка му. Ако не се бе омъжила за крал Умен, кралица Желана щеше да остане херцогиня на Фароу. Понякога под въздействието на алкохола и опияняващите си билки тя безмилостно беше заявявала, че ако била останала херцогиня, щяла да има повече власт, достатъчно, за да обедини Фароу и Тилт в едно кралство и да отхвърли зависимостта си от Шестте херцогства. Учителят Гален, незаконороденият син на кралица Желана, бе разпалвал омразата на Славен наред със своята. Дали беше мразил достатъчно силно, за да подчини котерията си на ненавистта на Славен? Това ми се струваше невъобразима измяна, ала открих, че не я изключвам. Можеше да го направи. Стотици убити, безчет претопени, изнасилени жени, осиротели деца, цели села, унищожени заради отмъщението на един принц за въображаемо зло. Това ме поразяваше. Но си пасваше. Като капак на ковчег.

— Струва ми се, че сегашният херцог на Фароу трябва да внимава за здравето си — казах аз.

— Той споделя страстта на по-голямата си сестра към хубавото вино и опиатите. Ако продължи да им се отдава и не се грижи за нищо друго, мисля, че не го очаква дълъг живот.

— Навярно същото се отнася и за крал Умен — предпазливо подхвърлих аз.

Лицето на шута се разкриви от мъка.

— Съмнявам се, че му остава още много — тихо отвърна той. — Но и малкото му дни може да са спокойни, а не белязани с кръвопролития и насилие.

— Смяташ ли, че ще се стигне дотам?

— Кой знае какво ще се надигне от дъното на разбъркания казан? — Шутът неочаквано закрачи към вратата и постави ръка на бравата. — Ето за какво ще те помоля — прошепна той. — Да се откажеш от своето бъркане, господин Черпако. Да оставиш гозбата на мира.

— Не мога.

Шутът притисна чело към вратата.

— Тогава ти ще си смъртта на кралете. — Скръбни думи, изречени с тих глас. — Ти знаеш… кой съм. Казах ти. Казах ти защо съм тук. Това е единственото, в което съм сигурен. Краят на рода на Пророците беше една от повратните точки. Кетрикен носи престолонаследник. Родът ще продължи. Това е важното. Не може ли един старец да бъде оставен да умре в мир?

— Славен няма да допусне раждането на този престолонаследник — отвърнах аз. Дори шутът се ококори, когато ме чу да говоря така. — Това дете няма да дойде на власт без защитата на крал. Умен или Искрен. Ти не вярваш, че Искрен е мъртъв. Ясно ми го заяви. Можеш ли да оставиш Кетрикен да се измъчва? Можеш ли да оставиш Шестте херцогства да потънат в кръв и разруха? Каква полза от наследник на пророческия престол, ако този престол е само счупен стол в опожарена зала?

Раменете на шута се изгърбиха.

— Има хиляди кръстопътища — тихо рече той. — Едни ясни и разбираеми, други — сенки в сенките. Някои са почти сигурни — нужни са могъщи армии или страшни чуми, за да ги променят. Други са обгърнати в мъгла и не зная кои пътища водят от тях, нито докъде. Ти ме объркваш, копелдако. Със самото си съществуване хиляди пъти умножаваш бъдещето. Катализатор. От някои мъгли излизат най-черните усукани нишки на проклятието, а от други — сияйни лъчи от злато. Твоите пътища водят или към дълбините, или към висините. Аз копнея за среден път. Копнея за проста смърт на господар, който беше добър с чудатия си присмехулен слуга.

Това бе единственият му упрек. Шутът отключи вратата и тихо излезе. С тези пищни одежди и предпазлива походка ми изглеждаше уродлив, както никога досега в шутовския си костюм. Затворих вратата след него и се облегнах на нея, сякаш можех да задържа бъдещето навън.

Извънредно грижливо се приготвих за вечерята. Когато най-после облякох най-новите дрехи, които ми беше ушила госпожа Чевръстка, изглеждах почти толкова натруфен, колкото шута. Бях решил още да не оплаквам Искрен, нито да си придавам траурен вид. Докато слизах по стълбището, ми се струваше, че тази вечер почти целият замък се събира в Голямата зала. Очевидно бяха поканени всички, и знатни, и прости.

Настаниха ме на една маса с Бърич, Хендс и другите от конюшнята. Откакто крал Умен ме бе взел под крилото си, никога не ме бяха пращали на толкова скромно място, ала тази компания ми допадаше повече, отколкото по-високите маси. Защото там седяха хора, които почти не познавах, главно херцози и гостуващи благородници от Тилт и Фароу. Имаше и познати лица, разбира се. Мястото на Търпение почти съответстваше на положението й, а Лейси седеше една маса над мен. Никъде не забелязах Моли. Присъстваха неколцина души от града, повечето заможни и настанени по-благосклонно, отколкото очаквах. Доведоха краля. Кетрикен го следваше.

Видът й ме порази. Носеше семпла кафява рокля и се беше подстригала в знак на траур. Косата й бе дълга не повече от педя и стърчеше около главата й като глухарче. Цветът й сякаш беше изчезнал заедно с дължината и изглеждаше също толкова светъл като на шута. Дотолкова бях свикнал да виждам тежките й златни плитки, че сега главата й ми се струваше странно малка върху широките й рамене. Не приличаше на престолонаследница в траур. По-скоро беше странна, нещо като нов придворен шут. Не забелязвах нищо от Кетрикен в нейната градина, нищо от босоногия воин, танцуващ с меча си — само една чужденка, новодошла и самотна. За разлика от нея, Славен бе натруфен, като че ли щеше да ухажва дама и се движеше самоуверено като ловджийска котка.

Празненството беше хитро организирано и грижливо проведено. Присъстваше старият крал Умен, треперещ и мършав, клюмащ над вечерята си или усмихнато водещ разсеян разговор със самия себе си. Присъстваше престолонаследницата, мрачна, мълчалива и тъжна. Вечерята ръководеше Славен, добрият син, седнал до изнемощелия си баща, а до него — шутът, величествено облечен и осейващ разговорите на Славен с остроумия, за да направи думите му по-блестящи, отколкото са в действителност. Останалите на високата маса бяха херцог и херцогиня Фароу, херцог и херцогиня Тилт и техните фаворити от по-дребните благородници. Херцогствата Беърнс, Рипон и Шоукс изобщо не бяха представени.

Вечерята беше последвана от два тоста. Първия вдигна херцог Властен Фароуски. Той щедро обсипа принца с възхвали, обяви го за защитник на кралството, отдаде му заслугата за бързо оказаната помощ на Нитбей и подчерта куража му да вземе нужните мерки за благото на Шестте херцогства. Това ме накара да наостря уши. Ала всичко бе малко мъгляво, без точно да разкрива какво е решил да направи Славен. Ако беше продължило, щеше да се превърне в похвално слово.

В началото на речта Кетрикен се бе поизправила на стола си и смаяно беше погледнала Славен, очевидно неспособна да повярва, че той ще кима и ще се усмихва на хвалби, на които няма право. Дори някой, освен мен, да забеляза изражението й, никой не спомена нищо. Както можеше да се очаква, втори се изправи херцог Таран Тилтски. Той предложи тост в памет на принца престолонаследник Искрен. Това вече бе похвално слово, ала снизходително, и се отнасяше за всичко, което Искрен се беше опитвал да стори и за което бе мечтал. След като неговите успехи бяха отдадени на Славен, не оставаше да се прибави почти нищо. Кетрикен още повече пребледня и стисна зъби.

Когато херцог Таран свърши, тя като че ли понечи да стане и да заговори, но Славен я изпревари и почти припряно вдигна току-що напълнената си чаша. После даде знак на залата да запази тишина и протегна чашата си към престолонаследницата.

— Тази вечер много се каза за мен и нищо за нашата прекрасна престолонаследница Кетрикен. Когато се завърна у дома, тук я посрещна тъжна вест. И все пак не смятам, че покойният ми брат Искрен би желал скръбта по смъртта му да засенчи всичко, което е заслужила неговата съпруга. Въпреки състоянието си — многозначителната усмивка на Славен опасно приличаше на подигравателно хилене — тя реши, че интересите на кралството изискват сама да се изправи срещу алените кораби. Под нейния доблестен меч със сигурност са паднали много пирати. Никой не може да се съмнява, че нашите ратници са били въодушевени от вида на престолонаследницата, решена да се сражава за тях, независимо от риска, който поема.

На бузите на Кетрикен избиха розови петна. Славен продължи, като обрисува стореното от нея със снизхождение и ласкателства. Неискреността на изкуствените му фрази някак си омаловажи победата й.

Напразно очаквах някой на високата маса да я защити. Ако станех да надигна глас срещу Славен, щяха да го приемат почти като подигравка. Кетрикен, вечно неуверена за мястото си в двора на своя съпруг, а сега останала и без неговата подкрепа, сякаш още повече се сви на стола си. От устата на Славен нейните подвизи изглеждаха по-скоро съмнителни и безразсъдни, отколкото дръзки и решителни. Знаех, че сега вече тя няма да се осмели да заговори. И наистина — престолонаследницата продължи да прави компания на крал Умен, като мълчаливо посрещаше безпомощните му опити да поведе разговор.

Ала лошото тепърва предстоеше. В края на вечерята Славен още веднъж даде знак за мълчание, обеща на присъстващите, че скоро ще има менестрели и кукловоди, но ги помоли да потърпят, докато съобщи още нещо. След много размисли и задълбочени консултации и с огромна неохота принцът бил разбрал онова, което доказало нападението срещу Нитбей. Бъкип вече не бил някогашното безопасно и сигурно място. И определено не бил подходящ за човек с крехко здраве. Ето защо било взето решение крал Умен (при споменаването на името му кралят вдигна глава и запремигва) да замине навътре в сушата и да се настани в Трейдфорд на река Вин във Фароу, докато здравето му се подобри. Тук Славен се отклони и обсипа с щедри благодарности херцог Властен Фароуски за това, че отстъпил замъка Трейдфорд на кралското семейство. Прибави и че това място било лесно достъпно от главните замъци и на Фароу, и на Тилт, защото той искал да остане във връзка с тези извънредно предани херцози, които напоследък толкова често предприемали дълги пътувания, за да му се притекат на помощ в тези сурови и тежки времена. С удоволствие щял да премести живота на кралския двор при онези, които досега изминавали толкова големи разстояния, за да му се наслаждават. Замълча, за да приеме благодарното кимане на херцозите и измърморените им уверения за бъдеща подкрепа. Те покорно стихнаха, щом принцът отново вдигна ръка.

Славен покани, не, помоли престолонаследницата да последва крал Умен. Там щяла да е в безопасност, а и замъкът Трейдфорд щял да й е по-удобен, тъй като бил построен като дом, а не като крепост. Поданиците й щели да се успокоят, ако знаели, че за неродения им престолонаследник и неговата майка се полагат всички грижи и че те са далеч от опасното крайбрежие. Той обеща да бъдат положени всички усилия, за да може Кетрикен да се почувства като у дома си. В кралския двор отново щяло да настане веселие. Много от мебелите и съкровищата на Бъкип щели да последват краля, за да приемел по-лесно преместването си. Докато представяше баща си за видиотен старец, а Кетрикен — за разплодна кобила, принцът през цялото време се усмихваше. Дори посмя да изчака, за да чуе отговора, с който тя щеше да приеме съдбата си.

— Не мога — с огромно достойнство заяви Кетрикен. — Бъкип е мястото, където ме остави милорд Искрен, и преди да замине го повери на моите грижи. Ще остана тук и тук ще се роди детето ми.

Славен завъртя глава, привидно, за да скрие усмивката си от нея, ала всъщност за да я покаже по-добре на присъстващите.

— Бъкип ще бъде охраняван добре, милейди. Братовчед ми лорд Ясен, наследник на Фароу, изрази желание да се нагърби с отбраната му. Тук ще бъде оставено цялото опълчение, защото нямаме нужда от него в Трейдфорд. Съмнявам се, че ще се нуждае от помощта на още една жена, обременявана от фустите си и издутия си корем.

Избухналият смях ме смая. Грубата му духовитост повече приличаше на кръчмарски побойник, отколкото на принц в собствения му замък. Тя ми напомни за кралица Желана в най-лошите й моменти, опиянена от вино и билки. И все пак те се разсмяха — на високата маса и мнозина на по-ниските. Очарованието и забавленията на Славен им допадаха. Тези блюдолизци щяха да приемат всичките му обиди и шутовщини заедно с месото и виното, което поглъщаха на масата му. Кетрикен, сякаш бе онемяла. Тя стана и щеше да напусне масата, ако кралят не протегна треперещата си ръка.

— Моля те, скъпа — каза той и пресекливият му глас ясно се разнесе в залата. — Не ме оставяй. Искам да си до мен.

— Виждате ли, такава е волята на вашия крал — побърза да й напомни Славен и се съмнявам, че дори той можеше напълно да осъзнае късмета си, накарал краля да й отправи такава молба в такъв момент. Кетрикен неохотно се отпусна на мястото си. Долната й устна трепереше и лицето й беше зачервено. За миг ми се стори, че ще избухне в сълзи. Това щеше да е окончателният триумф за Славен, доказателство за емоционалната й неустойчивост на разплодна кобила. Ала тя дълбоко си пое дъх, обърна се към краля, хвана ръката му и тихо, но ясно му отговори:

— Вие сте мой крал, пред когото съм положила клетва. Да бъде волята ви, милорд. Няма да ви изоставя.

После сведе глава. Славен приветливо кимна. Съгласието й бе последвано от всеобщо оживление. Когато глъчката утихна, принцът продължи още няколко минути да говори, ала вече беше постигнал целта си. Той се спря главно върху благоразумието на решението си и отбеляза, че било по-добре Бъкип сам да се защитава, без да се бои за своя владетел. Дори има дързостта да намекне, че след като кралят и престолонаследницата се оттеглят от крепостта, Бъкип вече нямало да е мишена на нападения, защото пиратите нямало какво да спечелят, ако го превземат. Скоро след това отведоха краля в покоите му. Кетрикен се извини и го придружи. Настана глъчка. Бяха изнесени бурета с бира и бъчви младо вино. Менестрели от Вътрешните херцогства се разположиха в ъглите на Голямата зала, а принцът и неговата компания избраха да се забавляват с куклено представление, дръзка постановка, озаглавена „Прелъстяването на гостилничарския син“. Отблъснах чинията си и се обърнах към Бърич. Погледите ни се срещнаха и двамата едновременно се изправихме.