Робин Хоб
Кралска поръчка (10)

9
Защита и обвързване

Често разбирам и коментирам мечтата на Федрен. Ако зависеше от него, хартията щеше да е нещо също толкова обикновено, колкото хляба, и всяко дете щеше да владее четмо и писмо, преди да навърши тринадесет години. Ала дори да беше така, мисля, че това нямаше да осъществи всичките му надежди. Федрен скърби за всички знания, които отиват в гроба със смъртта на човек, дори на най-простите хора. Той говори за време, когато всичко щяло да е записано на хартия и всеки щял да може да го чете и научава. Аз не вярвам. Някои неща могат да се научат от писаните думи, ала други се научават първо от ръцете и сърцето и чак сетне от главата. Убеден съм в това, откакто видях Мачторез да поставя парчето дърво с форма на рибата, чието име носеше, на носа на първия Искренов кораб. Очите му бяха съзрели този мачторез още преди да съществува и ръцете му се бяха заели да издялат онова, що сърцето му знаеше, че трябва. Такова нещо не може да се научи от писани думи. Навярно изобщо не може да се научи, а идва като Умението или Осезанието от кръвта на предците ти.

Върнах се в стаята си, седнах, загледах се в гаснещите въглени в огнището и зачаках замъкът да се събуди. Би трябвало да се чувствам изтощен. Вместо това почти треперех от енергията, която кипеше в мен. Представях си, че ако седя съвсем неподвижно, мога да усетя топлината на ръцете на Моли около мен. Знаех точно къде бузата й се е докоснала до моята. Ризата ми бе попила уханието й от кратката ни прегръдка и аз мъчително се чудех дали да остана със същите дрехи, или грижливо да ги прибера в скрина си и да ги запазя. Не смятах, че е глупаво толкова много да се вълнувам за това. Сега се усмихвам, ала на мъдростта, а не на глупостта си.

Утрото донесе ураганни ветрове и сняг, ала това само ме накара да се почувствам още по-уютно вътре. Може би така щяхме да получим възможност да се възстановим от предния ден. Не исках да мисля за клетите дрипави тела, за неподвижните им, студени лица, които бяхме измили. Нито за пламъците и топлината, които бяха погълнали трупа на Кери. Един спокоен ден в замъка щеше да се отрази добре на всички ни. Навярно вечерта щеше да ни завари събрани край огнищата на раздумка и музика. Поне така се надявах. Излязох от стаята си, за да отида при Търпение и Лейси.

Измъчвах се, защото отлично знаех точния момент, в който Моли ще донесе закуската на Търпение и по-късно ще се качи горе. Можех да съм там или в коридора. Нищо сериозно, просто съвпадение. Ала не се съмнявах, че ме наблюдават и че тези „съвпадения“ ще направят впечатление, ако започнат да се случват твърде често. Не. Трябваше да послушам предупрежденията на краля и Сенч. Щях да покажа на Моли, че притежавам мъжко самообладание и издръжливост. Щом трябваше да чакам, преди да започна да я ухажвам, щях да го направя.

Затова се върнах в стаята си и стисках зъби, докато не реших, че вече е излязла от покоите на Търпение. Тогава отидох и почуках на вратата. Докато чаках да ми отворят, си помислих, че съвсем не е лесно да удвоя бдителността си за Търпение и Лейси. Но имах някои идеи. Бях започнал още през нощта, като изтръгнах обещание от Моли, че няма да носи горе храна, която не е приготвила лично.

— Говориш точно като Лейси — укори ме тя и ми затвори вратата в лицето. За да я отвори след миг и да ме открие на същото място. — Върви да спиш. — И се изчерви и прибави: — И ме сънувай. — Тези думи ме пратиха тичешком в стаята ми и всеки път щом си помислех за тях, аз също се изчервявах.

Докато влизах в стаята на Търпение, се опитах да изхвърля всички тези мисли от главата си. Бях тук по работа, макар че Търпение и Лейси трябваше да смятат посещението ми за обикновена вежливост. Хвърлих поглед на ключалката и я намерих за напълно задоволителна. Никой не можеше да се справи с нея само с нож. Що се отнасяше до прозореца, дори някой да се покатереше по външната стена до него, трябваше да разбие не само здравите дървени капаци, но и да мине през лабиринт от безброй саксии с растения. Никой професионалист нямаше да влезе оттам. Лейси седна с вечното си ръкоделие. Лейди Търпение седеше до огнището без работа, като че ли беше малко момиченце.

— Знаеш ли, че в Бъкип има установена традиция на силни кралици? — неочаквано ме попита тя. — И не само от рода на Пророците. Много бъкипски принцове са си взимали жени, чието име е засенчвало тяхното в песните на менестрелите.

— Смяташ ли, че Кетрикен ще стане такава кралица? — попитах любезно. Нямах представа накъде води този разговор.

— Не зная — тихо отвърна Търпение и разсеяно разбърка жарта с ръжена. — Зная само, че аз нямаше да съм. — Тя тежко въздъхна, после вдигна поглед и почти извинително прибави: — Днес е една от тези утрини, Фиц, в които главата ми е пълна само с мисли какво можеше да е. Не биваше да му позволя да абдикира. Обзалагам се, че ако не го беше направил, днес щеше да е жив.

Нямаше какво да й отговоря. Търпение отново въздъхна и започна да рисува нещо по плочите с покрития с пепел ръжен.

— Днес аз съм жена, изпълнена с копнежи. Докато вчера всички останали бяха смаяни от постъпката на Кетрикен, тя ме накара да съм недоволна от самата себе си. Ако бях на нейно място, щях да се крия в стаята си. Точно като сега. Но не и баба ти. Виж, тя беше истинска кралица. В някои отношения много приличаше на Кетрикен. Постоянство беше жена, която подтикваше другите към действие. Особено другите жени. Когато тя беше кралица, повече от половината ни стражници бяха жени. Знаеш ли го? Някой път разпитай Ход за нея. Когато Постоянство пристигнала тук, за да стане кралица на Умен, Ход дошла с нея. — Търпение замълча. Тъкмо си мислех, че е свършила, когато тя тихо прибави: — Тя ме харесваше. Кралица Постоянство, искам да кажа. — И почти свенливо се усмихна.

— Знаеше, че не обичам тълпите. Затова понякога ме викаше, само мен, да й правя компания в нейната градина. Не разговаряхме много, просто тихо работехме на слънце. Това са едни от най-приятните ми спомени от Бъкип. — Търпение ненадейно ме погледна. — Тогава бях още момиче. И баща ти беше още момче. И още не се бяхме запознали. Родителите ми ме водеха в Бъкип, когато идваха в двора, макар да знаеха, че не обичам натруфеността на дворцовия живот. Каква жена беше кралица Постоянство — да забележи едно простовато тихо момиченце и да му отдели от времето си! Но тя си беше такава. По онова време Бъкип беше друг, много по-весел двор. Животът беше по-спокоен и много по-сигурен. Но после Постоянство умря от родилна треска и дъщеричката й почина заедно с нея. И след няколко години Умен се ожени повторно… — Тя въздъхна, после стисна устни и посочи мястото до себе си.

— Ела да седнеш тук. Трябва да поговорим за някои неща.

Подчиних се и седнах на плочите пред огнището. Никога не бях виждал Търпение толкова сериозна, толкова съсредоточена. Всичко това означаваше нещо, усещах го. Беше толкова различно от обичайните й теми за разговор, че почти ме плашеше. Когато се настаних, тя ми даде знак да се приближа още повече. После се наведе и прошепна:

— За някои неща е най-добре да не се говори. Обаче идва момент, когато трябва да бъдат изречени. Не ме смятай за дребнава, Фицрицарин, скъпи мой. Но трябва да те предупредя, че чичо ти Славен не е толкова добре разположен към теб, колкото може би си мислиш.

Не успях да се сдържа. Засмях се.

Търпение се възмути.

— Изслушай ме! — още по-настойчиво прошепна тя. — О, знам, че е весел, очарователен и остроумен. Знам какъв ласкател може да бъде и съм забелязала, че всички млади жени в двора започват да си веят с ветрилата, щом го зърнат, а младите мъже подражават на облеклото и маниерите му. Но под тази външност се крие и силна амбиция. Както и подозрителност и завист. Никога не съм ти го казвала. Но той яростно се възпротиви на решението ми да се заема с твоето образование, както и на обучението ти в Умението. Понякога се радвам, че се провали в това, защото ако ти беше успял, завистта му нямаше да има граници. — Тя замълча и когато видя, че я слушам сериозно, продължи: — Времената са сурови, Фиц. Не само заради алените кораби, които опустошават бреговете ни. Сега е време, когато всеки… роден като теб, трябва да внимава. Има хора, които мило ще ти се усмихват, но може да са твои врагове. Когато баща ти беше жив, разчитахме на неговото влияние. Но след като е… след като умря, осъзнах, че колкото повече растеш, толкова по-голяма опасност те заплашва. Затова се насилих да се върна в двора, за да проверя дали наистина има нужда от мен. Установих, че има и че ти си достоен за помощта ми. И се заклех да направя всичко възможно, за да те образовам и защитавам. — Търпение си позволи за миг да се усмихне доволно.

— Щях да кажа, че досега съм се справила доста добре. Но… — Тя се наведе още по-близо към мен. — Но наближава момент, когато дори аз няма да съм в състояние да те пазя. Трябва да започнеш сам да се грижиш за себе си. Да си спомниш уроците на Ход и често да ги преговаряш с нея. Да внимаваш какво ядеш и пиеш и да си много предпазлив, когато ходиш сам на уединени места. Не ми е приятно да ти внушавам тези страхове, Фицрицарин, но вече си почти мъж и трябва да започнеш да мислиш за такива неща.

Смехотворно. Почти фарс. Можех да го възприема така — тази страняща от хората жена напълно сериозно ми говореше за действителностите на света, в който оцелявах от шестгодишен. Вместо това в ъгълчетата на очите ми запариха сълзи. Винаги се бях озадачавал защо Търпение се е върнала в Бъкип, за да води отшелнически живот сред общество, което очевидно не харесваше. Вече знаех. Беше дошла заради мен. Да ме пази.

Бърич ме бе закрилял. Също и Сенч, а и Искрен — по свой начин. И разбира се, Умен ме беше обявил за свой. Ала всички те по един или друг начин бяха извлекли изгода от оцеляването ми. Дори Бърич щеше да приеме за унижение, ако някой бе успял да ме убие, докато бях под негова закрила. Единствено тази жена, която би трябвало да ме ненавижда, беше дошла да ме защитава заради самия мен. Много често бе глупава и натрапчива, а понякога извънредно досадна. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че тя е разрушила последната стена помежду ни. Много се съмнявах, че присъствието й с нещо е спомогнало, за да възпре лошото отношение към мен — ако не друго, интересът й към моята личност сигурно постоянно беше напомнял на Славен кой е мой баща. Ала не делата, трогваше ме намерението. Търпение се беше отказала от спокойния си живот, от овошките, градините и горите си, и бе дошла тук, в този усоен каменен замък на морските скали, в двор, пълен с хора, които не обичаше, за да се грижи за копелето на мъжа си.

— Благодаря ти — тихо отвърнах аз. И го казах от все сърце.

— Няма защо. Нали знаеш, винаги можеш да разчиташ на мен.

— Зная. Но всъщност тази сутрин дойдох тук, като си мислех, че някой трябва да ви предупреди с Лейси да внимавате. Времената са нестабилни и някой може да те сметне за… пречка.

Сега беше ред на Търпение да се засмее.

— Мен ли? Мен? Смешната, старомодна и глупава Търпение? Търпение, която не може да се съсредоточи за повече от пет минути? Търпение, почти обезумяла от смъртта на съпруга си? Момчето ми, зная какво приказват за мен. Никой не ме възприема като заплаха. Ами че аз съм просто още един шут в двора, нещо, с което да се забавляват. Напълно съм безопасна, уверявам те. Но даже да не бях, още от малка съм свикнала да се пазя. Лейси също.

— Лейси ли? — Скептичните нотки в гласа ми и усмивката ми ме издадоха. Обърнах се и намигнах на Лейси. Тя ме изгледа ядосано, като че ли усмивката ми я оскърбяваше — и изведнъж скочи от люлеещия се стол. Върхът на едната дълга кука за плетене опря във вратната ми вена, а на другата — между ребрата ми. За малко да се подмокря. Вдигнах поглед и видях жена, която неочаквано се оказваше, че не познавам, и не посмях да промълвя нито дума.

— Престани да дразниш детето — сгълча я Търпение. — Да, Фиц, Лейси. Най-способната ученичка, която някога е имала Ход, въпреки че започна обучението си в напреднала възраст. — Докато Търпение говореше, Лейси отдръпна оръжията си от мен, върна се на стола си и сръчно наниза куките в плетивото си. Кълна се, че не изпусна нито една бримка. После ме погледна. И ми намигна. Най-после се осмелих да си поема дъх.

Малко по-късно от покоите им излезе един много смирен убиец. Докато крачех по коридора, си спомних предупреждението на Сенч, че подценявам Лейси. Кисело се зачудих дали просто се е пошегувал, или е искал да ме научи на по-голямо уважение към привидно благодушни хора.

Мислите за Моли неканени изплуваха на повърхността. Решително отказах да им се дам, ала не успях да устоя и наведох глава към рамото си, за да вдишам слабото й ухание от ризата си. Скрих глупавата си усмивка и се отправих да търся Кетрикен. Имах задължения.

„Гладен съм.“

Мисълта ми се натрапи без предупреждение. Засрамих се. Предния ден не бях занесъл нищо на Вълчо. Във вихъра на вчерашните събития съвсем го бях забравил.

„Един ден постене не е нищо. Освен това в ъгъла на колибата намерих мише гнездо. Да не мислиш, че изобщо не мога да се грижа за себе си? Но ще ми е приятно да похапна нещо по-съществено.“

„Скоро — обещах му аз. — Първо трябва да направя едно нещо.“

В дневната на Кетрикен заварих само двама млади пажове, които се преструваха, че разтребват, и когато влязох, се кикотеха. И двамата не знаеха нищо. Проверих в шивалнята на госпожа Чевръстка — топла, приятна стая, където се събираха много от жените в замъка. Не открих Кетрикен, но попаднах на лейди Скромност. Сутринта господарката й казала, че трябвало да разговаря с принц Искрен, информира ме тя. Може би била при него.

Ала Искрен го нямаше нито в покоите му, нито в кабинета му. Там обаче беше Чарим — подреждаше пергаментовите листове и ги разпределяше по качество. Искрен, съобщи ми той, станал рано и веднага тръгнал за корабостроителницата. Да, Кетрикен идвала сутринта, но престолонаследникът вече го нямало, и щом Чарим й казал къде е мъжът й, тя също излязла. Къде? Той не бе сигурен.

Вече умирах от глад и си намерих повод да се отбия в кухнята, като си казах, че там винаги знаят всички клюки. Някой можеше да ме насочи къде е отишла нашата престолонаследница. Не бях обезпокоен. Засега.

Бъкипската кухня беше най-приятното място в студен и ветровит ден. Парата от къкрещите гозби се смесваше с уханието на топъл хляб и печено месо. Там се мотаеха премръзнали конярчета, бъбреха с помощник-готвачите, отмъкваха пресни соленки и крайчета сирене, опитваха яхниите и изчезваха като дим, ако на прага се появеше Бърич. Отрязах си парче студен пудинг от закуската и си взех малко мед и сланина, която готвачката приготвяше за пържене. Докато се хранех, слушах разговорите.

Странно, никой не приказваше директно за събитията от предния ден. Осъзнах, че е нужно известно време, докато замъкът смели случилото се. Но имаше нещо, някакво чувство, почти граничещо с облекчение. И преди го бях усещал — в човек, на когото бяха отрязали гангренясал крак, или в семейство, след дълго търсене открило тялото на удавеното си дете. Най-сетне да се изправиш пред най-страшното, да го погледнеш право в лицето и да кажеш: „Познавам те. Ти ме нарани почти до смърт, но още съм жив. И ще продължа да живея“. Такова чувство изпитваха обитателите на замъка. Всички най-после бяха признали сериозността на нанесените ни от алените кораби удари. Сега на хората им се струваше, че раните може би ще започнат да зарастват.

Не исках да ги разпитвам къде може да е кралицата. Ала извадих късмет. Едно от конярчетата разказваше за Мека стъпка. Част от кръвта, която предния ден бях видял по хълбока на кобилата, била нейна и момчетата описваха как животното се опитало да ухапе Бърич, когато искал да се погрижи за раната. Трябвало двама от тях да увиснат на главата на кобилата. Завързах разговор с тях.

— Може би някой не толкова темпераментен кон ще е по-подходящ за кралицата, а?

— А, не. Нашата кралица обича Мека стъпка заради гордостта и куража й. Самата тя ми го каза сутринта, когато беше в конюшнята. Дойде сама да я види и да попита кога може пак да я язди. Лично ме попита, да. И аз й рекох, че никой кон не обича да го яздят в ден като днешния, камо ли с рана на хълбока. И кралица Кетрикен кимна, и продължи да си приказва с мен, и ме попита как съм си изгубил зъба.

— И ти й каза, че един кон отметнал глава назад докато си го упражнявал! Защото не искаше Бърич да разбере, че сме се борили в сеновала и си паднал в яслата на сивото жребче!

— Млъкни! Ти, ме бутна, така че вината е колкото моя, толкова и твоя!

И двамата започнаха да се блъскат и ръгат един друг, докато готвачката с вик не ги изгони от кухнята. Но аз бях получил нужната ми информация. Запътих се към конюшнята.

Навън се оказа по-студено и неприятно, отколкото бях очаквал. Дори в конюшнята вятърът проникваше през всяка пролука и с писък нахлуваше през вратата всеки път, щом се отвореше. Дъхът на конете излизаше на пара във въздуха. Открих Хендс и го попитах къде е Бърич.

— Сече дърва — тихо отвърна той. — За погребална клада. И пие от зори.

Това едва не ме накара да забравя задачата си. Такова нещо никога не се беше случвало. Бърич пиеше, ала вечер, след като свършеше дневната си работа. Хендс прочете мислите ми.

— Лиска. Старата му кучка. Снощи умря. Обаче досега не бях чувал да правят клада за куче. Сега е зад манежа.

Обърнах се да изляза.

— Фиц! — настойчиво ме предупреди Хендс.

— Няма нищо, Хендс. Зная какво означаваше за него тя. Първата нощ, когато ме взе при себе си, той ме сложи да легна при нея и й каза да ме пази. Тя имаше едно кутре, Носльо…

Хендс поклати глава.

— Той каза, че не искал да вижда никого. Днес да не го занимаваме с нищо. Никога не ми е давал такава заповед.

— Добре — въздъхнах аз.

На лицето на Хендс се изписа неодобрително изражение.

— Тя беше много стара и Бърич трябваше да го очаква. Вече дори не можеше да ходи на лов с нея. Отдавна трябваше да я смени с друга.

Погледнах го. Въпреки обичта си към животните, въпреки грижливостта си, той нямаше откъде да знае. Някога с удивление бях открил собственото си Осезание като отделно сетиво. Пълната му липса у Хендс беше равносилна на слепота. Просто поклатих глава и насила насочих мислите си към първата си задача.

— Хендс, днес виждал ли си кралицата?

— Да, но беше преди доста време. — Той тревожно впери очи в мен. — Дойде и ме попита дали принц Искрен е извел Истина от конюшнята, за да отиде в града. Отговорих, че принцът е идвал да види коня си, но че днес го е оставил тук. Обясних й, че уличният паваж е ужасно заледен. Искрен не би рискувал жребеца си по такава настилка. Напоследък често слиза пеш до града, макар че почти всеки ден се отбива в конюшнята. Казвал ми е, че така си намира повод да излезе малко на въздух.

Сърцето ми се сви. Бях убеден, че Кетрикен е последвала Искрен в града. Пеш? Без придружител? В този отвратителен ден? Докато Хендс се укоряваше, че не е предугадил намерението на кралицата, аз изведох от яслата му Верен, муле, на което знаех, че мога да разчитам. Не посмях да се върна в стаята си за по-топли дрехи, затова взех на заем плаща на Хендс и затеглих неохотното животно навън.

„Сега ли идваш?“

„Не сега, скоро. Първо трябва да се погрижа за едно нещо.“

„Може ли и аз да дойда?“

„Не. Опасно е. Сега кротувай и не идвай в мислите ми.“

Спрях на портата, за да попитам стражниците. Да, сутринта били минали жени. Били няколко, защото занаятите им ги принуждавали, независимо от времето. Кралицата ли? Мъжете се спогледаха. Никой не ми отговори. Попитах дали са видели жена, увита с плащ и с качулка. Поръбена с бяла кожа? Един млад стражник кимна. С везба по ръба на плаща, бяла и лилава? Те неловко запристъпваха от крак на крак. Имало такава жена. Не я познавали, но след като съм споменавал тези цветове.

С ледено спокоен глас ги нарекох тъпаци и идиоти. Никой да не спре на портата непознати хора? Да забележат бялата кожа с лилава везба и никой да не предположи, че това е кралицата? И никой да не намери за редно да я придружи? Никой да не пожелае да я охранява? Особено след събитията от вчерашния ден? Чудесно място беше напоследък Бъкип, щом нашата кралица нямаше дори ратник по петите, когато по време на снежна буря слизаше пеш в града. Пришпорих Верен и ги оставих да си прехвърлят вината един на друг.

Времето бе ужасно. Вятърът непрекъснато менеше посоката си. Снегът не само се сипеше, но и вихрите подхващаха ледените кристали и при всяка възможност ги навираха под плаща ми. Под снега неравният път бе покрит с коварен лед. Мулето се примири с упоритостта ми и мрачно се затътри надолу. Опитах се да го накарам да побърза. Все си представях кралицата просната на земята, полузатрупана от снега. „Глупости — казах си твърдо. — Глупости!“

Настигнах я чак в покрайнините на града. Познах я отзад, въпреки че не видях лилавата везба. Тя крачеше в снега, без да му обръща внимание — очевидно планинската й кръв беше толкова неподвластна на студа, колкото на соления вятър и влагата.

— Кралице Кетрикен! Лейди! Моля ви, почакайте!

Кетрикен се обърна, видя ме, усмихна се и зачака. Щом стигнах до нея, скочих от гърба на Верен. Изпълни ме облекчение — досега не бях съзнавал колко съм разтревожен.

— Какво правите тук сама в тази буря? — попитах я и със закъснение прибавих: — Милейди.

Престолонаследницата се огледа, сякаш едва сега забелязваше сипещия се сняг и вятъра, после с разкаяна усмивка отново се обърна към мен. Като че ли студът изобщо не я смущаваше. Напротив, бузите й бяха порозовели от пътя и русата й коса и сините й очи изпъкваха на фона на пухкавата бяла кожа около лицето й. Тук в тази белота тя не беше бледа и безцветна, а златокоса и румена. Сините й очи искряха. Изглеждаше по-жизнена, отколкото в замъка. Предния ден я бях видял като въплъщение на Смъртта, яхнала кон, и на Скръбта, докато миеше лицата на убитите от самата нея. Ала днес, тук, в снега тя бе весело момиче, избягало от замъка, за да се поразходи.

— Търся мъжа си.

— Сама? Той знае ли, че идвате, при това пеш?

Тя се сепна. После вирна брадичка и тръсна глава точно като моето муле.

— Нима той не ми е съпруг? Длъжна ли съм да имам уговорена среща, за да го видя? Защо да не ходя пеш и сама? Толкова ли глупава ти се струвам, че се боиш да не се изгубя по пътя за града?

Кетрикен отново закрачи напред и аз бях принуден да я настигна. Повлякох мулето след себе си. Верен не беше въодушевен.

— Престолонаследнице Кетрикен — започнах аз, ала тя ме прекъсна.

— Омръзна ми всичко това. — Тя рязко спря и се обърна към мен. — Вчера за пръв път от много дни почувствах, че съм жива и имам собствена воля. Нямам намерение да позволя това усещане да ми се изплъзне. Щом искам да посетя съпруга си там, където работи, ще го направя. Отлично зная, че на нито една от придворните ми дами няма да й хареса разходката в това време. Затова съм сама. И вчера кобилата ми пострада, пък и без това настилката тук не е подходяща за животно. Затова вървя пеш. Това е напълно естествено. Защо си ме последвал и сега ме разпитваш?

Бе избрала откровеността за оръжие. Нямах друг избор. Но си поех дъх и преди да започна настроих гласа си за любезен отговор.

— Милейди, последвах ви, за да съм сигурен, че няма да пострадате. Тук сме само ние и мулето и мога да говоря открито. Толкова бързо ли забравихте кой се опита да събори Искрен от трона в собственото ви кралство? Смятате ли, че той ще се поколебае да заговорничи и тук? Аз не смятам. Вярвате ли, че изгубването ви в гората преди две нощи е било случайност? Аз не вярвам. Мислите ли, че вчерашното ви поведение го е зарадвало? Тъкмо напротив. Той възприема онова, което правите за благото на народа си, като заговор да заграбите властта за себе си. Затова се цупи, мърмори и ви вижда като още по-голяма заплаха, отколкото преди. Трябва да сте наясно с всичко това. Тогава защо сте излязла сама тук, където лесно може да ви настигне стрела или нож?

— Не съм толкова беззащитна — възрази Кетрикен. — В тази виелица човек трябва да е отличен стрелец, за да се прицели точно. Що се отнася до ножа, и аз имам нож. — Тя се обърна и отново тръгна.

Последвах я.

— И докъде ще доведе това? Ще убиете човек. В замъка ще се възцари пълен хаос, Искрен ще накаже стражниците си, че са допуснали да се изложите на опасност. Ами ако убиецът е по-добър с ножа от вас? Какви ще са последиците за Шестте херцогства, ако в момента изравях тялото ви от някоя преспа? — Тежко преглътнах и прибавих: — Милейди.

Кетрикен забави крачка, ала брадичката й продължаваше да е вирната. После тя тихо попита:

— А какви ще са последиците за мен, ако по цял ден седя в замъка и ставам мека и сляпа като личинка? Аз не съм пионка, Фицрицарин, та неподвижно да седя на дъската, докато някой играч ме премести. Аз съм… там има вълк!

— Къде?

Кралицата посочи, но вълкът изчезна като дим и след него в ума ми остана само призрачен смях. След миг вятърът довя миризмата му до носа на Верен. Мулето изпръхтя и се задърпа.

— Не знаех, че толкова близо има вълци! — удивено рече тя.

— Просто някое градско куче, милейди. Сигурно някой помияр, бездомно животно, което отива да рови в градското сметище. Няма от какво да се боите.

„Нима? Достатъчно съм гладен, за да изям това муле.“

„Върни се и чакай. Скоро ще дойда.“

„Градското сметище не е насам. Освен това е пълно с чайки и смърди на курешките им. И на други неща. Мулето е крехко и вкусно.“

„Връщай се, казах ти. По-късно ще ти донеса месо.“

— Фицрицарин? — предпазливо ме повика Кетрикен.

Рязко се обърнах към нея.

— Моля за извинение, милейди. Бях се замислил.

— В такъв случай гневът на лицето ти не е насочен към мен, така ли?

— Не. Но съм загрижен за вас. Не желаете ли да яхнете Верен и да ми позволите да ви върна в замъка?

— Искам да видя Искрен.

— Милейди, няма да го зарадвате, ако идете така.

Тя въздъхна и сякаш се смали под плаща си. И извърна очи преди тихо да ме попита:

— Никога ли не ти се е искало да прекарваш времето си в нечие присъствие, Фиц, независимо дали ти се радват? Не можеш ли да разбереш самотата ми?…

„Разбирам я.“

— Да съм негова кралица, да съм жертва за Бъкип, наясно съм с тези си задължения. Но… аз съм жена, аз съм негова съпруга. И за това съм положила клетва и с радост ще я изпълня. Но той рядко идва при мен и когато дойде, почти не говори и скоро си тръгва. — Кетрикен отново се обърна към мен. По миглите й ненадейно заискриха сълзи. Тя запремигва и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Веднъж ти ми напомни за дълга ми, за онова, което само кралицата можела да направи за Бъкип. Е, аз няма да се задоволя нощ след нощ да лежа в леглото си сама!

— Моля ви, милейди — промълвих аз и се изчервих.

Тя беше безпощадна.

— Снощи отидох при вратата му. Но стражникът каза, че го нямало. Че бил отишъл в кулата си. — Кетрикен погледна настрани. — Дори тази работа е за предпочитане пред усилията, които полага в леглото ми. — Горчивината не можеше да скрие мъката в думите й.

Зави ми се свят от нещата, които не желаех да зная. Студеното и самотно легло на Кетрикен. Искрен, нощем привличан към Умението. Не бях сигурен кое е по-лошо.

— Не бива да ми говорите тези неща, милейди — с треперещ глас отвърнах аз. — Не е редно да…

— Тогава ми позволи да отида и да поговоря с него. Той трябва да чуе тези неща. И ще му ги кажа! Ако не идва при мен от сърце, тогава трябва да го прави по задължение.

„Логично е. Тя е онази, която ще роди, когато дойде време глутницата да увеличи броя си.“

„Махни се оттук. Прибирай се у дома.“

„Дом! — Презрителен смях в ума ми. — Домът е глутницата, а не някакво студено пусто място. Изслушай женската. Тя говори добре. Всички би трябвало да идем при водача на глутницата. Страхът ти за нея е глупав. Тя ловува добре, има остри зъби и убива чисто. Вчера я наблюдавах. Достойна е за водача на глутницата.“

„Ние не сме глутница. Тихо.“

„Аз съм.“ С периферното си зрение зърнах движение. Бързо се обърнах, ала нямаше нищо. Отново погледнах Кетрикен и видях, че неподвижно е застанала пред мен. Ала усетих, че гневната искрица, която я бе възпламенила, сега се е превърнала в мъка. И тя пресуши твърдостта й.

— Моля ви, милейди, позволете ми да ви върна в Бъкип — въпреки виелицата тихо казах аз.

Тя не отговори, но вдигна качулката си така, че да скрие почти цялото й лице. После яхна мулето и ме остави да го поведа към замъка. Мълчанието направи пътя ни още по-дълъг и студен. Не се гордеех с промяната, която бях постигнал в нея. За да разсея мислите си, предпазливо се пресегнах наоколо. Не ми трябваше много време, за да открия Вълчо. Той крадешком ни следваше — плъзгаше се като сянка в снега. Не мога да се закълна, че наистина успях да го видя. От време на време зървах движение и вятърът довяваше миризмата му. Добре използваше инстинкта си.

„Смяташ ли, че съм готов да ловувам?“

„Не и докато не си готов да се подчиняваш“ — строго отвърнах аз.

„Тогава какво ще правя, когато ловувам сам, единако?“ Беше обиден и гладен.

Наближавахме външната стена на Бъкип. Зачудих се как се е измъкнал от крепостта, без да мине през портата.

„Да ти покажа ли?“ Мирно предложение.

„По-късно. Когато дойда с месото.“ Усетих съгласието му. Вече не вървеше наблизо. Затича се — когато отидех в колибата, щеше да ме чака. Стражниците на портата засрамено ме спряха. Представих се официално и сержантът прояви здравомислието да не настоява да представя жената с мен. В двора спрях Верен и й подадох ръка. Докато слизаше от седлото, усетих нечий поглед. Обърнах се и видях Моли. Носеше две ведра вода, току-що извадени от кладенеца. Стоеше и ме наблюдаваше като сърна преди да избяга. Очите й бяха дълбоки, лицето й — неподвижно. Когато се извърна, походката й бе скована. Без да поглежда през рамо, тя пресече двора и се запъти към входа на кухнята. Обзе ме ледено предчувствие. После Кетрикен пусна ръката ми и се уви в плаща си. И тя не ме погледна, само тихо каза:

— Благодаря ти, Фицрицарин. — И бавно закрачи към вратата.

Върнах Верен в конюшнята и се погрижих за него. Хендс ме видя и повдигна вежди. Кимнах и той продължи да си върши работата. Понякога си мисля, че тъкмо това най-много харесвах в него — способността му да не разпитва за нещо, което не е негова грижа.

Събрах смелост за онова, което направих после. Излязох навън и заобиколих зад манежа. Издигаше се тънка струйка дим и се носеше отвратителна миризма на опърлено месо и козина. Запътих се натам. Бърич стоеше до огъня и се взираше в пламъците. Вятърът и снегът се мъчеха да ги угасят, ала той бе твърдо решен да горят добре. Приближих се. Бърич не ме погледна и продължи да мълчи. Очите му бяха черни ями, пълни с тъпа болка, която щеше да се превърне в гняв, ако посмеех да го заговоря. Ала не бях дошъл при него. Извадих ножа от канията на колана си и отрязах дълъг колкото показалец кичур коса. Хвърлих го в огъня. Лиска. Невероятно куче. Връхлетя ме спомен и аз го изрекох на глас.

— Тя беше с мен, когато Славен за пръв път ме погледна. Лежеше до мен и му се озъби.

След миг Бърич кимна. И той беше бил там. Обърнах се и бавно се отдалечих.

Следващата ми спирка беше кухнята, откъдето откраднах няколко кокала, останали от вчерашния помен. Месото не бе прясно, но щеше да свърши работа. Вълчо имаше право. Скоро трябваше да тръгне на лов сам. Мъката на Бърич затвърди категоричността ми. Лиска беше живяла дълго за куче, ала прекалено малко за сърцето на Бърич. Да се обвържеш с животно означаваше болка. Достатъчно пъти ми бяха разбивали сърцето.

Когато се приближих до колибата, все още обмислях как да го направя най-добре. Усетил нещо, рязко вдигнах глава и той се стовари отгоре ми. Бърз като стрела, вълкът се блъсна отзад в коленете ми и ме повали по очи в снега. Вдигнах ръка, за да защитя лицето си, и той я захапа. Обгърнах го с другата си ръка и го притиснах към себе си. Двамата се затъркаляхме. Вълчо леко ме хапеше на десетки места и през цялото време повтаряше: „Смешно, смешно, смешно, победих те, победих те и пак те победих! Ето, мъртъв си, ето, строших ти предната лапа, ето, кръвта ти изтича! Победих те, победих те, победих те!“

„Стига! Стига! — И накрая: — Стига!“ — изревах аз. Той ме пусна и отскочи. Затича се по снега и смешно заподскача, описа кръг и пак се втурна към мен. Отново вдигнах ръце, за да се защитя, ала Вълчо само захапа торбата с кокалите и избяга с нея, като ме предизвикваше да го последвам. Не можех да го оставя да победи толкова лесно. Затова скочих след него, хванах го, докопах торбата и борбата се превърна в дърпане, при което той ме измами, като ненадейно я пусна, ухапа ме по рамото и после отново грабна торбата.

„Победих те!“ Блъснах го, взех кокалите и се затичах. Той се хвърли върху мен изотзад, събори ме в снега, захапа торбата и отново отпраши.

Не знам колко време сме играли така. Накрая се проснахме на снега да си починем и задъхани дълго лежахме заедно. Торбата беше разкъсана на няколко места, кокалите стърчаха навън и Вълчо захапа единия и го измъкна. Стъпи отгоре му с предните си лапи и започна да гризе хрущяла в единия му край. Пресегнах се към торбата и издърпах друг кокал с много месо и с костен мозък.

И изведнъж отново станах човек. Все едно се събудих от сън, нещо като пукване на сапунен мехур. Вълчо наостри уши и се обърна към мен, сякаш бях казал нещо. Ала не бях. Просто се бях откъснал от него. Внезапно ми стана студено, снегът бе проникнал в кончовите на ботушите ми и под яката ми. Зъбите му бяха оставили драскотини по ръцете ми. Плащът ми беше скъсан на две места. И се чувствах изтощен, като че ли бях взимал опиат.

„Какво има? — Искрена загриженост. — Защо си отиде?“

„Не мога да го правя. Не мога да съм с теб. Не е редно.“

Озадаченост. „Защо да не е редно? Щом можеш да го правиш, какво нередно има?“

„Аз съм човек, не вълк.“

„Понякога — съгласи се той. — Но не трябва постоянно да си човек.“

„Трябва. Не искам да се обвързвам с теб. Не може да сме толкова близки. Трябва да те пусна на свобода, да водиш живота, за който си създаден. И аз трябва да водя живота, за който съм създаден.“

Презрително ръмжене, оголване на зъби. „Виж, братко. Ние сме такива, каквито сме. Как можеш да твърдиш, че знаеш за какъв живот съм създаден, че и да ми го налагаш насила? Ти дори не можеш да се приемеш такъв, какъвто си. Говориш безсмислици. Все едно да забраниш на носа си да души или на ушите си да чуват. Ние сме такива, каквито сме. Братко.“

Не спуснах защитата си. Не му позволих да влезе. Но той се прокрадна през ума ми като вятър между капаци на прозорец. „Нощта и снегът. Месото в зъбите ни. Слушай, души, светът е жив, ние също! Можем да ловуваме до зори, ние сме живи и нощта и гората са наши! Очите ни са зорки, зъбите ни са остри и можем да повалим елен и да пируваме до сутринта. Хайде! Отново стани такъв, за какъвто си роден!“

След миг дойдох на себе си. Бях скочил на крака и целият треперех. Вдигнах ръце и ги погледнах. И изведнъж собственото ми тяло ми се стори чуждо и тясно, също толкова неестествено, колкото дрехите, които носех. Можех да отида. Можех да отида, да потърся други от нашия вид и никой нямаше да успее да ни догони. Той ми предлагаше черно-бял свят, облян в лунна светлина, свят на храна и почивка, на простота и цялостност. Погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зелени и подканящи. „Хайде. Ела с мен. Какво общо имат такива като нас с хората и техните дребнавости? Кавгите им не им носят нито късче месо, в мислите им няма чиста радост и никога не изпитват прости удоволствия. Хайде, ела!“

Запремигвах. Снежинки полепваха по миглите ми и аз стоях в мрака, вледенен и разтреперан. Вълкът до мен се изправи и се отърси от снега. Приближи се, потърка глава в крака ми и с нос побутна студената ми длан. Коленичих и го прегърнах, почувствах топлината на козината му, здравината на мускулите и костите му. Миришеше хубаво на дива чистота.

„Ние сме такива, каквито сме, братко. Нахрани се добре.“ — казах му. Почесах го зад ушите и се изправих. Когато захапа торбата с кокали, за да ги завлече в изровената си под колибата бърлога, се обърнах. Светлините на Бъкип почти ме заслепиха, ала въпреки това закрачих към тях. Не можех да кажа защо, но го направих.