Робин Хоб
Кралска поръчка (32)

31
Мъчения

Ала с нищо друго не се съгласяваше Капризната принцеса, освен да язди на лова Шарения жребец. Всичките й придворни дами я предупреждаваха, но тя извръщаше глава и не ги слушаше. Всички лордове я предупреждаваха, но тя се присмиваше на страховете им. Дори управителят на конюшнята й рече: „Принцесо, жребецът трябва да бъде убит с огън, защото е обучен от Лукав Осезателя и само нему верен е той!“ Тогава Капризната принцеса се разлюти и рече: „Тази конюшня не е ли моя, не са ли мои тези коне и не мога ли сама да избирам кои животни да яздя?“ И всички замълчаха пред гнева й и тя заповяда да оседлаят за лова Шарения жребец.

И потеглиха сред лай на псета и пърхане на ярките цветове. И добре я носеше Шарения жребец и отнесе я надалеч, и накрая съвсем се скри от другите ловци. И когато Капризната принцеса беше отвъд хълмовете и под зелените дървета, Шарения жребец я носи, докато тя не се изгуби и не започна да зове псетата, ала й отвръщаше само ехото. Тогава Капризната принцеса спря край един поток да пие от студената вода, но ето, щом се обърна, Шарения жребец го нямаше, и на негово място стоеше Лукав Осезателя, пъстър като своето осезателно животно. И беше той с нея като жребец с кобила, и тя стана непразна. И когато бабите, що й помагаха да роди, зърнаха бебето, цялото пъстро, извикаха от страх. Щом го видя, Капризната принцеса изписка и предаде дух в кръв и срам, защото бе родила детето на Лукав Осезателя. И така Шарения принц се роди в страх и позор, и ги взе в живота със себе си.

„Легенда за Шарения принц“

Факлата — Славен я бе оставил — караше сенките на решетките да танцуват. Известно време ги наблюдавах, без да мисля, изгубил всички надежди. Увереността в собствената ми смърт ме вцепеняваше. Постепенно умът ми отново заработи, ала безредно. Това ли се опитваше да ми каже Сенч? Без кон — какво знаеше за конете Славен? Дали знаеше закъде се е отправила? Как Бърич беше избегнал тъмницата? Или и него? Нямаше ли да го срещна в стаята на палача? Дали Славен смяташе, че Търпение е свързана с плана за бягство? В такъв случай дали щеше да се задоволи просто да я зареже в Бъкип, или щеше да й отмъсти по-жестоко? Трябваше ли да се съпротивлявам, когато дойдеха за мен?

Не. Щях да отида с достойнство. Не. Щях да убия с голи ръце колкото мога повече от неговите фароуски псета. Не. Щях кротко да тръгна и да чакам възможност да убия Славен. Знаех, че ще е там, за да гледа как умирам. Ами обещанието ми към Умен? Още ли ме обвързваше? Никой не можеше да ме спаси. Нямаше смисъл да се питам дали Сенч ще направи нещо, дали Търпение ще се опита да ми помогне. След като Славен изтръгнеше признание от мен… дали щеше да ме остави жив, за да ме обеси и разсече на четири пред всички? Разбира се. Защо да си отказва това удоволствие? Дали Търпение щеше да присъства на екзекуцията ми? Надявах се да я няма. Може би Лейси щеше да й попречи. Бях пожертвал живота си за нищо. Но поне бях убил Ведра и Джъстин. Дали си струваше? Дали Кетрикен изобщо бе избягала, или все още се криеше някъде в замъка? Това ли се беше опитвал да ми каже Сенч? Не. Умът ми отчаяно се опитваше да изплува от тези мисли като плъх, паднал в буре с дъждовна вода. Копнеех да поговоря с някого, с когото и да е. Насилих се да се успокоя и накрая открих рационална опора. Нощни очи. Нощни очи бе казал, че ги е завел при Бърич.

„Братко?“ — пресегнах се към него.

„Тук съм. Винаги съм тук.“

„Разкажи ми за онази нощ.“

„Коя?“

„Когато заведе хората от крепостта при Сърцето на глутницата.“

„Аха.“ Усетих, че се бори. Той беше вълк. Нещо свършено си оставаше свършено. Не мислеше по-напред в бъдещето от следващата плячка, не си спомняше нищо за събитията, случили се преди месец или година, освен ако пряко не бяха свързани с оцеляването му. Затова си спомняше клетката, от която го бях спасил, ала нямаше представа къде е ловувал преди четири нощи. Спомняше си общи неща — отъпкана заешка пътека, извор, който не замръзва, но му убягваха конкретните подробности за това колко заека е убил преди три дни. Затаих дъх с надеждата, че ще ми даде надежда.

„Заведох ги при Сърцето на глутницата. Ще ми се да беше тук. В устната ми се е забил игла от таралеж. Не мога да я измъкна с лапа. Боли.“

„И как ти се заби в устната?“ Не успях да не се усмихна. Той не можеше да устои на това тлъсто зверче.

„Не е смешно.“

„Зная. — Наистина не беше смешно. Иглата от таралеж беше отвратително остро нещо, което се забиваше все по-надълбоко и раната гноясваше. Можеше да му попречи да ловува. Насочих вниманието си към неговия проблем. Докато не го решах, той нямаше да може да се съсредоточи върху нищо друго. — Сърцето на глутницата ще ти го извади, ако го помолиш. Можеш да му се довериш.“

„Той ме блъсна, когато го заговорих. Но после ми говори сам.“

„Наистина ли?“

Бавно изплуване на спомен. „Онази нощ. Когато ги водех при него. Рече ми: «Доведи ги при мен, не при лисичата бърлога.»“

„Представи си мястото, където отиде.“

Това му беше по-трудно. Ала се опита да си спомни пътя, пуст под навяващия сняг, освен Бърич, яхнал Дорест и хванал поводите на Сажда. Зърнах Женската и Ненадушваемия, както Вълчо мислеше за тях. Добре си спомняше Сенч, главно заради тлъстия говежди кокал, подарен му, преди да се разделят.

„Разговаряха ли помежду си?“

„Дори прекалено много.“

Колкото и усилия да полагах, не успях да изтръгна нищо повече. Стигаше и това, че очевидно в последния момент плановете се бяха променили. Странно. Бях готов да дам живота си за Кетрикен, но когато се замислих, установих, че не съм сигурен дали съм съгласен да ми вземат коня. После си спомних, че навярно никога повече няма да яхна кон, освен онзи, който щеше да ме откара до дървото. Сажда поне бе заминала с човек, когото обичах. И Дорест. Защо тези два коня? И само тези два? Може би Бърич не беше успял да изведе други от конюшнята? Затова ли не бе заминал?

„Боли — напомни ми вълкът. — Не мога да ям от болка.“

„Ще ми се да можех да дойда и да ти помогна, но не мога. Трябва да помолиш Сърцето на глутницата.“

„Не можеш ли ти да го помолиш? Той не те блъска.“

Усмихнах се. „Веднъж ме блъсна. Беше ми за урок. Но ако идеш при него и го помолиш, няма да те отблъсне.“

„Не мога да разговарям с него така, както с теб. И е прекалено далеч, за да се свържа с него.“

„Тогава ще опитам“ — рече Нощни очи.

Оставих го. Замислих се дали да не се помъча да му обясня положението си. Отказах се. Нищо не можеше да направи — само щях да го натъжа. Нощни очи щеше да каже на Бърич, че аз съм го пратил, и Бърич щеше да разбере, че съм жив. Предполагах, че знаеше всичко останало.

Времето продължи да се влачи. Измервах го по всички възможни начини. Оставената от Славен факла изгоря. Стражата се смени. Някой дойде и ми донесе храна и вода. Не бях молил за тях. Зачудих се дали това означава, че от последното ми хранене е минало много време. Ала те разговаряха тихо и чух само шепот и смях.

После веселото бъбрене внезапно секна. Отново шепот, почтителни гласове. Стомахът ми се сви. Тихо се изправих, приближих се до вратата и надникнах през прозорчето.

Той се плъзгаше по коридора като сянка. Безшумно. Не плахо. Беше толкова ненатрапчив, че нямаше нужда да се опитва да е незабележим. До този момент не бях виждал да използват така Умението. Настръхнах. Уил спря пред вратата и ме погледна. Не каза нищо и аз не посмях да го заговоря. Дори самият факт, че го виждах, ми се струваше опасен. Умението искреше около него като ореол. Свих се дълбоко в себе си и колкото можах по-бързо спуснах стените си, ала някак си знаех, че дори те му подсказват много за мен. Устата и гърлото ми пресъхнаха от страх. Къде бе ходил? Какво можеше да е толкова важно за Славен, че да прати Уил, вместо да го използва, за да му осигури короната?

Бял кораб.

Отговорът дойде от дълбините на съзнанието ми въз основа на толкова далечна връзка, че не успях да я открия. Но не се съмнявах. Погледнах го и го свързах с белия кораб. Той се намръщи. Усетих увеличаване на напрежението помежду ни, натиск на Умението в моите стени. Уил не ме дращеше или опипваше като Ведра и Джъстин. По-скоро можех да го сравня със сблъсък на мечове, при който единият изпитва силата на атаката на противника си. Знаех стабилна поза. Знаех, че ако се поколебая, ако само за миг престана да го отблъсквам, той ще проникне през стените ми и ще прониже душата ми. Очите му се разшириха, но после на лицето му се изписа усмивка, приветлива като на акула.

— Ох — въздъхна Уил. Изглеждаше доволен. Отстъпи от вратата и се протегна като ленива котка. — Подценили са те. Аз няма да допусна тази грешка. Отлично ми е известно какви преимущества печелиш, когато врагът ти те подценява. — И си тръгна, нито бързо, нито бавно, а като дим, който се носи от вятъра.

Седнах на пейката. Дълбоко си поех дъх и го издишах, като се опитвах да се успокоя. Усещах, че съм бил подложен на изпитание и че този път най-после съм го издържал. Отново погледнах към вратата.

Притворените очи на Уил се впиваха в мен.

Скочих толкова рязко, че раната на крака ми отново се отвори. Взрях се в прозорчето. Нищо. Нямаше го. С разтуптяно сърце се насилих да отида до вратата и да надзърна навън. В коридора нямаше никого. Нямаше го. Ала не можех да се убедя, че е така.

Пак седнах и се увих в плаща на Жилав. Загледах се в прозорчето — търсех някакво движение, някаква промяна в слабата светлина от факлата на стражника, каквото и да е, за да ми покаже, че Уил дебне навън. Нищо. Копнеех да се пресегна с Осезанието и Умението, да видя дали ще го усетя. Не смеех. Не можех да го направя, без да оставя отвор, през който той да влезе в мен.

Спуснах стените около мислите си и след няколко минути отново ги укрепих. Колкото повече се мъчех да се успокоя, толкова по-силна ставаше паниката ми. Бях се боял от физически мъчения. Сега по тялото ми потече кисела пот от страх — мислех за всичко, което може да ми направи Уил, ако проникне през стените ми. Щом влезеше в главата ми, щях да се изправя пред всички херцози и подробно да им разкажа как съм убил крал Умен. Славен ми беше намислил нещо по-страшно от обикновената смърт. Можеха да ме екзекутират като разкаял се страхливец и предател. Пред всички щях да се свивам в краката на Славен и да го умолявам за прошка.

Не успях да заспя. Всеки път щом задремех, рязко се будех от очите на прозорчето, които сънувах. Не смеех да потърся утеха при Нощни очи и се надявах и той да не ме потърси с мислите си. По някое време ми се стори, че чувам стъпки в коридора. В очите ми сякаш имаше пясък, главата ме болеше от безсънието, мускулите ми бяха схванати от напрежение.

Вратата се отвори и един стражник предпазливо влезе. Последваха го още двама.

— Стани — викна първият. Говореше с фароуски акцент.

Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Изправих се и оставих плаща на Жилав да се свлече на пейката. Той ми даде знак и застанах между другите двама. Навън чакаха още четирима. Славен не поемаше никакви рискове. Не ги познавах, но всички носеха цветовете на принца. Лицата им ясно показваха каква заповед са получили. Поведоха ме по коридора и ме вкараха в едно по-голямо помещение, някога е служило за стая на стражниците. Вътре имаше само един стол. По стените пламтяха факли и почти ме заслепяваха. Стражниците ме оставиха да стоя в средата на стаята и се наредиха до другарите си покрай стените. По-скоро по навик, отколкото от надежда, започнах да преценявам положението си. Преброих четиринадесет стражници. Определено бяха прекалено много, дори за мен. Двете врати бяха затворени. Зачакахме.

Чакането прав в ярко осветена стая, когато си заобиколен от враждебно настроени мъже, може да се подцени като форма на мъчение. Опитвах се да стоя спокойно и да прехвърлям тежестта си от крак на крак. Скоро се уморих. С ужас установих колко бързо са изсмукали силите ми гладът и бездействието. Почти изпитах облекчение, когато вратата най-сетне се отвори. Влезе Славен, следван от Уил, който тихо го увещаваше нещо.

— Излишно е. Още една нощ и всичко ще е както го искам.

— Предпочитам така — кисело възрази принцът.

Уил сведе глава в мълчаливо съгласие. Славен седна, Уил застана зад него. Принцът ме изгледа, после небрежно се отпусна на стола си, вдигна ръка и посочи един от стражниците.

— Гръм. Не искам нищо счупено. Когато получим каквото искаме, видът му трябва да е за пред хора. Ясно ли ти е?

Гръм кимна, свали плаща си и го пусна на пода. След това си съблече ризата. Другите наблюдаваха с каменни очи. В главата ми изплува съвет от някакъв отдавнашен разговор със Сенч. „Можеш по-дълго да издържиш на мъчения, ако се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, а не върху онова, което ще скриеш. Чувал съм за хора, които повтаряли едни и същи думи много след като престанали да чуват въпросите. Като се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, има по-голяма вероятност да не разкриеш онова, което не искаш.“

Ала този съвет не ми вършеше много работа. Славен като че ли нямаше намерение да ми задава никакви въпроси.

Гръм бе по-висок и по-тежък от мен. Видът му подсказваше, че едва ли се храни само с хляб и вода. Той се протегна, сякаш щеше да се бори на Зимното празненство. Стоях и го гледах. Той ми се усмихна студено, после надяна кожени ръкавици без пръсти. Беше готов. Поклони се на Славен и принцът му кимна.

„Какво става?“

„Мълчи!“ — заповядах на Нощни очи. Ала докато Гръм се приближаваше към мен, усетих, че горната ми устна се повдига и оголва зъбите ми. Избегнах първия му удар, пристъпих напред, за да замахна, и когато замахна и той, се отдръпнах. Отчаянието ми даде пъргавина. Не бях очаквал, че ще имам възможност да се защитавам — бях очаквал да ме завържат и да ме измъчват. Разбира се, имаше предостатъчно време за това. Славен разполагаше с колкото време искаше. „Не мисли за това.“ Никога не ме беше бивало в юмручния бой. „Не мисли и за това.“ Юмрукът на Гръм ме улучи в скулата. „Внимавай!“ Примамвах го да се разкрие и го преценявах — и тогава Умението ме обгърна. Олюлях се под атаката на Уил и Гръм без усилие нанесе следващите си три удара. По брадичката, в гърдите и по скулата. Бързо и силно. Като човек, който го прави често. С усмивката на човек, на когото боят доставя удоволствие.

Времето спря. Не можех едновременно да се пазя от Уил и да се защитавам от Гръм. Разсъдих, ако мисленето в такова състояние може да се нарече така, че тялото ми само може да се защитава от физическа болка. Щях да припадна или да умра. Смъртта навярно бе единствената победа, на която можех да се надявам. Затова избрах да защитавам ума си.

Не обичам да си спомням този побой. Отбранявах се, доколкото можех, не откъсвах очи от него, парирах го, доколкото можех, стига това да не отвличаше вниманието ми от натиска на Уил. Когато един от ударите му ме запрати към ратниците, застанали в кръг около нас, те ме изблъскаха в средата на стаята с юмруци и ритници.

Не можех да измисля никаква стратегия. Когато замахвах, го правех бясно и безрезултатно. Копнеех да се освободя, да овладея гнева си и просто да се нахвърля върху Гръм. Но така щях да се открия за намеренията на Уил. Не. Трябваше да запазя хладнокръвие и да търпя. Докато Уил усилваше натиска си, Гръм не трябваше да полага много усилия. За свой ужас разбирах, че Гръм внимава и ме удря само за да ми причини болка. Отпуснах ръце и срещнах погледа на Уил. За миг изпитах удоволствието да видя потта, която се стичаше по лицето му. И в този момент юмрукът на Гръм улучи носа ми.

Веднъж Меча ми бе описал звука от счупването на носа му по време на кръчмарско сбиване. Думите бяха слаби. Отвратително изхрущяване, съчетано с невероятна болка. Толкова силна, че престанах да усещам всички други. Припаднах.

Не зная колко време съм бил в безсъзнание. Някой ме преобърна по гръб и каза:

— Носът му е счупен.

— Казах нищо счупено, Гръм — гневно викна Славен. — Трябва да мога да го покажа невредим. Донесете ми вино!

— Няма проблем, крал Славен. — Човекът се наведе над мен, здраво хвана носа ми и го изправи. От грубото наместване ме заболя повече, отколкото от самото счупване, и аз отново припаднах. Известно време чувах далечни гласове да обсъждат състоянието ми. После започнах да различавам думи и накрая да ги свързвам в изречения.

— И какво трябва да направи — попита Славен. — Защо още не го е направил?

— Зная само онова, което ми казаха Ведра и Джъстин, ваше величество. — Уил говореше уморено. — Твърдяха, че бил уморен от използване на Умението и Джъстин успял да проникне в него. Тогава копелдакът… някак си го нападнал. Джъстин каза, че сякаш му се нахвърлил огромен вълк. Ведра твърдеше, че наистина видяла следи от нокти по кожата на Джъстин, но скоро след това изчезнали.

Чух проскърцване на дърво — Славен се бе отпуснал на стола си.

— Ами накарай го да го направи. Искам лично да видя това Осезание. — Пауза. — Или не си достатъчно силен? Може би трябваше да пазя силите на Джъстин вместо твоите?

— Аз съм по-силен от Джъстин, ваше величество — спокойно го увери Уил. — Но Фиц знае за намеренията ми. Атаката на Джъстин го е изненадала. — Той сниши глас. — Фиц е много по-силен, отколкото очаквах.

— Просто го направи! — отвратено заповяда Славен.

Значи принцът искаше да види Осезанието? Поех си дъх и събрах малкото останали ми сили. Опитах се да съсредоточа гнева си към Славен, да го блъсна достатъчно силно, за да пробия стената с тялото му. Ала не успях. Бях прекалено замаян от болка, за да се съсредоточа. Собствените ми стени ме победиха. Славен само се сепна и се вгледа в мен.

— В съзнание е — отбеляза той и лениво вдигна ръка. — Мрамор. Твой е. Но внимавай с носа му. Пази му лицето. Останалото лесно може да се скрие.

Мрамор първо трябваше да ме изправи, за да може отново да ме събори. Уморих се от това повторение много по-скоро от него. Подът ми причиняваше също толкова болка, колкото Мрамор. Не можех да се държа на крака, нито да вдигам ръце, за да се защитавам. Оттеглях се в себе си, свивах се все по-навътре и само болката ме принуждаваше да запазя съзнание и да се съпротивлявам. Постепенно осъзнах още нещо. Удоволствието на Славен. Той не искаше да ме завърже. Искаше да ме гледа как се мъча, да вижда, че се опитвам да се боря и ме побеждават. В същото време наблюдаваше и своите стражници и си отбелязваше кои извръщат очи от тази гледка. Използваше ме, за да ги прецени. Насилих се да не мисля за това, че изпитва удоволствие от болката ми. Просто трябваше да не вдигам стените си и да не допускам Уил в главата си. Това беше битката, която трябваше да спечеля.

Четвъртия път, когато дойдох на себе си, лежах на пода на килията. Бе ме свестило ужасно хриптене. Собственото ми дишане. Останах там, където ме бяха захвърлили. След известно време вдигнах ръка, напипах плаща на Жилав и се завих. Стражниците на Славен го бяха послушали. Нямах нищо счупено. Всичко ме болеше, ала костите ми бяха здрави.

Допълзях до гърнето с вода. Няма да изброявам болките, които ми струваше да го вдигна и да пия. Накрая успях да утоля жаждата си. Водата ми даде сили и още повече ме накара да осъзная болките. Видях и половината самун хляб. Натопих един залък в остатъка от водата и когато омекна, внимателно го засмуках. Имаше вкус на кръв. Първите удари на Гръм ми бяха разклатили зъбите. Усещах носа си като невъобразима пулсираща болка. Не се осмелявах да го докосна. Храната не ми достави удоволствие, а само отчасти утоли глада ми.

Малко по-късно успях да се надигна и да седна. Увих се в плаща и обмислих всичко, което знаех. Славен щеше да ме измъчва физически, докато не проявя Осезанието пред очите на стражниците му или докато не спусна стените си достатъчно, за да позволя на Уил да проникне в ума ми и да ме принуди да си призная. Единственият ми изход от тази килия беше смъртта. Възможности. Да се опитам да ги накарам да ме пребият до смърт, преди да съм използвал Осезанието или да спусна стените си пред Уил. Или да изпия отровата, която бях приготвил за Уолас. Щях да умра от нея. Определено. В това състояние навярно щеше да ми подейства по-бързо. И все пак щеше да е мъчително. Ужасяващо мъчително.

И в двата случая ме очакваше агония. Запретнах окървавения си десен маншет. Тайното джобче бе зашито с конец, който лесно можех да скъсам. Но засъхналата кръв го беше залепила. Внимателно го подръпнах. Не биваше да разсипя отровата. Трябваше да изчакам, докато ми донесат вода. Иначе просто щях да се задавя и да повърна горчивия прах. Все още се мъчех да отлепя плата, когато чух гласове в коридора.

Не бе честно, че се връщаха толкова скоро. Заслушах се. Не беше Славен. Но който и да бе слязъл тук, идваше при мен. Дълбок, еклив глас. Стражниците му отговаряха кратко и враждебно. Друг глас. Увещаваше ги. Отново екливият, този път по-високо и войнствено. Вик.

— Ще умреш, Фиц! Обесен над вода и тялото ти ще бъде изгорено!

Гласът на Бърич. Странна смесица от гняв, заплаха и болка.

— Махнете го оттук — викна един от стражниците.

— Добре, добре. — Познавах този глас. Меча. — Просто си е пийнал малко повечко. Винаги си го е имал тоя проблем. А момчето години наред му помагаше в конюшнята. Всички викат, че трябвало да знае и че не бил направил нищо.

— Да — ядосано потвърди Бърич. — И сега ме изхвърлиха от работа, копелдако! Няма повече еленов герб за мен! Е, какво толкоз! Конете ги няма. Най-хубавите коне, които съм обучил, заминаха за Фароу, за да им се радват глупци! Няма кучета, няма соколи! Останаха само помияри и две мулета. Няма ни един кон като света! — Гласът му се приближаваше. Долавях в него безумни нотки.

Допълзях до вратата и се вкопчих в решетките. Не виждах стражниците, но сенките им падаха по стената. Сянката на Бърич се опитваше да продължи по коридора, докато стражниците и Меча го дърпаха назад.

— Чакайте. Ей сега, чакайте малко — мърмореше Бърич. — Чакайте. Искам само да поговоря с него. — Групата се приближи и отново спря. Стражниците бяха между Бърич и моята врата. Меча стискаше Бърич за ръката. По лицето му все още имаше следи от боя и едната му ръка висеше превързана през рамото. Не можеше да спре Бърич.

— Само да си получа своето преди Славен да си вземе неговото. Нищо повече. Нищо повече. — Гласът на Бърич бе дрезгав и завален от пиене. — Хайде, съвсем малко. И без това няма значение. Така или иначе е мъртъв. — Пауза. — Вижте, ще ви се отплатя. Я гледайте какво имам.

Стражниците се спогледаха.

— Хм, Меч, останаха ли ти някакви монети? — Бърич затършува в кесията си, после презрително изсумтя и я изсипа в ръката си. Монетите започнаха да се сипят между пръстите му. — Ето, ето. — Разнесе се звън и те се затъркаляха по каменния под. Той разпери ръце в щедър жест.

— Не го слушайте, Бърич, не можеш да подкупиш стражниците, и теб ще те хвърлят в тъмницата. — Меча припряно се наведе и започна да се извинява, и да събира монетите. Стражниците последваха примера му и видях как единият прибира няколко в джоба си.

Внезапно Бърич надникна през прозорчето на килията ми. За миг вперихме очи един в друг. На лицето му едновременно се изписваха мъка и ярост. Очите му бяха кървясали от пиене, дъхът му вонеше на алкохол. Ризата му бе разръфана на мястото, откъдето беше откъснат еленовият герб. Той смаяно се облещи. За миг ми се стори, че помежду ни преминава нещо като разбиране и прощаване. После той се отдръпна и се изплю в лицето ми.

— На ти — изръмжа Бърич. — Това е за живота ми, който ми отне. Всички часове, всички дни, които съм изгубил за теб. По-добре да беше пукнал при животните, вместо да стигнеш дотук. Ще те обесят, момко, Славен вече вдига бесилката над вода, както повелява обичаят. Ще те обесят, после ще те насекат и ще те изгорят. За да не остане нищо за погребване. Сигурно го е страх, че кучетата пак ще те изровят. Това ще ти хареса, нали, момко? Да те заровят, че някое псе по-късно да те изрови? По-добре легни и умри тук, където си.

Когато ме бе заплюл, се бях отдръпнал. Стоях и се олюлявах, докато той стискаше решетките и ме гледаше с очи, блеснали от лудост и алкохол.

— Много си бил силен в Осезанието, казват. Защо не се превърнеш в плъх и не се измъкнеш оттук? А? — Бърич притисна чело към решетките, втренчи се в мен и почти замислено рече: — По-добре, отколкото да те обесят, кутре. Превърни се в звяр и избягай с подвита опашка. Ако можеш… Чувам, че можеш… Казват, че можеш да се превръщаш във вълк. Е, освен ако не можеш, ще те обесят. Ще те обесят, ще се задушаваш и ще риташ с крака… — Гласът му заглъхна. Тъмните му очи се впиваха в моите. Сълзяха от пиене. — По-добре легни и умри тук, отколкото да те обесят. — Изведнъж отново се разяри. — Може би ще ти помогна да легнеш и да умреш! — Той изскърца със зъби. — По-добре да умреш по моя начин, отколкото да те убие Славен! — Бърич започна да дърпа решетките и да друса вратата.

Стражниците незабавно се нахвърлиха върху него и започнаха да го дърпат и ругаят. Той не им обръщаше внимание. Меча подскачаше зад тях.

— Стига, Бърич, каза каквото искаше, хайде, човече, преди да си загазил.

Не успяха да го откъснат, но Бърич ненадейно се предаде — просто отпусна ръце. Това изненада стражниците и двамата залитнаха. Стиснах решетките.

— Бърич. — Беше ми трудно да говоря. — Не исках да те нараня. Съжалявам. — Поех си дъх, опитах се да намеря някакви думи, за да сложа край на мъката в очите му. — Никой не бива да те обвинява. Ти направи каквото можеше за мен.

Той поклати глава, лицето му беше сгърчено от скръб и гняв.

— Легни и умри, момко. Просто легни и умри. — Обърна се и се отдалечи. Меча заотстъпва заднишком, като се извиняваше на двамата смутени стражници, които го следваха по коридора. Проследих ги с поглед. После сянката на Бърич изчезна. Тази на Меча остана още малко — той не преставаше да се извинява на стражниците.

Избърсах плюнката от подутото си лице и бавно се върнах на каменната пейка. Дълго седях и си спомнях. Отначало той ме беше предупредил да не използвам Осезанието. Безмилостно ми бе отнел първото куче, с което се бях обвързал. Бях се борил с него, бях го блъснал и Бърич просто беше запратил силата ми обратно към мен. Години по-късно ме бе страх да блъсна някой друг. И когато се беше смилил — не че го бе приел, просто беше пренебрегнал обвързването ми с вълка — всичко се бе обърнало срещу него. Осезанието. Всичките му предупреждения, всички случаи, когато бях сигурен, че зная какво правя.

„Ти знаеше.“

„Нощни очи“ — отвърнах аз. Нямах желание за повече.

„Ела при мен. Ела при мен и ще ловуваме. Мога да те отведа надалеч от всичко това.“

„Може би след малко“ — отпратих го аз. Нямах сили да се занимавам с него.

Дълго седях. От срещата с Бърич ме болеше също толкова силно, колкото и от побоя. Опитах се да се сетя за някого, когото не съм предал, не съм разочаровал. Не успях.

Погледнах плаща на Жилав. Беше ми много студено, но прекалено много ме болеше, за да помръдна. Едно камъче на пода до него привлече вниманието ми. Озадачих се. Толкова време се бях взирал в този под и знаех, че в килията ми няма никакви камъчета.

Любопитството е смущаващо непреодолима сила. Накрая се наведох и вдигнах плаща и камъчето. Трябваше ми доста време, за да се увия в дебелата вълнена дреха. После разгледах камъчето. Оказа се, че не е камъче. Беше тъмно и влажно. Листа. Топче от смачкани листа. Топче, което ме бе улучило по брадичката, когато Бърич ме беше заплюл. Предпазливо го вдигнах към слабата светлина, която се процеждаше през решетките. Вътре беше увито нещо, забодено с игла от таралеж, нещо като лепкаво кафяво топче. Внимателно го помирисах. Смес от билки, но една доминираше. Побиха ме тръпки. Карим. Планинска билка. Силно болкоуспокоително, понякога използвано за бърза и лесна смърт. С него Кетрикен се бе опитала да ме убие в Планинското кралство.

„Ела при мен.“

„Не точно сега.“

Това ли беше прощалният подарък на Бърич? Лесна смърт? Замислих се над думите му. По-добре просто да легнеш и да умреш. И това от човека, който ме бе научил, че битката не е свършила, докато не я спечелиш? Противоречието ми се струваше прекалено голямо.

„Сърцето на глутницата каза, че трябва да дойдеш при мен. Сега. Тази нощ. Да легнеш, така каза. Да те заровят, че някое псе по-късно да те изрови, така каза.“ Усетих усилието, което полагаше Нощни очи, за да ми предаде съобщението.

Мълчах и мислех.

„Той извади бодила от устната ми, братко. Струва ми се, че можем да му се доверим. Ела при мен, сега, тази нощ.“

Погледнах трите неща, които лежаха в дланта ми. Листото, иглата, топчето. Отново увих топчето в листото и го забодох с иглата.

„Не разбирам какво иска да направя“ — оплаках се аз.

„Легни неподвижно. Успокой се и ела при мен като самия мен. — Дълго мълчание, докато Нощни очи обмисляше нещо. — Изяж онова, което ти е дал, само ако се налага. Само ако сам не можеш да дойдеш при мен.“

„Нямам представа какво е намислил. Но също като теб, смятам, че можем да му се доверим.“ В сумрака разкъсах шева под маншета си, отворих джобчето, извадих хартиеното пакетче и пъхнах на негово място увитото в листа топче и го забодох. Погледнах пакетчето в шепата си. Стиснах го. Увих се в плаща на Жилав и бавно легнах на пейката. Знаех, че трябва да остана буден, в случай че се върне Уил. Бях прекалено безпомощен, прекалено уморен. „При теб съм, Нощни очи.“

Затичахме се заедно по твърдия бял сняг и потънахме във вълчия свят.