Робин Хоб
Кралска поръчка (29)

28
Измени и предатели

Принц Славен беше единственото дете на крал Умен и кралица Желана, оцеляло при раждането си. Някои твърдят, че акушерките не се грижели за кралицата и не полагали усилия да спасят бебетата й. Други смятат, че в желанието си да спестят на кралицата родилните мъки, акушерките й давали твърде много обезболяващи билки. Ала тъй като само две от мъртвородените й деца били носени повече от седем месеца в утробата й, повечето акушерки смятат, че вината е в опиатите, които кралицата използвала, както и в лошия й навик да носи ножа на колана си, след като е всеизвестно, че това носи нещастие на жена в детеродна възраст.

Не успях да заспя. Винаги когато прогонвах тревогите за крал Умен от ума си, мястото им заемаше Моли. Мислите ми бяха в хаос. Обещах си, че веднага щом крал Умен и Кетрикен са в безопасност, ще намеря начин да си върна Моли от онзи, който я беше откраднал от мен. След като взех това решение, се обърнах на другата страна и се загледах в мрака. Все още бе нощ, когато станах от леглото. Промъкнах се покрай празните ясли и спящите животни и безшумно се качих по стълбището на Бърич. Той ме изслуша и внимателно попита:

— Сигурен ли си, че не си сънувал кошмар?

— Ако е било сън, той продължава през целия ми живот — тихо казах аз.

— И аз започвам да се чувствам така. — Разговаряхме на тъмно. Бърич все още лежеше на леглото си, аз седях на пода до него и шепнех. Не исках да пали огън, нито дори свещ — нямах желание някой да се зачуди защо така внезапно е нарушил навиците си.

— За да свършим за два дни всичко, което иска той, трябва още от първия опит идеално да изпълняваме всяка задача. Ще се справиш ли?

Той мълчеше. В мрака не виждах лицето му.

— Три здрави коня, муле, носилка и провизии за трима. И всичко без никой да забележи. — Отново мълчание. — Не мога да натоваря краля и престолонаследницата и да ги изведа през портата на Бъкип.

— Нали знаеш онази елшова горичка, където имаше дупка на лисица? Скрий конете в нея. Кралят и Кетрикен ще дойдат там. — Неохотно прибавих: — Вълкът ще те заведе при тях.

— Трябва ли и аз, и те да знаем какво правиш? — Тази мисъл го отвращаваше.

— Използвам всички средства, с които разполагам. И не го приемам като теб.

— Колко време можеш да споделяш ума на звяр, който се чеше и ближе, който се тъпче с мърша, който полудява, ако женската се е разгонила, който мисли само за следващото си ядене, преди да приемеш неговите дейности като свои? Тогава в какво ще се превърнеш?

— В стражник.

Въпреки волята си Бърич се засмя, после каза:

— Говорех сериозно.

— И аз. За краля и престолонаследницата. Трябва да измислиш как да изпълним задачата. Вече не ме интересува какво ще пожертвам.

Бърич не отговори веднага.

— Значи някак си трябва да изведа четири животни и носилка от Бъкип, без да възбудя ничий интерес, така ли?

Кимнах в мрака, после попитах:

— Възможно ли е?

— Останали са един-двама коняри, на които имам доверие — неохотно отвърна той. — Това не е услуга, която ми се ще да искам. Не желая някой момък да увисне на въжето заради нещо, за което съм го помолил. Но предполагам, че няма да има проблем, ако се престорим, че пращаме поредния керван по реката. Обаче моите момчета не са глупави, аз не взимам глупци в конюшнята. Щом се разчуе, че кралят е изчезнал, бързо ще се досетят.

— Избери някой, който обича краля.

Бърич въздъхна.

— За провизиите. Няма да са охолни дажби. По-скоро войнишки. Трябва ли да осигуря и зимно облекло?

— Не. Само за себе си. Кетрикен ще си вземе каквото й трябва. А Сенч ще се погрижи за нуждите на краля.

— Сенч. Това име ми е почти познато. Май съм го чувал някога.

— Според официалната версия отдавна е умрял. Преди това са го виждали в крепостта.

— Да живее толкова години като сянка — удиви се Бърич.

— И възнамерява да продължи да живее като сянка.

— Не се бой, няма да го издам — обидено рече той.

— Зная. Просто съм толкова…

— Зная. Е, върви тогава. Вече ми каза достатъчно, за да изпълня задачата си. Ще чакам с конете и провизиите. По кое време?

— Някъде през нощта, докато гуляят още тече. Не зная. Все някак ще ти съобщя.

— Веднага щом се стъмни, ще отида там и ще чакам.

— Благодаря ти.

— Той е мой крал. Тя е престолонаследницата. Няма нужда да ми благодариш, че изпълнявам дълга си.

Оставих го и слязох по стълбището. Криех се в сенките и използвах всички сетива, които имах, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Щом излязох от конюшнята, се запромъквах между складовете, кочините и кошарите, от сянка на сянка, към старата колиба. Нощни очи задъхано ме посрещна. „Какво има? Защо ме викаш от лова ми?“

„Утре вечер. Може да ми потрябваш. Ще бъдеш ли в крепостта, за да дойдеш бързо, ако те повикам?“

„Разбира се. Но защо ме повика сега? Нямаше нужда да си толкова близо до мен, за да ми поискаш толкова проста услуга.“

Приклекнах в снега. Той се приближи до мен и отпусна глава на рамото ми. Силно го прегърнах.

„Глупост — безцеремонно рече Нощни очи. — Хайде, върви. Ще съм тук, ако ти потрябвам.“

„Благодаря.“

„Братко.“

Като се опитвах да вървя крадешком и в същото време да побързам, се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах. Възбудата пулсираше в тялото ми. Нямаше да съм в състояние истински да си почина, докато не свършех всичко.

На сутринта ме приеха в покоите на престолонаследницата. Носех свитъци и билки. Кетрикен седеше на дивана пред огнището и играеше ролята едновременно на скърбяща вдовица и загрижена бъдеща майка. Виждах, че това я изтощава и че падането й е причинило повече болка, отколкото признаваше. Изглеждаше малко по-добре от предната вечер, ала аз топло я поздравих и една по една й показах всичките си билки, като обсъждахме действието на всяка. Успях да отегча повечето придворни дами и тя накрая прати последните три да донесат чай, да й намерят още възглавници и да потърсят някакъв свитък с описания на билки, който според нея бил в кабинета на Искрен. Малката Розмари отдавна дремеше до огнището. Щом шумоленето на фусти заглъхна, аз бързо заговорих. Знаех, че нямам много време.

— Тръгвате утре вечер, след коронясването на Славен за престолонаследник — започнах аз и продължих, макар че тя отвори уста да попита нещо. — Облечете се топло и си вземете зимни дрехи. Не много. Оттеглете се сама в спалнята си, колкото може по-рано. Извинете се, че церемонията и скръбта ви са ви уморили. Отпратете придворните дами, кажете им, че трябва да поспите и да не се връщат, докато не ги повикате. Заключете вратата си. Не. Само слушайте. Няма много време. Пригответе се за тръгване, после останете в стаята си. Ще дойде да ви вземе един човек. Доверете се на Пъпчивия. Кралят заминава с вас. Доверете ми се — отчаяно й казах аз, когато чухме стъпки. — Всичко ще бъде наред. Доверете ми се.

Вяра. Не бях вярвал, че ще се стигне дотук. Нарцис се върна с възглавниците и малко по-късно донесоха чая. Приятелски си побъбрихме и една от по-младите придворни дами на Кетрикен дори пофлиртува с мен. Престолонаследницата ме помоли да й оставя свитъците за билките, тъй като гърбът продължавал да я боли. Била решила вечерта да се оттегли рано и свитъците може би щели да са й от полза, докато заспи. Официално се сбогувах и си тръгнах.

Сенч ми бе казал, че ще се справи с шута. Аз бях направил неуспешни опити да подготвя бягството. Сега оставаше само някак да уредя кралят да е сам след церемонията. Сенч искаше само две-три минути. Зачудих се дали няма да се наложи да дам живота си за тях. Пропъдих тази мисъл. Само две-три минути. Двете разбити врати щяха или да ме затруднят — или да ми помогнат. Не бях сигурен. Обмислих очевидните възможности. Можех да се престоря на пиян и да прилъжа стражниците да се сбием. Освен ако нямах брадва, щеше да им отнеме не повече от няколко минути, за да се справят с мен. Никога не се бях отличавал с особени успехи в обикновения юмручен бой. Не. Исках да остана във форма. Обмислих и отхвърлих десетина идеи. Твърде много зависеше от фактори, върху които нямах никаква власт. Колко стражници щеше да има, дали щях да ги познавам, щеше ли да е там Уолас, дали Славен щеше да се отбие при баща си?

По време на влизането си в стаята на Кетрикен бях забелязал, че над разбитите врати на кралските покои са провесени импровизирани завеси. Повечето от останките бяха разчистени, но в коридора все още имаше парчета от дъбовите врати. Не бяха повикали работници да ги поправят. Поредният признак, че Славен няма никакво намерение да се върне в Бъкип.

Опитах се да измисля друг повод да вляза в стаята. Както винаги, на долния етаж цареше оживление, тъй като се очакваше да пристигнат херцозите на Беърнс, Рипон и Шоукс заедно със свитите си, за да присъстват на коронясването на Славен за престолонаследник. Щяха да ги настанят в стаите за по-нископоставени гости. Зачудих се как ще реагират на внезапното изчезване на краля и престолонаследницата. Дали щяха да го приемат за предателство, или Славен щеше да успее да го скрие от тях? Какво щеше да предвещава такова начало за неговото царуване? Оставих тези мисли настрани — те нямаше да ми помогнат да отвлека вниманието от спалнята на краля.

Излязох от стаята си и започнах да обикалям из Бъкип с надеждата за някакво вдъхновение. Вместо това открих единствено суматоха. Благородници от всякакъв ранг пристигаха за церемонията и притокът на гости и техните свити се движеше в посока, обратна на керваните със стока и хора, които принцът пращаше навътре в страната. Краката ми неволно ме отнесоха при кабинета на Искрен. Вратата беше открехната и аз влязох. Огнището бе студено, в стаята миришеше на мухъл. И на мишки. Надявах се, че останалите тук свитъци не са незаменими. Бях почти сигурен, че съм пренесъл в стаята на Сенч онези, които Искрен ценеше. Разходих се наоколо, като докосвах отделни вещи. Изведнъж остро почувствах отсъствието на принца. Липсваше ми неговата непоклатима стабилност, спокойствието и силата му — той никога не би допуснал да се стигне до такова положение. Седнах на стола му. По масата имаше резки и рисунки с разноцветно мастило. Отгоре бяха захвърлени две зле подострени пера и една изхабена четка. В една кутия открих няколко гърненца с боя, вече изсъхнала и напукана. Тя ми замириса на Искрен, по същия начин, по който кожата и маслото за хамути винаги ми миришеха на Бърич. Наведох се и скрих лицето си в шепи.

— Имаме нужда от теб, Искрен.

„Не мога да дойда.“

Скочих, препънах се в стола и паднах на рогозката. Отчаяно се изправих и още по-отчаяно потърсих връзката. „Искрен!“

„Чувам те. Какво има, момко? — Пауза. — Сам се свърза с мен, нали? Браво!“

„Спешно трябва да се прибереш!“

„Защо?“

Мислите ми летяха по-бързо от думите — и много по-подробно, отколкото го интересуваше. Усетих, че се натъжава и уморява от информацията. „Ела си вкъщи. Ако си тук, можеш да оправиш всичко. Славен няма да се обяви за престолонаследник, няма да плячкоса Бъкип, няма да отведе краля.“

„Не мога. Успокой се. Помисли. Не мога да си дойда навреме, за да предотвратя това. Освен това вече съм прекалено близо, за да се откажа от целта си. И щом ще ставам баща… — мислите му бяха топли от това ново чувство, — е още по-важно да успея. Целта ми трябва да е да запазя Шестте херцогства непокътнати и да освободя крайбрежието от морските вълци. За да оставя страната си в наследство на детето.“

„Какво да правя?“

„Точно както сте го планирали. Баща ми, жена ми и детето ми са тежко бреме, с което съм те нагърбил.“ Изведнъж ми се стори неуверен.

„Ще направя каквото мога“ — отвърнах аз. Беше ме страх да обещая нещо повече.

„Имам ти доверие. — Той замълча за миг. — Усещаш ли го?“

„Какво?“

„Тук има друг, опитва се да се вмъкне, да ни подслуша. Някоя от Галеновите усойници.“

„Смятах го за невъзможно!“

„Гален измисли начин и обучи своите отровни наследници. Прекъсни връзката.“

Усетих нещо подобно на предишния път, когато бе прекъснал връзката, за да запази силите на Умен, ала много по-грубо. Вълна на Искреновото Умение, която отблъсна някого от нас. Стори ми се, че усетих усилието, което му струва това. Контактът ни прекъсна.

Той изчезна също толкова внезапно, колкото го бях открил. Колебливо заопипвах с ума си, но не намерих нищо. Мисълта, че някой може да ни подслушва, ме потресе. Едновременно изпитвах страх и възторг. Бях използвал Умението. Бяха ни шпионирали. Ала аз бях използвал Умението, сам и без ничия помощ! Но какво бяха чули? Замислих се. Използването на Умението беше лесно. Все още не знаех точно как съм го постигнал, но бе лесно. Чувствах се като дете, което е подредило мозайка, но не си спомня точната последователност на ходовете. Решително овладях изкушението. Имах други задачи, много по-важни.

Бързо излязох от кабинета и едва не се препънах в Джъстин. Той седеше на пода с изпружени крака, опрял гръб на стената. Изглеждаше пиян. Аз обаче знаех истината. Беше полузашеметен от удара, който му бе нанесъл Искрен. Наведох се и се втренчих в него. Знаех, че би трябвало да го убия. Отровата, която отдавна бях приготвил за Уолас, все още се намираше в джобчето под маншета ми. Можех насила да я натикам в гърлото му. Но тя нямаше да подейства бързо. Сякаш прочел мислите ми, Джъстин уплашено се присви и запълзя покрай стената.

Продължих да го гледам още няколко секунди, като се опитвах да мисля спокойно. Бях обещал на Сенч да не предприемам повече действия на своя глава, без да се посъветвам с него. Искрен не ми бе наредил да потърся и убия шпионина. Можеше да го стори само за миг. Не можех да взема такова решение. Едно от най-трудните неща, които съм правил в живота си, бе да се насиля да се отдалеча от Джъстин. На пет-шест крачки от него изведнъж чух гласа му.

— Знам какво правеше!

Обърнах се и тихо попитах:

— За какво говориш? — Сърцето ми се разтуптя. Надявах се да ме принуди да го убия. Обзе ми страх, когато осъзнах колко много искам това.

Той пребледня, ала не сведе очи.

— Обикаляш като че ли си самият крал, презрително ме зяпаш и ми се подиграваш зад гърба. Да не смяташ, че не зная! — Джъстин задращи с пръсти по стената и с мъка се изправи. — Но не си чак толкова велик. Веднъж използва Умението и се мислиш за майстор, обаче твоето Умение вони на кучешка магия! Не си въобразявай, че винаги ще крачиш толкова гордо. Ще се препънеш! И то скоро!

Усетих, че вълкът в мен започва да вие за незабавно отмъщение. Обуздах гнева си.

— Значи си посмял да шпионираш връзката ми с принц Искрен, а, Джъстин? Мислех, че няма да ти стигне смелост.

— Знаеш, че го направих, копелдако. Не ме е страх от теб, че да го крия. И ще посмея още много неща! Много повече, отколкото предполагаш. — Позата му показваше, че храбростта му расте с всяка минута.

— Не и ако допуснеш предателство и измяна. Принцът престолонаследник Искрен не беше ли обявен за мъртъв, о, предани Джъстин? И все пак ти шпионираш връзката ми с него и не проявяваш изненада!

За миг той се вцепени, после събра кураж и каза:

— Говори каквото искаш, копелдако. Никой няма да ти повярва, ако ние го отречем.

— Поне имай благоразумието да си мълчиш — заяви Ведра. Приближаваше се по коридора като кораб, опънал платна. Не отстъпих и я принудих да ме заобиколи. Тя хвана Джъстин за ръката и го дръпна.

— Мълчанието просто е друг вид лъжа, Ведра. — Тя вече влачеше Джъстин след себе си. — Вие знаете, че принц Искрен е жив — извиках след тях. — Да не смятате, че никога няма да се върне? Мислите ли, че няма да ви се наложи да отговаряте за лъжата, в която живеете?

Те завиха зад ъгъла и се скриха, оставяйки ме безмълвно да кипя от ярост и да се проклинам, че толкова глупаво съм се развикал за нещо, което трябваше да крием. Но случаят ме беше разярил. Продължих да обикалям из замъка. В кухните цареше суетня и готвачката нямаше време за мен, освен за да попита дали съм чул, че пред главното огнище са открили змия. Отговорих, че несъмнено е била в дървата, за да се подслони през зимата, и топлината я е събудила. Сара само поклати глава и каза, че никога не била чувала за такова нещо. Това предвещавало нещастие. После ми напомни за Пъпчивия до кладенеца, ала в нейния разказ той пиел от ведрото и когато го спуснал от сипаничавото си лице, от брадичката му се стичала вода, червена като кръв. Затова карала момчетата да носят вода от кладенеца в баните. Не искала никой да умре на нейните маси.

Ободрен от тези клюки, аз напуснах кухнята с две парчета сладкиш. Не успях много да се отдалеча, когато ме спря един паж.

— Фицрицарин, син на Рицарин? — Предпазливо ме попита той.

Широките му скули показваха, че най-вероятно е от Беърнс. И наистина, на елека му бе пришито жълтото цвете, което беше символ на херцогството. За момък с неговия ръст той бе ужасяващо мършав. Сериозно кимнах.

— Моят господар херцог Жилав Беърнски би желал да го посетите колкото ви е удобно по-скоро — внимателно каза той. Едва ли беше паж отдавна.

— Веднага ще отида.

— Да ви заведа ли?

— Не, знам пътя. Вземи. Не искам да ги нося със себе си. — Подадох му парчетата сладкиш и той колебливо ги взе.

— Да ви ги запазя ли, господине — сериозно попита пажът и аз се удивих, че едно момче толкова високо цени храната.

— Ако искаш, можеш да ги изядеш и ако ти харесат, иди в кухнята и уведоми готвачката Сара какво мислиш за работата й.

Колкото и работа да имаше там, знаех, че комплимент от мършаво момче ще му спечели поне паница яхния.

— Благодаря, господине! Лицето му грейна и момъкът забързано се отдалечи. Половината парче сладкиш вече бе в устата му.

Стаите за по-нископоставени гости се намираха от отсрещната страна на Голямата зала. Предполагам, че се смятаха за по-лоши, главно защото прозорците им гледаха към планините, а не към морето и затова бяха по-мрачни. Ала самите помещения не бяха по-малки, нито по-грозни.

Само че предния път, когато бях влизал в някоя от тях, стаите бяха прилично мебелирани. Беърнските стражници ме пуснаха в дневна, в която имаше само три стола и една паянтова маса в средата. Посрещна ме Вяра, неутрално официална, сетне отиде да съобщи на херцог Жилав, че съм дошъл. Нямаше ги гоблените и драпериите, които преди бяха топлили стените и ги бяха украсявали. Сега стаята бе като тъмница, ако не се броеше огънят, който бумтеше в огнището. Херцог Жилав излезе от спалнята си, покани ме да седнем и двамата неловко се настанихме пред огнището. В тези стаи трябваше да има хляб и сладкиши, котлета, чаши, билки за чай и бутилки вино за гостите на Бъкип. С болка установих, че няма нищо подобно. Вяра застана на известно разстояние от нас и ни загледа. Не можех да не се зачудя къде е Мигновена.

Разменихме някои любезности и Жилав заора в интересуващата го тема като товарен кон в снежна преспа.

— Разбирам, че крал Умен е болен, прекалено болен, за да приеме някой от своите херцози. Славен, разбира се, е прекалено зает с приготовленията за утре. — Дори не се и опитваше да скрие сарказма си. — Затова поисках да се срещна с нейно височество Кетрикен — замислено каза той. — Защото както ти е известно, в миналото тя прояви изключително великодушие към мен. Но придворните й дами ми съобщиха, че не е добре и не приема гости. Чух слух, че била бременна и че поради скръбта си и глупостта да се притече на помощ на Рипон, пометнала. Вярно ли е?

Поех си дъх и внимателно подбрах думите си.

— Както казахте, кралят е тежко болен. Едва ли ще го видите, освен на церемонията. Престолонаследницата също е неразположена, но съм сигурен, че ако й бяха съобщили за вас, щеше да ви приеме. Не е пометнала. Тя се притече на помощ на Нитбей поради същите причини, поради които ви подари опалите си — от страх, че ако тя не предприеме действия, никой друг не ще го стори. Освен това опасността за детето не се дължеше на пътуването й до Нитбей, а от падането й по стълбището в една бъкипска кула. Нейно височество не е пометнала, но е доста насинена.

— Разбирам. — Жилав се отпусна на стола си и се замисли. Докато чаках, мълчанието пусна корени помежду ни и започна да расте. Накрая той се наведе напред и ми даде знак да последвам примера му. — Фицрицарин — когато челата ни почти се допряха, тихо попита херцогът — имаш ли някакви амбиции?

Това бе моментът. Крал Умен го бе предвидил преди много години, по-късно и Сенч. След като не отговорих веднага, Жилав продължи, сякаш всяка дума беше камък, който извайваше, преди да ми го подаде.

— Наследникът на трона на Пророците е неродено бебе. Щом Славен се обяви за престолонаследник, смяташ ли, че ще чака дълго преди да предяви претенции към трона? Ние не смятаме. Защото макар че тези думи излизат от моите уста, аз говоря и от името на херцогствата Шоукс и Рипон. Умен е стар и безсилен. Крал само по име. Вече успяхме да видим какъв крал ще стане Славен. Какво ще трябва да изтърпим от него, докато детето на Искрен достигне пълнолетие? Не че изобщо очаквам детето да успее да се роди, та камо ли да се качи на престола. — Той замълча за миг, прокашля се и ме погледна сериозно. Вяра стоеше на вратата, сякаш ни вардеше. Продължавах да мълча.

— Ти си човек, когото познаваме, син на човек, когото познавахме. Носиш неговия вид и почти същото име. Имаш също толкова право да се наричаш Пророк, колкото и мнозина, носили короната. — Херцогът отново направи пауза. Чакаше.

Мълчах. Това не ме изкушаваше. Просто щях да го доизслушам. И толкова. Засега той не бе намекнал, че мога да предам своя крал.

Жилав потърси нужните думи, сетне вдигна поглед и срещна очите ми.

— Времената са тежки.

— Така е — съгласих се аз.

Той се втренчи в дланите си. Загрубели длани, длани, носещи малките белези и мазоли на човек, който работи с ръцете си. Ризата му беше чиста и закърпена, но не бе нова, специално облечена за случая. Времената можеха да са тежки за Бъкип, ала за Беърнс беше още по-тежки.

— Ако смяташ за нужно да се противопоставиш на Славен и да се обявиш за престолонаследник вместо него, Беърнс, Рипон и Шоукс ще те подкрепят — тихо каза Жилав. — Убеден съм, че престолонаследницата Кетрикен също ще застане на твоя страна и че целият Бък ще я последва. — Той отново ме погледна. — Много разговаряхме за това. Смятаме, че детето на Искрен има по-голям шанс да се качи на престола, ако ти си регент, а не Славен.

Така. Вече бяха отписали Умен.

— Защо да не е Кетрикен? — предпазливо попитах аз.

Жилав впери очи в пламъците.

— Трудно ми е да го кажа, особено след като тя доказа качествата си. Но Кетрикен е родена в чужда страна и в някои отношения е непроверена. Не че се съмняваме в нея, не. Нито я отстраняваме. Тя ще стане кралица и детето й ще царува след нея. Но в тези времена имаме нужда и от престолонаследник, и от престолонаследница.

Хрумна ми нещо и някакъв демон ме накара да попитам:

— Ами ако не пожелая да предам властта, когато детето навърши пълнолетие? — Трябваше сами да са си задали този въпрос, трябваше да са се разбрали за някакъв отговор. За миг останах неподвижен. Почти усещах вероятностните въртопи, които се вихреха наоколо — за това ли винаги дрънкаше шутът, това ли бе един от неговите мъгливи кръстопътища, в средата на които винаги стоях? — Катализатор — измърморих под нос аз.

— Моля? — наведе се към мен Жилав.

— Рицарин. Както споменахте, аз нося неговото име. Почти. Херцог Беърнс, зная какво рискувате, като разговаряте с мен, и ще бъда откровен с вас. Аз съм човек с амбиции. Но не желая короната на своя крал. — Поех си дъх и се вгледах в огъня. За пръв път наистина осъзнах какво ще е за Беърнс, Рипон и Шоукс, ако ненадейно изчезнат Умен и Кетрикен. Крайбрежните херцогства щяха да се превърнат в кораби без кормило, със заливани от вълните палуби. Жилав бе намекнал, че няма да подкрепят Славен. И все пак в момента не можех да им кажа нищо. Ако му прошепнех, че Искрен е жив, на другия ден те щяха да станат и да отрекат правото на Славен да се обяви за престолонаследник. Ако ги предупредях, че Умен и Кетрикен внезапно ще изчезнат, те нямаше да се успокоят. И когато това се случеше, нямаше да се изненадат. Щом кралят и престолонаследницата стигнеха в Планинското кралство, навярно щяхме да можем да разкрием всичко на крайбрежните херцози. Ала дотогава оставаха седмици. Опитах се да измисля какво да му предложа сега, някакво уверение и надежда.

— Като човек, аз съм с вас — внимателно казах аз, като се чудех дали думите ми не представляват измяна. — Но съм дал клетва на крал Умен. Верен съм на Кетрикен и на наследника, когото носи. Предвиждам черни дни за всички ни и Крайбрежните херцогства трябва да действат заедно срещу пиратите. Нямаме време да мислим какво прави във вътрешността на страната принц Славен. Нека върви в Трейдфорд. Нашият живот е тук. Тук трябва да останем и да се бием.

След тези ми думи в мен настъпи огромна промяна. Усетих, че се измъквам от нещо, все едно бях отхвърлил от себе си плащ, като насекомо, изпълзяло от пашкула си. Славен ме оставяше тук в Бъкип, мислеше си, че ме зарязва на произвола на съдбата заедно с хората, които ми бяха най-скъпи. Нека. След като кралят и Кетрикен стигнеха на сигурно място в Планините, вече нямаше да се боя от Славен. Моли я нямаше. Какво ми бе казал отдавна Бърич? Че аз може да не я виждам, но че тя може да ме вижда. Нека види, помислих си, че съм способен да действам, че макар и сам, мога да променя всичко. Търпение и Лейси щяха да са по-добре при мен, отколкото като заложници на Славен. Мислите ми препускаха. Можех ли да взема властта в Бъкип и да браня крепостта, докато се върне Искрен? Кой щеше да ме подкрепи? Бърич нямаше да го има. Не можех да разчитам на неговото влияние. Но нямаше да ги има и грубите ратници от Фароу и Тилт. Щяха да останат само бъкипски воини, заинтересовани да бранят стария замък. Бях израснал пред очите на някои от тях, други заедно с мен се бяха учили да се бият и да въртят меч. Познавах стражата на Кетрикен и старите ратници, които все още носеха цветовете на крал Умен, ме познаваха. Много преди да стана човек на краля, аз бях станал един от тях. Дали щяха да си го спомнят?

Въпреки топлината на огъня ме побиха тръпки и ако бях вълк, козината ми щеше да настръхне. Искриците в мен припламнаха.

— Аз не съм крал. Не съм принц. Аз съм само едно копеле, но обичам Бък. Не искам кръвопролития със Славен, не искам междуособици. Нямаме време за губене и сърце не ми дава да убивам хора от народа на Шестте херцогства. Нека Славен избяга. Когато той и псетата, които душат след него, заминат, аз съм ваш. Заедно с всички от Бък, които успея да убедя да ме последват.

Думите бяха изречени, обетът бе даден. „Измяна, предател“ — шепнеше нещо в мен. Ала в душата си съзнавах правотата на това, което правех. Сенч можеше да не го приеме така. Но в този момент усещах, че единственият начин да защитя Умен, Искрен и детето на Кетрикен е да застана на страната на хората, които нямаше да подкрепят Славен. И все пак исках да съм сигурен, че ясно разбират верността ми. Вгледах се дълбоко в уморените очи на Жилав.

— Такава е моята цел, херцог Жилав Беърнски. Ясно я заявявам и няма да подкрепя друга. Ще се боря за единно кралство на Шестте херцогства с крайбрежие, свободно от пирати, ще поставя короната на главата на детето на Кетрикен и Искрен. Искам да чуя от устата ви, че споделяте тази цел.

— Кълна се, че я споделям, Фицрицарин, син на Рицарин. — За мой ужас покритият с бойни белези старец пое ръцете ми в своите и ги постави на челото си в древния жест за преданост. Едва успях да се сдържа да не се отдръпна. „Вярност към Искрен“ — казах си. Така го бях започнал и трябваше да се погрижа да продължа по същия начин.

— Ще разговарям с другите — тихо рече Жилав. — Ще им съобщя твоето желание. И аз не искам кръвопролития. Всичко е точно така, както казваш. Нека палето избяга с подвита опашка. Тук е мястото, където вълците ще останат и ще се бият.

Настръхнах от думите му.

— Ще присъстваме на неговата церемония. Дори ще застанем до него и още веднъж ще се закълнем във вярност към крал от рода на Пророците. Но той не е този крал. И никога няма да бъде. Разбрах, че заминава още на другия ден след коронясването. Ще го пуснем, макар че по традиция новият престолонаследник е длъжен да се изправи пред херцозите си и да изслуша техните съвети. Може би ще останем тук ден-два след заминаването на Славен. Поне Бъкип ще е твой, преди да си тръгнем. Ще се погрижим за това. И имаме много да обсъждаме. Разгръщането на корабите ни. Има и други съдове, недовършени в корабостроителницата, нали?

Кимнах и Жилав се усмихна с вълче задоволство.

— Ще се погрижим да бъдат довършени, двамата с теб. Славен е плячкосал Бъкип, всички го знаят. Ще трябва да напълним складовете ви. Бъкските земеделци и скотовъдци ще трябва да разберат, че се налага да намерят още, че се налага да дадат от запасите си, за да могат ратниците им да защитават крайбрежието. Зимата ще е тежка за всички ни, но гладните вълци се бият най-свирепо, поне така твърдят.

„А ние сме гладни, братко, о, как сме гладни!“

Обзе ме ужасно предчувствие. Зачудих се какво съм направил. Налагаше се да намеря начин да поговоря с Кетрикен, преди да замине, за да я уверя, че не съм я предал. Налагаше се и да се свържа с Искрен колкото се може по-скоро. Щеше ли да разбере? Трябваше. Винаги бе можел да прониква до дълбините на душата ми. Щеше да види какви са намеренията ми. Ами крал Умен? Някога, много отдавна, когато бе купил моята преданост, той ми беше казал: „И ако някой, който и да било — мъж или жена, — се опита да те обърне срещу мен, като ти предложи повече, отколкото ще ти давам, ела и ми кажи за това и аз ще ти дам двойно“. „Ще предадеш ли Бъкип в мои ръце, стари кралю?“ — зачудих се аз.

Усетих, че Жилав е млъкнал.

— Не се бой, Фицрицарин — тихо продължи той. — Не се съмнявай в правотата на това, което правим, иначе всички ще се обезкуражим. Ако ти не протегнеш десница да вземеш Бъкип, друг ще го стори. Не можем да оставим Бък без кормило. Гордей се със себе си, както се гордеем ние. Славен отива там, където никой от нас не може да го последва, бяга навътре в сушата, за да се скрие под майчиния си одър. Ние трябва да се справим сами. Всички поличби и предзнаменования сочат натам. Пъпчивия е бил видян да пие кръв от един бъкипски кладенец, змия изпълзяла пред главното огнище в Голямата зала и ухапала едно дете. Самият аз, докато яздех насам, видях една млада орлица, нападната от гарвани. Но тъкмо когато си мислех, че трябва да се гмурне в морето, за да им избяга, тя се обърна и сграбчи най-близкия гарван. Заби в него ноктите си и окървавен го хвърли във водата, и всички други гарвани с крясъци отлетяха. Това са поличби, Фицрицарин. Ще сме глупци, ако не им обърнем внимание.

Въпреки скептицизма си към такива предзнаменования, усетих, че ме побиват тръпки и настръхвам. Жилав насочи очи към вътрешната врата. Проследих погледа му. Там стоеше Мигновена. Късата й тъмна коса обрамчваше гордото й лице и сините й очи блестяха.

— Ти направи добър избор, дъще — рече й старецът. — Някога се чудех какво си видяла в един писар. Боже мой, сега и аз виждам същото.

Той я повика в стаята и Мигновена се приближи, като шумолеше с фустите си. Застана до баща си и дръзко ме погледна. За пръв път зърнах стоманената воля, която се криеше в това плахо дете. Сърцето ми се сви.

— Помолих те да почакаш и ти го направи — каза ми Жилав. — Доказа, че си доблестен мъж. Днес аз ти дадох своята вярност. Ще приемеш ли и клетвата на дъщеря ми да стане твоя жена?

Олюлявах се на ръба на страшна пропаст. Срещнах очите на Мигновена. Тя не изпитваше съмнения. Ако никога не бях познавал Моли, щях да я намеря за красива. Ала когато я погледнех, виждах само, че това не е моята любима. Сърцето ми не ми принадлежеше, за да го дам на която и да било жена, особено в такова време. Обърнах се към баща й, решен да говоря твърдо.

— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам. Но наистина е точно, както казахте, херцог Жилав. Времената са зли. При вас дъщеря ви е в безопасност. При мен тя ще живее в огромна несигурност. Някои биха нарекли днешния ни разговор „измяна“. Не желая да говорят, че съм взел дъщеря ви, за да ви обвържа с едно съмнително начинание, нито че вие сте ми дали дъщеря си поради такава причина. — Насилих се да срещна погледа на Мигновена. — Да сте дъщеря на Жилав е по-безопасно, отколкото да сте съпруга на Фицрицарин. Докато не затвърдя положението си, няма да се обвържа с никого по никакъв начин. Изпитвам огромно уважение към вас, лейди Мигновена. Аз не съм херцог, нито дори лорд. А само незаконен син на един принц. Докато не мога да кажа, че съм нещо повече, няма да търся съпруга и няма да ухажвам никоя жена.

Мигновена очевидно не бе доволна. Ала баща й бавно кимна.

— Виждам мъдростта на думите ти. Опасявам се, че дъщеря ми вижда само забавянето. — Той погледна нацупената Мигновена и нежно се усмихна. — Някой ден ще разбере, че хората, които искат да я защитят, я обичат. — Той ме измери с поглед от глава до пети като кон. — Убеден съм, че Бък ще устои — тихо рече Жилав. — И че детето на Искрен ще наследи трона.

Когато го оставих, в главата ми отекваха тези думи. Безброй пъти си повтарях, че не съм направил нищо лошо. Ако не бях протегнал ръка да взема Бъкип, щеше да го направи друг.

 

 

— Кой — няколко часа по-късно гневно ме попита Сенч.

Бях забил поглед в краката си.

— Не зная. Но щяха да намерят някого. И този човек най-вероятно щеше да предизвика кръвопролития. Щеше да използва коронясването на Славен и да изложи на опасност усилията ни да спасим Кетрикен и Умен.

— Ако крайбрежните херцози са готови да се разбунтуват, както показва докладът ти, може би не е зле да обмислим този план.

Кихнах. В стаята все още миришеше на горчива кора. Бях хвърлил в огъня твърде много.

— Жилав не дойде при мен да говори за бунт, а за вярност към истинския и законен крал. И тъкмо в този дух му отговорих и аз. Нямам желание да взимам властта, Сенч, само да я запазя за законния наследник.

— Зная — отвърна той. — Иначе веднага щях да ида при крал Умен и да му разкрия това… безумие. Не зная как да го нарека. Не е точно измяна, но все пак…

— Аз не съм предател на своя крал — с тиха решителност заявих аз.

— Нима? Тогава ще те попитам следното. Ако въпреки или заради нашите усилия да ги спасим, Умен и Кетрикен загинат с нероденото дете и Искрен не се завърне? Тогава какво? Все още ли ще си готов да отстъпиш престола на законния крал?

— На Славен ли?

— Да.

— Той не е крал, Сенч. Той е разглезен принц и винаги ще си остане такъв. Аз имам също толкова пророческа кръв, колкото и той.

— Когато дойде моментът, можеш да кажеш същото и за детето на Кетрикен. Разбираш ли по колко опасен път поемаме, когато се поставяме над полагащото ни се място? Ние с теб сме се заклели да служим на рода на Пророците, на който сме случайни потомци. Не само на крал Умен или единствено на мъдър крал, а да поддържаме законния крал от рода на Пророците. Даже да е Славен.

— Ти готов ли си да служиш на Славен?

— Виждал съм и по-глупави принцове от него да помъдряват с годините. Това, което замисляш, ще ни донесе гражданска война. Фароу и Тилт…

— Нямат интерес от война. Те ще оставят Крайбрежните херцогства да се оправят както могат. Славен винаги го е заявявал.

— И навярно си мисли, че го вярва. Но когато открие, че не може да си купува фина коприна и че вината от Бинград и още по-далечните земи вече не текат по река Бък към неговата уста, ще се позамисли. Той има нужда от пристанищни градове и ще се върне, за да си ги вземе.

— Тогава какво ще правим? Какво да правя аз?

Сенч стискаше обезобразените си ръце между кокалестите си старчески колене.

— Не зная. Жилав наистина е отчаян. Ако високомерно му беше отказал и го беше обвинил в измяна, е… не твърдя, че е щял да те убие. Но не забравяй, че той не се поколеба бързо да се разправи с Мъжество, когато разбра, че представлява опасност за него. Това е прекалено много за един стар убиец. Имаме нужда от крал.

— Да.

— Можеш ли пак да се свържеш с Искрен?

— Страх ме е. Не зная как да се пазя от Джъстин и Ведра. Или от Уил. — Въздъхнах. — Все пак ще се опитам. Искрен определено ще знае дали ни подслушват. — Хрумна ми друга мисъл. — Сенч, утре вечер, когато водиш Кетрикен, трябва да намериш малко време, за да й обясниш какво се е случило и да я увериш в моята преданост.

— О, ще й съобщя извънредно успокоителна вест. Не. Не утре вечер. Ще се погрижа да бъде уведомена, когато е в безопасност. И продължавай да се опитваш да се свържеш с Искрен, но се пази да не те шпионират. Сигурен ли си, че плановете ни не са им известни?

— Не знам. Но мисля, че не са. Разказах всичко на Искрен още отначало, когато се свързах с него. Той едва към края каза, че някой се опитвал да ни подслушва.

— Може би трябваше да убиеш Джъстин — измърмори Сенч, после се засмя на ядосаното ми изражение. — Не, не, успокой се. Няма да те укорявам, че си се въздържал. Ще ми се да беше толкова благоразумен и с Жилав. Дори само една думичка от разговора ви щеше да е достатъчна за Славен, за да заповяда да те убият. А ако беше безмилостен и глупав, щеше да се опита да обеси и херцозите си. Не. Дори не бива да мислим за това! По коридорите на Бъкип ще потече кръв. Ще ми се да беше намерил начин да насочиш разговора в друга посока още преди да ти направи това предложение. Само че, както казваш ти, те може би щяха да намерят друг. Е, добре. Не можем да сложим стари глави на млади рамене. За съжаление, Славен съвсем лесно може да отдели твоята млада глава от младите ти рамене. — Сенч хвърли една цепеница в огъня, пое си дъх, въздъхна и попита: — Готово ли е всичко?

С радост приех промяната на темата.

— Доколкото можах. Бърич ще чака в елшовата горичка при дупката на една лисица.

— А аз как да я открия? — изръмжа Сенч. — Да питам някоя случайно минаваща лисица ли?

Неволно се усмихнах.

— Почти. Къде ще излезеш от замъка?

Сенч стисна устни. Не искаше да разкрива тайните си.

— Ще излезем от силоза — накрая отвърна той. — Третата сграда от конюшнята.

Бавно кимнах.

— Там ще ви чака вълк. Последвайте го и той ще ви заведе до един изход от крепостната стена.

Сенч впери очи в мен. Чаках. Чаках проклятие, отвратен поглед, дори любопитство. Ала старият убиец твърде дълго се бе учил да скрива чувствата си.

— Глупци сме, ако не използваме всяко възможно оръжие — накрая отвърна той. — Вълкът представлява ли… опасност за нас?

— Не повече от мен. Няма нужда да носиш самакитка, нито да му даваш овче месо, за да ви пусне. — Познавах стария фолклор също колкото Сенч. — Просто се покажете и той ще се появи, за да ви заведе до изхода. После ще ви покаже горичката, в която ще чака Бърич с конете.

— Далече ли е?

Знаех, че мисли за краля.

— Не много, но не е и малко, а снегът е дълбок. Няма да е лесно да се проврете през цепнатината в стената. Мога да кажа на Бърич да ви чака при стената, но не искам да привличаме вниманието. Защо не помолиш шута да ти помогне?

— Както изглежда, ще се наложи. Нямам намерение да забърквам други в този заговор. Положението ни изглежда все по-несигурно.

Сведох глава.

— Ами ти — осмелих се да попитам.

— Задачите ми отдавна са изпълнени. Шутът ми помогна. Той открадна и дрехи, и пари за пътуването на краля. Умен неохотно се съгласи с плана ни. Знае, че така трябва, но наистина страда. Въпреки всичко, Фиц, Славен му е син, неговият любим най-малък син. Дори след като изпита на гърба си неговата жестокост, пак му е трудно да повярва, че принцът представлява опасност за живота му. Сам разбираш: да признае, че Славен ще се обърне срещу него, е все едно да каже, че е сгрешил в преценката за сина си. Още по-лошо е да избяга от Бъкип, защото така признава не само че Славен ще се обърне срещу него, но и че бягството е единственото му спасение. Нашият крал никога не е бил страхливец. За него е унизително да избяга от човек, който би трябвало да му е най-верен от всички. И все пак трябва. Успях да го убедя, като му казах, че иначе детето на Кетрикен няма шанс за престола. — Сенч въздъхна. — Всичко е готово. Лекарствата също са опаковани.

— Шутът разбра ли, че не може да тръгне с краля?

Сенч заразтрива челото си.

— Възнамерява да го последва след няколко дни. Не успях да го разубедя. Можах само да го накарам да се съгласи да пътува отделно.

— Тогава всичко зависи от това дали ще намеря начин да отвлека вниманието от покоите на краля. А ти ще трябва да го измъкнеш оттам.

— Да — каза Сенч. — Всичко е добре обмислено и готово за изпълнение, освен самото бягство.

Двамата вперихме погледи в огъня.