Серия
Наследената вселена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divergence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)
Сканиране
atoslove (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Чарлс Шефилд. Отклонение

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Саша Попова

ИК „Бард“ ООД, София, 2000 г.

ISBN: 954-585-107-4


Глава 28

„Трябва да ви припомня голямата важност на този въпрос… — Говорещият спря, очите му гледаха гневно от екрана. — И макар да изпитвам болка, не мога да отмина вашия неуспех да изпълните ангажимента и поетите обещания.“

Дариа Ланг се гърчеше в плетения си стол и гледаше образа от плеъра на професор Мерада със смес от недоверие и раздразнение. Видеосигналът с гриф:

Свръхспешно — незабавно действие!

И нейното пълно име и титла беше изпратен по комуникационната мрежа Боуз. Минути след като слезе от Междинна станция и пристигна на повърхността на Опал, видеото в стаята й светна.

„Четирийсет стандартни дни — продължи говорителят. — Петото издание на «Универсален каталог на артефактите» трябва да бъде готово точно след четирийсет стандартни дни! Без ваша помощ то не може да бъде завършено. Както добре знаете, когато съобщихте за вашето намерение да пътувате до Фемъс Съркъл, за да наблюдавате събитието, което описахте като «летен прилив», аз изразих загриженост и безпокойство. Ако на времето това предупреждение беше по-малко строго, отколкото трябваше, то беше само защото имах вашето уверение и лично обещание, че пътуването няма да се отрази на графика за доставяне на материали. Наложително е каталогът да излезе навреме — пълните устни се свиха в израз на неодобрение. — И ако вашите материали не дойдат при мен най-късно до двайсет дни, ще бъде твърде късно. Последствията от това ще бъдат много сериозни. Възнамерявам да…“

Дариа изключи звука.

Точно когато бяха произнесени думите „лично обещание“, в стаята влезе Ханс Ребка. Той носеше лист със съобщения. Ребка поклати глава, въздъхна и седна на един стол до Дариа.

— Само половин час откакто сме се върнали на Опал — каза той — и погледнете. Дузина съобщения. От контрола на корабния транспорт:

Моля, обяснете невъзможността корабът „Хев-ит-ол“ на общността Зардалу да изпрати план за полета, преди да напусне системата Добел.

— От пристанищните власти:

Определете местонахождението и състоянието в момента на товарния кораб Инкомпарабъл.

— От емиграционния контрол:

Посочете настоящето местонахождение на сикропеанката Атвар Х’сиал…

— По дяволите, аз също бих желал да зная това.

Дариа посочи екрана пред нея.

— И аз имам подобен проблем. Погледнете! Какво смятате да правите?

— Да стоваря много от това на бедния стар Бърди. Знаете ли кое е най-лошото? Всичко се е променило, а от мен се очаква да приема сериозно всяка бюрократична глупост.

— Не, не е — Дариа отново посочи екрана, където професор Мерада размахваше кръст към нея. — Искам да кажа, че нищо не се е променило. Преди три месеца това съобщение щеше да ме разплаче. Щях да съм ужасена от мисълта, че пропускам датата за публикуване. Но сега? — тя вдигна рамене. — Пропуснах крайния срок с две седмици. Аз ще си свърша работата и публикацията ще излезе навреме. Човек гледа по-иначе на нещата, след като е пътувал шейсет хиляди светлинни години и се е бил със зардалу. Нищо не се е променило, Ханс. Всичко си е все същото… Ние сме се променили.

— Е, ако хората не започват да ни вземат по на сериозно, всичко ще се промени — Ребка хвърли листата на ниската масичка пред себе си. — Джулиъс Грейвс е изпратил съобщение от Междинната станция направо до Съвета на съюза, с описание какво ни се е случило и предупреждение относно зардалу. Той току-що получи отговор. И знаете ли какво казват? Нареждат му да се върне на Миранда за психиатричен преглед. А той е съветник!

— Ще отиде ли?

— Ще отиде. Трябва да отиде. Бесен е. Ще вземе със себе си мозъка на Тали за вграждане в тяло. Заминавам с тях. Като сме тримата, може би Съветът ще повярва на думите ни.

Четирима. И аз зная — Дариа вдигна ръка. — Казах ви, че трябва да се върна на Сентинел Гейт и да наваксам закъснението в подготовката на каталога. Във всеки случай тръгвам с вас. Всичко това… — тя посочи с палец към сърдитото лице на професор Мерада — … е като призрачен свят. Изследването на Строителите беше добро, когато нямаше алтернатива, но ние надмогнахме призраците. Чакащия и Посредника са реални. Строителите са реални. Зардалу са реални. Трябва да накараме хората да повярват в това. И тогава аз трябва да се върна на „Глистър“… и да се опитам отново да…

— Да се опитате отново да донесете някакво доказателство. Когато тръгнете за „Глистър“, аз също ще дойда. Целият спирален ръкав трябва да знае онова, което знаем ние — Ребка поклати глава разочаровано. — Цялото това напрежение, а се върнахме с празни ръце! Никаква технология на Строителите, никакви доказателства, че сме били някъде, нищо, само съобщението за зардалу… дори парченце от пипало да бяхме донесли, щеше да бъде различно. Ние отидохме по-далеч от всички досега, и се върнахме без нищо.

— Това не е вярно — Дариа се изправи, застана зад него и започна да масажира мускулите на раменете му. — Ние се върнахме, самите ние сме доказателството. Вие и аз.

Ребка въздъхна и се облегна назад на стола си.

— Права сте. Ние сме тук. Това е единственото добро нещо. Знаете ли, спомням си, че когато зардалу тръгнаха към вихъра, ви гледах и си мислех, че за последен път ви виждам, Дариа. Тази мисъл никак не ми хареса. И благодаря на Бога, че не се оказа вярна. Ние се оказахме невероятни щастливци. Всички!

Повечето от нас — каза тихо Дариа, — не всички.

Настроението се промени. За момент двамата замълчаха.

На Опал се беше смрачило и облаците се бяха разкъсали. Без да говорят, двамата едновременно вдигнаха глави нагоре. Знаеха посоката. Някъде там, на трийсет хиляди светлинни години плуваше невидимата грамада на Серенити. И някъде в онази огромна конструкция, по-самотни и по-далеч от дома, отколкото някой някога е бил, Луис Ненда и Атвар Х’сиал се бяха вкопчили в борба на живот и смърт. Независимо какво се беше случило, логиката на Строителите изискваше само един от тях да оцелее.

„Не мога да престана да се надявам, че Луис ще победи — каза си Дариа. — И зная, че Ханс ще побеснее, ако някога открие, че желая това, но се моля някой ден Луис да намери начин да се върне.“

„Луис Ненда! — тя гледаше нагоре и насочваше мисълта си отвъд звездите, отвъд галактиката. — Чуйте ме! Върнете се! Върнете се жив и здрав!“

Дариа толкова силно го искаше, че той сигурно щеше да чуе нейния зов. Освен ако… Мисълта се плисна в нея като студена вълна — освен ако вече не е мъртъв.

Но това предположение беше непоносимо.

Дариа насочи поглед в екрана и се опита да измести тази мисъл със задоволството от възмущението на професор Мерада.