Чарлс Шефилд
Отклонение (13)

Глава 13

Гледан отдалеч с огромната маса на Гаргантюа като фон, „Глистър“ беше незначителна прашинка. Без издайническия сигнал от радиофара на „Хев-ит-ол“ планетоидът би бил твърде малък, за да се забележи сред хилядите по-големи отломки.

Но гледан отвътре…

Подовете, стените и сводестите тавани на по-долните нива образуваха широки взаимно свързани пояси, всеки надиплен и здрав, със слаба собствена фосфоресценция. Беше като минаване през извиващ се хранопровод на гигантски извънземен звяр. Някои секции бяха пълни с мрежи и въжета като онези на по-горните нива, други бяха съвсем празни; в някои имаше машини и апаратура, струпани произволно.

Дариа си мърмореше, докато Ханс Ребка влизаше все по-навътре и по-навътре в безкрайните коридори.

— Какво е това? — попита той през рамо и изруга по-силно от обикновено.

— Изчисления. Потискащи. Радиусът на „Глистър“ е едно точка едно шест километра. Дори ако всяко ниво вътре е високо петдесет метра, това прави сто и двайсет квадратни километра подова площ. Колко време ще ни трябва да прегледаме всичко?

— Не се тревожете за преглеждането. Много преди това ще умрем от глад.

Ханс Ребка сигурно също беше гладен, но определено не беше загубил кураж. Гладът и самото му споменаване разваляше настроението на Дариа. Правеше я недоволна. На Сентинел Гейт за двайсет години Дариа не бе пропуснала нито едно хранене. Тази мисъл още повече я отчая.

— Изглежда няма да намерим нищо полезно. Къде мислите, че ни водите?

Ханс не отговори. Въпреки собствените си мърморения, Дариа беше тази, която настояваше през няколко минути да спират, за да разгледа по-внимателно някоя конструкция или машина. Всеки предмет във вътрешността на „Глистър“ беше продукт на технологията на Строителите и следователно, източник на възторг от страна на професора. Тя можа да разпознае много от тях — устройства, които имаше на някои от другите 1236 известни артефакти на Строителите, разпръснати из спиралния ръкав. Но имаше и много напълно непознати и Дариа искаше да ги разгледа отблизо, за да разбере тяхната функция. Ребка трябваше всеки път да я подканя да вървят, настоявайки, че преди да вършат нещо друго, трябва да намерят контролния център на „Глистър“ Тъй като планетоидът беше изкуствен и обитаем, нещо трябваше да го поддържа в работно състояние.

Ребка не спомена собствения си скрит страх. Със слизането им към центъра на „Глистър“ гравитацията непрекъснато нарастваше. Вече беше почти две мерни единици. Под краката им сигурно имаше някакъв мощен източник на гравитационно поле. Все още можеха да ходят, но какво щяха да правят, ако гравитацията стане още по-силна? Никой не знаеше какво гравитационно поле Строителите смятаха за естествено. В централната контролна зала на „Глистър“ може би съществуваше голяма гравитация, която нито той, нито Дариа щяха да понесат.

От наклона на пода Ребка изчисли, че бяха на шестстотин метра над центъра на „Глистър“. Имаше още да слизат. Само инстинктът му подсказваше, че най-важните райони на планетоида трябва да са близо до центъра, а не до някое по-горно ниво. Ако грешеше, щеше да обрече и двама им на гибел.

Въпреки всичко той беше в добро настроение. За него това беше животът. Изследване на неща, които никой преди това не беше виждал в присъствието на интересна компаньонка — какво повече можеше да иска един мъж, освен малко храна?

— Мисля, че се приближаваме към нещо — каза той. — Светлината над нас е различна. Става все по-слаба.

Изръмжаването в отговор прозвуча скептично. Той се чудеше дали не беше стомахът на Дариа. Осветлението от стените и тавана съвсем отслабна и той продължи предпазливо напред. Скоро нямаше да може да вижда нищо, дори и пода, но инстинктите му подсказваха, че се приближава към нещо ново.

— Останете тук — прошепна той. — Не зная какво има пред нас, но искам да проуча пътя, преди да светнем — дори промълвени, думите му прозвучаха странно, кухо и с ехо.

Той застана на ръце и колене и опипа пътя пред себе си. Пет метра по-напред лявата му ръка увисна в празно пространство. Ребка се пресегна колкото можеше напред в двете страни. Нищо. Тунелът свършваше в глуха шахта. Нямаше никаква светлина нито надолу, нито встрани. Той изпълзя назад при Дариа и допря уста до ухото й.

— Ще трябва да използваме фенерчето ви — прошепна той. — Светнете пред нас. Но внимавайте как ще го сторите… първо към пода, след това бавно нагоре — Ребка се отмести встрани, за да се изравни тя с него, после внимателно я поведе напред.

— Стига толкова! — спря я той. — Напред няма нищо.

Дариа кимна, но жестът в тъмното не се видя. После тесният лъч от фенерчето освети пода в краката й, тръгна по издатината пред тях, издигна се нагоре и се отрази слабо от далечна стена. Дариа пристъпи малко напред и насочи светлината надолу. Още една стъпка и щеше да прекрачи края.

Ръбът, на който стоеше, беше по средата на стена на голяма открита зала, спускаща се отвесно двайсет метра надолу, преди да се извие и да образува куполообразен празен под на зала.

Дариа се дръпна една стъпка назад. При това гравитационно поле всяко падане можеше да бъде фатално. Тя насочи лъча на фенерчето по-нагоре. Над тях имаше сводест таван, потвърждаващ сферичната форма на залата. Сводът беше гол, без светлини и поддържащи подпори. Залата сигурно беше най-малко шейсет метра в диаметър.

— Има нещо там — прошепна Ханс, а ехото заповтаря думите му, нежелаещо да ги остави да заглъхнат. „Там… там… там… там.“

— Точно в средата. Насочете светлината в центъра.

Дариа насочи лъча от фенерчето право напред. В средата на залата, без видима опора, висеше сребриста сфера около десет метра в диаметър. Тя веднага си спомни за сферата излязла от зейналата повърхност на Куейк по време на летния прилив, но тази беше стотици пъти по-малка.

И по-активна. Кълбото висеше в едно положение. Лъчът го докосна и повърхността се превърна в подвижна картина. Светлината от фенерчето отрази вълниста структура като бавно движещ се живак. Вълните ту се надигаха, ту успокояваха. Сферата започна да се деформира и да се удължава.

„Там… там… там… там…“ Дрезгав, стържещ глас, дълбок и древен като морето изпълни залата. „Там… там… там… там…“ „Центъра… центъра… центъра… центъра…“

Дариа беше толкова развълнувана, че почти не можеше да задържи фенерчето неподвижно. Сферата се превърна в деформиран елипсоид. От върха й започна да израства сребристо палмово клонче, превърна се бавно в петлистно цвете, което се обърна към Дариа и Ханс. От предната страна на топката излязоха отворени петстранни дискове и се удължиха към пода на залата. За три минути безличната сфера се превърна в рогат и опашат дявол-звяр с прилична на цвете глава, която търсеше натрапника.

От един отвор в демона излизаше трепкаща зелена светлина и осветяваше Ханс и Дариа. Вътрешността на голямата зала затрептя от нейното отражение. Дариа изключи фенерчето.

„Човешко тяло… човек… човек. Твърде скоро… скоро… скоро.“ Ехото повтори уморения глас. „Кой… кой… кой… кой…“

Ханс и Дариа се обърнаха един към друг и се спогледаха.

Той вдигна рамене.

— Какво имаме да губим? — Ребка погледна към залата и заговори с нормален глас.

— Можеш ли да ме разбереш? Ние сме хора. Бяхме докарани против волята си на този планетоид. Не знаем как да го напуснем.

Главата на цветето кимна. Светлината от тялото на съществото се променяше по цвят и интензитет в такт с неговото подскачане нагоре-надолу в средата на залата.

— Няма полза — каза Дариа. — Не можете да очаквате да ви разбере — но докато тя говореше, гласът започна отново.

„Докарани вътре… вътре. Да, ние разбираме човек… човек… човек… Вие сте докарани вътре… да бъдете… други, в случай, че потрябват други… вие може да не потрябвате. Вие трябваше да стоите там… наблизо навън… не да идвате тук.“

Дариа отиде по-близо до ръба.

— Кой сте вие? Откъде дойдохте? Какво е това място?

— Задавайте въпросите си един по един — тихо каза Ребка, — иначе то няма да разбере какво го питате.

Но демонската фигура пред тях отново заговори, и то по-свободно.

„Аз съм Чакащия… Чакащия в сърцето на двойния свят, в Зоната за свръзка… Аз дойдох от сърцето на онзи свят, когато той се отвори да сигнализира…“

— От вътрешността на Куейк — подсказа му Дариа. — По време на летния прилив! Значи сте влезли в голямата сфера, онази, която прихвана „Хев-ит-ол“.

„… за което аз дълго чаках. В човешко време една четирийсета част от галактическата революция. Аз чаках…“

— Това са шест милиона години. Вие Строител ли сте?

— Не го прекъсвайте, Дариа. Оставете го да говори!

„… чаках дълго Събитието. Аз не съм строител, само съм слуга на Строителите. Аз съм Чакащия. Кой търси Строителите.“

— И аз ги търся! — Дариа направи още една опасна крачка към ръба. — През целия си живот, още от дете съм проучвала Строителите. Искам да знам повече за тях. Строителите са смисълът на моя живот.

„Строителите не са тук. Онези, които летят навън не са Строители. Това е Зоната за свръзка… Мястото на изпитание, където чакаме отговор на въпроса. Чакаме.“

Зелената светлина изчезна. Залата потъна отново в тъмнина. Дариа се олюля над ръба. Ханс Ребка я хвана и я дръпна назад.

Тя се освободи от него, тъй като не се чувстваше ни най-малко нестабилна.

— Чухте ли това, Ханс? „Зона за свръзка! Строителите не са тук, но има достъп до тях от вътрешността на Глистър“. Знаех го! От тук може да се достигне до тях.

— Може би те могат. Дариа, успокойте се — Ребка отново я хвана, притегли я към себе си и заговори на ухото й: — Чувате ли ме? Успокойте се и помислете, преди да правите заключения. Вие бяхте във връзка с нещо около две минути, което казва, че е най-малко на шест милиона години и сте готова да вземете за чиста монета всичко, което казва. Какво ви кара да смятате, че разбирате онова, което то мисли или че то ви разбира? Много от казаното от него няма смисъл… „онези, които летят навън не са истински Строители.“ Това не е информация, това си е чист брътвеж. Освен това къде се е научило то да говори нашия език? Как изобщо разпознава човешкото тяло, след като е било затворено вътре в Куейк шест милиона години? Тогава никъде не е имало хора.

Зелената светлина запулсира отново и освети тях и цялата сводеста зала.

„Изследването напредва — заговори дрезгавият глас. Наближава неговото завършване… Достатъчно близо е, за да сме сигурни, че модифицираният е истински човек и е приемлив. Не е необходимо вие да бъдете тук…“

— Тогава изкарайте ни на повърхността — каза Ребка.

— Не! — Дариа застана пред него. — Ханс, ако се върнем сега, може изобщо никога да не дойдем отново тук. Можем да намерим толкова много неща за Строителите на това място. Може би никога няма да имаме такава добра възможност.

„Вие търсите Строителите — продължи дрезгавият глас, сякаш никой от тях не беше говорил. — Аз не съм Строител и не мога да ви гарантирам резултата. Но ако искате да се срещнете със Строителите…“

— Искаме!

„Тогава вървете!“

— Не! Дариа, за Бога, почакайте една минута. Ние не знаем…

Викът на Ребка закъсня. Стояха на ръба на тунела, когато краят му неочаквано се превърна в пара. Свободно падане!

Ребка погледна в краката си. Те се ускоряваха с няколко мерни единици по гола вертикална шахта, която свършваше половин километър под тях в такава пълна тъмнина, че очите отхвърляха нейното съществуване.

— Какво е това? — чу Ребка отчайващия глас на Дариа до себе си.

— Гравитационното поле на „Глистър“… онова, което го е създало… може би… — той не довърши фразата. Ако пропадаха в черна дупка, скоро щяха да разберат… Може би няколко милисекунди, преди приливните диференциални сили да раздробят телата им на съставящите ги елементарни частици.

— Ханс! — изкрещя Дариа.

Двеста метра да изминат, все повече ускоряващи се, по-бързо от всякога. Оставаше може би секунда. Сега тъмнината притежаваше структура като водовъртеж от черно масло, виеше се и се завихряше в самата себе си. Те се насочваха към разпененото сърце на този тъмен вихър.

Празният стомах на Ребка се разбунтува.

Част от секундата да мине.

През детството си на Тюфел Ребка беше научил едно нещо: от всяко трудно положение има изход… ако си достатъчно умен.

Човек просто трябва да помисли.

Да помисли.

Очевидно не беше достатъчно умен. Докато падаше в тъмнината, той все още не бе измислил изход.