Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследената вселена (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divergence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Чарлс Шефилд. Отклонение

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Саша Попова

ИК „Бард“ ООД, София, 2000 г.

ISBN: 954-585-107-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 12

„Инкомпарабъл“ — несравнимо дрънчащ, ръждив, тежък и миризлив — приближаваше Гаргантюа. Бърди Кили и Джулиъс Грейвс, насочили вниманието си върху спътниците, очакваха детайлна картина от самия „Глистър“, докато Е. К. Тали следеше непрекъснато на дисплея гигантската планета. Той стоеше мълчалив вече петнайсет часа — от момента, в който сензорите показаха за първи път образа на Гаргантюа.

За Бърди Кили това беше чудесно. Конструкторите на Тали бяха разбрали, че тялото на хуманоида ще се нуждае от почивка, но неорганичният му мозък очевидно работеше непрекъснато. През последните три дни Бърди беше събуждан от дълбок сън дузина пъти от докосване по рамото и учтивия въпрос: „Мога ли да говоря?“

Накрая Бърди не издържа.

— По дяволите, Тали! Престанете с тези въпроси. Защо за разнообразие не отидете и не попитате Грейвс? Джулиъс и Стивън знаят десет пъти повече от мен.

— Не, комисарю Кили, това не е вярно — Е. К. Тали поклати глава, упражнявайки общоприетия човешки жест за прилична и обичайна човешка пауза, преди да отговори. — Те знаят много повече от десет пъти. Може би сто пъти? Нека да помисля по въпроса.

При гледката на Гаргантюа той остана за малко мълчалив. Но вече се беше окопитил и излизаше от своя унес през екраните на дисплея. За радост на Бърди обаче Тали се обърна към Джулиъс Грейвс.

— Ако мога да говоря, отнася се до съобщенията, които получихме от Дариа Ланг и Калик. Професор Ланг предполага, че „Глистър“ е артефакт на Строителите и Калик е съгласна с нея. Има ли други доказателства, които да подсказват присъствие и дейност на Строителите в околностите на Гаргантюа?

— Не. Най-близкият артефакт до Гаргантюа е Умбиликал, свързващ Куейк с Опал — гласът беше на Стивън Грейвс. — Той е единственият, за който се съобщава в звездната система на Мандъл.

— Благодаря ви. Точно това показват и моите банки с данни, но аз се питах дали няма несъответствия, каквито имаше в други области — Тали се пресегна и потупа екрана, запълнен от образа на Гаргантюа. — Бихте ли разгледали това, моля ви се, и ми кажете мнението си?

Показалецът му беше върху оранжево червеникаво-тъмнокафявото петно под екватора на Гаргантюа.

— Яркият овал? — попита Грейвс. Той погледна за момент, после насочи вниманието си към другия екран, където сензорите бяха настроени за анализ на обема от пространството, заобикалящо „Глистър“. — Съжалявам. Нямам информация за това.

За негова най-голяма изненада Бърди имаше. Най-после той знаеше нещо, което не беше известно на Грейвс.

— Нарича се „Окото на Гаргантюа“. Голям газов въртоп, постоянен ураган с около четирийсет хиляди километра в диаметър — той посочи към екрана. — Виждат се дори вихри от двете страни.

— Виждам ги. Знаете ли откога съществува „Окото на Гаргантюа“?

— Не точно. Но е тук от колонизирането на системата Добел. Хиляди години. Още преди векове всички проучвателни екипи, идвали тук да изследват за минерали, са го снимали. Във всяка детска книга се говори за него. Има и рисунки. Това е известна част от звездната система, едно от природните чудеса, които сте изучавали в училище.

— Говорите метафорично. Не съм научил нищо в училище, защото не съм го посещавал — Е. К. Тали се намръщи. Той експериментираше с това изражение като начин да посочи парадокс или дихотомия[1] на избор и почувства, че изразът му постигна удовлетворително ниво на изпълнение. — Но знанието не е проблем. „Окото на Гаргантюа“ не трябва да се описва на децата като едно от природните чудеса на звездната система. Има сериозно основание за това — а то не е.

— Не е какво? — Бърди изруга наум. Не трябваше да влиза в разговор с Тали.

— „Окото на Гаргантюа“ не е природно чудо на звездната система. Защото не е природно.

— Тогава какво, по дяволите, е?

— Не зная — Тали опита друг човешки жест — вдигане на рамене. — Но зная какво не е. През последните петнайсет часа непрекъснато правех изчисления с всички възможни гранични условия. Системата, която виждаме, не е стабилно решение на зависимото от времето, триизмерно уравнение Навиер-Стокс за движение на газовете. То би трябвало да се разсее за седмици или месеци. За да съществува тук „Окото на Гаргантюа“, трябва да има някакъв голям допълнителен източник на атмосферна циркулация — той докосна екрана. — В центъра на „Окото“, където се виждат вихрите…

— Фейджи! — прекъсна го възбудено Джулиъс Грейвс. — Те са там. Ние получаваме образ на фрагменти около „Глистър“, но той не е като онзи, който Ребка и Ланг ни показаха при тяхното първо пътуване. Облакът около него се разширява чак до повърхността. Ако всичко това са фейджи…

— Можем ли да летим през тях, както са направили капитан Ребка и професор Ланг? — обърна се Тали към Бърди Кили като най-опитен пилот. — Те са достигнали благополучно до повърхността.

— Искате да летим… с този контейнер за отпадъци? — Бърди огледа таблото с уредите на кораба за извозване на руда. — Адски сигурно е, че не можем. Погледнете! Двигателят работи само на половин мощност, нямаме никакви оръдия, с които да стреляме по фейджите и сме тромави като даузъри. Ако всичко онова долу са фейджи и са наполовина свирепи според описанието, което дава Ребка, ще имаме проблеми. Може би единственият ни шанс е, ако помиришат добре този кораб, преди да започнат да го ръфат. Зная, че фейджите ядат всичко, но лакомията им сигурно има граници.

— Да помиришат…

Шегувам се, Е. К. Искам да кажа, че е по-добре да стоим настрана от тях.

— Не трябва да разчитаме на „Инкомпарабъл“, за да се измъкнем оттук — каза Джулиъс Грейвс. — Можем да използваме „Съмър Дриймбоут“. Той прекара другите покрай фейджите и в последното си съобщение професор Ланг каза, че го е оставила на дистанционно управление. Можем да го извикаме и да слезем долу с него.

— А какво ще правят Ребка, Ланг и Калик? — Бърди не хареса допускането всички да слязат на „Глистър“, независимо дали има, или няма опасност. — Ако им се наложи бързо да напуснат, ще се нуждаят от кораб.

— Те имат един кораб… „Хев-ит-ол“. Той е все още там, в случай на нужда. И ние сигурно можем да заемем „Дриймбоут“ за няколко часа. Ще им го върнем, преди да са разбрали, че е изчезнал. Но ще трябва известно време, за да дойде „Дриймбоут“ тук. Трябва веднага да подадем команда. Така че, ако обичате, действайте, комисарю…

 

 

Беше фейдж на повърхността на „Глистър“.

Или може би е по-точно да се каже останки от унищожен фейдж. Д’жмерлиа се приближи, доколкото посмя и потвърди, че сиво-синият куп представлява останки от правилни петстенни елементи. Но той не видя никакви органи или вътрешна структура, а другите отломки го накараха да се запита, дали те наистина бяха от такъв фейдж, каквито познаваха в останалата част на спиралния ръкав. Преди всичко фейджите бяха известни като неразрушими. Този имаше вид, сякаш е паднал право надолу върху повърхността на „Глистър“ с максимална скорост. Ако беше така, трябваше да има гигантска дупка. Но ударът не беше оставил никаква следа или пък следата беше се изгубила.

От какво можеше да е направен „Глистър“, за да не остане дори драскотина след такъв удар?

Д’жмерлиа вдигна лимоненожълтите си очи на очните стълбчета към небето и заоглежда за още фейджи. Видя ги. Носеха се шеметно във висините и слизаха все по-ниско, ако можеше добре да прецени.

Той забърза напред, оглеждайки повърхността на „Глистър“ за нещо познато. След по-малко от пет минути достигна до опънато въже, което се простираше от хоризонт до хоризонт. Тръгна по него и скоро видя „Хев-ит-ол“. Забърза към кораба, надявайки се да намери Калик или хората. Един бърз оглед вътре показа, че каютите са празни. Записаното от Калик на рекордера съобщение го потвърди. На четирийсет метра встрани от кораба стоеше наполовина машина, потънала в гладката сива повърхност на „Глистър“. Четири силно опънати въжета под деветдесет градуса едно спрямо друго изглежда я поддържаха.

Д’жмерлиа реши, че въжетата вероятно опасват целия планетоид. Нямаше смисъл да върви по тях. Той се приближи до машината и видя, че е генератор на поле и инхибитор. Ако работеше, както предполагаше, повърхността около него нямаше да окаже никакво съпротивление на теглото му. Д’жмерлиа предпазливо пристъпи напред до мястото, където едно от въжетата беше пропаднало във вътрешността на „Глистър“, сложи един преден крайник върху повърхността и той потъна, без да срещне никакво съпротивление. Гладката сивота се оказа напълно нематериална.

Д’жмерлиа се изправи. Друго въже, завързано за една здрава скоба на корпуса на „Хев-ит-ол“, се простираше също до място, където слизаше под повърхността. По него всеки можеше да се опита да се спусне в непознатия сив регион… или, по-вероятно, да го използва като средство за излизане от вътрешността на „Глистър“.

Д’жмерлиа се върна на кораба и го разгледа по-внимателно. Както бяха установили Ребка и Ланг, всичко беше в пълна изправност. След един или два часа за запознаване с уредите за управление той би могъл през преходните пунктове на мрежата Боуз да отлети навсякъде в спиралния ръкав.

Което все повече и повече му се струваше добра идея. През няколко минути той чуваше свистене на фейджи над главата си. Нещо ги подлудяваше и това нещо вероятно беше присъствието на новодошли върху повърхността на „Глистър“. Мястото вече не беше безопасно. Докато наблюдаваше, един фейдж с отворена паст се спусна на не повече от сто метра над „Хев-ит-ол“.

Беше само въпрос на време кога някой силно движещ се фейдж случайно или нарочно ще удари него или кораба. Трябваше да се махне от планетоида, иначе съвсем скоро нямаше да бъде от полза за никого.

Д’жмерлиа се чувстваше все по-недоволен от собствените си действия. Той беше дошъл на „Глистър“ с неясната идея да спаси Ребка, Ланг и Калик, а може би и Атвар Х’сиал и Луис Ненда. А сега не знаеше какво да прави. Липсваше му инициативата и решителността на Калик. Идеята да я последва във вътрешността на „Глистър“ определено не му харесваше. От друга страна не беше по-добре и да стои на повърхността, защото с всяка изминала минута там изглежда ставаше все по-опасно.

Д’жмерлиа седеше в каютата на „Глистър“ и се колебаеше. Вече му беше омръзнало самостоятелно да мисли. Мечтаеше да има господар, който да го напътства.

Нарежданията на господаря му бяха да остане на Дрейфъс-27. Това беше единственото нещо, което му беше заповядано да върши и той не го беше изпълнил. Д’жмерлиа не искаше да се върне на Дрейфъс-27. Там щеше да е твърде далеч от „Глистър“. Може би трябваше да предприеме някаква междинна стъпка. Би могъл да откара „Съмър Дриймбоут“ достатъчно далеч от „Глистър“, за да го спаси от фейджите и все пак достатъчно близо, за да може да наблюдава всичко, което става на повърхността на планетоида. Тогава ако Калик или някой от другите се появи, Д’жмерлиа би могъл за няколко минути да слезе с кораба долу и да го вземе.

Не беше добро решение, но беше разумен компромис. Той се поколеба още няколко минути, докато един фейдж със свистене мина покрай него толкова близо, че едва не го засмука.

„Съмър Дриймбоут“ беше на не повече от две минути бързо тичане. Д’жмерлиа затвори каютата на „Хев-ит-ол“ и се втурна към другия кораб.

Беше на по-малко от сто метра, когато фейджът изскочи изведнъж от повърхността на „Глистър“. Докато гледаше нагоре, той профуча с максимално ускорение в светещото празно пространство над главата му.

Бележки

[1] Последователно делене на две части. — Б.пр.