Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (11)

Глава единадесета

Изминаха осем месеца, откакто Патрик напусна Англия. В Ливърпул той вложи голяма сума пари за покупката на търговски кораб, на който щеше да натовари стоката. Надяваше се да я продаде и да получи отлична печалба. Когато пристигна в Лондон, Джулия бе родила първото си дете и бе решила, че скоро няма да ражда друго. Барбара не беше на себе си от радост и изгаряше от нетърпение да замине за Болтън с брат си. Памукът от плантацията „Багател“ скоро щеше да пристигне и Патрик бе загрижен за качеството на стоката.

Адвокатът му докладва, че има две нови оферти за покупка на тъкачницата „Фолкън“, но го посъветва да не я продава за толкова ниска цена. Патрик реши да разговаря с управителя на тъкачницата и да провери счетоводните книги. Извика управителя и надзирателите и поиска да му докладват най-подробно. Оказа се, че производството спада, че между работниците и управата непрекъснато възникват конфликти. Отначало всички бяха предпазливи, но накрая един от надзирателите се осмели и заговори открито:

— Щом никой от вас не иска да каже истината, аз ще я кажа! Напоследък имаме доста злополуки и фабриката се ползва с лошо име. Наричат я „Фабрика за инвалиди“.

Патрик напрегнато слушаше.

— Искате да кажете, че машините са остарели и опасни за хората?

Всички мълчаливо кимнаха. Патрик трябваше да си признае, че и той бе допуснал същите грешки, за които бе обвинявал баща си. Откакто преди две години бе станал собственик на фабриката; не бе отделил никакви пари за нови машини. А пренебрегването на грижите за персонала и за машините бе смъртен грях в индустрията. Трябваше час по-скоро да вземе някакви мерки.

 

 

Тази сутрин Кити не успя да закуси. Машинално обиколи становете, като ги включи един по един. Виеше й се свят, но напоследък това бе обичайно за нея. На лицето й бе застинало примирено изражение и тя се страхуваше, че никога няма да може да се махне от тази тъкачница. Всичко стана за миг. Мина покрай машината с лице към нея, а не гърбом, както изискваха правилата за безопасност. Големият кожен ремък захвана престилката й, вдигна я над пода и я понесе към въртящото се колело на стана. Момичето диво изпищя. Фактът, че памучната престилка бе протрита от пране, спаси живота й. Тънкият плат се скъса и тя падна в безсъзнание на пода. Алармената сирена зави и косите на Патрик настръхнаха от ужас. Той изскочи на бегом от кабинета и се втурна към предачното отделение. Проби си с лакти път сред насъбралите се работнички и се наведе над дребната фигурка, сгърчена на пода. Внезапно я позна.

— Господи! Та това е Кити!

Сякаш някой го удари в гърдите. Помещението бе толкова горещо и влажно, че той едва си поемаше дъх. Пот изби по челото му. Огледа разкъсаната памучна престилка и си представи памуковата плантация и Кити като една от черните робини. Нежно я вдигна и я отнесе в кабинета си.

— Веднага ще повикам лекар, мистър О’Райли. Оставете я да лежи — обади се надзирателят.

— Не, не. Аз ще я заведа у дома. Не искам да викате лекар. — Беше ужасен от восъчнобледото й лице. Бързо я отнесе в каретата, внимателно я положи на седалката и подпря главата й с копринената възглавничка.

Докато пътуваха, Кити на два пъти отвори очи, но мигновено ги затвори и отново изпадна в безсъзнание. Най-после пристигнаха и Патрик рязко отвори вратата.

— Барбара, мисис Томпсън, елата бързо! — извика той.

— Какво има? О, Патрик, нима си я открил! — възкликна сестра му.

— Тя е много зле. Мисис Томпсън, оправена ли е стаята на Джулия?

— Разбира се, сър. Къде открихте бедното агънце?

Младият мъж бе пребледнял, устните му бяха свити, а очите му бяха изпълнени с ужас.

— Открих я в тъкачницата. Стана злополука. Не знам колко зле е наранена. Стойте при нея, докато доведа лекар. Не искам да я оставям, но трябва спешно да й помогнем. Барбара, помогни ми да я сложа в леглото. Скоро ще се върна. Не я оставяй сама.

Той се върна след четвърт час заедно с лекаря.

— Помогнете ми да я съблека — каза лекарят, — за да мога да я прегледам.

— Не! Барбара, помогни на мисис Томпсън да я съблече. И, за бога, бъдете внимателни! — Той погледна извинително към лекаря: — Тя изпитва ужас от мъже…

— Наистина ли? — сухо попита лекарят. — Тогава ще ви помоля да напуснете стаята, докато приключа с прегледа.

Патрик неохотно излезе и тихо затвори вратата зад себе си, но остана в коридора изпълнен с безпокойство.

След двадесет минути вратата се отвори.

— Тя е жертва на производствена злополука във вашата тъкачница, нали? — попита лекарят.

— Откъде разбрахте?

— За бога, човече, та аз съм лекар в този квартал от десет години! Тя е толкова бледа и слаба, че прилича на затворничка.

— Много ли е наранена? — загрижено попита Патрик.

— Изпаднала е в шок. Има сътресение на мозъка, а рамото й е изкълчено. Освен това има доста наранявания и охлузвания, но което е още по-лошо, организмът й е много изтощен и тя няма никакви защитни сили. Системно е гладувала, а работата й е била прекалено тежка за нея. Въпреки това бързо ще се възстанови, ако известно време си почива и се храни добре. Тя още е в безсъзнание, но въпреки това ще ви помоля да я държите, докато намествам рамото й. Кажете на дамите да излязат за малко.

Патрик предпазливо повдигна Кити и здраво я прегърна. Докторът хвана ръката й.

— Ще я заболи доста, но няма друг изход — рязко изви ръката й, тя отвори очи и диво изкрещя.

— Патрик… — изумено промълви младото момиче — къде съм?

— Стана злополука в тъкачницата, любима, но докторът каза, че ще се оправиш. Сега се опитай да поспиш. Ние ще се грижим за теб.

— Ще направя превръзка около рамото й, а утре ще се отбия, за да проверя в какво състояние ще бъде на сутринта — рече лекарят и тръгна към вратата.

В този момент в стаята влезе Терънс, изплашен от вестта за злополуката със сестра му.

— Лекарят ме увери, че ще я излекува, Тери, но Кити се нуждае от много грижи, от силна храна и от почивка. Длъжен съм да се погрижа за всичко това. А ти… къде живееш сега? Защо, дявол да го вземе, Кити е постъпила в тъкачницата?

— Не си ли виждал онзи проклет надпис на оградите на останалите фабрики? За ирландци и кучета вход забранен! — горчиво попита момчето.

— Иди в къщата, в която живееш сега, прибери си нещата и още днес искам да се преместиш тук. Знам, че Кити няма да бъде спокойна, ако ти останеш в тъкачницата след тази злополука.

* * *

Благодарение на обилното хранене и на продължителния престой в леглото Кити успя да се подобри до неузнаваемост. Барбара бе на седмото небе от радост, защото най-после бе открила любимата си компаньонка. Гърдите на Патрик се изпълниха с облекчение — истинско щастие бе за него да наблюдава как Кити разцъфтяваше под нежните грижи на всички обитатели на голямата къща. Усещането за непростима вина постепенно се стопяваше. Този път бе твърдо решил да не насилва нещата. Ще я обгръща с грижи и внимание, бавно и полека. Все пак Патрик О’Райли беше длъжен да посвещава по-голяма част от времето на деловите си задължения и му оставаше само по половин час вечер да стои край леглото й. Тя привикна с посещенията му и сега ги очакваше с нетърпение, а за него нямаше по-голяма награда от радостта, която се изписваше на лицето й, щом прекрачеше прага на стаята й. Все пак младият мъж се стараеше винаги да запазва почтено разстояние между нея и себе си, като позволяваше само на погледа си да докосва лицето й. Всеки ден й изпращаше цветя, измисляше какви ли не изненади и подаръци, за да я накара да му обръща повече внимание. Но нито веднъж не си помисли да й предложи да се омъжи за него.

 

 

Един ден Патрик повика Тери в библиотеката.

— Искаш ли да те назнача за надзирател в тъкачницата? — предпазливо започна той.

— Мразя тази мрачна фабрика! Пък и кой ще изпълнява заповедите на един шестнадесетгодишен хлапак?

— Да, зная, че трябва да ходиш на училище. Искаш ли да уредим това?

— Да ходя на училище! Аз! Да не си полудял? Тази работа не е за мен.

— Храни куче да те лае! Проклет ирландски инат! Познавам един младеж, който пристигна от Ирландия и постъпи в британската армия само и само за да стане дезертьор! — извика Патрик.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях. Патрик примирено поклати глава.

— Знаеш, че обожавам конете — решително заяви Тери.

Патрик се облегна в креслото и се замисли.

— Смятам да кажа, че ти и Кити сте мои далечни роднини, наскоро дошли от Ирландия, затова не мога да те оставя да работиш в конюшнята. Виж какво ще направим, имам приятел в Донкастър, в Йоркшир, който притежава голяма конюшня за отглеждане на състезателни коне. Искаш ли да станеш треньор? Имам сериозни причини да се интересувам от расови коне. Но трябва да научиш всичко за конете! Когато се върнеш, възнамерявам да купя няколко расови коня за разплод.

Лицето на момчето светна от радост.

— Усмихваш се също като сестра си, когато получи това, което иска — засмя се Патрик.

Когато един ден се върна у дома, Патрик за пръв път завари Кити във всекидневната на долния етаж. Тя бе напълняла, а косата й бе възвърнала предишния си блясък и се стелеше на великолепни вълни по раменете й. По красивото й лице нямаше и следа от преживените страдания и лишения.

— Изглеждаш много добре, но ми се струва, че още не си укрепнала напълно.

— Сигурно си прав — стеснително призна Кити.

— Не е ли по-добре да си легнеш? — нежно попита той.

Тя се поколеба за миг, бузите й пламнаха и кимна в знак на съгласие.

— Тери, ела да заведеш сестра си в леглото. Мисля, че тази разходка й стига за днес. — Патрик прикри усмивката си щом видя разочарованието, изписано на лицето й.

 

 

След две седмици Кити започна редовно да излиза сутрин на езда с Барбара, а голямата къща отново се изпълни с весела глъчка, смях и шеги. Един следобед Патрик се върна по-рано от кантората и завари двете момичета изпоцапани, мокри и полуголи, захвърлили обувки и чорапи на брега на потока, който пресичаше задната част на просторния двор зад къщата.

— Цяло лято се мотаете наоколо, без да свършите нищо полезно, като циганки. Не мисля, че това е някакъв кой знае какъв грях, но все пак трябва да се помисли и за училището.

— О, Патрик, знаеш, че ненавиждам уроците! — протестира Барбара.

— Сега ти трябват по-други уроци. Трябва да се научиш да танцуваш, да пееш, да се справяш с всички онези неща, които се изискват от една девойка, за да бъде призната от обществото за благовъзпитана лейди. Искам да посветиш на тази задача само шест месеца. Толкова ли голяма ти се струва тази жертва? При това не те принуждавам да се разделяме, не искам да те изпращам в някой колеж за благородни девици.

Момичетата се спогледаха и кимнаха примирено.

— Е, щом толкова настояваш — въздъхна Барбара, — ще се запишем в онзи колеж, в който беше учила Джулия, но само ако ни обещаеш да ни вземеш със себе си при заминаването си за Лондон. Къде другаде може да срещнем млади мъже и да се насладим на светските забавления!

Кити бързо вдигна ръка, за да прикрие дяволитата си усмивка, когато видя как Патрик смръщи вежди при споменаването на идеята за срещи с млади мъже.

— Но само ако се държите довечера като добре възпитани млади дами. Защото съм поканил няколко доста важни особи на вечеря. Мистър Хейнсуърт, притежателят на една от най-старите английски текстилни компании, иска да се включа в най-новия му проект. Този въпрос е строго делови, но нали сте виждали разкошния замък на семейство Хейнсуърт край Роуз Бенк? За бога, при такива знатни гости за мен е изключително важно да не се провали вечерта.

Момичетата се затичаха по стълбите към горния етаж и трескаво се заеха да ровят из гардероба на Джулия. След минута широкото легло бе затрупано с дрехи и Кити лесно си избра какво да облече за тържествената вечеря — рокля от червено кадифе, с дълбоко деколте и пола с широки волани. Само трябваше малко да я стесни в талията, но това не я затрудни особено. По-мъчен се оказа подборът на тоалет на Барбара тя нищо не харесваше.

— Това розово е много детско, а бледосинята рокля е непоносимо скучна, нали? Нямаш представа какви надменни богаташи са тези Хейнсуърт. Не си спомням добре дали имаха син, или дъщеря, но няма значение. В никакъв случай не искам да изглеждам пред тях като ученичка, дошла у дома за коледната ваканция!

— Ами нека да преровим още веднъж гардероба на Джулия — предложи Кити.

Барбара най-после одобри една рокля от тафта в златистожълто. Хареса й как нежно шумоляха полите на роклята.

Момичетата бързо се споразумяха как да надхитрят Патрик — щяха да се появят в последния момент, когато всички гости са седнали около дългата маса и няма да има време да се преобличат, ако той не одобри дръзките им деколтета.

Когато най-после слязоха на долния етаж, Кити се убеди, че изглежда превъзходно — прочете искреното удивление в погледа на Патрик, който дълго не можеше да откъсне очи от нея. Яркочервените й устни, високите й гърди, стройните й рамене, всичко в нея възбуждаше мъжките му инстинкти, сякаш го подканваше да я грабне на ръце и да я понесе към притихналата спалня на горния етаж…

За нейна изненада Самуел Хейнсуърт удивително й напомняше за Джонатан О’Райли. Същите гъсти посивели вежди, същата набита фигура. Очевидно и той бе от класата на преуспелите търговци, започнали от дъното преди повече от тридесет години, които бяха разнесли славата на Ланкашир далеч зад морета и океани. Дори маниерите и говорът му й напомняха тези на покойния Джонатан.

Но синът им бе съвсем различен — слаб, рус, с лениво отпуснати клепачи, макар да се долавяше неприкрито похотливо желание, когато оглеждаше фигурата на Кити. Патрик никак не одобряваше разпределението на местата около масата, защото на Кити бе отреден стола до младия Кийт Хейнсуърт, но бе твърде късно да се намесва. Представи на гостите сестра си Барбара, а след това набързо спомена, че „това е братовчедка ми Катлийн“.

Обаче Патрик не успя да забрави за тревогите си дори и когато му представиха Грейс Хейнсуърт — безцветно създание, което той мислено веднага класифицира като „прекалено плоска и безинтересна“. Изчака задължителните начални фрази за времето и за приятната покана, след което се увлече в далеч по-интересния разговор с мистър Самуел Хейнсуърт, като не забравяше да следи с поглед какво ставаше около стола на Кити в другия край на дългата маса, отрупана с лакомства и бутилки. Кийт Хейнсуърт се бе навел над рамото й и разгорещено й шепнеше нещо. Отначало тя изглеждаше шокирана, после се изчерви, ала след това бързо се окопити и, дявол да я вземе, ето че сега се смееше заразително!

Патрик се опита отново да се съсредоточи, за да проследи думите на възрастния гост, но сега пък го разсея кикотенето на Барбара. Отново се обърна в нейната посока и видя как Кийт Хейнсуърт предпазливо пъхна ръка под покривката. В същия миг Кити грабна вилицата, скри я под покривката и така силно я заби в китката на Кийт Хейнсуърт, че от нея потече кръв. Младият джентълмен прехапа устни, но не издаде стон, а само побърза да закрие раната си със салфетката. Кити уплашено се огледа наоколо, но се успокои, щом видя, че никой не й обръща внимание. Патрик се извърна към Грейс Хейнсуърт и още веднъж го впечатли разликата във външността на богатата, но скучна Грейс и бедната, но очарователна Кити. Грейс бе облечена в семпла бяла рокля, а ореолът от златистите й коси й придаваше невинен вид. Стоеше смълчано и чинно на стола си, като образец на покорна бъдеща съпруга, способна само да ражда деца и да се грижи за дома си. Патрик си помисли, че тъкмо жена като нея би била прекрасна съпруга за всеки мъж. Макар че лицето й бе лишено от индивидуалност, все пак се долавяха признаци на миловидност и кротък характер. Нищо чудно въобще да не е видяла досадната сцена между Кити и младия Кийт Хейнсуърт, защото от лицето й не слизаше добродушното изражение, с което Патрик я бе запомнил от началото на вечерята.

— Ще пожелаят ли дамите да ни оставят за малко, за да поговорим за нашите делови проблеми? — откровено попита Самуел Хейнсуърт.

Патрик забеляза, че дамите си размениха погледи, изпълнени с негодувание, ала въпреки това смирено се надигнаха. Грейс първа тръгна към салона.

Кийт стана от стола си и възпитано заяви:

— Позволете ми аз да забавлявам дамите, докато вие разговаряте за вашите сделки.

Патрик мислено изруга. Не искаше да я остави в компанията на Кийт Хейнсуърт, затова се приближи до младежа, стисна го здраво за рамото и сърдито процеди:

— Остани на стола си. Нали искаш да научиш всичко за онова пристанище, за което ще разговаряме с баща ти.

— Добре, Патрик, и без това исках да те попитам за мнението ти за обновяване на оборудването в тъкачниците. Много бих искал да видя тъкачен цех с напълно променена схема на разположение на машините — подредени в стройни редици, с широки пътеки между тях и ленти за подаване на материала, а становете да са според последните постижения на индустрията. Представяш ли цех, в който да работят хиляда работнички?

— Хм, идеята ти е завладяваща, но все пак трябва да се обмисли сериозно. Пък и ще струва доста скъпичко…

— Е, да, разбира се, това не е лъжица за моята уста. Нуждая се от заможни и предприемчиви партньори.

— В моите тъкачници персоналът никога не надминава стотина души. Къде мислиш да настаниш толкова много тъкачки?

— Ще се наложи да се построи едно или няколко общежития, нещо подобно на малко селище или фабричен квартал, при това недалеч от тъкачницата, за да не се губи време за пътуване. Ще помисля и за магазини, за училище за новопостъпили и така нататък.

— Виждам, че сериозно си се заел с този проект. Но забравяш ли, че ще е необходима огромна площ?

— Да, но за щастие точно това е един от проблемите, за които вече съм намерил решение. Нашата фамилия притежава внушителни парцели около „Роуз Бенк“ и половината от „Бероу Бридж“.

— А на кого, освен на мен, си споменавал за тези планове?

— Ами… мисля да поговоря и с Гарднър.

— Добър избор. А какво ще кажеш за Безли? — предложи Патрик.

— О, да, разбира се! Как не съм се сетил по-рано! Да, знаех си, че ще имам голяма полза от разговора си с теб.

— Тогава ти предлагам да се съберем след няколко дни, за да обмислим плановете по-обстойно и да публикуваме една статия с идеята ти в най-общ вид в „Илюстрейтид Лондон Нюз“. Може би ще успеем да заинтересуваме дори някой от депутатите в Камарата на общините. Знаеш, че доста от тези джентълмени са склонни да си дават вид, че подкрепят всяко начинание, което ще облекчи положението на жените в тъкачниците. Ето че им даваме възможност да докажат пред обществото колко са благородни и отзивчиви.

— Излиза, че за всяка работа трябва да се ходи до Лондон.

— Нямам никакви проблеми в столицата. Само кажи кога искаш да прескочим до Лондон.

— Все пак нека да изчакаме. Бих искал да се уверя, че тези планове наистина са осъществими. Ще оставя идеята да поотлежи и след това ще ти се обадя.

След като гостите си тръгнаха, Патрик сърдито заговори:

— Не очаквах от вас, момичета, да се държите така невъзпитано по време на вечерята. Струва ми се, че няма да ви се отрази зле, ако и двете прекарате половин година в колежа. Ако имахте поне малко разум, щяхте да вземете пример от Грейс Хейнсуърт.

— От тази безцветна кокошка! — изфуча Барбара.

— При това грозна! — намеси се Кити и в тона й се прокрадна издайническа нотка на ревност.

— Всъщност вие двете изглеждате като безсрамни уличници в сравнение с нея! — сопнато отвърна Патрик, тръшна вратата и ги остави със зяпнали уста.