Патриша Уин
Опасната Ани (7)

7

Още щом се показа на палубата и подуши въздуха, Джеймс усети назряващото напрежение.

Забеляза го в моряците, които го гледаха с присвити очи. Усети протеста им в небрежния начин, по който вършеха работата си. Долови негодуванието им в измърморените под нос думи. Отпуснатата стойка и грубите жестове потвърдиха най-страшните му опасения.

Нямаше да е далеч мигът, в който най-коварните от моряците му щяха да се вдигнат на бунт.

Дисциплината на борда беше деликатна и важна задача. Екипажът очакваше от капитана да наложи подчинение. Ако по някаква причина изгубеха уважението си към него, моряците бързо намираха как да го свалят. Първият знак щеше да бъде гюллето, изтърколено на пътя на офицерите му.

Джеймс знаеше много добре какво бе разгневило хората му. Трябваше да стори нещо. Повика мистър Шърли.

— Съберете хората — нареди той. — Искам да им кажа нещо.

Мистър Шърли отдаде чест и викна на помощниците си.

— Всички на главната палуба. Живо!

Десетки боси крака зашляпаха по стълбите. Въжетата заскърцаха под нозете на моряците, които тръгнаха да слизат от мачтите. От всички люкове се носеха гласове. Суматохата помогна на Джеймс да преодолее моментното си колебание.

По своя инициатива мистър Шърли нареди на помощник-боцмана да изведе Никос от трюма. Щом го изкараха от мрачното влажно подземие, гъркът премигна объркано на светлината. Сигурно се зарадва да види въже в ръката на помощник-боцмана, защото при нарушение потърпевшият бе принуден сам да изплете камшика за наказанието.

Ани успя да се подреди в първия ред на множеството. Джеймс направи знак на помощник-боцмана да се „погрижи за момчето“. Забеляза, че екипажът реагира с доволство на заповедта му и се опита да не обръща внимание на страха в очите на Ани.

Нетърпеливи да видят възмездието, което несправедливо бе забавено, мъжете бързо се подредиха. Старшина кормчията наду свирката. Джеймс стана и изгледа мрачно екипажа си.

— Днес мислех да ви събера да празнуваме. Ала промених решението си, защото дисциплината на борда беше нарушена. Едва предотвратихме въоръжен сблъсък между тези двама моряци. — Джеймс махна с глава към Никос и Ани, за да покаже на хората презрението си.

Като чу за тържеството, екипажът се развълнува. За моряците това означаваше само едно: повече грог. Всеки на кораба живееше ден за ден с едничката мисъл за рома. Ала капитанът го раздаваше на строго разпределени порции. Победните битки бяха една от малкото причини да се раздаде допълнителна дажба. За щастие обаче Джеймс беше измислил нов повод.

Замълча строго, за да даде време на моряците да осъзнаят какво им костваше боят. Ала вътрешно се радваше на разочарованите им физиономии. Всички посърнаха при вестта, че са се разминали с почерпката и сега хвърляха злобни погледи към двамата виновници. В очите им се четеше обещание за мъст.

Междувременно Ани стоически чакаше с вирната брадичка до Никос. Заплахата за наказание трябваше да ги обедини. Когато Джеймс реши, че възмущението на всички е стигнало връхна точка, смени тона.

— След внимателно обсъждане, стигнах до извода, че тези двамата са виновни за случая. Следователно няма нужда да отнемам забавлението на останалите. Това, което ще кажа сега, няма да ви изненада. Но се надявам, че всички вие ще вдигнете наздравица по повод предстоящата ми женитба за лейди Оливия, дъщеря на многоуважавания лорд Фиг.

Мисълта за повече грог вдигна духа на моряците. Начело с мистър Шърли екипажът се развика с всички сили.

Джеймс остави хората да се нарадват на воля. Един неразумен поглед към Ани обаче установи, че тя е стъписана. Новината, изглежда, я бе изненадала и дори бе увеличила страха й.

Мъжете най-сетне се укротиха, защото усетиха, че буретата няма да бъдат извадени преди края на събранието. Джеймс се възползва от случая и строго им напомни какви последствия чакат всеки, който предизвика бой на палубата. Накара ги да сведат глави, да поискат прошка и да се молят господ да им дава сили да не изпускат гнева си.

Накрая Джеймс се обърна към двамата виновници и продължи:

— Не беше пролята кръв, но въпреки това аз няма да търпя подобни инциденти на кораба. Предвид тържеството реших да намаля наказанието на тези двама моряци. Те няма да получат допълнителна дажба ром и всеки ще бъде наказан да работи извънредно.

Джеймс тръгна да си върви, като поръча на мистър Шърли:

— Мистър Шърли, кажете на помощник-боцмана да освободи двамата наказани. Искам да излъскат палубата до блясък. Сетне Никос може да се върне към обичайните си задължения. Тъй като е предизвикал боя, Джем ще се яви при мен за допълнителни уроци. Можете да разпуснете останалите.

— Слушам, капитане! — Мистър Шърли енергично отдаде чест, с което издаде колко е доволен от разрешението на този ужасен проблем. Несъмнено бе усетил, че Джеймс не желае да наказва с камшик момчето. Но щом то щеше да получи същото наказание като гърка — даже по-лошо с тези допълнителни уроци, — чувството му за справедливост бе задоволено.

Джеймс напусна с бързи крачки ветровитата палуба. Чу зад гърба си стъпките на разотиващите се мъже. Бе забелязал, че Никос и Ани въздъхнаха с облекчение, макар че гъркът веднага посърна, задето няма да получи грог. Щеше да се ядосва за това, но пък трябваше да е благодарен, че се отърва от камшика.

На Ани пък щеше да й се отрази добре да поработи малко. Така дори можеше да се окаже, че й бе спасил живота. Като я видят наказана, мъжете може би щяха да й съчувстват.

А най-голямата му надежда бе малката хулиганка да се научи най-сетне да си държи езика зад зъбите.

 

 

На следващия ден, щом приключи с миенето на палубата, Ани се яви пред Джеймс. Гърбът й се схвана от работата, но други последствия нямаше. Седмици наред се бе мотала, без да прави нищо, и това й се струваше далеч по-лошо. Бе благодарна на Джеймс за решението му, защото така си върна благоволението на другите. Във всеки случай той бе доказал, че е достоен за капитанската титла.

А докато търкаше палубата, Ани бе имала време да размисли над всичко казано от Джеймс.

Според него гърдите й бяха хубави — толкова хубави, че мъжете щели да искат да ги пипнат.

Отначало не му повярва. Не виждаше защо трябва да вярва на такова странно твърдение, но той много се ядоса на презрението й. Затова бързо разбра истината.

Джеймс също искаше да ги пипне. И по някаква тайнствена причина това особено го смущаваше.

Всяко негово докосване й доставяше удоволствие. Дали и той не изпитваше същото?

Макар че бе обещал да отговоря на въпросите й, Ани реши да запази този за себе си. Твърде много й харесваше да прави такива открития и не искаше бързо да стига до цялата истина. Каза си, че не е лошо да даде още една възможност на бъдещето си като жена.

Уроците й напредваха. Веднъж Джеймс й обясни, че трябва да работи над походката си. Накара я да прекоси каютата му няколко пъти, за да й покаже какво не е наред, но тя все не можеше да разбере. Колкото и да се стараеше, само го ядосваше повече.

— Няма значение — въздъхна накрая Джеймс и хвърли перуката си на един стол. — Нека да ти покажа какво искам от теб.

Ани се опита да му направи място, но единственият начин беше да се свие зад бюрото му. Джеймс мина от другата страна.

— Сега гледай. — Той спря и се замисли. Сетне много съсредоточено направи три малки притеснени крачки от едната стена до другата. Едната му ръка беше кой знае защо изпъната напред, а главата му почти опираше в тавана.

Ани се задави от смях. Така прихна, че едва не падна в стола му.

Джеймс й рече със смразяващ глас:

— Само се опитвах да ти покажа. За бога, Ани, бъди сериозна!

— Извинявай, капитане. — Ани сложи ръка на устата си. Знаеше, че никой мъж не обича да му се смеят, макар че това никога не я бе спирало да се подиграва на пиратите. Ала сега нямаше желание да се присмива на капитана, нито пък да се бие с другите. — Защо дамите вървят така?

— Няма значение защо. Но — Джеймс се почеса по главата, чудейки се какво да й отвърне, — трябва да го правят естествено.

— Е, на мен въобще не ми е естествено.

— Ани…

— Съжалявам, Джеймс. Искаш ли да опитам?

Той кимна. Ани стана да си сменят местата. Когато се разминаваха, ръката му я докосна в основата на гръбнака. Сякаш я прониза светкавица. Ани застина.

— А-а… — Джеймс се прокашля, — продължавай, моряко… Ани.

Ани неохотно се дръпна от него. Съсредоточи се над задачата си и се опита да наподоби походката му.

— Не, прекалено много подскачаш. Опитай се да вървиш с равна стъпка.

Ани изпъна колене и прекоси каютата, без да ги вдига високо.

— Изправи гръб. Върви по-бавно.

Тя направи още една обиколка, като движеше вдървено крака.

Джеймс изруга и избърса лицето си.

— Старая се, капитане! Не приличам ли на теб?

— Може би приличаш, но още не е както трябва. — Джеймс отпусна глава на ръката си. Замисли се и накрая вдигна поглед.

— Книги — обяви той и посегна към скрина си.

— Ще четем ли? — Ани го гледаше как рови във вещите си.

Джеймс се обърна с куп книги в ръце:

— Ти можеш ли да четеш?

— Малко — призна Ани, несигурна как ще го приеме той. — Мистър Бони ме научи преди време.

— Мили боже — тихо каза Джеймс и така се вторачи в нея, сякаш й бяха пораснали рибешки перки. — И защо ли е пропуснал да ми спомене това?

Ани го изгледа притеснено:

— Ами сигурно е забравил. Той имаше само три книги, а ние четяхме само от едната. Беше много отдавна.

— Сигурно е било библията?

— Да. И ти ли я имаш?

— Нея и много други. Но, Ани — гласът му затрепери от вълнение, — имаш ли представа колко малко моряци могат да четат?

— Имам. — Виновното й изражение изчезна, щом видя възхищението му. — Повечето пирати не можеха. Даже и капитан Шарки. Мистър Бони ми каза да не се издавам пред никого.

— Е, радвам се, че каза на мен.

Ани не посмя да го погледне в очите. Учудването в погледа му я вълнуваше повече от нужното. А бе предизвикала тази реакция само защото умееше да чете.

— Тогава ще четем ли? — попита тя след кратко мълчание.

— Сега не. Някой друг ден. — Джеймс се извърна към бюрото си.

Ани се възхити как плещите му изпълват сакото. Под тъмносинята материя се очертаваха мускулите му. Зачуди се какво ли ще изпита да го докосне там.

Капитанът извади два тежки тома.

— Ще ги сложиш на главата си, и така ще ходиш.

— Защо? Какво ще помогне това?

— Ще видиш. Трябва да се опиташ да балансираш с тях.

Ани взе книгите и ги сложи на главата си. Отне й известно време, но накрая ги задържа да не падат.

— А сега върви.

Тя направи крачка напред. С всяка стъпка томовете заплашваха да паднат. Чак сега разбра какво имаше предвид капитанът, като й каза да не подскача.

Щом направи няколко обиколки из каютата, тя попита:

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Но има нещо…

Ани вдигна глава, и книгите паднаха. Хвана ги във въздуха, но капитанът се беше замислил за нещо друго. Гледаше бедрата й и се мръщеше.

— Какво има?

Той я погледна и се смути.

— Какво? — настоя Ани.

— Аз… нищо. Опитвах се да си те представя в рокля. Заради походката. Да разбера дали ходиш, както трябва. Но не беше възпитано от моя страна.

— О! — Ани не можа да схване защо нещо толкова просто не е възпитано, но се въздържа да попита. Понякога смущението на капитана се предаваше и на нея.

— Е, ходя ли както трябва?

— Мисля, че почти успя. Но, Ани, жените ходят по особен начин, правят няколко неща едновременно. Плъзгат се, сякаш изобщо не правят крачки. Но и се полюшват. Не мога да ти го обясня, а не желая да ти показвам.

— Защо?

Джеймс се усмихна и я погледна многозначително.

— Защото ще ми се смееш.

— Няма, обещавам. — Ани беше готова да обещае всичко само да го види пак как ходи като жена.

— Лъжеш. — Усмивката на Джеймс изчезна. Погледна я за миг, стана и заобиколи бюрото си. Сърцето й странно запърха в гърдите.

— Сложи пак книгите на главата си — каза той. Тя изпълни нареждането му. — Сега се обърни с гръб към мен.

Ани се подчини. Гореща вълна се разля по гърба й, сякаш той я стопляше като огън.

— Направи една крачка.

Тя пристъпи. Усети, че той я последва. В следващия миг я хвана за кръста и тя затаи дъх.

— Само ще ти покажа как се прави според мен — обясни й той. — Внимаваш ли?

— О, да, сър. — Как внимаваше!

— Добре. На следващата стъпка се залюлей така, а после на другата страна.

Ани почувства как ръцете му я побутват леко надясно. Насочваха я нежно като вълна, която я поема в прегръдката си. Тя се подчини на движението му и залюля бедра.

Внимавайки да не изпусне книгите, Ани се плъзна напред с полюшваща се походка. Като стигнаха стената, спря в очакване той да й каже да повтори упражнението. Ала Джеймс продължи:

— Направи още една стъпка, Ани.

Очевидно той гледаше другаде, защото тя се бе опряла в стената и нямаше накъде да върви.

— Но, капитане…

— Направи още една стъпка. — Когато тя спря, той отпусна ръцете си отпред върху хълбоците й. Гласът му внезапно пресипна.

— Но, Джеймс, стената!

— Стена? — Той мигновено я пусна. — Господи! Стената. — После Джеймс направи най-странното нещо на света. Нежно я хвана за кръста и я придърпа назад, докато телата им не се прилепиха като лъжици. Заоблените й задни части се притиснаха в бедрата му. Топлината на тялото му се преливаше в нея.

Искаше й се да си остане в тази поза. Така се чувстваше необичайно сигурна. Въпреки това спокойствие сърцето й препускаше, а дробовете й се задъхваха.

Като че ли на капитана също му се искаше да не се разделят. Не даваше никакъв признак, че ще я пусне. Накрая по тялото й премина тръпка и нещо я стегна за гърлото. Джеймс въздъхна.

— Ани… тези уроци…

— Какво има, капитане? Нали го направих както трябва? — Ани се завъртя и се озова на сантиметър от лицето му. Гърдите им се допряха.

— Добре се справи, Ани. — Погледът му беше прикован в отсрещната стена, сякаш не смееше да го отмести. — Проблемът не е в теб.

Нещо го измъчваше, позна Ани по стиснатите му устни. Ала нямаше представа какво е то.

— Не се ли чувстваш добре? Да ти помогна с нещо, капитане?

Той рязко се дръпна и изстена.

— Не. Няма нужда, Ани. Справи се чудесно за днес. По-добре да приключим с това. Ще продължим утре.

Джеймс се обърна и с колебливи крачки тръгна към бюрото си. Ани имаше чувството, че е измамила очакванията му. Не искаше да разочарова капитана, защото пак щеше да й прекрати уроците, а това й се струваше непоносимо.

— Но ти ми обясни много добре, Джеймс. Виж. — Ани се завъртя към вратата. — Мисля, че вече мога да ходя досущ като дама. Ще се упражнявам още малко и утре ще ти покажа! — Тя тръгна, полюшвайки бедра.

Надяваше се, че походката й му дава кураж да продължат с уроците. Ала беше готова да се закълне, че го чу да въздиша, преди да затвори вратата.

 

 

Джеймс се зарече, че на следващия урок няма да допуска никакви коварни ситуации като днешната с походката. Голямата му грешка беше, че я докосна.

Бе направил всичко възможно да й покаже, без да се допира до нея. Ала това се оказа невъзможно. Успокои се, че прави необходимото. Сега тя поне знаеше как да ходи като жена, ако не и твърде добре. Как полюшваше бедра на излизане… Джеймс имаше чувството, че няма да мигне тази нощ.

Притесняваше го фактът, че тя може да чете. С такова умение можеше да води по-добър живот, отколкото той си представяше. Започна да се чуди дали не трябва да я научи как да се държи в по-изискано общество. Реши, че ще е безопасно да й покаже обноски за хранене. Масата щеше да ги държи на сигурно разстояние един от друг и да го пази от изкушение.

Нареди на Кребс да му донесе два подноса в стаята, като обясни, че единият е за мистър Бони. После повика Ани и й каза, че ще я научи да яде възпитано.

— Ще ме учиш да ям? — учуди се Ани.

— Мислех, че знаеш да ядеш. — Закачливата му забележка я накара да се усмихне.

— Е, не знам как го правят дамите — подигравателно му отвърна тя.

— Правилно, затова сядай тук, ако обичаш.

Ани се тръшна на стола.

— А, не така. Стани и седни бавно с… с прибрани крака.

Капитанът хвана облегалката, сякаш столът можеше да падне. Ани изпълни нареждането му и той каза:

— Добре. Сега ще преместя стола към масата и ти трябва леко да се надигнеш.

Ани вирна дупе. Зад гърба й се чу задавено кашляне.

— Така ли, Джеймс?

— Долу-горе. Да предположим, че като си с рокля, това няма да се забелязва.

Джеймс заобиколи масата и седна срещу нея с въздишка, като че ли току-що се бе разминал със смъртна опасност.

— А сега вземи кърпата. — Той й показа как да си я сложи в скута и Ани последва указанията му.

— Така, добре.

Ани понечи да хване ножа, но Джеймс я спря.

— Според случая някой може да ти подаде блюдата с храната или да ти сипе в чинията. Ако ти си домакиня, също можеш да направиш това за гостите си. Защо не ме оставиш да ти сервирам?

— Много добре. — Ани се постара да се държи възможно най-прилично. След като Джеймс й държеше стола да не падне, тя можеше поне да говори възпитано.

Вече й беше далеч по-лесно да говори правилно. Цял живот беше слушала такава реч от мистър Бони. Капитанът говореше малко различно, но Ани вече знаеше, че това е само въпрос на предпочитание. Двамата използваха едни и същи интонации, подреждаха думите еднакво. Затова напоследък на нея не й се налагаше да мисли предварително какво да каже.

Джеймс й сипа щедра порция задушено месо и зеленчуци. Ани умираше от глад.

— Сега ще ядем ли?

— Не, още не. Хората се хранят в изискана компания, за да се насладят на присъствието на гостите си.

— А ти наслаждаваш ли ми се?

Джеймс се изкикоти:

— Сигурен съм, че да.

— И аз ти се наслаждавам на теб. — Ани го погледна. Той като че ли се бе облякъл още по-добре, ако това изобщо бе възможно. Разбира се, беше избръснат. Сакото му изглеждаше току-що изчеткано и изгладено. Копринената му връзка беше вързана на спретнат възел. Ризата, панталоните и чорапите бяха ослепително бели. Макар че вече не се дивеше на хубавите му дрехи, чисти и изгладени, на Ани все още й доставяше удоволствие да го гледа такъв красив и докаран.

Ала й стана неудобно от това, че самата тя е облечена като Джем. Продължи наблюдението си мълчаливо. Джеймс отклони поглед.

— Е, тогава можем да започнем. — Той отряза късче месо, набоде го на вилица и го поднесе към устата си. — Трябва да държиш вилицата с лявата…

— Джеймс — прекъсна го Ани, — струва ми се, че трябва пак да се изкъпя.

Джеймс се задави.

Така се разкашля, че Ани скочи, заобиколи масата и го потупа по гърба. Той я отблъсна и кашляйки, й посочи стола.

— Нищо ми няма — рече, той, като вдигна ръце, за да я задържи настрана. Кашлицата му най-после премина, но лицето му остана зачервено. — Значи искаш да се изкъпеш?

Ани кимна.

— Струва ми се, че имам нужда.

— Не съм забелязал. Но, Ани… просто не зная.

— Ама трябва да се изкъпя. Ти нали искаше да мириша хубаво?

— Ани, дамите не обсъждат как миришат.

— Ти каза, че разнасям смрад.

— Но тогава не знаех! Ани — не.

— Мога пак да се заключа в кухнята.

— Не.

— Защо не?

— Заради мъжете. Някой може да те види.

— Предния път никой не ме видя.

Той я изгледа ядосано:

— Аз те видях.

— Не беше същото. Освен това сега няма да влизаш, нали?

Джеймс извърна очи.

— Не, разбира се. — Той заби поглед в чинията си. — Нали щяхме да се храним, Ани? Не си ли гладна?

— О, да. Умирам от глад. — Тя хвана ножа и си отряза парче месо, както той й бе показал.

— И внимавай да дъвчеш със затворена уста.

— Да, сър Джеймс.

Стори й се, че той не може да си глътне хапката. Гледаше я толкова упорито, че Ани се притесни и започна да дъвче по-бавно. Очите му неотклонно следяха устните й.

— А къпането?

Той се стресна и отмести поглед.

— Нека да помисля.

Ани замълча, за да го остави на спокойствие. Накрая Джеймс се прокашля и рече:

— Можем да направим същото като с вечерята. Ще поръчам да ми приготвят ваната, а ти ще се изкъпеш преди мен.

— Ще ти използвам водата за къпане? Ами ти?

Той избърса уста.

— Аз мога да се изкъпя след теб. Ще си поделим водата.

— Нямаш нищо против?

— Ще се постарая да не мисля за това.

— Моля, Джеймс?

— Исках да кажа, че няма да обръщам внимание. Ти също.

— Щом казваш, Джеймс. Благодаря.

Той й посочи храната с върха на ножа.

— А сега можем ли да вечеряме?

— О, да. — След като изясниха въпроса с къпането, Ани с апетит нападна чинията си.

Наблюдаваше как Джеймс държи ножа и използва вилицата, за да си вземе храната, вместо да го прави с ръце. Опита същото и откри, че не е трудно. Не след дълго ползваше приборите, без да се замисли, а капитанът я гледаше с одобрение.

Забеляза, че Джеймс яде бавно и се опита да го имитира. През две-три хапки той й задаваше въпрос и тя му отвръщаше. Започна с времето, но това не беше необичайно за моряк. Ани му разказа, че вълнението се увеличава. Щом заговори за това, очите й светнаха.

— Обзалагам се, че „Флаинг Суон“ ще е страшна гледка, като почне бурята.

Капитанът се усмихна с ъгълчето на устата си.

— Искаш да видиш кораба ми в бурно море? Защо?

Тя се изчерви, смутена от интереса му.

— Ами просто обичам бури. Освен това твоят кораб е много съблазнителен.

— И става все по-съблазнителен — измърмори Джеймс под нос.

— Какво рече, капитане?

— Нищо — сухо отвърна той. — Значи ти харесва моят кораб? Одобряваш ли го?

— О, да, много е красив. — Ани видя, че той се зарадва на похвалата като всеки капитан.

— И не се страхуваш от бури? — Той я погледна предизвикателно.

Ани понечи да изсумти презрително, но се сети за новонаучените думи.

— Глупости! — възкликна тя, имитирайки капитана в най-високомерното му настроение.

Той се засмя.

— Добре казано. И какво толкова харесваш в бурите?

Ани се замисли.

— Харесва ми как корабът се издига под краката ми, сякаш целият свят се преобръща. Обичам как бучи и не се чува какво крещят другите. Освен това небето и морето се сливат в едно.

Очите на капитана светеха в сумрачната каюта. Гледаше я толкова настойчиво, че по вените й се разля топлина.

— И аз винаги се чувствам по същия начин — каза той. — Макар че никога не съм можел да го изразя така красиво.

Джеймс се прокашля:

— А какво мислиш за морските чудовища? Всеки моряк вярва в съществуването им.

Тя се наведе към него и сниши глас:

— Ще ти издам една тайна, капитане. Повечето моряци са много суеверни.

— Сериозно? — Устните му потрепнаха. — А ти откъде знаеш?

— Мистър Бони ми каза.

Джеймс я изгледа.

— Мистър Бони те е научил на много неща, Ани, и трябва да му бъдеш благодарна за това.

— Да, сър, знам. — В гърлото й заседна буца. — Няма да забравя.

— Добро момиче. — Джеймс посегна към халбата с бира, без да откъсва очи от нея.

Смутена, Ани се зачуди какво да каже, за да отклони мислите си от мистър Бони.

— Капитане, ако си поръчаш вана, не трябва ли да седиш тук, докато аз се къпя?

Джеймс се сепна и разля бирата си върху нея. Пак се задави от кашлица и скочи на крака.

Уплашена, Ани също скочи. Избърса лицето и дрехите си с кърпата.

Капитанът се опита да й помогне да се изсуши. Пресегна се през масата и изтри лицето и скута й със своята кърпа. Сетне премести ръце на гърлото й.

Обви шията й с пръсти и леко разтърси главата й.

— Ани, ще ме умориш.

— Какво казах, капитане?

— Няма значение.