Патриша Уин
Опасната Ани (2)

2

Ани не можеше да повярва на късмета си. Както вървеше по централната палуба я обзе такава радост, че скочи и се залюля на едно провесено въже.

Ето че нямаше да я изпратят да гние в затвора с другите пирати. Щеше да остане свободна на борда на „Флаинг Суон“ под трите му високи мачти и платната, които сякаш опираха облаците. Океанският бриз изпълни ноздрите й с богатия си, солен аромат и тя вдъхна с пълни гърди.

Щеше да стане стюард на капитанската каюта, а мистър Бони щеше да бъде в безопасност.

Макар че още й бе мъчно за „Мери Лори“ и екипажа му — особено за капитан Шарки — Ани открай време предчувстваше, че съдбата ще я отведе на друг кораб. Твърде много пирати бяха идвали и заминавали пред очите й. Знаеше, че един ден ще дойде и нейният ред. Със страх бе очаквала мига, в който Шарки ще побеснее и в пристъп на ярост ще я изрита, както бе правил с много други от хората си.

На косъм се разминаха с участта на останалите пирати. Тя бе толкова ужасна, че двамата с мистър Бони трябваше да бъдат благодарни. Дори не бе мечтала да вземе мистър Бони със себе си, макар че не можеше да си представи как би могла да живее без него.

Ала точно когато най-малко очакваше, намери подслон за себе си и за него. Поне за известно време щеше да диша по-спокойно. Винаги щеше да бъде принудена да се подчинява на някой капитан, освен ако един ден сама не станеше такава. Достатъчно бе само да се издигне до първи помощник, и щеше да може да защитава мистър Бони. Нищо друго не я плашеше така, както мисълта, че може да го изгуби.

Всичките й страхове изчезнаха. С леко сърце тя последва мистър Шърли към спалните помещения на екипажа. Те бяха обградени от оръдията на кораба. Там той й намери хамак и й показа къде да го окачи. После я заведе в кухнята.

Там двамата с готвача — здравеняк с дървен крак — се засуетиха около някаква огромна каца и сякаш забравиха за присъствието й. Ани предположи, че се канят да накиснат осолено говеждо за идния ден, защото напълниха съда със скъпоценна дъждовна вода от варела. Изглежда, нямаха нужда от нейната помощ, и тя скоро се разсея.

Капитанът — казваше се Ейвъри — й се стори още по-страховит отблизо. Лицето му беше сурово и непроницаемо. Снажното му тяло едва се побираше в огромния дървен стол. Мускулите му изпъваха тясната униформа, а каква издутина се забелязваше на слабините му. Ани можеше да го сравни по великолепие само с кораб, гордо опънал платна на вятъра. Кърпата на загорелия му врат беше обшита в коприна — лукс, който бе виждала само у мистър Бони. Капитанът носеше и елегантна перука от истинска човешка коса, привързана с черна копринена лента.

Когато я довлякоха в каютата му и той се изправи пред нея в целия си блясък, Ани изпита необичайно смущение. Веднага зарови пръсти в рошавата си плитка. После капитанът се отврати от миризмата й и тя едва не избяга. Хората около нея рядко посягаха към сапуна, с изключение на мистър Бони и капитан Шарки. Но дори мистър Бони не носеше такава хубава перука като неговата. Зачуди се каква ли е косата на капитан Ейвъри. По време на атаката той беше гологлав. Доколкото забеляза, бе късо подстриган и кестеняв.

Много й се искаше да зърне истинската коса на този капитан и ако може, да разгледа тялото му. Не се съмняваше, че гърдите и раменете му ще се окажат силни като котва. Гладката му стегната кожа сигурно беше бяла като бричовете, които покриваха мощните му бедра. В тези прилепнали панталони членът му изглеждаше огромен.

Ани бе виждала не един гол мъж през живота си. Сега й стана любопитно къде ли ще се класира капитан Ейвъри.

Все пак щеше да има проблем с принудителната баня. Трябваше да измисли как да се отърве от нея. Ала нямаше представа как ще успее да се преоблече на този кораб.

Можеше да се къпе в морето с дрехите. Умееше да плува по-добре от всеки мъж. Но дори да се потопеше във водата, пак трябваше да намери къде да пристегне гърдите си и да свали прокъсаните си панталони. Мистър Бони щеше да й помогне да намери някое тайно място. Щом той беше на борда, тя нямаше от какво да се страхува.

— Хайде, момче — повика я мистър Шърли, — време е да сваляш тези дрипи.

Ани се стресна и видя, че мистър Шърли и готвачът я гледат многозначително, скръстили ръце на гърдите си.

— Събличай се, както майка те е родила, и скачай в коритото. Тъй заповяда капитанът.

Ани огледа сериозните им физиономии, после премести поглед към пълната каца и пребледня. Как щеше да се изкъпе гола?

— Не, сър. На мен и морето ми стига.

Тя направи крачка назад към коридора, но мистър Шърли и готвачът се втурнаха след нея и бързо й препречиха пътя към бягството.

— Рекох, че капитанът тъй заповяда. А сега влизай в кацата.

Ани усети предупреждението в гласа му. Тонът му казваше: „Изпълнявай, ако не искаш да отнесеш един здрав пердах.“ Само че тя не можеше да се съблече гола. В никакъв случай. Не и след като Шарки й каза онова!

Мистър Шърли се хвърли към нея и готвачът я хвана. Ани пъхна ръка в панталоните си.

 

 

— Капитане, елате бързо!

Джеймс скочи от стола си. Навън бе избухнала някаква разправия: чуваха се ядосани гласове, викове и проклятия, дори един приглушен трясък. Имаше доверие способността на мистър Шърли и другите офицери да укротят екипажа. Ала сега съжали, че им бе позволил да раздадат рома на моряците. Явно още бяха превъзбудени от битката и алкохолът съвсем ги разбуни.

— Кой глупак го направи? — попита той Кребс, когато излезе на палубата. — Хари Сайкс или Търпин Браун?

— Един от новите, сър.

— По дяволите! Трябваше да се досетя. — Джеймс тръгна към спалните на моряците, откъдето идваха виковете. — Струва ми се, че предупредих мистър Шърли да не ги изпуска от очи.

Кребс забърза след него с късите си крака.

— Ама те са под контрол, капитане. Заключени са долу в трюма!

Джеймс го погледна през рамо, без да забавя крачка.

— Какви ги говорите, мистър Кребс? Казахте, че е един от новите, а сега ми твърдите, че били заключени?

— Да, капитане, но…

Кребс не успя да довърши. Щом излязоха пред кухнята, цялата грозна картина се разкри пред очите им.

Притиснал окървавена кърпа на рамото си, мистър Шърли се пържеше за една греда и крещеше заповеди на хората си. Готвачът седеше на палубата, закрил с ръце очите си. От пръстите му капеше кръв. И сякаш това не стигаше, половината от втора вахта се бутаха и налагаха на вратата на кухнята.

Джеймс си проправи път в тълпата.

— Какво, по…

— Кап’тане! — Звънливият глас на Джем се извиси над останалите крясъци.

Джеймс разбута с лакти моряците и надникна през главата на боцмана.

В центъра на кухнята клечеше Джем, сгушен до печката. В едната си ръка стискаше кама, а в другата — сатър. И двете остриета бяха потънали в кръв. Между зъбите му имаше трети нож, който издрънча на пода, щом си отвори устата.

Навсякъде беше разплискана вода, порозовяла от кръв.

— За бога, Джем, какво става тук?

Свирепият вик на Джеймс, изглежда, изобщо не стресна момчето. То разцъфна в усмивка:

— Ами, кап’тане, слава на всевишния, че дойде.

— Джем! — Джеймс едва овладя гнева си. Скара се на боцмана да му направи път и той неохотно се подчини. Застана на прага, решен да открие повода за кавгата, преди да раздаде правосъдие.

— Какво става тук? — попита той с тон, който трябваше мигновено да успокои духовете.

Джем се изправи. Въпреки радостния му привет момчето беше бледо като платно и очевидно изплашено. Като че ли малко се успокои, щом стана, но продължаваше да стиска ножовете.

— Аз само се защитавах, капитане.

Шокиран и ядосан, Джеймс се обърна към екипажа си.

— Кой нападна това момче?

Шърли се обади плахо:

— Просто изпълнявахме заповедите ви, капитане. Опитахме се да го изкъпем.

Джеймс погледна отново Джем.

— Истина ли е?

За негово учудване Джем кимна с изражение, което издаваше възмущението му.

— Да, сър, но те искаха да ме съблекат, сър!

Джеймс въздъхна с облекчение. Явно просто не се бяха разбрали. За щастие не ставаше въпрос за злина от страна на екипажа му. Тежко щеше да приеме мисълта, че някой от хората му ще навреди на хлапето.

— И какво толкова? Трябва да те съблекат, за да те изкъпят. Аз лично наредих така.

Джем се ококори. Стисна още по-здраво ножовете и отстъпи към печката.

— Не, сър — яростно поклати глава той. — Никой не може да ме съблича.

Джеймс смръщи чело:

— Защо не? Сигурно и друг път си свалял дрехите си.

Джем пак поклати глава. Този хулиган положително щеше да му навлече повече неприятности, отколкото си струва. Джеймс вече губеше търпение.

— Ето че вече знаем защо смърдиш така. Явно не си виждал сапун през живота си.

— Не е вярно! Редовно се къпя! Но в морето, и то с дрехите!

— Само че това не е достатъчно. Занапред ще се миеш с дъждовна вода и без дрехи. Имаш късмет — обикновено не разполагаме с толкова много вода на борда. А погледни колко си прахосал.

Колкото повече се ядосваше Джеймс, толкова по-бледо ставаше хлапето. Накрая се изчерви.

— Няма! Не можеш да ме накараш!

Джеймс стисна юмруци. Нямаше да търпи някой да се опъва на заповедите му. Вече чуваше ропота на моряците зад гърба си. Само желязната дисциплина му спасяваше кожата от тези негодници. Усещаше, че момчето няма да се предаде лесно, но не искаше екипажът му да става свидетел на борбата.

— Всички да се връщат по местата си — нареди той. — Димс, Тейлър. — Повика помощниците на боцмана, които не бяха успели да хванат момчето. — Помогнете на тези хора да стигнат до отделението за болни.

Шърли се изправи и рече с треперещ глас:

— Разрешете ми да се оправя с него, капитане. С момчетата можем да му скочим отгоре и да го хвърлим през борда.

Джеймс спести грубите думи, които напираха на езика му. Можеше да се престори, че не забелязва грешката на човек, чиято ръка е разпорена до рамото.

— Не мисля така, мистър Шърли. Ще се справя и сам.

— Но, капитане…

— Достатъчно! Каквото и да говорите за младежа, той поне доказа, че го бива в бой. — Той хвърли такъв поглед на хората си, че те до един се изчервиха. — Махайте се.

Палубата се опразни. Джеймс не изпускаше Джем от очи. Подозираше, че може да го нападне, макар че после щеше дълбоко да се разкайва за постъпката си. Сигурно бе, че момчето е обучавано да си служи с оръжие. Искаше да провери не може ли да насочи уменията му към по-полезни цели.

— Откъде взе този нож? — попита той.

— Мой си е, капитане. Пазим го в панталоните.

Необичайно раздразнен, Джеймс го скастри:

— Пазя го в панталоните.

— А-ха, и ти ли имаш нож? — Джем погледна издутината на слабините му и кимна: — Значи това криеш там.

Джеймс отново изпита онова необяснимо усещане, което го бе накарало да се изчерви преди малко. Въздъхна дълбоко.

— Не, малък проклетнико — рече той. — Нямах това предвид. Опитвах се да те науча да говориш правилно. Макар че един господ знае защо го правя! Джем, свали най-сетне тези ножове!

— Не, сър. Още не мога, сър.

— За бога, Джем, трябва да ми се подчиняваш! Също и на мистър Шърли. Чу го какво каза. Иска да те хвърли зад борда.

Джем се ухили безгрижно.

— Твърде хубаво, капитане. Тъкмо ще мога да се изкъпя, както си зная, и да ти стана стюард в каютата.

На Джеймс му се прииска да го удуши, но в същото време го напуши смях. Разтърси глава, за да пропъди тези объркани чувства.

— Няма да станеш. Не и докато не се изкъпеш както трябва.

— Значи не мога да ти бъде стюард в каютата? — Разочарованият поглед на Джем беше направо нелеп.

— Не. Ако искаш да ми служиш, трябва да се къпеш. Иначе няма да разреша.

Джем тъжно поклати глава.

— Е, щом е така, няма да съм стюард.

Ясно. Нямаше да се предаде. Уморен от безсмисления спор, Джеймс си каза, че нищо не може да направи. Ако позволеше на момчето да се размине без наказание, на кораба щеше да настане хаос и метеж. Екипажът му беше сравнително добър, но той не се заблуждаваше за нрава на хората си. Страхът към мистър Шърли трябваше да се поддържа с камшика на боцмана, а неговите собствени заповеди не подлежаха на обсъждане.

Трябваше да пречупи момчето, макар че мисълта да му причини болка не го радваше особено. Той се обърна да повика подкрепление.

— Капитане? Къде отиваш?

Джеймс отвърна троснато:

— Да повикам помощ. — Хвърли поглед към момчето и като видя изумената му физиономия, добави по-спокойно: — Не можеш вечно да ми се опъваш, момче. Умееш да се биеш, но на борда имам няколко зли побойници. А и аз не съм непохватен с ножа.

Джем посърна. Олюля се, но се хвана за печката, за да не падне.

Джеймс внезапно осъзна, че момчето е на път да рухне. Прокле се, че не бе забелязал по-рано това. Разбира се, то беше на границата на силите си. Цяла сутрин бе водило отчаяна битка, сетне го заключиха без храна в трюма, а накрая го изведоха навън, без да знае какво го чака. Отгоре на всичко току-що бе преборило двама мъжаги — три пъти по-едри от него — и бе устояло на разярените помощници на боцмана.

Джеймс пристъпи към Джем и протегна ръка към оръжията.

— Хайде, хлапе. Предай се…

Ала застина на средата на крачката. Джем бе вдигнал камата към собственото си гърло.

— Не! — Потресен от реакцията на момчето, Джеймс вдигна ръце. — Не го прави, Джем! Дай да поговорим.

— Аз вече ти говорих, капитане. — Гласът му трепереше, но беше решителен. — Няма да се събличам заради никого. Не и след онова, което ми каза капитан Шарки.

Джеймс се сепна. Изглежда, момчето не разиграваше капризи, а изпитваше истински ужас.

— Какво ти е казал Шарки, момче?

— Каза… — Джем преглътна, преди да продължи, — каза, че по-добре да си прережа гърлото, ако трябва да си свалям гащите.

— Какво? — Джеймс съвсем се обърка. — И защо, за бога?

— Защото всеки моряк на борда щял да поиска да си вкара ръжена в мен.

Джеймс не повярва на ушите си.

— Какво да си вкара?

Джем го погледна изумен и неочаквано замахна към слабините на Джеймс.

— Ами ръжена, капитане, нали знаеш? Онова, дето ти стърчи.

Джеймс се оказа твърде близо до хлапето. Ножът почти го докосна. Той подскочи стреснат и се предпази с две ръце.

— От всичко… — Той невъздържано изруга. — Знам какво имаш предвид, момче! Няма нужда…

Джем се ухили.

Рязката промяна в настроението му съвсем разгневи Джеймс.

— Трябва да знаеш, мръснико, че няма да търпя подобно поведение на моя кораб! Всеки моряк, който дръзне да помисли за такова престъпление, ще бъде бит с камшици до смърт. Хората ми добре знаят това!

Усмивката на Джем повехна. С облекчение, но все още недоверчиво, той попита:

— Истина ли говориш, кап’тане?

— Разбира се, че говоря истината! — Джеймс бе изтърпял вече твърде много. Стигаше, че загуби толкова време с този негодник. Но това, че упорството му щеше да остане безнаказано направо го разяри.

— Нямам представа какви разбойници е имал Шарки на кораба си, но можеш да бъдеш сигурен, че екипажът на един английски джентълмен е нещо съвсем различно. Аз…

— А ти откъде знаеш?

Въпросът го свари неподготвен.

— Моля? — попита Джеймс с леден глас.

— Питах ти откъде знаеш, капитане? Откъде знаеш какво става долу?

— Аз… ами… — За свое неудоволствие Джеймс усети, че всеки момент ще избухне. Истината бе, че половината от екипажа му беше събрана от изметта на Англия, както ставаше с всеки кораб. Вероятно имаше много малка разлика между неговите хора и тези на Шарки. Но да се подозира, че на кораба му се извършват такива неща, при това без неговото знание, го докарваше в особено опасно настроение.

Малкият дявол продължаваше да го гледа и сякаш не му вярваше. Намигна му многозначително, без да изпуска ножовете си.

— Съвсем същото е, както ми каза капитан Шарки, капитане. Не можеш да знаеш всичко, което става на кораба.

— Аз си познавам хората.

— Наистина ли? А онези, дето ги взе от Шарки? Сигурен съм, че те ще ми налетят.

Мрачни чувства връхлетяха Джеймс.

— Откъде знаеш?

Джем се ококори учудено:

— Нали ти обясних! Шарки тъй ми каза.

Джеймс разтри очи.

— Значи така? Отказваш да се къпеш, защото не искаш да се събличаш пред хората ми. Страх те е?

Джем кимна. Джеймс усещаше, че каквото и да говори, няма да го убеди. Може би след време момчето щеше да свикне с екипажа и да се почувства по-добре — може би тогава щеше да преодолее и неоснователния си страх.

Джеймс измърмори няколко проклятия по адрес на Шарки и долните подлеци в екипажа му. Ала знаеше, че е загубил спора. Хлапето беше прекалено изтощено, за да се вразуми. И в това нямаше нищо чудно, като се има предвид какво бе преживяло. Самият той бе забелязал колко е уязвим Джем и се чудеше как бе оцелял. Най-вероятно с чист инат.

— Добре, момче — рече той уморено. — Няма да те карам да се събличаш пред моряците ми. — Сърцето му подскочи, като видя какво облекчение изпита хлапето. — Но ще се къпеш. И ще носиш чисти дрехи.

— Ама как, капитане? — Джем пак вдигна ножа.

— Имаш честната ми дума — отвърна Джеймс. Изглежда, това не означаваше нищо за момчето, защото то не се успокои, докато той не му обясни. — Можеш да се къпеш сам тук, в кухнята. Напълни кацата с вода и пусни резето. Никой няма да може да влезе, докато си вътре.

Той посочи парчето сапун, което бе паднало на пода в суматохата.

— Вземи това, намокри го и се изтъркай навсякъде, докато направи хубава пяна. После се изплакни в кацата. Искам да си измиеш главата, особено ушите. Не забравяй ноктите, между пръстите на краката и бузите — също и ръжена, или както там му казваш.

— Добре, добре, сър! — Независимо от умората, Джем отново сияеше. — Знаех си, че ще уредиш работата, като дойдеш.

Това доверие развълнува Джеймс, макар че го бе извоювал с мъка. За да скрие чувствата си, той рече строго:

— И гледай повече да не налиташ с ножа на момчетата ми. Разбрано?

— Да, сър.

Джеймс се обърна да си върви, благодарен, че хората му не са тук да го видят как подскочи от онази кама.

— И Джем…

— Да, сър?

— Ще изпратя някой моряк да ти донесе дрехи. Като се съблечеш, отключи вратата и остави дрипите си навън. Трябва да ги хвърлим през борда.

— Да, сър!

— Освен това трябва да почистиш тази мръсотия.

— Слушам, сър.

За облекчение на Джеймс Джем повече не възропта срещу неговите нареждания. Всъщност срещу само две от трите, които му даде.

 

 

Когато излезе на палубата, над океана бе извил вятър. „Флаинг Суон“ се носеше по водата с опънати платна. Джеймс вдиша дълбоко свежия бриз, за да прочисти главата си. Болката в изтръпналия врат го накара да осъзнае колко много се бе разтревожил.

Обърна глава точно навреме, за да види как „Мери Лори“ изчезва зад хоризонта на път за Ямайка. Вече е късно да отпратя хлапето, помисли си той и усети необичайно гъделичкане в стомаха.

Не можеше да определи какво чувства. Въпреки проблемите трябваше да признае, че не съжалява, задето остави Джем на кораба. Хлапето беше умно, с набито око. Беше смело, освен това и предано. Положително щеше да бъде голямо предизвикателство да направи от него образцов моряк. Ако се научеше да се подчинява, можеше да стане добър член на екипажа.

Джеймс се качи по стълбата към малката палуба. Приближи се до руля и отпрати кормчията:

— Аз ще поема оттук нататък.

Морякът се отдалечи в другия край на палубата, за да не смущава усамотението на капитана. Джеймс леко хвана руля в две ръце. Усещаше всеки удар на вълните в корпуса, всеки порив на вятъра в платната. Нищо друго не го успокояваше така, както да води собствения си кораб по гладкия като чиния океан. Дори и след двадесет години по моретата за него бе наслада да чувства бриза в косите си и да знае, че корабът се подчинява на всяко негово движение.

Случката в кухнята го разстрои силно. Момчето можеше да си пререже гърлото. Ако го бе сторило, нямаше да бъде първият случай на негов кораб. Дългото плаване често довеждаше моряците до пълно отчаяние. Но ако хлапето се бе самоубило, Джеймс щеше да вини себе си.

— Капитане? — Главата на Шърли се появи от стълбите, последвана скоро и от останалата част от тялото му. — Какво му беше станало на онова хлапе?

Джеймс изчака първия си помощник да дойде до руля.

— Беше изплашен.

— Изплашен от една каца с вода? Как ли не!

Джеймс поклати глава, питайки се доколко може да му разкаже истината. Мистър Шърли все пак бе получил удар върху честта си, а и върху тялото. Затова Джеймс реши, че е най-добре да му признае всичко. Иначе нямаше да може да възстанови реда и хармонията сред екипажа.

— Не съвсем — обясни Джеймс. — Изглежда, са го сплашили, че ако си свали панталоните, рискува да го нападне някой моряк.

— Имате предвид да му налетят? — Шърли почервеня от гняв. — Аз тъй ще му налетя, ако…

— Мистър Шърли, самозабравяте се! — Джеймс се изуми от злобната реакция на помощника си. Той очевидно не можеше да види смешното в цялата история. — Трябва да помните, че Джем е водил див живот. По-див от обичайното за другите моряци. Ще му трябва известно време да се убеди, че тук имаме по-различни обичаи.

Внезапно обаче го обзе тревога. Ами ако момчето говореше от собствен опит? Липсата на спомени и необяснимият му ужас бяха най-малкото странни. Ами ако някой от моряците на Шарки го е изнасилвал?

Джеймс направи знак на кормчията да хване руля.

— Мистър Шърли, искам веднага да доведете доктор Бони в каютата ми.

— Да, сър. Той ми превърза раната. Свърши много добра работа, просто да не повярва човек.

Джеймс го изгледа:

— А разказахте ли му кой ви е наранил?

— Да, сър.

— И той какво ви отговори?

Шърли почеса прошарената си коса.

— Нищо не рече, сър. Само попита да не би момчето да е пострадало. Като му казах, че не е, той сякаш се успокои. Това беше.

Джеймс кимна, ала мислите му бяха объркани. Това приятелство между доктора и момчето може би не беше съвсем нормално. Мъжете ставаха неспокойни далеч от брега. При липсата на женски ласки, някои от тях бяха склонни да потърсят утеха в друг младеж.

Дали беше така и с Джем? Може би надушваше нещо нездраво в него? Може би носът му бе доловил мириса на незаконен секс и се опитваше да го предупреди?

Проклет щеше да е, ако позволи подобно нещо на кораба си. Освен че го отвращаваше, такава връзка щеше да доведе и до брожение сред екипажа.

— Пратете ми Бони — мрачно нареди той. — Ще го чакам в каютата си.