Патриша Уин
Опасната Ани (10)

10

Погребаха мистър Бони, броени минути преди Англия да се появи на хоризонта. Ани стоеше на палубата, заобиколена от другарите си. Моряците бяха свалили шапки и свели глави. За краткия си престой докторът бе спечелил уважението на всички и дори да имаха нещо против Джем, днес се държаха мило.

Завиха тялото на мистър Бони в платно. Ани помогна да приготвят стареца за последното му плаване в морето. Джеймс извади книгата, от която четеше в неделя на моряците. Капитан Шарки сигурно щеше да каже същите думи, но сега за Ани те имаха друго значение.

Джеймс говореше за бученето на морето и всепоглъщащите вълни, за небесната шир и вихъра на ветровете, за пропастите на отчаянието и челюстите на смъртта.

Гласът му — първото, което й бе направило впечатление у него — дълбаеше в сърцето й, защото скоро нямаше повече да го чува. Ала сега не можеше да мисли за това, защото щеше да се разплаче.

„Господи, който властваш над ветровете и издигаш вълните в морето, укротяваш гнева на…“

Ани стисна очи и зашепна своя молитва. Господи, моля те, не ми отнемай морето.

„Човекът, роден от жена, живее кратко и в нещастие…“

Жена и нещастие… Роденият от жена и нещастието… Думите сякаш означаваха едно и също за нея.

Джеймс прекъсна четенето, за да се доближи до нея. Присъствието му я стопли, макар че слънцето се скри зад облаците. Той положи ръка върху рамото й. Ако бяха насаме, сигурно щеше да я вземе в обятията си и да я остави да се наплаче на воля. Пред екипажа обаче този жест бе единственото утешение, което й се позволяваше. Мистър Шърли бе споменал, че Джеймс се връща в Англия, за да се види с годеницата си. Скоро щеше да се ожени, а тя щеше да отиде при някой непознат и да изостави всичко близко зад гърба си.

 

Чу се вик: „Земя на хоризонта!“ — и всички хукнаха по местата си. Бездната още не беше погълнала тялото на мистър Бони, а Джеймс вече трябваше да насочи вниманието си към важната задача да прибере кораба в пристанището. Искаше да успокои Ани, но приливът не чакаше никого.

В Ливърпул получи съобщение от пълномощника си, че спешно трябва да отиде в Лондон. Джеймс пришпори хората си да побързат с разтоварването на стоката и накрая нареди да тръгнат към Портсмут. Там нае карета за Лондон и за пръв път, откакто видяха сушата преди няколко дни, успя да размисли на спокойствие.

Бе предупредил мистър Шърли да не пуска жени на кораба. За щастие винаги бе налагал това ограничение и моряците му щяха да се подчинят. Можеха да се редуват да слизат на брега и да задоволяват пороците си, но нямаше да позволи да го правят пред Ани. След като баща й — пропаднал пират — бе успял да я предпази, Джеймс също трябваше да успее.

Ала мисълта, че тя е в безопасност, съвсем не успокояваше тревогите му.

Новината за смъртта на мистър Бони дойде толкова скоро след първото му сексуално преживяване с Ани, че го хвърли в буря от объркани чувства и най-вече вина. Не разбираше как нещата излязоха от контрол, след като намеренията му бяха толкова добри.

Нали скоро щеше да се жени, за бога! Ако всичко се развиваше по план, това щеше да стане в близките няколко дни. И искаше да моли годеницата си да вземе под крилото си едно момиче, с което едва не бе правил секс на стол в каютата си. На всичко отгоре момиче, което всеки на борда мислеше за момче. Само дрехите го бяха спрели. А очевидно страстта им беше толкова силна, че облеклото не беше голяма пречка.

Бе дал дума на мистър Бони — един истински джентълмен. Даде обещание да се грижи за осиновената му дъщеря, невинна девственица. И въпреки това не бе успял да държи ръцете си далеч от нея.

Това го озадачаваше и ядосваше. Реши, че трябва да хвърли вината за случилото се на риска да държи жена на борда. Видя, че присъствието й е опасно и се бе заклел да не се поддава на изкушението. А… го бе сторил.

Още повече го учуди обаче бързината, с която Ани откликна на порива на тялото му. Той се опита да я спре, преди тя да открие колко е възбуден. Ала малката пакостница се отдаде на желанията си без следа от смущение. Оказа се сладострастна — и Джеймс бе помогнал за пробуждането й.

Дори и сега, измъчван от терзания, изпитваше удоволствие от тази мисъл.

През няколкото напрегнати дни в Ливърпул и по пътя към Портсмут се опита да осъзнае своята отговорност. Нямаше как да отрече влечението си към Ани. Можеше само да се радва, че стигнаха в Англия, преди да е станало непоправимото. Колкото по-скоро я предадеше на Оливия или на друга настойница, толкова по-добре за нея. Така и той щеше да е сигурен за самия себе си.

И все пак решението въобще не го правеше щастлив. Искрено го болеше при мисълта, че трябва да я остави при непознат човек. Тя вече бе загубила най-близкия си човек, приятелите и дома си. Търпеше страданието си с учудваща зрялост за такова младо момиче. Понасяше нещастието с такава грация, че дори най-настроените срещу нея забравиха за ненавистта си. Тя не показа пред никого сълзите си и бе заместила липсващите роднини при подготовката за погребението. Надали друг можеше да прояви такъв кураж.

Самият Джеймс бе изумен от благородството й. Осъзна го, когато надникна в очите й и видя колко дълбоко скърби. Едва тогава разбра какво губи тя. И въпреки всичко не го укоряваше.

Нито веднъж не му се разсърди, че й бе отнел кораба и екипажа. Никога не заплака пред него заради Шарки. Понесе поражението си с достойнството на адмирал. Не бе предполагал, че една жена може да изтърпи толкова мъка и с нищо да не я покаже.

Тя продължаваше да върши работата си през всичките тези дни.

Джеймс трябваше да си признае, че мечтае за екипаж от хора като Ани — но, разбира се, не от нейния проблемен пол. Никога нямаше да забрави щедростта й, предаността, смелостта и достойнството й. И колкото и морета да ги деляха, Джеймс никога нямаше да забрави мъката в очите й.

 

 

Пристигна в Лондон с очакването да научи всички подробности за подготовката на сватбата. Пиърсън трябваше да е договорил и последните клаузи на договора с лорд Фиг. Надяваше се документите да са готови и да чакат само неговия подпис. Ала нищо подобно не видя, когато го въведоха в офиса на Пиърсън.

Пълномощникът му го поздрави с цялата сърдечност на човек, служил на баща му още от времето, когато Джеймс беше бебе. Джосая Пиърсън беше як, набит и винаги ходеше в строг кафяв костюм и скромна перука без пудра. Външността му напълно подхождаше на положението. Никога не бе претендирал да бъде нещо повече. Презираше прахосничеството на аристокрацията и нямаше желание да го имитира, макар че сигурно много благородници биха завидели на доходите му.

Понеже обичаше да пести и времето си, Пиърсън нагласи очилата на носа си и без предисловия уведоми Джеймс защо го е повикал спешно.

— Лейди Фиг, съпругата на графа, е починала внезапно преди две седмици. Затова сватбата не може да се състои толкова скоро, както планирахме. Но и без това още не сме стигнали до никакво споразумение. Изискванията на графа са толкова нагли. Но какво очаквате от човек, прахосал семейното богатство? Доколкото виждам, няма разум и за пет пари.

Джеймс посрещна вестта с облекчение и объркване — стряскаща комбинация, за която трябваше да вини само Ани. Успокои се, че няма да му се наложи да посреща булка толкова скоро след прегрешението си. Ала не му харесваше, че обстоятелствата пречат да постигне целта си.

С второто чувство се справяше далеч по-добре, отколкото с първото. Затова се вкопчи в него. Беше свикнал да получава каквото пожелае и нямаше да се съгласи на по-малко. Но щом графът искаше повече, Джеймс бе готов да смекчи позицията си. Все пак очакваше от лейди Оливия да поеме грижата за момиче, с което едва не бе преспал.

— Колко иска той? Не желая да се отказвам заради няколко гвинеи.

— Сигурен съм, че ще бъдат много повече. — Пиърсън надникна иззад пенснето си. — Негова светлост, изглежда, си мисли, че мога да ви убедя да финансирате хазартните му навици до края на живота му. Но след като сте вече тук, той ще може да види с очите си колко сте непреклонен. Не се безпокойте. Договорът ще бъде готов за подписване, преди да потеглите отново или аз ще глътна шапката си. И вие ще се ожените за нейна светлост в близките дни, ако все още искате?

Въпросителният му тон накара Джеймс да се замисли. Колебаеше се може ли да се ожени за друга, след като напоследък мислеше само за прекрасното тяло на Ани и тайнствените й качества, които току-що бе открил. Ала не биваше да допусне временното увлечение по едно съвсем неподходящо момиче да обърка целия му живот.

Осъзна, че Пиърсън го гледа втренчено и виновно рече:

— Разбира се, че още искам!

Пълномощникът му обаче продължаваше да го наблюдава със съмнение над очилата. Очевидно бе останал изненадан от оправдателния тон на Джеймс.

— Не е необходимо да се терзаете, младежо. Между нас казано, аз съм убеден, че ще успеем да пречупим негова светлост.

Пиърсън му даде адреса на лорд Фиг в Лондон, придружен с бележка, че негова светлост би желал веднага да се видят. После го осведоми за хода на последните преговори.

Когато накрая се заеха с прегледа на последното пътуване и многото му кораби, Джеймс вече едва успяваше да се съсредоточи. Изглежда не го интересуваше дали екипажите му са изпълнили задачите си, или би могъл да изкара подобри пари по друг начин. За пръв път го вълнуваше не богатството му, а какво става на „Флаинг Суон“, където Ани очакваше с тревога съдбата си.

 

 

Следващата сутрин завари Джеймс да крепи чаша чай на коляно, настанен неудобно на крехък стол от тръстика в една натруфена гостна.

Той изпрати съобщение и бе последвал указанията на Пиърсън и посети резиденцията на лорд Фиг. Преди това изпрати съобщение и негова светлост беше у дома с дъщеря си. За негова изненада къщата бе далеч по-скромна, от очакванията му. Но Пиърсън му бе обяснил, че графът е бил принуден да даде под наем именията си под натиска на кредиторите си.

Деловият нюх му подсказа, че съвсем скоро лорд Фиг ще склони на условията на Пиърсън и ще подпише договора.

В гостната го въведе някакъв тромав портиер, който успя да намачка визитката му. Самият Джеймс би наказал строго хората си за такава непохватност, но отново прие пропуска като знак за тежкото положение на графа. Явно семейството имаше нужда от силна мъжка ръка, която да въведе ред в делата му.

Ала след като се запозна с лорд Фиг и лейди Оливия, самочувствието му започна да се изпарява. Графът се оказа безцеремонен мъж към шейсетте — сух, немного висок, с воднисти очи и лице на червени петна от непрестанното пиене. Когато Джеймс му се поклони, негова светлост кимна високомерно, за да му даде да разбере, че никога няма да го има за равен. Графът не пропусна нито една възможност да сложи на мястото му този самонадеян моряк.

Лейди Оливия — руса, бледа и пълничка — бе надарена с повече достойнства, но когато Джеймс понечи да й целуне ръка, тя си я издърпа с явна проява на отвращение. Напудрена перука скриваше косата й, но очите й бяха бледосини, а кожата — бяла като алабастър. Учуди се, че стара мома от аристокрацията като нея може да бъде що-годе красива, макар че всъщност изпитият й нервен вид надали бе привлякъл много кавалери.

Още повече го изуми гостната — претрупана с мебели, очевидно донесени от по-голямата къща. Навсякъде бяха пръснати фигурки от севърски и майсенски порцелан. Тънкокраки масички и столове се изпречваха на всяка крачка. Самият лорд Фиг седеше на стол пред камината. Лейди Оливия беше до него. Така Джеймс се озова в по-неизгодна позиция на течение до прозореца.

Той обаче се радваше на хладния въздух, който духаше по краката му, защото ред обстоятелства му пречеха да диша. Целият беше вир-вода от колосаните одежди, впитата бяла копринена връзка и накъдрената перука. Не смееше да мръдне, за да не събори подредените до лакътя му фигурки. На всичко отгоре, колкото и да се стараеше, не можеше да разтопи леденото отношение на годеницата си. Бе свикнал да се чувства свободно, но това бе невъзможно за човек с неговия ръст и нрав в подобно обкръжение.

Предпазливо се размърда и статуетките до ръката му задрънчаха. Столът му беше изплетен от тръстика, със следи от позлатен бронз по тънките крака. Джеймс се молеше да го издържи, за да не рухне на пода пред очите на лорд Фиг.

Чашката беше прекалено малка за загрубелите му ръце и той за стотен път се прокле, че не бе отказал чая.

Лейди Оливия не размени повече от дума с него, докато той се опитваше да поддържа разговора. Дръпна се от него, сякаш огромната му снага й действаше като лична обида. Джеймс правеше всичко възможно да бъде нежен и внимателен. Нямаше желание да я плаши, но и нищо не можеше да направи за загорялата си от слънцето кожа. За нещастие не се очертаваше възможност да покаже що за мъж е, докато лорд Фиг беше с тях.

— Тези проклети закони! — ядосваше се лорд Фиг. Тирадата му не спираше от появата на Джеймс. — Всички целят да съсипят аристокрацията. Това е истински метеж, казвам ви! Метеж и демокрация!

Джеймс мълчеше от благоприличие и се стараеше да не издава отегчението си. Ала вече се кълнеше наум, че няма да слуша и миг повече само за да достави удоволствие на графа. Човекът се опитваше да го убеди, че трябва да се чувства не само длъжен, а и поласкан, че ще го избави от дълговете му.

Лейди Оливия пък очевидно се страхуваше от баща си. Тя хвърляше крадешком тревожни погледи към Джеймс, но не проявяваше никакво любопитство към него.

Чудесно, каза си Джеймс. Точно това му трябваше. Жена, в която да му е трудно да се влюби и на която няма да липсва.

Съчувстваше й, но единственият изход за нея бе да се омъжи за пари. Лично баща й настояваше. По-добре да го направеше с мъж като него, отколкото с някой друг. Той поне щеше рядко да се появява вкъщи и да се старае да е мил.

— В днешни времена джентълменът не може дъх да си поеме, без да изгуби привилегиите, които му се полагат по право! — мърмореше лорд Фиг.

Джеймс накрая изгуби търпение:

— В такъв случай вие трябва да сте щастлив, сър, че нашето споразумение ще ви възвърне поне част от тях.

Не съжали за сухия си тон, макар да му стана неприятно, че лейди Оливия трепна от уплаха.

Опита се още веднъж да я предразположи към разговор.

— Баща ви не спомена ли, че желаете сватбата да се състои след една година?

Лорд Фиг изръмжа:

— Глупавата ми дъщеря настоява да остане в траур за майка си цяла година. Това ненужно отлагане възпрепятства намеренията ми, уверявам ви.

— Предвид обстоятелствата, не мисля, че един дълъг годеж ще бъде необичаен.

Лорд Фиг се намръщи:

— В тази история няма нищо обичайно, сър. Абсолютно нищо!

— Тогава, милорд, трябва да се постараем да й придадем естествен вид. За доброто на дъщеря ви.

— Предупредих Оливия, че няма право на мнение по въпроса. Тя си знае мястото, сър, дори и вие да не сте наясно със своето!

Джеймс усети, че гневът му се надига, но го овладя.

— Моето място в тази ситуация ми е пределно ясно, сър. — Той се обърна към годеницата си, която отново пребледня под погледа му. — И искам да уверя лейди Оливия, че за мен е важно какво мисли тя за всичко, което я засяга.

За негова изненада тази проява на добрина като че ли я ужаси още повече. Тя потръпна, сякаш Джеймс й бе предложил да я изнасили. И макар че накрая все пак му благодари сравнително учтиво, той продължи да се чувства като отхвърлен благодетел.

— Забравете за дъщеря ми, сър — обади се лорд Фиг. — Договаряте се с мен. Помислихте ли над предложенията ми?

— Не съм готов да обсъждам подробностите в присъствието на дъщеря ви, милорд — рече с твърд глас Джеймс.

Лорд Фиг изсумтя, но за радост на Джеймс категоричният му тон постигна частичен успех. Очевидно понякога и великият граф можеше да бъде поставен на мястото му.

Негова светлост настояваше за годишна издръжка, която щеше да разори Джеймс, ако делата му не вървяха добре. Бе очаквал графът да поиска сигурност за дъщеря си, а не финансиране на хазартния му порок до края на дните му.

Ала Джеймс умееше да се пазари. Същото се отнасяше и за Пиърсън. Никой от двамата нямаше да се поддаде на безсмисления натиск на един отчаян човек. Графът бе натрупал такива дългове, че скоро щяха да го навестят съдебните пристави, ако не приемеше договора.

Джеймс отново се обърна към Оливия и опита да постигне напредък:

— Имам огромно желание да се опознаем отблизо, милейди, но вече съм направил план на пътуванията си за тази година и трябва да го изпълня.

Лордът изсумтя нещо за търговията и проклетите търговци, но Джеймс продължи, без да му обръща внимание:

— Надявам се, вие разбирате, че ще бъда далеч от вас през по-голяма част от годината?

Тя като че ли сви едва забележимо рамене.

— Да, разбирам.

— Но аз ще се постарая да осигуря дните ви по време на отсъствията си. — Дори и баща ви да няма желание за това.

Очите й се насълзиха и това беше първата проява на чувство у нея.

— Много мило от ваша страна, сър Джеймс.

Джеймс й се усмихна, макар че му се искаше тя да спре да го гледа, сякаш ще я изяде като лъв. Намираше се за сравнително привлекателен, ала не можеше да покаже най-доброто от себе си в такава деликатна обстановка.

— Съвсем не. Сигурен съм, че двамата ще си донесем много щастие.

Това беше обичаен израз на любезност, ала тя пребледня, като че ли всеки миг ще припадне. Преглътна нервно и сведе поглед към кърпичката в скута си. Сякаш й се гадеше при мисълта да се омъжи за него.

На Джеймс му хрумна, че тя може да е влюбена в друг, който не е достатъчно богат да спечели баща й. Не можеше да я попита в присъствието на графа, но реши да разбере причината за отвращението й.

Обърна се към лорд Фиг, преди той отново да вземе думата, и рече:

— Надявам се, че няма да имате нещо против да си кореспондираме с лейди Оливия през годината. Така, когато срокът отмине, ще знаем повече един за друг и за вкусовете си.

Подозираше, че порцелановите фигурки — които не бяха лоши сами по себе си — за нещастие показват вкуса на годеницата му. Дълбоко се съмняваше нервният лорд Фиг, с неговите петна от тютюн по пръстите и зачервен от пиене нос, да се занимава с подобни дрънкулки. Негова светлост имаше вид на човек, който рядко се свърта вкъщи.

Осъзна, че не биваше да казва „когато срокът отмине“, сякаш говори за последните свободни дни преди присъдата. В известен смисъл това беше истината. Нямаше да гори от нетърпение годината да свърши.

Същото, изглежда, се отнасяше и за Оливия. За пръв път тя си позволи да му отговори по-многословно:

— Рядко пиша писма, макар че съм готова да направя изключение, ако се наложи. Бих искала да зная как да ви намеря, ако се случи нещо, което да анулира споразумението ви с баща ми.

Прииска му се да попита какво може да осуети сделката, но лорд Фиг го прекъсна:

— Престани с глупостите си, момиче. Нали не искаш сър Джеймс да те приеме с отвращение за своя жена?

Джеймс се намръщи и графът изсумтя:

— Дъщеря ми твърди, че таи надежди за наследство. От някаква стара леля на майка й — седемдесет и три годишна вещица, но още здрава и права. — Той погледна Оливия: — По-добре се откажи, момиче. Отдавна съм ти казал, че старата брантия няма да пусне и стотинка.

Ето че лейди Оливия все още се надяваше да се измъкне от годежа. Кръвта му се смрази.

За миг се замисли дали да не прекрати преговорите с лорда. Трябваше да знае защо лейди Оливия не иска този брак — не искаше да участва по никакъв начин в съсипването на един живот.

— Ако става въпрос за вашето охолство, милейди, уверявам ви, че аз ще се погрижа.

Лейди Оливия изправи гръб. Баща й явно бе подновил стар спор, но тя като че ли искаше да обясни на Джеймс.

— Не ме интересува охолството, сър, макар че трябва да ви бъда благодарна, че ми позволявате самостоятелност. Просто… — тя замълча, — аз съм решила никога да не се омъжвам.

Никога да не се омъжва? Джеймс не можеше да повярва, че съществува такава жена. За щастие поне не ставаше въпрос за друг ухажор. Очевидно тя се отвращаваше от самия брак. Това бе видно от лицето й.

Подозренията му се потвърдиха. По-добре той, отколкото някой друг. А най-хубавото бе, че тя нямаше намерение да се привързва към него.

Джеймс направи още няколко неуспешни опита да поведе нормален разговор, но лорд Фиг непрестанно го прекъсваше с оплакванията си и накрая той стана да си върви.

Столът му се обърна на ставане. Бе свикнал с по-масивни мебели, в повечето случаи приковани за пода. Ала в бързината бе забравил колко е паянтов столът му.

Успя да го хване, но не преди лейди Оливия да скочи с писък на крака. Една порцеланова овчарка полетя от масичката до Джеймс. Съседната фигурка на младеж се залюля на ръба. Джеймс се хвърли да ги спасява и успя да ги хване, без да събаря нищо друго. Отбягвайки ужасения поглед на годеницата си и изчервен от срам, той върна статуетките на мястото им с непохватните си ръце.

Реши да запази извиненията си за някой бъдещ момент, в който щяха да му трябват повече, й тръгна с бодра стъпка към вратата.

Нямаше търпение да се сбогува и да избяга от натруфената къща на лорда. Чак забрави да пита лейди Оливия за Ани.

Сети се, докато й се покланяше. Ръката й беше толкова бяла и студена, че го втресе. В този миг си спомни за топлите ръце на Ани — загорели и мазолести като неговите. Направи й други сравнения: силното гъвкаво тяло на Ани и вдървената пълничка Оливия, сияещата усмивка на Ани и страхливото трепване на Оливия, страстната реакция на едната към прегръдките му и непробиваемия ужас на другата.

Споменът за Ани отново го развълнува. Ала щом вдигна поглед, се сблъска с отвращението, изписано на бледото лице на Оливия. В този миг се сети за дъщерята на Шарки и със свито сърце рече:

— Пропуснах да спомена един въпрос, за който се надявам на вашата помощ, милейди. Трябва да намеря възпитателка.

Лорд Фиг стана морав.

— Какво е това? Вашият човек не спомена нищо за копелета.

Джеймс се намръщи, за да покаже, че тази намеса не му е приятна.

— Пиърсън не знае за нея. Тя не ми е нито наследница, нито дъщеря. Просто една млада… млада жена. Наскоро останала сирак.

— Не разбрах каква е връзката й с вас.

— Тя е… от Ямайка. Дъщеря на… един мой колега. — Можеше и така да се каже.

— От Ямайка! — изсумтя лорд Фиг. — В Западна Индия няма и един благородник, сър. Не си въобразявайте, че ще ми пробутате някаква девойка от простолюдието.

Джеймс усети, че гневът му заплашително се надига. Изправи снага в цял ръст и се надвеси над графа. Негова светлост пребледня и вдигна учуден поглед.

Джеймс се обърна към него с тона, който използваше към най-низшите си моряци:

— Мога да ви уверя, сър — рече той с леден глас, — че в Ани няма нищо присъщо на простолюдието.

— Ани? — изви вежди лорд Фиг в опит да си възвърне високомерието. Внушителната фигура на Джеймс вече го бе накарала да отстъпи крачка назад. — Това не може да бъде име на дама.

Джеймс се прокле наум, задето позволи чувствата да надделеят над разума му. Не биваше да я представя така непохватно, след като искаше да спечели тези хора на нейна страна.

— Името й е Ана, милорд. Мис Ана… — Отчаяно се опита да измисли нещо. Бе забравил, че ще й трябва и фамилия. Не можеше да я нарече Шарки. Това име щеше да я съсипе още преди да е стъпила в Лондон, а той бе обещал на мистър Бони никога…

Внезапно му хрумна как да запълни смущаващия пропуск.

— Името й е Ана Бони — рече той на лорд Фиг и дори го повтори, защото му хареса как звучи. — Мис Ана Бони. И въобще нямам намерение да ви я пробутвам, лорд Фиг.

— Хм! — намуси се негова светлост. — Въпреки всичко това име продължава да ми звучи просташко.

— Не сте прав. — Макар че лъжеше, Джеймс бе повече от убеден в думите си. — Мистър Бони беше благородник в най-истинския смисъл на думата.

— Тази дума има само един смисъл. — Негова светлост го изгледа с присвити очи. — Но ще приема, че девойката е наследница на знатна титла. Трябва да бъда сигурен, че няма да се наложи дъщеря ми да къса от залъка си заради нея.

Ето каква я свърши. Джеймс не можеше да си обясни как можа да се вкара сам в такъв капан. За щастие лорд Фиг бе загрижен за собствения си джоб, а не за дъщеря си.

В този миг отново му хрумна блестяща идея. Сякаш господ му я нашепна, макар че вдъхновението му идеше по-скоро от ада.

— Тя наистина е наследница — потвърди той и за пръв път каза самата истина: — Баща й — бог да благослови проклетия убиец — й остави значителни богатства. Завеща й кораб, лорд Фиг, най-хубавият бриг на света. — Или поне щеше да стане, като го постегне. — Казва се „Мери Лори“, милорд.

— Какъв е този моряшки жаргон, сър! Тези думи не говорят нищо на един джентълмен. — Графът махна пренебрежително. Физиономията му беше обидена, но си личеше, че е впечатлен.

Все повече джентълмени влагаха средства в кораби и товари и трупаха богатства от търговия. Негова разорена светлост сигурно не беше чак толкова невеж, че да не знае колко струва един кораба.

Това много добре знаеше и Джеймс. Затова с въздишка се попита защо се отказва с лека ръка от такава плячка. Но пък в края на краищата „Мери Лори“ наистина принадлежеше на бащата на Ани. Справедливостта изискваше тя да получи кораба. За щастие Джеймс бе пропуснал да уведоми Пиърсън, че мисли да подари брига като зестра на лейди Оливия.

Самата лейди изслуша целия разговор без никакъв интерес. Въпросът с настойницата на Ани оставаше нерешен.

Преди Джеймс да го повдигне отново, лорд Фиг рече:

— Трябва да изпратите момичето в колеж. Така ще се отървете от нея.

— Страхувам се, че тя е прекалено голяма да ходи в колеж. По-скоро има нужда от… — Джеймс погледна с надежда към Оливия — малко светски опит. Как да живее в Лондон… да се движи в обществото… и тъй нататък. — Млъкна притеснен, че отново споменава за нея.

— Тогава не й трябва възпитателка, а матрона. Наемете на девойката придружителка — заяви лорд Фиг с тон, който подсказваше, че темата е приключена.

— Точно това искам да направя, сър, ако лейди Оливия бъде така добра да ми препоръча някоя. Някоя, която… — Джеймс се чудеше как да продължи. Как да им обясни какво му трябва, без да навлиза в подробности за Ани?

— Ха! — На графа му хрумна нещо, което явно много го развесели. — Защо не му дадеш името на онази харпия, Оливия? Онази, дето толкова я харесваш, а?

Джеймс понечи да се възпротиви, че не иска харпия, но в същия миг лейди Оливия нададе ужасяващ писък.

Извърна се и видя, че годеницата му се изчервява и след това пребледнява като платно. Със сълзи в очите тя се изправи и от устните й се откъсна една-единствена презрителна дума:

— Папа — Тя му хвърли изпепеляващ поглед. — Всичко съм готова да понеса от вас, сър, но няма да търпя подобно отношение към мис Търстън.

Джеймс бе впечатлен от реакцията й. Ето че някой можеше да спечели всеотдайността на Оливия. Както винаги, подобна преданост предизвика благоразположението му. Накара го да се почувства по-добре, че си е избрал такава годеница.

— Сигурен съм — намеси се той, — че щом лейди Оливия намира мис Търстън за достойна личност, тя ще бъде най-подходящият човек за задачата.

Ала проникновените му слова само предизвикаха още по-силно презрение.

— Сър Джеймс — обърна се тя към него със същия леден тон, с който бе нападнала и баща си. За нея двамата като че ли не бяха нещо повече от червеи. — Мис Търстън не се нуждае от работа. Положението й в момента напълно я устройва. Не мисля, че вашето предложение крие някакво предизвикателство пред превъзходните й качества.

Наистина си беше предизвикателство! Ала Джеймс запази тази мисъл за себе си. Достатъчно се бе разправял с двамата за този ден. Стигаше му и за цял живот дори.

Извини се набързо и си тръгна. В главата му се въртеше един ужасен въпрос. Как, за бога, щеше да живее с тези хора, след като и сега нямаше търпение да избяга от тях?

Напомни си, че това не е основната му цел. Не бе длъжен да се разбира с жена си и семейството й. Трябваше да гледа на брака, както на другите си дела. А и лейди Оливия не беше толкова непоносима като баща си. Вярваше, че ще успее да се спогоди с нея, щом се отърват от компанията на лорд Фиг.

Можеше да се похвали, че е свършил една полезна работа — бе си намерил за булка дъщеря на граф.

Пиърсън обаче трябваше да му потърси учителка за Ани. Все повече се ядосваше на себе си, че бе споменал за нея пред лорд Фиг и дъщеря му. Графът никога нямаше да разбере какъв живот бе водила Ани не по своя вина. А на лейди Оливия й стигаше да зърне камата на Ани, за да се скрие под леглото от страх.

Съжали веднага, че се сети за леглото, защото то му навяваше най-различни недопустими мисли. В неговото легло щеше да спи лейди Оливия, а не Ани. Несъмнено щеше да бъде обвита в коприна и ухание на скъп парфюм, но студенината й…

Трябваше да си напомни, че точно такива бяха изискванията му към Пиърсън — да му намери жена, която няма да страда от неговите отсъствия. Винаги можеше да утоли страстите си с други, ако Оливия не желаеше. Баща му също бе правил така.

Спря един минаващ файтон, налагайки си да не мисли повече за Ани. Бе я обявил за своя повереница, ако и да не бе истина. След обясненията му пред графа тя вече официално беше под негово попечителство, макар че цялата история бе измислена. Трябваше да я приеме по този начин — като момичето, за което се грижи. Чисто и неопетнено.

А като негова повереница и наследница, тя щеше да има нужда от много неща. Рокли. Бижута. Поне няколко чифта за начало.

Джеймс осъзна, че грижата за Ани го кара да се чувства по-добре. Харесваше му задачата да я облече като благородничка. Напълно се бе отчаял, след като се запозна с бъдещия си тъст. Сега можеше да се откъсне от тези мрачни мисли и да се заеме с Ани. Внезапно го обзе изгарящо желание да я види в коприна и сатен и без омазаната в катран плитка.

Каза си, че няма нищо необичайно в това, да иска да я види добре облечена. Винаги бе вземал присърце отговорностите си и ги изпълняваше, без да се бави.

След като Ани трябваше да добие приличен вид, той с радост щеше да се заеме със задачата.