Патриша Уин
Опасната Ани (9)

9

На следващия ден Ани тръгна да търси мистър Бони, но него го нямаше в трюма.

— На легло е — уведоми я мистър Шърли. Дори стигна дотам, да сложи ръка на рамото й. — Чувства се много зле, момчето ми.

— Разбирам. — Макар че знаеше за болестта му, Ани бе шокирана от вестта. Мистър Бони никога преди не се бе залежавал.

— Ще отида да го видя — каза тя. Сърцето й заби учестено.

— Да, хубаво ще направиш. Това ще зарадва стария човек.

Ани забърза към помещението, където бе настанен докторът. То беше по-тясно от капитанската каюта и освен това беше за двама, защото мистър Шърли бе направил място за още една койка при пристигането на Бони.

Почука тихо на вратата. Никой не й отговори и тя внимателно я открехна.

Мистър Бони беше сам и изглеждаше заспал. Лежеше свит, с посивяло като ветровит ден лице. Устата му беше леко отворена и Ани чуваше дори от прага трудното му дишане.

Реши да си ходи, но корабът изскърца от вятъра и мистър Бони отвори очи.

— Джем! — поздрави я зарадван с треперливия си глас. — Остани, момчето ми, остани.

Ани влезе смутена, че го сварва в такова положение. Странен мирис на загнило изпълваше тясната каюта. Макар че пиратите му се подиграваха за това, мистър Бони поддържаше старателно хигиената си. Чак сега Ани съзнаваше, че този му навик, изисканата реч и доброто възпитание са го издигали над останалите.

Той й махна с безжизнена ръка да се настани на единственото място върху един сандък. Ани седна, сви колене и обви ръце около тях. Тайничко избърса изпотените си длани в панталона. За пръв път се случваше думите да й се губят.

Накрая задавено рече:

— Мистър Шърли каза, че се чувстваш лош.

— Лошо. Да. Или по-скоро — той й се усмихна уморено, — почувствах, че ще ми коства доста усилия да стана тази сутрин.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Той се опита да поклати глава, но жестът му беше по-скоро само сянка на движение. Колко ли дълго бе успявал да я заблуждава с немощните си мимики, че е добре?

— Не, мило дете, освен… — погледна я умолително, — да слушаш капитана.

— О… капитана. — Ани се изчерви. — Мисля, че добре се разбираме.

Зачуди се дали може да разкаже на мистър Бони за целувката на капитана, от която и до днес й се разтреперваха краката. Ала нещо я накара да замълчи — някакво ново чувство за дискретност, което й нашепваше да запази общата им тайна.

— Ани… — Мистър Бони я хвана за ръката. От този жест й се насълзиха очите. Той рядко я докосваше, защото знаеше, че с това може да издаде истинския й пол пред пиратите.

Ани инстинктивно притисна съсухрената му ръка между дланите си, за да я стопли.

— Мила моя… — Той замълча. — Не те подготвих достатъчно за мига, в който ще слезеш от кораба. Страхувам се, че те подведох.

— Не, всичко е наред, мистър Бони — бързо рече Ани. Не биваше да го оставя да се тревожи, защото така силите му съвсем щяха да отпаднат. — Капитанът се грижи за това.

— За кое?

— Ами за всичките тези уроци. Вече ме научи да седя, да ходя и да говоря като дама. — И да се целувам.

— Като дама? Е, много интересно. — На лицето му се изписа притеснение. — А спомена ли какво смята да прави с теб?

Заради него Ани се въздържа да се намръщи.

— Каза, че останалото трябва да го науча от някоя жена.

— Останалото от кое?

— О, разни неща като брака, предполагам.

— Значи ти е обяснил за брака?

— Да, но каза, че не може да се омъжа за него.

— О? — Бони вдигна вежди. — Как стана въпрос за това?

Ани се прокле за голямата си уста.

— Аз му казах, че няма да имам нищо против.

— Наистина ли? — Той се смути. — Но той ти отказа?

Ани кимна:

— Да, обясни ми, че не може, защото е джентълмен.

— Ах. — Мистър Бони разбираше отлично капитана, но въпреки това в гласа му се прокрадна тъга: — Разбира се, той има право.

— А джентълмените не трябва ли да се женят? — Този въпрос я измъчваше от снощи.

— Не, мила моя — сухо й отвърна мистър Бони. — Джентълмените правят само това, което си искат.

Думите му я зашлевиха като шамар.

— Значи той не иска да се ожени за мен?

Болката в гласа й, изглежда, го порази, защото той бързо рече:

— Не, детето ми, не. Не ме разбра. Имах предвид, че един джентълмен може да предпочете изобщо да не се жени, но ако ще го прави, то трябва да бъде с дама. Жена от благородно потекло.

Уточнението я обърка. Ани винаги си бе мислила, че капитанът е всемогъщ, а сега се оказваше, че по някои въпроси дори той нямаше избор.

— Ами добре тогава — рече тя. Спомни си какво съобщи той на екипажа в деня на нейното наказание. Бе казал, че е сгоден за дама. Сигурно бе имал предвид точно това.

Все повече я смущаваха думите му от последната вечер. Ани изобщо не бе сигурна, че ще намери мъж, с когото да й е приятно да спи. Познаваше много мъже. Най-различни пирати идваха на „Мери Лори“, но никой не я бе привлякъл така, както Джеймс.

Мистър Бони я изучаваше с поглед. Изглеждаше разтревожен.

— Ани. — Гласът му едва излизаше през пресъхналите устни. — Разбираш ли добре, че когато слезем на сушата, Джем ще престане да съществува?

Ани го погледна слисано. Разбира се, че знаеше. И той, и капитанът й го бяха казвали, но сега беше потресена. Човекът, който тя беше цял живот — всичките деветнадесет години — щеше да изчезне след по-малко от седем дни. А кой щеше да бъде на негово място?

Коя бе Ани? Не се чувстваше като нова личност, освен когато бе с Джеймс.

Можеше да отвърне само нещо безкрайно объркано, затова предпочете да замълчи. Накрая, за да смени темата, каза:

— Според капитана след седмица ще бъдем в Англия.

— В Англия? — Той погледна през нея, сякаш виждаше нещо невидимо. — Мислех, че повече никога няма да зърна Англия. — Пръстите му се вкопчиха в чаршафа.

За пръв път Ани се запита какво ли чувства мистър Бони от завръщането си у дома. На нея самата „Мери Лори“ понякога много й липсваше, особено когато капитанът нямаше време за нея.

— Радваш ли се, че се връщаш в Англия?

Той я погледна в очите, но мислите му бяха някъде другаде. В гласа му се прокрадна нотка на терзание.

— Мислех, че ще бъда погребан в морето.

Погребан. За пръв път споменаваше смъртта. В гърлото й заседна буца.

— Аз искам да бъда погребана в морето — тихо каза тя и го потупа по ръката, която още държеше. — Щом вълните те обгърнат, можеш да отидеш, където пожелаеш.

— Да. — Мистър Бони зарея поглед в пространството. — Звучи прекрасно, мила моя…

Ани искаше да добави, че така човек може да се рее по вълните завинаги.

Ала мистър Бони бе затворил очи. Ръката му бавно се отпусна. Устните му се разтвориха и Ани отново чу пресекливото му дишане.

Поседя още малко при него и за пръв път остави сълзите си да се стичат свободно по лицето й. Нямаше кой да я види, че плаче, а мистър Бони заслужаваше сълзите й.

 

 

Мистър Бони остана на легло и през следващите два дни. Всеки път, когато Ани влезеше при него, го намираше заспал.

Капитанът също го навести веднъж и сетне поръча на Кребс да се грижи за стареца. Каза й, че може да стои при него колкото си иска.

Въпреки това Ани не изостави малкото си задачи като негов стюард. Не пропускаше да му занесе храната. Той се държеше мило с нея, ала на разстояние. Както я бе предупредил, вече нямаха уроци.

Ани се опитваше да потисне усещането, че в нея е запален пожар, който един ден ще доведе до катастрофален край. Предчувстваше, че мистър Бони ще умре. Той вече бе загубен за нея. С него обаче щеше да си отиде и момчето Джем.

Никой нямаше да си спомня каква е била преди. А само Джеймс щеше да знае, че тя е момиче. Чувстваше се разкъсана между два свята, нито един, от които не искаше да я приеме. Смъртта на мистър Бони щеше завинаги да й затвори вратата на единия. Нямаше друг изход, освен да продължи напред.

Англия. Тази дума я преследваше като заплаха. С всяка миля към брега екипажът ставаше все по-нетърпелив и неспокоен. Нощ и ден по палубата бродеха моряци. Те се караха и мърмореха, отзоваваха се на всяка заповед, ала всеки дебнеше да зърне пръв суша на хоризонта.

Дори самият капитан бе обхванат от общата лудост.

Но за разлика от хората си, Джеймс запазваше спокойствие. Ани за пръв път забеляза разлика у него, когато стана още по-строг с екипажа. Всички палуби трябваше да бъдат измити и лъснати, а целият такелаж — да се ремонтира. Лично проверяваше здравината на рейките. Нареди да се вдигнат всички платна и корабът плаваше още по-бързо към ужасното й бъдеще и самотата, която я чакаше.

Скоро нямаше да ги има нито Джеймс, нито мистър Бони. Двамата най-важни човека за нея щяха да си отидат. Ани знаеше, че няма да преживее раздялата с тях. Най-големите й страхове изплуваха на повърхността като водорасли в буря: представяше си суша без брегове, хора — но не и моряци, а морето — на някаква безкрайна далечина от нея. Компания щяха да й правят само жени. Щеше да има други дрехи, други обноски, друго поведение.

Искаше да поговори с капитана за тревогите си, да го накара да осъзнае, че трябва да я остави на кораба. Ала Джеймс беше зает с картите, компасите и кораба. Всячески я избягваше.

Въпреки това тя беше сигурна, че той усеща присъствието й. Винаги щом се приближеше до него, нещо в стойката му се променяше. Изправяше рамене и разкрачваше крака, сякаш да посрещне идващия прилив. Сключваше ръце на гърба си, като че ли да ги отдалечи от нея.

Мисълта за него караше сърцето й да препуска лудо. Тръпката неизменно се пренасяше в слабините й. През нощта сънуваше странни сънища: как язди огромни коне с опашка на риба, как се носи по вълните, заобиколена от сирени — самата тя бе една от тях, а водата се плъзгаше по тялото й, сякаш бе покрита с масло. Тогава слабините й пулсираха и трябваше да стисне крака, за да ги укроти.

Такава наслада й носеха тези сънища — почти като да бъде с Джеймс.

Ала онази целувка нямаше да се повтори. Отпечатъкът на устните му започна да избледнява, оставяйки устата й жадна за още. Обземаше я необяснимо безпокойство. Жадуваше за допира му, но той нямаше да я докосне. Никога.

Не и — тя помисли за миг — не и ако намери начин да го излъже. Чувстваше се като кораб с вдигнати платна в безветрие — трепереща и безсилна. Бе готова да понесе гнева му пред безразличието. Нещо трябваше да се промени. Щом платната й имаха нужда от порив на вятъра, тя щеше сама да ги вдигне.

 

 

Измина още един ден. Джеймс седеше зад бюрото си и се чудеше какво още има да свърши. Палубите вече бяха полирани до блясък, оръдията — така излъскани, че отразяваха слънцето като стъкло. Всички моряци бяха прегледани за въшки и скорбут. Преброи запасите и разпредели поравно останалия ром. Изчисли надницата на всеки от екипажа. Намираше за разумно да им даде част от парите, преди да акостират на пристанището. Останалото щяха да получат, ако пак се запишат на кораба. Това им действаше като сигурна примамка.

Проблемът беше, че можеха да пристигнат още утре или след няколко дни. Нямаше начин да изчисли колко време и път им оставаха още. Патрулите му бяха нащрек и всеки миг можеха да извикат „Англия!“.

Англия. Джеймс винаги се вълнуваше от завръщането у дома, макар че заминаването му бе по-приятно. Ала сега изпитваше само тревога как ще остави Ани.

Разбира се това щеше да стане, но първо трябваше да поговори с нея. Искаше да я убеди, че решението му е правилно.

Усещаше, че тя е нещастна и страда. Нямаше нужда да пита как е мистър Бони. Досещаше се по страха в очите й.

Страдаше с нея. Можеше да си представи как щеше да се почувства самият той, ако му се наложи да изостави завинаги морето. Но Ани беше жена. Те бяха по-различни. Никога не биха могли да обикнат морето по същия начин като мъжете.

Да, Ани щеше да си създаде нови връзки. Жените много ги биваше за тези неща. Щеше да си намери приятелки — несъмнено някакви глуповати девойки. Щеше да се научи да обича настойницата си. Щеше да се оправи в живота като всяка жена. Накрая дори щеше да се омъжи.

Мисълта за неизбежния брак на Ани го тормозеше. Не можеше да си представи, че тя ще принадлежи на друг мъж. Сигурно щеше да бъде някой непохватен грубиян, а ще притежава прекрасното й тяло.

И може би на Ани дори щеше да й харесва.

Почти бе готов да се закълне, че тя изпита удоволствие от целувката им. А той как й се наслади! Нейните устни бяха всичко друго, но не и свенливи. Без преструвки — като невежа малка дивачка, каквато и беше — тя впи устни в него, насочвана единствено от инстинкта си. А той едва не бе загубил контрол над себе си.

Джеймс изруга и прогони тези мисли. Ани беше в тежест и на себе си, и на него. Колкото по-скоро се устроеше на сушата, толкова по-добре и за двамата.

Внезапно реши, че сега е подходящият момент да поговори с нея. Ако чакаше да стигнат пристанището, може би щеше да бъде прекалено зает, за да й обърне достатъчно внимание.

Прекоси каютата, отвори вратата и извика:

— Джем!

Ани се мотаеше на долната палуба. Мигновено завъртя глава при вика му, но сетне се изправи бавно и се затътри към каютата му.

Джеймс си каза, че не бива да позволява чувствата му към нея да го разколебаят. Бе взел решението си и очевидно не съществуваше друг изход. Изправи снага и се стегна да се пребори със сърцето си. Зае мястото си зад бюрото и я зачака да седне.

Тя се настани на стола си, но не както я бе учил. Просна се с разкрачени крака и го изгледа странно през ягодовите си мигли.

Джеймс се опита да не обръща внимание на това.

— Ани — започна той. Винаги го караше да се чувства неловко, но сега се опита да потисне това неприятно усещане. — Скоро ще видим сушата. Мисля, че е време да прегледаме дали си запомнила всичко, на което те научих.

— Да, кап’тане.

Той настръхна:

— Нима си забравила? Знаеш, че когато сме насаме, трябва да се държиш като дама, а не като пират. Казвам се капитан Ейвъри.

— Точно така, сър Джеймс.

Той пропусна грешката покрай ушите си, но небрежната й поза го дразнеше. На всичко отгоре се беше вторачила в пода като слуга.

— Помниш ли какво се казва за поздрав? Как сте и тъй нататък?

— Много добре, благодарско.

— Благодаря.

— Да, кап’тане.

— Капитане — Джеймс едва се овладя.

Тя му хвърли поредния неразгадаем поглед.

— Какво ти става днес?

Ани вдигна глава и сви рамене.

— Не знам, сър Джеймс. Май всичко забравила.

— Забравих — процеди през зъби той и объркано поклати глава. — Не е възможно. Може би ще си спомниш, ако седнеш както трябва.

— Така ли? — Ани прибра крака. Толкова силно ги стисна, че панталонът й се нагъна при свивката.

Джеймс мигновено прикова очи там.

— Да… точно така, но… може би не толкова близко.

Ани бавно разтвори колене, приковала предизвикателно очи в него.

Отначало той не каза нищо. Въображението го бе отвело далеч. Между краката й.

Бързо обаче се осъзна и сърдито измърмори:

— Достатъчно. Достатъчно.

— Да, да…

— Да, кап’тане.

— Да, капитане.

Джеймс се опита да проясни мислите си, преди да продължи. Имаше други планове за тази среща — Ани да се държи прилично, а той да не губи контрол над себе си. Двамата щяха да преговорят наученото и после той щеше да й поговори за бъдещето й. А ако тя се разплачеше, той щеше да й подаде кърпата си и да я успокои с мили думи…

Тя отново се отпусна неприлично на стола си и увеси нос.

Какво, по дяволите, му ставаше на това момиче?

— Добре, нататък. Какво още? — попита той, опитвайки се да измисли нещо.

— Научиш ме как се седи, ходи и целува — отговори Ани.

— Научи ме!

— Не, кап’тане, ти си това, дето ме научи.

— Ти си този, който ме научи. И се казва капитане, а не кап’тане.

— Да, сър.

Кръвта нахлу в главата му.

— За бога, Ани, защо го правиш?

— Не знайм, капитане…

— Не знам…

— Май чи е от вятъра…

— Може би е от вятъра…

— Или щото гърдите са ми толкоз големи…

— Или защото гърдите ми са толкова големи…

Тя вирна брадичка и Джеймс се сепна. На устните й заигра усмивка и тя прихна да се смее, пляскайки се по бедрата.

— Ах, ти, малка… — Сърцето му прескочи. Бе успяла да го преметне. Каквато беше хулиганка. Нещо в него се скъса. Хвърли й злобна усмивка. — Разбойничка! Ще ти го върна!

В очите й проблесна страх. Това бяха всъщност очите на Джем — зелените очи на Джем, който го дразнеше.

Той замахна през бюрото и Ани изписка от удоволствие. Веселието й го ядоса още повече. Сграбчи бюрото с две ръце и й метна кръвнишки поглед като тигър, дебнещ жертва. Ани се кривеше наляво-надясно, за да се измъкне.

Изумруденият й поглед искреше от дързост. Беше като сирена, която го примамва към дълбокото. Пулсът му се учести. Тя се наклони наляво и Джеймс посегна.

— Хванах те! — Той я стисна в прегръдките си.

Ани залитна, повлече и него и двамата се строполиха на стола. Тя се озова в скута му.

Джеймс искаше всъщност да я разтърси… да я разтърси, докато й изпадат зъбите. Ала щом усети дупето й в ръцете си, намеренията му се объркаха.

Тя вече хълцаше от смях. Е, щом й беше толкова смешно, той щеше да я накара да си плати.

Погъделичка я. Мушна пръсти в ребрата и под мишниците й, плъзна ги по бедрата и по хълбоците. Притисна брадичка в гърба й.

Ани се извиваше в прегръдките му. Въртеше се, подскачаше в скута му, задъхваше се от смях.

— Ще си платиш за това, малка негоднице — прошепна в ухото й Джеймс.

Заканата му съвсем я разсмя. Цялата настръхна. Бореше се да се изскубне от обятията му. Дъхът му стопляше гръбнака й и я разтреперваше. Мускулите на бедрата му я гъделичкаха по задника.

Неочаквано усети нещо твърдо под краката си.

— Ани, не мърдай. — Ръцете му застинаха. Той я прегърна и я натисна върху скута си.

Онова твърдо нещо продължаваше да расте и да се притиска в нея. Неочаквано се допря до топчето между краката й и я прониза непозната тръпка.

Ани се изви, за да се нагласи пак върху твърдината му.

— Ани… недей да мърдаш. — Гласът на Джеймс беше дрезгав от напрежение.

— Но… трябва, Джеймс. — Гъделът тресеше цялото й тяло. Опитите й да го потисне само усилваха желанието й.

Тръпката беше невероятно приятна. Обещаваше й да я отнесе в сънищата, стига да знаеше как да го направи.

— Ани…

Тя отново се завъртя и той изстена. Стисна я за раменете и тя отново усети топлия му дъх между плешките си.

Изви гръб и ръцете му се плъзнаха върху гърдите й. И двамата се задъхваха.

— Ани… — молеше я капитанът. Пръстите му се вкопчиха в бедрата й.

Трябваше да спре в този миг. Ала той мушна ръце под ризата й. Дланите му обхванаха голите й гърди. От пръстите му сякаш пламна искра, която премина в зърната й. Изви тяло, за да задоволи гъдела между краката си.

Залюля се, докато той мачкаше настръхналите й гърди. Между краката й сякаш имаше въртоп. Той се завърташе около топчето, нагорещяваше го и го дразнеше.

Ани се търкаше все по-силно в него. Сега обаче той й помагаше… напред-назад, напред-назад — движеше я върху слабините си.

Изведнъж между краката й се разля тръпка, която я подхвърли като буре на брега. Вълните не спираха, връхлитаха я една след друга. Сякаш отстрани се чу, че крещи и сетне стоновете й утихнаха. Приливът я потапяше, докато се движеше… но сетне… я напусна. Опита се да го върне, но колкото и да се извиваше, него го нямаше.

Тогава чу, че Джеймс стене зад гърба й. Усети един последен тласък под бедрата си, когато той се надигна, после двамата се отпуснаха в стола. Ръцете му все още стискаха гърдите й, палците му правеха кръгчета около връхчетата им.

— Ани — гласът му беше пресипнал, — о, боже мой!

— Какво беше това? — Почувства един по-мек тласък, сякаш твърдината му отново щеше да се издигне, но тя вече се бе укротила.

— Мили боже, какво беше? — Гърленият му смях я погъделичка в ухото. Той я целуна нежно по врата. Сетне плъзна длани по гърдите й и двамата потръпнаха едновременно. Скоро обаче гласът му стана страшно сериозен. — Сигурно трус или най-малко приливна вълна.

Трус? Та тя беше минавала и преди върху приливна вълна, но никога не бе изпитвала такова удоволствие.

Искаше да го разпита, но той я галеше по гърдите, сякаш иска да напълни шепи с тях. Тя отново се разтресе.

— Боже мой — изстена Джеймс. — Какво сторих?

Нещастието му я натъжи. Тя се бе чувствала толкова… жива.

— Капитане! — Някой заудря с всичка сила по вратата.

Джеймс скочи на крака, събори стола и пусна Ани на земята. Тя се озова на пода и в този миг вратата се отвори.

— Капитане, сър?

— Какво има, мистър Шърли? — Джеймс приглади косата си и оправи връзката си. Докато Ани се опитваше да се изправи, погледите им се кръстосаха. Той издаде някаква заповед.

Мистър Шърли ги изгледа и после внимателно обходи с поглед разхвърляната каюта. Очите му се стрелнаха от пода към лицето на Джеймс и оттам към преобърнатия стол.

— Всичко наред ли е, сър? На момчетата им се стори, че някой крещи.

— Няма нищо. — Джеймс сведе глава към петното на панталона си. То бе привлякло й погледа на мистър Шърли. — Хлапето… хлапето се подхлъзна и ме заля с вода. Стресна ме. Това е всичко.

Ани замълча. Не знаеше, че капитанът умее да лъже, ала усещаше смущението му. Тя самата още не бе спряла да трепери.

— Извинявай, капитане — рече тя с престорено разкаяние.

Мистър Шърли прие тази история, макар че никъде не се виждаше кана с вода. Очевидно мисълта му беше заета с нещо далеч по-важно.

— Съжалявам, капитане — той хвърли поглед към Ани. — Става въпрос за мистър Бони, сър.

— Мистър Бони? — Обзе я страх и срам. Бе напълно забравила за стареца през последните няколко минути.

Лицето на първия помощник бе достатъчно красноречиво, за да се досети.

— Да, момче, той си отиде.