Метаданни
Данни
- Серия
- Намигване и целувка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Capturing Annie, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диляна Димитрова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (30.08.2011)
- Корекция
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara (2010)
Издание:
Патриша Уин. Опасната Ани
ИК „Ирис“
История
- — Добавяне
6
Три седмици по-късно Ани вече съжаляваше, че не я бяха изоставили на пустинен остров. Мотаеше се по палубата. Имаше чувството, че цяла вечност виси пред каютата на Джеймс и чака уроците, които й беше обещал.
Бризът разрошваше късата й рижава коса. Тя бе пораснала с около четири сантиметра. Дори хладният северен вятър не можеше да оправи киселото й настроение.
Всичко се обърка. Всяка сутрин на четвърта камбана носеше закуската на капитана. Поднасяше му обяда, когато първа вахта се събереше в трапезарията. Той винаги я посрещаше с перука, благодареше й със смръщена физиономия и я освобождаваше, без дори да я погледне. Бе обещал да й дава уроци, но засега тях почти ги нямаше.
„Дамите не ругаят“ и „дамите не клечат“. „Дамите не подсвиркват“ и „не се кълчат в моряшки танци“. Ани имаше чувството, че ако чуе още веднъж „дамите не“, ще изкрещи. Доколкото разбираше, дамите не правеха нищо.
Отчаяна, тя вдигна очи и се загледа как платната се издуват от вятъра, над скърцащите мачти. Един моряк се люлееше безгрижно на въжетата. Завидя му за свободата. „Дамите“ не се катереха по мачтите. Нито пък скачаха през борда с дрехите — още по-малко без тях. Не позволяваха ръцете им да загрубеят, не излагаха кожата си на слънце… не правеха това, не правеха онова.
— Джем!
Ани бавно се изправи на крака. Не скочи, както бе свикнала, защото дамите не правят резки движения. Капитанът можеше да почака.
Щом затвори тясната врата на каютата зад гърба си — внимателно, защото дамите не тръшкаха врати — тя завари капитана на обичайното му място зад бюрото. Той любезно й посочи стола й седна след нея.
— Добър ден, Ани.
— Добър ден, капитан Ейвъри.
— Много добре.
Може и да мислеше, че е много добре, но поведението му говореше точно обратното. Лицето му винаги беше строго. Погледът му беше съсредоточен в бюрото, като че ли беше затрупано с документи, а всъщност на него нямаше нищо.
— Искам да повтаряш след мен — каза той. — Как сте?
— Как сте.
— Благодаря, много добре. А вие?
— Благодаря, много добре. А вие.
— Това не е твърдение, Ани. Ти се интересуваш от здравето на някой. Трябва да го кажеш с въпросителен тон.
— Благодаря, много добре. А вие?
— Отлично. — Джеймс се намръщи. — Днес работи ли над езика си с мистър Бони?
— Той не се чувстваше добър.
— Не се чувстваше добре или чувстваше се зле.
— Извинявам се, капитане.
— Извинявайте, сър Джеймс.
— Извинявам се, Джеймс, но той не е добре. — Ани почти се разплака. — Изглежда зле.
Джеймс най-сетне вдигна глава и погледът му омекна.
— Знам, Ани. Съжалявам. Той е много болен.
— Да, сър. Това не ме прави по-добре.
— От това не ми става по-добре.
— Да. Изглежда, се обърках от толкова много „не“-та. Вече почнах да забравям.
Джеймс я погледна внимателно. Беше предпазлив, но проявяваше съчувствие.
— Може би не е добра идея да продължаваме с този урок.
— Може би не.
— Искаш ли да те освободя?
— Май да. — Джеймс се намръщи и Ани бързо добави: — Да, ако обичате.
— Твърде добре. Ще продължим утре.
Господ да ми е на помощ, помисли си Ани.
Когато тя стана да си върви, Джеймс се изправи и се поклони. Изглеждаше разтревожен, сякаш наистина го е грижа за мистър Бони. Ани пък искрено се разкайваше, че го разочарова, затова му се поклони в отговор.
Джеймс се сепна.
— Ани, дамите не…
— Този път какво не правят? — уморено въздъхна тя.
Джеймс се усмихна и махна с ръка.
— Няма значение. Ще поговорим за това някой друг път. Може би искаш да навестиш мистър Бони или да се разходиш по палубата. Не е необходимо да чакаш цял ден пред каютата ми.
— Мистър Шърли ми каза, че така трябва.
Джеймс кимна:
— Ако наистина ми беше стюард, щях да искам от теб да го правиш. Ако мистър Шърли те спре, можеш да му обясниш, че съм те освободил от днешното дежурство.
— Да, капитане.
Ани нямаше желание да я поправят отново, затова бързо излезе. Знаеше, че прави грешки, но днес беше настроена бунтарски. На този кораб й отнеха всичката свобода.
Почти съжаляваше, че не си бе останала на „Мери Лори“. С брига щяха да я отведат в Ямайка. Там щеше да види за пръв път Кингстън, да се разходи по доковете и…
Всъщност не, щяха да я пратят в затвора с другите. Ани потръпна при мисълта да бъде окована във вериги. Прилоша й, като си представи, че можеше никога да не види морето. Тук поне плаваше с кораб. Все още можеше да вдъхне соления мирис на океана, да усети студените пръски по лицето си и да почувства люшкането под краката си. Ако тук беше затворник, то виновно бе само проклетото й тяло.
Мина по шканците и вместо да слезе по стълбата, се спусна по парапета. Като Джем поне можеше да си позволи такива лудории, без да й се карат. Дори капитанът бе длъжен да ги търпи, защото пред мъжете тя трябваше да се държи като момче.
Вратата на каютата за болни беше затворена. Ани изчака някой да я отвори и с изненада срещна готвача. Тук винаги попадаше на него.
Щом я видя, той зяпна и се прилепи към противоположната стена на коридора.
— Джем — кимна й човекът и бързо я заобиколи.
— Бум! — извика след него Ани. По необясними причини готвачът се страхуваше от нея. Сигурно беше заради онази история с ножа, макар че Ани очакваше вече да е забравил. През последната седмица всички я отбягваха, сякаш бе пипнала чума.
Това просто я вбесяваше.
На всичко отгоре си нямаше приятели, с които да поговори. Дори мистър Бони скоро щеше да я напусне.
Ани въздъхна дълбоко и си заповяда да не издава тревогата, която я обземаше при всяка среща със стария си другар. С всеки ден мистър Бони ставаше все по-немощен. Кожата му изсъхна и се сбръчка като пергамент. Цветът на лицето му беше сив като дъждовен облак. Ани полагаше всички сили да не заплаче при вида му, защото с това нямаше да му помогне.
Поздрави го сърдечно. Посърналите му очи се озариха за миг, когато я видя. Сърцето й се сви от болка. Ако това беше обич, каза си Ани, то съвсем не беше забавно.
— Готвачът да не е болен? — попита тя, за да отклони мислите си от болестта на мистър Бони.
Той сбърчи чело. Професионалното любопитство върна цвета на лицето му.
— Не. Много е странно. И преди съм срещал хора в подобно състояние. Обикновено се появява при меланхолия. Но никога не съм имал два еднакви случая по едно и също време.
Като видя неразбиращия поглед на Ани, мистър Бони обясни:
— Изглежда, мистър Шърли и готвачът са си внушили, че са прихванали някоя болест.
— А не са, така ли?
— Аз поне не забелязвам нищо. Много особен случай. — Той поклати глава и зацъка.
Ани се прекръсти:
— Дано да не се прихваща.
Мистър Бони й намигна:
— Точно това заболяване, ако наистина го имат, не те заплашва по никакъв начин, мила моя. Можеш да бъдеш спокойна за това. А сега ми кажи — старецът седна на едно столче, — напредваш ли с уроците?
— Никак.
Той вдигна вежди:
— Съвсем никак? Мили боже! Не обичам да ти противореча, но аз вече забелязвам напредък.
— Сериозно?
— Да, в езика ти.
— О, езикът ми! — Ани се ухили.
— Недей да подценяваш стойността на хубавия език, мила моя. Изисканата реч се цени високо в света, в който ще живееш. Можеш да се считаш за късметлийка, че капитанът си направи труда лично да те обучава, след като можеше и да те остави да се оправяш сама.
Ани не искаше да спори с мистър Бони. Дълбоко се съмняваше в думите му, но запази това за себе си.
— Този свят, за който говориш… Лондон ли ще бъде? — попита тя. Бе чувала от другите моряци за този град. Някои нямаха търпение да се върнат там, други се страхуваха от него като от акула.
— Възможно е. — Мистър Бони й обърна гръб и се загледа в една от книгите си.
Този уклончив отговор беше твърде познат на Ани. Мистър Бони не желаеше да обсъжда бъдещето й. Винаги, когато го питаше за това, той я насочваше към капитана.
Мистър Бони не може да ми помогне, каза си Ани. Той повече не можеше да я защитава. Болестта така бе отслабила силите му, че той бе предал Ани.
— На мен сигурно ще ми хареса в Лондон, нали? — Постара се да звучи жизнерадостно.
— Да, смея да твърдя. — Той се обърна към нея. — Точно така трябва да мислиш за бъдещето, детето ми. — Погледът му се смекчи. — Гордея се с теб.
Ани се усмихна насила. Мистър Бони нямаше да бъде до нея в новия й живот. Дори и да беше, сигурно щеше да страда.
Реши, че това е причината той да не говори за това и се уплаши. Помисли си, че той просто не иска да я лъже. Не бе възможно мистър Бони да се радва, че тя става дама. Не, щом дамите не правеха нищо.
Без да издава тревогите си, Ани му пожела приятен ден. Качи се на палубата и се разходи до планшира, умувайки над жестоката истина.
Да бъдеш дама, бе като в затвора. Наведе се и се загледа във водата. Все едно беше окована във вериги между четири каменни стени.
Просто няма да стане. Капитанът може да опитва, но не може да ме направи момиче. Ще скоча от кораба, преди да стигнем до Лондон. Ще си намеря друг екипаж и никой няма да узнае.
Зад гърба й се дочу мелодия на свирка. Моряците от втора вахта се забавляваха, събрани в кръг. Гъркът Никос от хората на Шарки започна да танцува.
Свирнята винаги вдигаше настроението на Ани. Сега обаче само увеличи отчаянието й. Другите моряци демонстративно я избягваха и това ужасно я обиждаше. Ако Джеймс постигнеше своето, щеше да стане още по-лошо. Той щеше да й забрани да танцува с останалите. Студеното му отношение вече така я ядосваше, че трудно сдържаше гнева си.
Танцуваше добре моряшки танци. Като дете често забавляваше пиратите. Може би това й умение щеше да накара моряците да престанат да я отбягват.
— Хей, гледайте — извика Ани и скочи в кръга, избутвайки Никос от центъра му. Тъкмо се канеше да затанцува, когато свирачът млъкна. Другите се дръпнаха настрана.
— Ех! Момче! Какво правиш? — попита Никос. На лицето му беше изписан страх, примесен със съжаление.
Ани огледа лицата им. Всички я наблюдаваха смутено.
— Само исках да потанцувам — рече тя. — Също като вас.
— Не те искаме тук — отвърна й Никос.
— Да. Точно така. — Всички кимаха и мърмореха.
Обидена и учудена, Ани не мръдна от мястото си. Дори Никос беше срещу нея. А тя не виждаше никаква разумна причина. Трябваше да разбере каква е истината.
— Но защо? Защо не мога да танцувам с теб като преди?
Мъжете се притесниха още повече. Изгледаха Никос и започнаха да се дърпат от него, сякаш и той беше заразен. Гъркът забеляза това и очите му се разшириха от ужас, че ще го прогонят от компанията.
— Не знам защо, но просто не те искаме — изръмжа й той. — Махай се! Веднага!
Все едно я бе ритнал в ребрата. Първо загуби „Мери Лори“ и капитан Шарки. После мистър Бони се разболя. Уроците на капитана се превърнаха в истинско мъчение. А сега това.
Разгневена, Ани се нахвърли върху Никос и го наруга. Сред екипажа се надигна възмущение. Никос почервеня.
— Вземи си думите назад! — извика той и се хвана за камата.
— Няма!
— Вземи си ги или ще ти откъсна главата!
— Опитай!
Той замахна към нея и тя приклекна. Умираше от удоволствие, че ще се сбият. Бръкна в панталоните си. Ала ножът й го нямаше.
— Проклятие! — Бе забравила, че Джеймс й го взе. Отново се сниши и хукна да бяга. Никос вече бе замахнал с камата си към нея и сега едва не се строполи на земята. Бързо се окопити и се втурна след нея.
На Ани й оставаше само едно. Прекоси палубата и се вкопчи във въжетата. Никос бягаше по-бързо от нея и имаше дълги ръце. Почти я беше хванал, но тя събори един варел на пътя му. Той изруга и го отмести настрана. Варелът се затъркаля с грохот по палубата. Мъжете се развикаха. Свирачът наду свирката.
Джеймс излезе от каютата си в мига, в който двама гонещи се моряци се хванаха за мачтата. Видя суматохата на главната палуба и се ядоса.
— Мистър Шърли! — извика той.
Първият му помощник дотърча.
— Пак е момчето, капитане.
— Джем? — Стомахът му се сви от ужас. Не бе забелязал Ани, но зърна един от хората на Шарки да тича след някого с изваден нож. Обърна се и видя, че с един скок тя се качва на въжето.
Бе успяла да избяга от преследвача си. Тежкият Никос нямаше шанс да я настигне с катерене. Ножът също му пречеше. Оставаше му само да сипе кървави проклятия след нея.
Страхът на Джеймс бързо отстъпи пред гнева.
— Мистър Шърли, вземете няколко моряка и озаптете гърка. После го хвърлете в трюма.
— Да, сър. Но, капитане, момчето започна първо.
Джеймс скръцна със зъби:
— Защо ли това не ме изненадва? Кажи му да се яви в каютата ми и ако предизвика някакъв проблем… — Какво? Щеше да я окове във вериги? Нямаше сили да издаде такава заповед. Измърмори с възмущение и се прибра в каютата си да чака.
Само след минута Ани пристигна с вирната брадичка. За щастие не се бе наложило мъжете да употребят сила. Ала предизвикателното й държание не беше от полза за дисциплината на кораба.
— Е, Джем… — Джеймс махна с ръка на първия помощник да си върви.
Мистър Шърли се спря.
— Да кажа ли на помощник-боцмана да приготви камшика, капитане?
— Когато аз наредя.
Мистър Шърли присви очи. Погледна с омраза Ани и излезе. Ани пребледня и Джеймс изпита злорадо удоволствие от това. Крайно време беше малката разбойничка да се стресне.
Седна, без да й предложи стол, и я погледна от бюрото си с пълното съзнание, че само да протегне ръка, и можеше да я хване за врата.
Което всъщност искаше да направи — да я хване за врата и да я разтърси, за да налее малко разум в дебелата й глава и да я накара да разбере защо не бива да се държи така безразсъдно. Ала съзнаваше, че не може да я докосне по същата причина, заради която не смееше да я погледне по време на техните уроци. Тя му създаваше огромни проблеми. Непрекъснато го изкушаваше да се забрави и да изостави задълженията си.
За щастие в този момент тя не смееше да го погледне в очите. Колкото и дръзко да се държеше, не гореше от желание за предстоящия разговор.
— Ани, ще благоволиш ли да ми обясниш какво стана на палубата?
— Те не ме пускаха да танцувам.
— Те?
— Ония. — Ани посочи с глава навън, за да му обясни, че има предвид целия екипаж. — Те вече не ми дават да ги доближа.
Джеймс се почувства виновен. Той бе причина за нейната изолираност. Искаше точно това, но не бе предвидил, че тя ще страда от липсата на компания.
— И ти се разсърди?
Ани кимна.
— Толкова, че чак се нахвърли да биеш човек, който е два пъти по-голям от теб? — Колкото и да се стараеше, не можа да се сдържи да не повиши тон.
Ани само се изсмя:
— О, това е нищо. Щях да го набия, ако ножът ми беше в мен. — Тя го погледна така, че Джеймс мигновено се сети кой бе виновен за този пропуск.
Колкото и да не искаше да го признае, Джеймс си даваше сметка, че я бе поставил в неизгодно положение. Моряците непрестанно се биеха. Те приемаха Джем за един от тях. Но сега, благодарение на него, вече се страхуваха от момчето.
Джеймс знаеше твърде добре, че страхът лесно можеше да доведе до насилие на кораба.
— Е… — той се прокашля виновно, — ще обсъдим това по-късно. Но първо искам да разбера с какво предизвика Никос. Казах ти, че дамите не се бият.
Ани сведе глава и измърмори нещо неразбираемо.
— Моля?
Ани вдигна очи и извика:
— Казах, че майка му има косми по гърдите!
Джеймс едва не падна. Напуши го смях, но бързо стисна устни.
— Мили боже, Ани. Не знаеш ли, че най-лошото за един моряк е да обидиш майка му?
— Да, сър.
— Тогава защо го стори?
Тя се размърда смутено, без да смее да го погледне:
— Ами просто исках да направя някоя беля, това е.
Джеймс прехапа устни. Можеше да я притисне, но усещаше, че няма да научи истината от нея. В същото време обаче не можеше да я остави ненаказана заради боя. Ако Ани беше мъж, щеше да е лесно. Можеше да я окове във вериги. Или дори да прибегне до камшика.
Ала му прилошаваше дори при мисълта да й стори това. Не обичаше да наказва моряците си и рядко го правеше. Възприемаше необходимостта от подобни наказания като свой собствен провал като капитан.
Ани продължаваше да стои, забила поглед в пода. Гъвкавата й момчешка стойка сякаш изобщо не се влияеше от люшкането на кораба. Ясно даваше вид, че очаква наказание, но какво да бъде то?
Разкъсван от колебание дали да я накаже, или да я пусне, Джеймс стана и прокара пръсти през косата си.
— За бога, Ани! Не мога да ти позволя да се биеш с моряците ми. Някой от тях накрая ще те убие!
— Не и ако ножът ми е в мен.
— Забрави за ножа! Казах ти да не се биеш. Искам да забравиш тези пиратски глупости.
Ани пак вирна брадичка.
— Не са чак такива глупости — рече тя с несъзнателна гордост. — Глупост е да се правя на жена. Това изобщо не е живот.
Джеймс почувства думите й като удар в гърдите. Желаеше само да я защити, но от нея разбираше, че всъщност бе отнел живеца на едно умно и изобретателно същество. Бе й отнел свободата, но какво й бе дал в замяна?
Независимо от мислите си, Джеймс измърмори:
— Май трябва да те напляскам.
Ани пребледня.
— Да ме напляскате? Какво е това?
За миг Джеймс помисли, че тя се опитва да го заблуди. Как бе възможно да не знае какво е пляскане? После си спомни, че тя бе живяла само между мъже, а не с деца. А мъжете не се „пляскаха“.
Като си помисли за ужасите, които сигурно бе преживяла, Джеймс не посмя да гадае какво ли си представя тя под „пляскане“. Затова я погледна мило за пръв път тази сутрин:
— Това е само детско наказание — обясни й той. — Означава, че трябва да те ударя леко с ръка по дупето.
Ани моментално се изчерви. Погледна го внимателно и се замисли. Накрая му се усмихна свенливо.
— Е, не съм чак толкова против това.
Обля го гореща вълна. Спомни си как я свали от мачтата и усещането от нейната женственост в ръката му. Този погрешен допир едва не го изгори тогава. Костваше му големи усилия да го забрави.
Не бе възможно тя да мисли за същото. Сигурно не бе изпитала такава наслада като него. Или се бе случило точно това?
Усети как членът му се втвърдява и започва да го боли. В последен опит да запази дистанция Джеймс си повтори клетвата, която бе дал пред мистър Бони. Извърна се от нея и измънка първото, което му дойде наум:
— Косми по гърдите. За бога, Ани, какво означава това?
Засуети се с чекмеджетата по бюрото, давайки си време да дойде на себе си. Не очакваше отговор на риторичния си въпрос.
Но Ани бързо му го даде:
— Мисля, че знам какво означава, капитане. На мъжете гърдите им са космати, а на жените — не. Разбирате ли?
Джеймс се хвана за главата.
— Ани, това просто е обиден израз. Не е задължително да има смисъл.
— Но то си има, Джеймс. Мога да ти докажа. Помниш ли, като видя моите гърди? Те не бяха космати, нали? После аз те видях без риза, и ти си имаше косми навсякъде. А пък другите мъже, те…
Джеймс изстена и скочи на крака. Усещаше пулсираща болка в слабините.
Пресегна се през бюрото и затвори устата й с ръка.
— Трябва да престанеш!
Тя се ококори и изфъфли през пръстите му:
— Да престана с какво?
— Да говориш за гърдите си. Дамите не говорят за гърдите си!
Топлите й устни се раздвижиха под дланта му. Тръпка прониза гръбнака му. Отдръпна се от нея, сякаш го бе ухапала.
— Защо не? — настояваше Ани. — Мъжете непрестанно говорят за това.
В главата му нахлу кръв. Заби в слепоочията му. Разсъдъкът му се замъгли.
— Знам, че говорят, но не е възпитано. А дамите никога не вършат нещо невъзпитано.
Ани ядосано стисна юмруци.
— Досега ми каза куп неща, които не правят. А има ли изобщо нещо, което да правят, за бога?
— Какво?
Джеймс претърси мъглата в главата си за нещо, което жените могат да правят, ала за почти нищо не се сети. Бе виждал майка си твърде рядко, откак навърши възраст да пътува с корабите. Когато ходеше да я види, сядаше в салона за гости и учтиво разказваше случилото се по време на пътуването. Винаги избягваше историите, които биха прозвучали неподходящо за нейните уши. На това го бе научил баща му.
Не че не се радваше да я види. По свой начин той много обичаше майка си. Ала вечно жадуваше да се върне в морето.
— Ами… — заекна той, чудейки се с какво да продължи, — седят.
На лицето й се изписа възмущение.
— Аз седя вече цяла вечност.
— Не, различно е. — Умът му най-после се проясняваше. — Седят в хола и… шият!
Ани го изгледа умислено.
— Не знам какво е хол. Но това шиене… като на платната ли е?
— Не. — Джеймс вече знаеше какво иска да й каже и какво не бе наред. Трябваше да научи Ани на толкова неща, а имаше оскъдни познания. Разбира се, бе танцувал с дами. Бе спал с много жени, но тях никой не би нарекъл дами. За сметка на това не си бе давал труда да научи какво прави майка му, докато той пътува.
— Холът е стаята в дома, където се посрещат гости. А жените поправят разни неща, като дрехи например.
— Аз мога. Всеки моряк го може. Не е толкова различно от платната.
— Не, не е. — Джеймс си представи бродериите на майка си. — И смея да отбележа, че останалото е почти същото.
— Кое?
— Бродерията, фината работа с иглата. — Ани го погледна объркано и той обясни: — Разни неща, в които с бодове се вплитат цветя.
Тя вдигна недоверчиво вежди.
Джеймс махна с ръка, за да смени темата.
— Но това не е за мен, трябва да те научи друга жена.
— Ама и ти трябва да ме научиш на нещо! — Ани го погледна умоляващо. — Обеща ми.
Джеймс най-после съзря проблема, с който се мъчеше тя. Бяха й обяснили, че не е момче, а още никой не й бе казал какво е да си жена. Дори той знаеше повече за жените от нея.
Възнамеряваше да я научи, но нейните забележки бяха толкова предизвикателни, че трябваше да си наложи да стои по-далеч от нея. Ето че дистанцирането му я бе накарало да се сбие с моряците.
С въздишка Джеймс прие, че не може повече да бяга от задълженията си.
— Много добре — каза той. — Ще те науча на това, което знам. Но, Ани, то няма да ти бъде достатъчно. Рано или късно с тази задача трябва да се заеме някоя жена. Само тя ще може да те научи какво правят жените.
— Става. — Намръщената физиономия на Ани се проясняваше. — Но ти трябва да ми отговаряш на въпросите.
— Добре — съгласи се Джеймс, преди да осъзнае какво казва. Бързо съжали за думите си, но вече беше късно. Остана му да се надява, че Ани няма да задава неудобни въпроси за…
— Тогава защо жените не говорят за гърдите си?
Той премига:
— Те… смята се за невъзпитано.
— Защо?
— Защо? Ами просто така.
Ани го прикани с поглед да продължи. Джеймс обаче се бореше с поредната топла вълна, която го обля. От смущение чак се задави.
— Защото с това могат да предизвикат мъжете.
Ани наклони въпросително глава:
— Как така да ги предизвикат? Като за бой?
— Нещо подобно.
— Искаш да кажеш, че е като обида?
— Не, не — нервно поклати глава Джеймс. Идваше му да закрещи. Каютата му се струваше още по-тясна, възелът на връзката го стягаше. — Помниш ли какво ти беше казал Шарки за панталоните… Е, това е същото.
— Значи мъжете искат да вкарват оная си работа и там?
Речникът пак й изневери и Ани пребледня. Джеймс нямаше желание да я плаши твърде много. Нещо в него не искаше Ани да се страхува от секса.
— Не е толкова просто, Ани. Мъжете обичат да гледат гърдите на жените, защото те са толкова… красиви. Но… някои мъже не могат да се въздържат от… от определени неща. А ако една жена говори за гърдите си, мъжът може да си помисли, че тя го кани да я докосне.
Ани се изсмя презрително:
— Че толкова ли са глупави?
Косата му се изправи.
— Не е толкова глупаво — рече той.
Ани го гледа мълчаливо известно време. Той я изчака да проговори, но тя не отвори уста.
Джеймс се прокашля. Кръвта пулсираше в слепоочията му.
— Надявам се, че отговорих на въпроса ти. Сега трябва да преминем към нещо друго. Ще те науча как да седиш.
Ани прихна да се смее.
— И бебетата знаят как се седи.
— Но не като дама. — Той се усмихна, защото му хареса непринуденият й смях. — Дамите седят много по-различно.
— Как?
— Седни и ще ти покажа.
Ани седна с разтворени колене и подпря пети на краката на стола.
— Не така. Коленете ти трябва да бъдат събрани…
Ани ги доближи, но петите й все още бяха вдигнати.
— Събери си и петите.
Тя го направи, но сега пък коленете й се раздалечиха.
— Не, ето тук. — Той заобиколи бюрото и сложи ръце на коленете й. — Събери ги, така. Сега… — Коленичи и плъзна длани по краката й. Хвана я за прасците и ги доближи.
— Ох!
— Заболя ли те? — Джеймс я пусна.
— Не. Но беше особено. Малко смахнато… — Ани поклати глава. — Покажи ми пак.
Джеймс се опита да бъде по-внимателен този път. След толкова години ходене като момче, коленете й може би се бяха изкривили и не можеха да се съберат.
Но със сигурност бяха прекрасни. С връхчетата на пръстите си почувства деликатния мускул и крехките кости. Прасците й бяха тънки и прави. Спомни си, че точно по тях се досети за истинския й пол. Тези изящни малки прасци.
Задържа ръцете си върху тях. Брадичката му се доближи до рамото й. Той вдигна глава.
Ани гледаше не в краката си, а право в очите му. И въпреки загорялата й кожа и покритата с катран коса, Джеймс имаше чувството, че зелените й очи принадлежат на сирена, която го зове.
— Покажи ми пак.
Джеймс опита да се спре, но гласът й го примамваше. Допирът на дланите му до краката й беше прекалено приятен. Отново я хвана за коленете или може би по-нагоре — не видя. Очите му все още бяха приковани в нейните.
Докато ръцете му се плъзгаха надолу, дишането и се учести. Ритъмът му съвпадна с ударите на сърцето му.
Внезапно той дръпна ръцете си. Напомни си, че не е много разумно да я възприема като жена. Тя беше негово задължение и нищо повече.
— Разбра ли как? — Той се прокашля и стана.
— Да, разбрах — меко прошепна Ани.
Шепотът й го прониза с нова тръпка, но той се постара да не й обръща внимание.
— Е, това е. Така седят дамите.
Той се отдръпна зад бюрото, като че ли му беше щит срещу нея.
— Ще имаш над какво да се упражняваш.
— Но това е лесно. Покажете ми нещо друго.
— За днес стига толкова. — Джеймс демонстративно си погледна часовника. — Имам работа.
Ани посърна.
— Но, Ани — Джеймс се пресегна през бюрото и я хвана за лакътя, — обещавам ти всеки ден да те научавам на нещо ново.
Тя се усмихна свенливо и вдигна очи.
— Ами ножа?
Джеймс бе забравил за него и инцидента на палубата. Но сега бързо си спомни по какъв повод бе тя в каютата му. Помисли и каза:
— Ще ти го върна, но при едно условие. Няма да предизвикваш моряците ми на бой. Ще използваш ножа само за защита, и то когато се наложи. Съгласна ли си?
— Да, да, капитане! — Лицето й светна.
Джеймс се зарадва, че я вижда отново щастлива. Бръкна в раклата до койката си и извади камата. Ани наплюнчи пръст и опита острието. Ала той не можеше да я кори за този грубоват жест. Не и сега.
— Благодарско, кап’тане. — Тя се усмихна и той се досети, че само го дразни с хъшлашката си реч. Ани внимателно скри ножа под колана си. — Утре по същото време?
— Утре по същото време, ако доживея дотогава.
— Извинявай, Джеймс.
Той поклати глава.
— Няма нищо. А сега изчезвай. — Преди пак да съм плъзнал ръце по тези чудни крака.
— Да, да, сър Джеймс.