Патриша Уин
Опасната Ани (3)

3

Ани се подчини на новия си капитан и отново напълни кацата с вода от варелите. Един от моряците й донесе нова домашнотъкана риза и чисти панталони.

Затвори и съблече пропитите си с мръсотия дрипи. Сетне открехна вратата, хвърли ги навън и здраво залости резето. Около гърдите й бе пристегнато дълго парче плат. Трябваше да го запази, докато мистър Бони й намери ново. Това беше откъснато от рокля, която намери в плячкосаните ракли на някакъв капитан. Един от пиратите й обясни, че това е женска дреха. Разбира се, той нямаше никаква представа за какво се кани да я използва Ани. Само мистър Бони и Шарки бяха посветени в тайната й. Капитанът обаче не повдигна втори път въпроса, след като я предупреди да не си сваля гащите.

Ани се съблече и влезе гола в кацата. Водата беше толкова чиста, че ставаше за пиене. Потопи се до шия с блажена въздишка. Ако така си живееха на „Флаинг Суон“, тя нямаше нищо против. Дори гърдите й доставяха удоволствие, а тя цял живот ги бе ненавиждала. Така и не разбра защо й създаваха такива проблеми. Другите моряци изобщо не забелязваха своите гърди.

Сега обаче те плуваха в прохладната вода, гъделичкани от всяко раздвижване на повърхността. Беше чудесно усещане.

Тя се облегна на дървения ръб на кацата и остави водата да гали бедрата й. Колкото й да обичаше морето, соленият му допир никога не й бе доставял такава наслада. Затвори очи и се отдаде на това прекрасно усещане. Ала изведнъж в мислите й изникна зловещ образ.

Капитан Шарки.

Мъртъв… заради нея?

Ани преглътна, но гърлото й бе пресъхнало. В миг на слабост очите й се напълниха със сълзи. Почти й бе невъзможно да си представи как ще живее без капитан Шарки. Той беше такъв огромен и свиреп. Гневеше се, както подхожда на истински пират. Разбира се, беше пердашил и нея, дори я връзваше на палубата. Понякога беше толкова жесток, че й се искаше да му забие ножа в гърлото. Но поне никога не я бе налагал с камшик.

А имаше и случаи, когато другите пирати не можеха да ги видят. Тогава той я потупваше приятелски по рамото или по бузата.

Борейки се със сълзите, Ани си напомни, че капитан Шарки не би искал от нея да го оплаква. Двамата бяха виждали толкова много пирати да идват и да си отиват, че не си губеха времето да скърбят за загубата им — дори когато ставаше въпрос за приятел. Ако тя беше умряла, капитан Шарки щеше да хвърли трупа й през борда, без изобщо да се обърне след него. Така че защо се чувстваше толкова зле заради него?

На кораба на капитан Ейвъри щеше да бъде съвсем различно. Палубите бяха чисти. Капитанската каюта беше много спретната. Самият капитан също изглеждаше различен. Не можеше да си го обясни, но когато го чуеше да крещи с дълбокия си глас, й се искаше да се доближи до него. А щом лицето му се изопнеше от гняв, нещо в нея се разтапяше.

Две капки се отрониха изпод клепачите й. Ани се почувства изумена и засрамена. От бебе не беше плакала. Щом се разцивряше от най-обикновен бой с ножове, то капитанът сигурно щеше да я прати на брега. Страхът, че може да я хвърлят да гние в някое пристанище, я накара да се изправи и да хване сапуна.

Ожесточено затърка кожата си. Не след дълго цялото й тяло потъна в пяна и трупаната с години мръсотия изчезна. Зарадвана, тя мина със сапуна за втори път по някои места: гърдите, мишниците и онова място, където би следвало да има мъжки член. Естествено не разполагаше с такъв, но капитанът никога нямаше да го разбере. Представи си, че сега ухае тъй приятно, както онези виолетови цветя от тропическите острови.

Забеляза, че следите от стегнатите превръзки са почти заличени. Облегна се назад и затвори очи. В главата й се появи образът на капитана и от слабините й плъзна руменина, която скоро заля и гърдите й. Усещането я изненада, но пък цялото къпане беше необичайно за нея. Знаеше, че трябва да излиза и да се захваща за работа, но водата беше толкова приятна, а тя — така изтощена. Главата й се отпусна на ръба на кацата. Люшкането на кораба раздвижваше водата напред-назад по гърдите й като вълни по скалите…

 

 

Джеймс крачеше из каютата си и се готвеше за срещата с доктора. Никога не се бе сблъсквал с такава ситуация. Отдавна бе приел, че пороците на моряците му са техен личен проблем, докато не заплашват кораба. Но в този случай трябваше да защити едно момче.

— Искал сте да ме видите, капитан Ейвъри — колебливо се обади някой и го извади от мислите му.

Джеймс вдигна очи и с изненада откри, че вместо чудовище пред него стои дребен старец с прегърбени рамене и криви очила на носа. На вехтата му перука беше останал само кичур косми, вързани на тънка опашка. Макар протрит на коленете и лактите, строгият му черен костюм беше с пуританска кройка.

Джеймс посочи един стол и преглътна забележките, които си беше наумил да каже. Беше сигурен, че подозренията му за доктора и момчето са неоснователни.

— Няма ли да влезете, мистър Бони? Елате и седнете — старият човек се настани на стола пред бюрото, Джеймс попита: — От колко време сте на „Мери Лори“?

— От деветнайсет години, струва ми се.

— Твърдите, че сте бил отвлечен?

Мистър Бони кимна:

— Точно така.

— Тогава защо не сте успял да избягате за толкова време?

Докторът осъдително се прокашля.

— Някои неща не стават така лесно, капитане. Ласкаете ме с убеждението си, че мога да надвия пиратите.

— Но сигурно сте имал сгоден случай.

— Екипажът имаше нужда от мен. — Мистър Бони сви рамене. — Капитан Шарки ми беше наложил засилена охрана. А после… после се намесиха и други причини.

— Като например?

Докторът въздъхна.

— Като например възрастта, капитан Ейвъри. Не съм в първа младост. Вие, младите, жизнените мъже не можете да разберете колко крехки са старите.

Джеймс закрачи из каютата, сключил ръце на гърба и без да изпуска мистър Бони от очи.

— А това момче… Джем?

— Чух, че възнамерявате да го направите свой стюард. Мисля, че няма да съжалявате.

— Още не съм взел окончателно решение, сър. Първо искам да науча нещо за историята му.

— О, що се отнася до това… — мистър Бони махна с набръчканата си ръка, — момчето няма история. През по-голяма част от живота си е живяло по кораби, както ви е разказало, предполагам.

— Да, разказа ми. Каза също, че не помни да е живяло някога на брега. — Джеймс се спря пред доктора и го погледна в очите.

— Ето, виждате ли — рече мистър Бони. — Момчето и само може да ви каже.

— За бога, човече! — Джеймс изгуби търпение. — Хлапето не е малоумно, а не помни какво е правило, преди да навърши осем години.

— Това ли ви обясни? — Мистър Бони изглеждаше изненадан.

— Не точно. Но след като не може да се е качило на борда по-рано, а не си спомня кога го е направило, то…

Добрият старец обаче отново сви рамене — жест, който вече започваше да ядосва Джеймс.

— Наистина нямам представа, капитане. Не разбирам за какво е целият този шум. От него ще излезе чудесен стюард, само трябва да се научи на възпитани обноски. Ако желаете, аз ще му обясня как да се държи. Преди нямаше смисъл, но сега…

Притеснението на Джеймс се засилваше. Защо това момче му влезе така под кожата? Защо бе толкова сигурен, че има нещо нередно около него?

 

 

На вратата се почука.

— Отвори!

Ани се стресна и разплиска навсякъде вода. Отне й известно време да осъзнае къде се намира, преди да чуе ядосаните гласове, които й викаха отвън.

Тя скочи, разливайки още вода, и посегна към дрехите, които й беше донесъл моряка. Нямаше време да стяга гърдите си. Набързо навлече ризата през глава. Зърната й оставиха мокри кръгове по предницата. За щастие дрехата й беше голяма — надяваше се да скрие заоблените форми.

Грабна панталоните и се измъкна от кацата. По краката й се стичаше вода. Подскачайки на един крак, Ани се мушна в крачолите. Те залепнаха по мократа й кожа. Старите й бричове не бяха такива тесни. Мъжете ругаеха и тропаха на вратата и тя за малко не се спъна от бързане. Панталоните бяха толкова мокри, че едва ги нахлузи.

Изобщо не можа да ги вдигне догоре.

Прокле заобленото си дупе. Съвсем се паникьоса. Дърпаше и дърпаше, но проклетите бричове не мърдаха. Хълбоците й бяха твърде широки.

Отчаяна, тя се огледа наоколо за нещо, с което да се покрие.

Между нея и онези мъже обаче нямаше нищо друго, освен вратата.

 

 

— Капитане! — извика някой и прекъсна разговора на Джеймс с доктора.

— Сега пък какво има? — изруга Джеймс и отвори вратата.

— Пак е онова момче, сър!

— За бога! На кого налетя този път? — Джеймс забърза към палубата.

— Не, сър. Този път не е това. — Кребс изоставаше и гласът му достигаше до него все по-тих. — Не ни отваря, капитане. Чукахме, блъскахме, едва не съборихме вратата, но то не казва ни дума.

Джеймс се спря за миг и сетне удвои крачка.

Мили боже! В паметта му изплува образът на Джем, притиснал нож в гърлото си. За бога, само това не!

 

 

— Джем! — Джеймс потропа по вратата на кухнята. — Вътре ли си, момче? Отвори!

Отвърнаха му само тишината и зловещият дъх на моряците зад гърба му.

— Мистър Лукас. — Джеймс повика дърводелеца си. — Донесете ми брадва. Всички останали — той посочи с глава палубата — изчезвайте. Връщайте се и се залавяйте за работа.

Мъжете неохотно се повлякоха към постовете си. Останаха само първият помощник и готвачът.

Джеймс чакаше тревожно брадвата. В гърдите му бушуваха противоречиви чувства и заплашваха да го взривят. Страхуваше се, че Джем може да е посегнал на себе си. Беше смутен, че не успя да разбере истината за него. Освен това го измъчваше и нарастващ гняв — към себе си заради провала и към Джем, задето настоя да остане сам.

Брадвата сигурно беше някъде наблизо. Ала мистър Лукас сякаш изобщо не бързаше да я донесе — вече бе минала цяла вечност.

Джеймс изчака още миг. След това изкрещя на двамата си помощници да се дръпнат. Засили се и здраво ритна вратата.

Летвите изпращяха и над резето зейна дупка. Джеймс удари още веднъж. Вратата увисна на пантите и с трясък се блъсна в стената.

Като видя Джем да седи непокътнат до кацата, Джеймс забрави за страха си и се разбесня. Застана на вратата и погледна заплашително момчето. То беше бледо като платно. Стискаше здраво ризата, която го покриваше до долу. Виждаха се само белите му крака и загорелите рамене. Ужасените му очи се впиха в Джеймс.

С две гневни крачки Джеймс отиде до него. Някакво недоловимо предупреждение — нещо в тънките крака и извивката на гръдния кош — звънна в ушите му, но той беше прекалено ядосан, за да обърне внимание.

— Какво, по дяволите… — Преди да довърши, той сграбчи ризата и я дръпна. Изведнъж замръзна на място, изумен от гледката пред очите си — най-хубавите и заоблени гърди, които бе зървал някога. Нежните розови зърна бяха морави от студ. Тясната талия преминаваше в пищни хълбоци и малък триъгълник от ягодово червени косми.

— Капитан Ейвъри, сър? — обади се мистър Шърли зад гърба му. Джеймс преглътна и хвърли ризата на момчето — всъщност — момичето.

— Какво му става на момчето, сър?

Какво му става ли? На Джеймс му идваше да изкрещи. Той се оказа тя!

И точно когато изуменият му поглед срещна уплашените очи на момичето, той осъзна, че с тялото си бе попречил на останалите да я видят. Девойката — Джем или каквото й бе името — го наблюдаваше със замъглен поглед като агне на заколение. Зелените й очи — сега забеляза цвета им — едновременно го предизвикваха и умоляваха. Гърдите й се повдигаха под ризата.

Мигновената реакция на члена му го извади от вцепенението. Джеймс рязко се завъртя.

— Джем… — Той се прокашля, преди да продължи. — Стой тук. Мистър Шърли и готвачът да излязат.

Той ги изпрати до прага и затвори разбитата врата.

— Какво има, капитане? — Ококорените очи на Шърли настояваха за отговор.

Готвачът също беше стъписан.

— Момчето има…

— Какво, капитане?

Джеймс се чудеше какво да измисли.

— Ами леко е деформирано.

— Как така?

— Две… — Джеймс вдигна ръце към гърдите си, но се спря навреме. Отпусна ги и затвори очи.

Истината беше, че е потресен. От толкова време не беше виждал жена. Дългите месеци в плаване и страхът да не хване някоя срамна болест го бяха обрекли на целомъдрие по принуда, а не по желание. Гледката на женското тяло сега едва не го запрати зад борда.

Опита да прикрие възбудата си с юмруци. Бързо обаче отпусна длани, уплашен моряците да не се досетят за състоянието му. Шърли обаче вече го гледаше състрадателно.

— Някакъв израстък, а? — рече той. — Че и два? Горкото момче.

— Нищо чудно, че не иска да се съблича пред нас — намигна готвачът.

— Да, нищо чудно. — Шърли потри брада.

Джеймс въздъхна с облекчение. Нямаше да му се наложи да лъже. Те вече го бяха направили вместо него.

— Запазете го в тайна. Няма нужда всички от екипажа да разберат. — Джеймс хвърли поглед към вратата. — Изчакайте тук. Ще проверя как е… как е момчето.

Все още объркан, той се спря на прага, сетне почука два пъти и влезе.

Джем стоеше на същото място, където я бе оставил. Стискаше ризата пред гърдите си, а тънките й крака трепереха. Джеймс се опита да затвори плътно вратата, но резето беше счупено. Затова се облегна на него и я погледна мълчаливо.

— Защо не ми каза? — попита накрая шепнешком.

— Какво да ти кажа? — Тя го изгледа стъписано.

Джеймс нетърпеливо посочи към тялото й.

— О… това ли?

— Точно това! Защо не каза, че си момиче?

— Защото Шарки ми забрани.

Джем го гледаше кисело. Сега Джеймс забеляза, че кожата й е много светла. Лицето, ръцете и краката бяха загорели от тропическото слънце. Ала където лъчите не стигаха, тялото й беше мраморно бяло с малки сини вени. Косата й още бе рошава, но в корените й се виждаше истинският й цвят. Меки къдрици в ягодово червено обрамчваха лицето й. Това му напомняше смътно на нещо, но освен за триъгълника в същия цвят, той не можа да се сети за друга прилика.

Какво щеше да прави сега?

Както се бе загледал в стройните й крака под ризата, той си спомни, че тя няма дрехи. Преглътна, за да пропъди тръпката в слабините си.

— Защо не се облече? — Джеймс извърна очи.

Тя му отвърна също шепнешком:

— Панталоните не ми стават.

— Какво? — Той се обърна и видя, че тя сочи към голите си хълбоци. Сърцето му се разтупка.

— Задникът ми е много голям и не мога да се събера в тях.

— Не… добре… — Откровеността й съвсем го стъписа. — Предполагам, че имаш по-широки хълбоци от мъж със същия ръст. Така трябва да бъде.

— Наистина ли?

— Да. Не знаеш ли?

Джем поклати глава. Но всъщност… тя не беше Джем.

— Как се казваш? — попита той.

— Джем… — Тя, изглежда, се изненада от въпроса.

— Не е възможно. Трябва да имаш женско име.

— А, да. — Тя впери засрамено поглед в пода. — Предполагам, че Ани.

— Предполагаш?

— Ами аз никога не го използвам. Но мистър Бони ми каза, че трябва да го зная.

— Ах! Мистър Бони. — Джеймс скръсти ръце и се разкрачи, за да се нагоди към люшкането на кораба. — Да не искаш да ми кажеш, че той и капитан Шарки са знаели, че си момиче и въпреки това са те пуснали на кораба?

Ани се намръщи.

— Казах ти вече, капитане, че винаги съм живяла на „Мери Лори“. Капитан Шарки й мистър Бони знаеха. Точно те ми казаха и на мен.

Джеймс се смая от това признание. Настръхна, сякаш бе попаднал в капан. В този момент обаче Ани отпусна леко ръката си, която придържаше ризата. Той зърна гладката снежнобяла гръд и вдлъбнатината между гърдите й. Слабините му запулсираха още по-силно.

— Все пак ще ме направиш ли стюард на твоята каюта?

Джеймс си я представи гола в койката си и изкушението го разтърси. Той се сепна.

— Не! Разбира се, че не. Не мога да пускам жена в каютата си!

— Че защо?

Невинният й въпрос го накара да се осъзнае.

— Не бива да обсъждаме това тук. Ще се прибера и ти ще дойдеш да ми докладваш там — след като се облечеш. Ризата става ли ти?

Тя кимна с натъжена физиономия.

— Само минута. — Джеймс излезе навън и поиска от мистър Шърли по-големи панталони.

Първият помощник цъкна с език.

— Ех, горкото момче, там ще да е бил проблемът.

Джеймс изчака да му донесат новия чифт и каза на Шърли да се качи на палубата.

— Щом момчето излезе, го пратете да ми докладва. Би трябвало мистър Бони още да ме чака в каютата. Ако не е там, искам веднага да ми го доведете.

Този път Джеймс беше решен да получи отговори на всичките си въпроси. Сега вече знаеше какво трябва да пита и мрачно се зарече да го направи.

Влезе отново в тясната кухня. Ани все още стискаше ризата пред гърдите си, затъкнала палци под мишниците. Рошавата й глава беше сведена.

— Ето — рече Джеймс и й подаде панталоните. — И недей да гледаш толкова нещастно. Щом разбера цялата истина, ще измисля какво да правим с теб. Засега поне ще е най-добре останалите да продължат да мислят, че си момче.

При тези думи тя вдигна очи.

— Значи Шарки ми е казал истината?

Джеймс замълча. Сега вече разбираше огромния й страх и знаеше защо Шарки я е предупреждавал.

— Отчасти. — Поколеба се какво да й отвърне. — Така поне… Ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако мъжете не узнаят истината.

— Ами ти? — Ани го погледна с тревога.

— Какво аз?

— Ти не искаш ли да спиш с мен?

Стомахът му се преобърна. Сърцето му заби лудо.

— Разбира се, че не!

— Но капитан Шарки ми каза, че всички мъже ще искат. Ти си мъж, нали така?

Той самият искаше да забрави тялото й, но тя го принуждаваше да си спомни за твърдите й гърди и млечнобелите бедра. И онова меко рижаво хълмче, скътано между краката й.

Само мисълта да прокара пръсти по тези крака го задави от възбуда. Въпреки това той се овладя и каза:

— Един джентълмен никога не би помислил да се възползва от една жена на кораба си. Така би трябвало да постъпи всеки мъж с капка достойнство. Но Шарки е имал право. Много е трудно да имаш доверие на всички мъже на борда, ако узнаят за присъствието ти.

Ани разочаровано отпусна рамене. Изглеждаше по-нещастна от всякога. В този миг Джеймс осъзна истинската дълбочина на невинността й и тя го порази.

Несъмнено тя беше девствена благодарение на Шарки и мистър Бони. Но имаше и друго. Ани, изглежда, въобще не съзнаваше какво е да си момиче. Или жена — поправи се той — защото със сигурност вече беше жена.

— Можем да обсъдим това по-късно, Джем… Ани. Направи каквото ти казах. Облечи тези дрехи и ела в каютата ми. Най-напред трябва да говоря с мистър Бони.

— Да, сър. — Посърналият й глас го изпроводи и навън.

Джеймс се облегна на разбитата врата и въздъхна с облекчение, че си тръгна. Докато беше с нея, погледът му все по-често се плъзгаше към мястото, където ризата свършваше и се подаваха тънките й крака. Тя така придържаше дрехата, че не скриваше много. Това само усилваше желанието му да зърне още веднъж какво има отдолу.

Щом така въздействаше на него, какво ли можеше да направи с екипажа му?

Тръгна към каютата си, мислейки по пътя какво да прави с момичето.

Мистър Бони го чакаше в същото положение, в което го бе оставил. Старецът вдигна очи и веднага прочете на лицето му какво се е случило. Хилавите му рамене сякаш хлътнаха още повече.

Джеймс седна на стола си, преди да продума.

— Може би сега вече ще бъдете така добър да ми разкажете какво знаете за Джем — рече той, приковал поглед в доктора.

Мистър Бони извади вехта кърпичка от джоба си и изтри чело.

— Знаех си, че един ден ще се стигне до това. Но, повярвайте ми, капитане, през всичките тези години правех всичко възможно да я опазя.

— Ани.

— Да, Ани. — След като произнесе името й, старецът като че ли се успокои малко. — Тя какво ви разказа за себе си?

— Нищо. Честно казано, стори ми се, че не знае много. Дори и за това, че е жена.

Мистър Бони го погледна настойчиво.

— Имаше много причини да я държим в неведение, капитане. Ако с капитан Шарки й бяхме позволили да се чувства различна от другите, щяхме да я поставим в непрестанна опасност. Не можехме да допуснем и екипажът да заподозре истината.

— Но тя вече е била в непрестанна опасност!

Бони поклати глава:

— Не повече, от което и да е момче на борда. Каквито и недостатъци да имаше — а те бяха много — капитан Шарки я научи да се защитава.

— По-точно да не си сваля панталоните!

— Да, това, но и още много други неща. Така все пак запази тайната от мъжете.

— За бога, човече! Всеки е можел да я разкрие! Виж аз колко бързо го разбрах.

Бони се усмихна.

— Вашите разбирания за хигиената са далеч по-завишени от тези на обикновения моряк, капитане. Досега никой не я беше карал да се къпе гола.

— Нима никой не е забелязал как се развива като жена? Със сигурност нейните… — При спомена за гърдите и бедрата й Джеймс усети как го облива гореща вълна. Постара се да прикрие реакцията си. — Промяната във фигурата й сигурно е привлякла вниманието.

— Ни най-малко. Екипажът непрестанно се сменяше, както на всеки пиратски кораб. Пък и разбирате, че на мен се падаше задачата да я следя. При всяка промяна й приготвях по-широки дрехи. Когато гърдите й се развиха, я научих как да ги стяга. После, разбира се, цикълът й…

Джеймс го изгледа ядосано:

— С него как се оправихте, докторе?

Мистър Бони го погледна нещастно:

— Да, това наистина беше много трудно, капитане. Когато времето й дойде, Ани помисли, че е ранена. Уплаши се, че умира. Не мога да си простя, че не я предупредих. За щастие тя постъпи разумно и дойде при мен. Обясних й, доколкото мога, и я посъветвах да го пази в тайна. Ала тя така и не разбра защо това мъчение сполетява нея, но не и мъжете.

— Не може да не знае, че е различна от мъжете!

Мистър Бони кимна колебливо:

— Разбира се, тя знае за физическите разлики. Аз лично й ги обясних. Но… — Той въздъхна и пак избърса чело. — Ани не осъзнава напълно какво означава да бъдеш жена.

Джеймс се замисли. Думите на мистър Бони напълно съвпадаха с неговите впечатления и обясняваха объркването на Ани.

Но не докрай.

— Кажете ми едно нещо, докторе. Защо, за бога, такъв кръвожаден пират като Шарки ще допусне момиче на кораба си?

Очакваше доктор Бони да се смути от този въпрос. Или поне с нещо да издаде, че изпитва угризения на съвестта заради девойката.

Докторът обаче показа само следа от объркване.

— Предполагах, че сам ще се досетите за причината, капитане. Ще ви разкажа историята. Преди около деветнадесет години аз пътувах като пасажер на един кораб за колониите. Мои начинания в бизнеса — няма защо да навлизам в подробности — не доведоха до успех. Това ме накара да потърся късмета си в Америка. Нищо и никой не ме задържаше, но въпреки това напуснах с известна тревога. Съзнавах, че само от мен зависи дали ще успея, или ще се проваля, а не мога да се похваля с голяма предприемчивост.

Мистър Бони зарея поглед в далечината. След това поклати глава и се засмя смутено.

— Но няма значение. По-важно е, че така и не стигнах до Америките. Корабът ни беше нападнат от „Мери Лори“. Превзеха ни и ни ограбиха. От всички пътници отвлякоха само мен.

Джеймс вече го слушаше с цялото си внимание. Знаеше, че след подобни атаки моряците често стават пирати. Някои — по принуда, други — от страх, че няма да им платят в края на пътуването. Особено се търсеха доктори. Ала му се стори странно, че Бони е бил единственият пленен.

— Продължавайте — нареди той.

— Когато се озовах на другия кораб, веднага ме отведоха при капитана. Очаквах да ме оковат във вериги, но вместо това ме накараха да акуширам при раждането на едно дете.

— Мили боже! — Трябваше да се досети, но изглеждаше прекалено невероятно. — Коя беше жената?

— Така и не узнах. — Мистър Бони избърса очи с кърпичката. — Горката родилка почина същата нощ. Никой никога не ми каза името й.

— И така се е родила Ани?

— Да. За неин късмет — и за зла участ на майка й — беше голямо и здраво бебе. Оцеля невредима през всички перипетии, дори и с невежите грижи на екипажа от негодници. — Докторът смекчи тон и сведе поглед към дланите си, сякаш си припомняше мига, в който я е поел с тях.

Джеймс обаче мислеше за друго.

— Жената от пленниците ли е била?

— Не мога да кажа. Възможно е, но по онова време не мислех така.

— Защо?

Мистър Бони го погледна:

— Можех само да правя догадки по привързаността, която демонстрираше Шарки… и по мъката му заради нейната смърт.

Естествено. Трябваше да се досети за истината. Един капитан не би допуснал момиче на борда, освен ако не е собствената му дъщеря.

Бе забелязал червеникавия оттенък на косата й — и упорито се стараеше да забрави ягодовите косъмчета между краката й. До вчера не беше срещал капитан Шарки, но бе чувал легендите за него. Наред с другите прозвища, на него му казваха и „Рижата брада на Карибско море“.

— И вие се съгласихте тя да бъде отгледана на кораба? — попита Джеймс.

— О, не, капитане! Отначало не. Умолявах капитан Шарки да ми позволи да я отведа с мен. Обещах да й намеря семейство, което да я отгледа като своя собствена дъщеря. Но той не искаше и да чуе. Каза, че детето било негово и трябва да остане при него.

— Вие също сте останал.

— Да. — Мистър Бони скръсти ръце на гърдите си. — Да, останах, за да се грижа за нея. Трябва да ви призная, че отначало бях принуден да го направя. Не че щях да я изоставя — добави бързо той. — Ако аз си отидех и корабът останеше без лекар, детето щеше да умре. А нямаше да успея да избягам с нея. След време — сниши глас докторът, — вече не исках да я загубя. Как обаче щях да я издържам, ако бяхме избягали заедно? Аз съм твърде стар и както ви казах, немного предприемчив. Отговорността да я храня и къпя се падна на мен. Аз се грижех за нея. И накрая аз настоях тя да бъде отгледана като момче.

— Вие? Но защо?

— Не забравяйте, капитане, че бях видял на какво са способни пиратите. Станах свидетел на неща, за които не искам да разказвам. Щом Ани поотрасна, реших, че ще бъде най-добре за нея да се прави на момче. Капитан Шарки нямаше нищо против. Всъщност дори си мисля, че той предпочиташе този вариант. Или поне никога не даде знак, че помни истинския й пол.

— Като не броим онова предупреждение да не си сваля панталоните.

— Хъм… да. — Мистър Бони се усмихна с ъгълчето на устата си. — Отначало трябваше насила да я обличаме, но после свикна. Сетне екипажът беше изгонен, дойдоха други пирати и за тях Ани беше Джем.

Джеймс си спомни случката в кухнята и се усмихна. Изглежда, Ани още не бе решила напълно проблема с обличането.

Мистър Бони се прокашля.

— Да, какво има? — Джеймс бързо пропъди спомена от главата си.

— Трябва да знаете още нещо, капитане. — Бони го гледаше умолително. — Ани не знае кои са родителите й.

— Как така? — Всъщност тя сама му го бе казала. — Защо?

— По нареждане на капитан Шарки. И аз като никога бях напълно съгласен с него. Обясни ми, че хората му може да решат да отмъстят на Джем заради него, ако знаеха, че капитанът има син. При един метеж дори можеха да я вземат за заложник. Шарки не можеше да си позволи такава слабост.

— По дяволите! — избухна Джеймс. Шарки беше прав. Но въпреки това негодникът явно бе престанал да се интересува от дъщеря си. Джеймс си спомни за своя баща и взаимната им обич. Искаше му се и старият морски вълк да се е грижил така за детето си.

Ала какво означаваше това? Нима тя никога не е била прегръщана? Остана с впечатлението, че тя не знае какво е обич. Ако изобщо някога бе изпитвала това чувство, то е било към доктора, а не към баща й.

Джеймс вдигна очи:

— Е — рече той, — а сега какво, мистър Бони? Да ви оставя ли да слезете в Англия?

Мистър Бони пребледня.

— Ще ви дам средства, с които да преживявате — добави Джеймс. — Да кажем, плячката на „Мери Лори“.

— Не, капитане — поклати глава мистър Бони. Лицето му бе станало сиво като косата, но тонът му беше непреклонен. — Преди години това би било добре, но сега — не.

Докато чакаше да получи обяснение, Джеймс изпита някакво лошо предчувствие. Забеляза в погледа на доктора сянка на тъга.

— Казах ви, че съм стар, капитан Ейвъри. — Болката в гласа му противоречеше на благата усмивка. — Но всъщност проблемът е доста по-сериозен. Болен съм и подозирам, че не ми остава още много. Положително времето няма да ми стигне, за да науча Ани на всички неща, които трябва да знае една жена.

Замъгленият му поглед неочаквано се проясни:

— Може да го наречете и провидение, че попаднахме на вас в този момент. Сега вече товарът ляга на вашите плещи.

Джеймс го погледна втренчено. Какъв товар? Да се грижи за момиче? За жена, която дори не знаеше, че е такава? С поведение, което беше толкова далеч от обичайното за жена, че цял живот нямаше да му стигне да я промени?

Искаше да откаже. Момичето не беше негова отговорност. Неговата единствена отговорност беше корабът. Ала естествено съзнаваше, че тя също е в неговите ръце. Бе й отнел живота, който познаваше. Дори и никога тя да не узнаеше, един от неговите моряци бе убил баща й.

Каква щеше да е съдбата й, ако я остави на брега? Каква жена щеше да излезе от нея? Джеймс познаваше достатъчно добре пристанищата, за да се досети какво ще стане с една бедна, необвързана жена. Собствената му реакция към нея му подсказваше същото. Нямаше право да я обрече на такъв живот.

— Тя няма ли други близки? — попита той с нотка на отчаяние.

— Никакви, освен може би по майчина линия, но никой не ги познава.

— Не сте ли чувал нещо за тях?

— Не, капитане. Само забелязах, че майката на Ани беше от по-благородно потекло от Шарки.

— Какво имате предвид? — Противно на желанието си, Джеймс се заинтригува.

— Съдя по малкото, което съм я чувал да казва, и по дрехите. Но това беше много отдавна, а нямаше други свидетели. Няма как да го докажа.

Джеймс се раздразни.

— Може ли да научи някакъв занаят?

За негова изненада лицето на доктора се помрачи.

— Възможно е, разбира се, но тя ще бъде в по-голяма безопасност като моряк. Разбирате ли, тя никога не е стъпвала на брега.

— Как така!

— О… — махна с ръка мистър Бони. — Слизала е само на острови, където няма хора и градове. Но никога не е виждала пристанище — пак по заповед на Шарки.

— Но защо? — Джеймс и сам се досещаше за отговора. Поради същите причини, за които мислеше и той. Подпря лакти на бюрото и се замисли. Каквото и решение да вземеше, фактите си оставаха неоспорими. Бе откъснал едно невинно момиче — или поне донякъде невинно — от семейството му и сега носеше отговорност за него.

— Е, ами тогава…

Вдигна глава и срещна погледа на мистър Бони. Забеляза, че докторът едва успява да прикрие тревогата си.

— Изглежда ни чака тежка работа, мистър Бони — въздъхна Джеймс. — Ще научим момчето Джем, как да се превърне в момиче. Но ще го запазим в тайна от екипажа. За момента мисля, че тя трябва да ми стане стюард, както очакват хората. Така ще мога да работя върху възпитанието й и да я обуча на изискани обноски. Вие ще се стараете да поправите езика й, аз ще ви помагам. Ако искаме да й осигурим добър живот, ще трябва да я отучим от пиратските й навици.

— Да, да, капитане. — От очите на доктора се отрониха сълзи на благодарност.

Развълнуван, Джеймс се престори, че не забелязва това.

— Докато стигнем до Англия — уверено рече той, — аз ще измисля план за бъдещето й. Можете да ми имате доверие, ще й осигуря възможно най-доброто.

— Вярвам ви.

Мистър Бони стана. Едва сега Джеймс се убеди колко грохнал е старецът. Като че ли болестта бе чакала да падне товара от плещите му, за да го връхлети.

— Благодаря ви, капитане, че спасихте моето момиче.

Джеймс въздъхна:

— Рано е да ми благодарите, мистър Бони. — Образът на Джем с неговите мърляви дрипи го преследваше. — Имам чувството, че задачата ни няма да бъде лека.

Мистър Бони се засмя.

— Е, както и да е, капитане. Да се надяваме, че вие разбирате повече от мен от жени. Аз не съм виждал нито една в последните деветнадесет години.

Джеймс направи опит да се засмее, но не можа. Той самият също не разбираше много от жени. Знаеше само, че можеха да подлудят един мъж. По време на дългите си плавания по моретата се стараеше да забрави за съществуването им. На брега пък избягваше да се обвързва сериозно. Нямаше смисъл, след като после го чакаха месеци на раздяла.

Освен това той предпочиташе компанията на мъже, които знаеха, че морето е море — не някакво омразно чудовище или плоско изображение в картина — а живо същество със собствени настроения, понякога съблазнителни, друг път — унищожителни.

Жените искаха ласки, ухажване и грижи. А той нямаше време за такива глупости. Корабите поглъщаха целия му живот и всичката му любов. Естествено щеше да се ожени за лейди Оливия, но за да задоволи амбициите си и да има син, на когото да завещае корабите си. Ала нямаше намерение да я опознава и разбира.

В едно нещо обаче беше сигурен отсега.

Корабът му не беше подходящо място за едно момиче.