Патриша Уин
Опасната Ани (11)

11

След два дни усилено пазаруване същото това чувство за дълг накара Джеймс да отхвърли и последната кандидатка, която му предложи Пиърсън. Жената беше прекалено строга и вървеше като глътнала бастун, когато я изпрати от хана. Бе наел отделен апартамент, за да може да се види лично с всяка кандидатка, но след като цял ден приемаше жени, не хареса нито една. Последната щеше да се сбие с Ани още първия ден и нищо чудно да опитваше и ножа й.

А ако се случеше подобно нещо, той нямаше защо да я вини.

Отчаян, прехвърли още веднъж списъка. Първата жена лесно се стряскаше. Ахна от изумление, когато научи, че Ани е дошла на кораба без прислужница. Какво ли щеше да направи, ако бе научила истината — че Ани му бе личен прислужник през последните шест седмици, бе се къпала в неговата вана и цял живот бе спала в пълно с мъже помещение?

Втората пък много флиртуваше. Кикотеше се на всяка негова дума. Джеймс веднага задраска името й в списъка. Не искаше Ани да се научи да се закача като танцьорка в театъра. Само това й липсваше с нейната чувственост, за бога.

Следващата беше майчински настроена. В началото успя да го подведе, но после го стресна с възпитателните си методи.

— Тесен корсет, сър Джеймс. Тесен корсет и пречистваща диета с оцет. Това е най-доброто за една млада девойка. Така ще постигне прекрасна бледост, пред която нито едно мъжко сърце няма да устои.

На Ани обаче въобще не й трябваха такива мъчителни номера, за да примами един мъж. Нейният чар беше в жизнерадостното й излъчване, на чийто фон всички останали изглеждаха бледи.

Отхвърли и останалите кандидатки. Всички до една не бяха в ред. Необходима му бе жена, която добре да разбира себеподобните си, без да робува на ограничения. Сърдечна, доброжелателна, но умееща да отстоява своето. Личност, видяла достатъчно в живота, за да не се шокира от историята на Ани или от неприличния й език, но способна да я поправя. Имаше нужда от Тереза Дюбоа.

Нейният съпруг Пиер беше приживе негов голям приятел и съперник в плаването. Бяха толкова близки, че дори си бяха обещали да разменят корабите си, макар че това беше нарушение на каперството. Но кой не би бил щастлив да стане приятел на Пиер Дюбоа?

Дори и сега Джеймс тъгуваше за човека, който го бе научил да се радва на обществото. Ала Пиер загина в морски бой с друг англичанин. Такива са правилата на войната. Загубата го накара да осъзнае колко самотно призвание е да бъдеш капитан.

Съжаляваше, че Тереза не е до него, за да му даде съвет в този момент. Изминалите няколко дни го убедиха, че Ани няма място в Лондон. Тук никой не можеше да я разбере. Освен това дъждовният климат на Англия нямаше да й понесе.

Тереза щеше да се погрижи за Ани, ако бяха в Ямайка сега. Щеше да я подслони и да я научи на всичко, което й бе необходимо за живот на сушата. Можеше да я превърне в истинска дама и да я подготви за брак.

Като настойник на Ани той получаваше право да одобри бъдещия й съпруг. Тя щеше да има нужда от одобрението му, за да се омъжи. Тази мисъл му беше крайно неприятна.

Ако бе осъзнал по-рано това, надали щеше да се обяви за неин настойник. Ала вече го бе сторил официално. Обяви, че тя му е повереница пред благородник от двора. Пълномощникът му пък подготвяше документите, с които щеше да прехвърли „Мери Лори“ на нейно име. В тях Джеймс щеше да бъде записан като неин настойник.

Нямаше връщане назад. С прословутата си енергичност Пиърсън вече бе завършил преговорите с адвоката на лорд Фиг. Сватбата бе насрочена за след година, съобщението вече бе разпратено. А лейди Оливия също считаше Ани за негова повереница.

Оставаше му само един изход: да върне Ани в Ямайка при Тереза, която обичаше слънцето на острова и предпочиташе тамошната свобода пред родния Париж. Живееше във вила на брега, излизаше във висшето общество на Кингстън, но не й се налагаше да търпи двора. Вицекралете непрестанно се сменяха. Ямайка преминаваше през френски, испански и английски ръце, но Тереза си оставаше кралица на своето малко царство.

Единственият проблем бе, как да отведе Ани обратно, без да я изложи на опасност. Обзе го познатата страст и това му напомни как с чиста невинност бе изкрещяла от наслада. Всяка сутрин оттогава се събуждаше с този спомен. Не я бе прелъстил. Не я бе обезчестил. Но не я бе оставил и непокътната.

Ани не разбираше какво се бе случило между тях. Може би щяха да минат години, преди да го осъзнае. Но тогава вече щеше да е омъжена за някой друг. Някой достоен човек например от търговския флот като него. Немного префинен, но не и грубиян — мъж, който щеше да знае как да използва зестрата й. И който щеше да я разбира.

Един от корабите му тръгваше за Ямайка след два дни. Екипажът беше друг. Нямаше да събуди подозрение, ако се качеше с новата си червенокоса повереница. Така можеше да се прехвърли на „Флаинг Суон“, който щеше да пристигне в Ямайка няколко дни след тях.

Сякаш камък му падна от сърцето, като измисли този план. За пръв път въздъхна с облекчение, откакто стъпи на брега. Сега вярваше, че е взел правилното решение.

Надяваше се новият статут на Ани като негова повереница да го опази от изкушението да спи с нея. Чувството му за дълг щеше да бъде още по-силно. Така можеше да свърши работата си и да се върне в морето, където му бе мястото.

Сигурно затова гореше от нетърпение да се качи на кораба и да направи необходимите приготовления, макар че още повече искаше да види физиономията на Ани, когато й каже, че „Мери Лори“ е неин.

 

 

Когато капитанът свали Ани от кораба в Портсмут, навън вече бе късно, тъмно и студено. Щом я изведе на палубата, тя потрепери от страх. Само й спомена, че я очаква голяма изненада. Ала като имаше предвид плановете му, Ани нямаше никакво желание да разбере каква е тя точно.

За пръв път чувстваше цимент под краката си. В началото се препъваше, защото й липсваше люшкането на палубата. Светът наоколо й се струваше твърд и застинал, с изключение на преминаващите коне и карети. Те прелитаха покрай нея по-бързо от пощенски кораб с издути платна. Тропотът на копита и дрънченето на колела й се струваха оглушителни в сравнение с дълбоката прохладна тишина на морето.

От доковете взеха файтон, както му каза Джеймс, и тръгнаха към никакво място, наречено странноприемница. Ани помисли, че ще повърне от тръскането по пътя. То нямаше нищо общо с плавното люшкане на кораба и бе по-лошо дори от подскачането на платноходка в буря. Задникът й се натърти от непрестанното друсане на седалката, а при всяко подплашване на конете стомахът й се обръщаше.

Тази страна със сигурност беше много странна. Хората й също.

Толкова много народ пъплеше по улиците с наведени глави или забили поглед право пред себе си. Ани не можа да разбере как не се блъскат един в друг. Разбираше ги защо гледат само напред. Сигурно се страхуваха, че могат да се спънат точно на разминаване е друг човек. Един кормчия трябваше да бъде нащрек по тези улици, с толкова много съдове в пристанището.

Ани не знаеше названията на половината неща, които срещаха, но Джеймс й каза да не се тревожи. Нареди й да сведе глава и да запази въпросите за себе си. Накрая пристигнаха на едно място и Джеймс я въведе вътре. Никога не бе виждала толкова много каюти на едно място. В плитки дупки на стените горяха огньове. Въздухът миришеше на тютюн, пържено месо и бира.

На главната палуба беше вдигната огромна каюта — Джеймс я нарече пивница, — където беше пълно с мъже. Те седяха или стояха прави и пиеха бира. Ани реши, че са безделници, които са изхабени след толкова години служба под платната, не ставаха за нищо друго и сега работеха само на палубата.

Имаше и стълби. Отначало Ани се стресна, защото те нямаха перила и не слизаха надолу към трюма, а се качваха във въздуха. Горе пък й се стори по-страшно и от котелното помещение. Изглежда, цялата чудесия бе построена наопаки. Уплаши се, че покривът можеше да рухне на главите им. Ала Джеймс й показа как да се качи, без да се държи никъде с ръце. Оказа се учудващо лесно. Или поне щеше да бъде, ако краката я слушаха.

Залитна, но Джеймс я хвана за ръката и не я пусна догоре. Някакъв непознат човек ги отведе към върха на сградата и ги зачака в коридора пред една каюта.

Мъжът я погледна много странно, когато тя предпазливо надникна вътре. Бе спуснала периферията на шапката си ниско, за да скрие косата си. Джеймс й бе наредил да го направи.

— Младежът май малко е прекалил с плячката — обади се непознатият.

— Кой? Джем? — Джеймс усмихнат поклати глава. — Просто не е свикнал да бъде на суша. Скоро ще се оправи.

Той потупа Ани по рамото, преди да отпрати мъжът. Накрая рече:

— Призори очаквам да пристигне повереницата ми, но лично ще я изчакам.

— Добре, сър.

Джеймс затвори вратата. Направи й знак и Ани махна шапката. Огледа се в огромната каюта. Беше толкова просторна, че можеше да се разхожда из нея като на палубата. Прозорците й бяха квадратни и покрити до средата с плат. Долу се виждаше улицата. Насред стаята беше просната гигантска койка, която можеше да освободи място поне за девет хамака. Стана й много чудно колко човека могат да легнат в нея и какво правят с останалото пространство.

Няколко ракли като онази на капитана, бяха подредени до стената.

— А къде са хората, които са си оставили багажа тук? — посочи ги Ани.

Джеймс я погледна умислено и се усмихна.

— Всичките са твои, Ани. Вътре са роклите, които ти купих. — Очите му светеха с необичаен блясък и я гледаха с очакване. — Нали ти бях обещал да ти донеса няколко прилични дрехи?

— И всичките са за мен? — Но какво можеше да прави тя с толкова много вещи?

— Да. — Той като че ли бе разочарован. — Не искаш ли да ги разгледаш?

— Разбира се. — Ани забърза към първата ракла и вдигна капака. — О! — възкликна тя. Никога не бе виждала такава красива дреха. Погали роклята. Бе синя като самото Карибско море. Светеше, сякаш слънцето я бе докоснало.

— Харесват ли ти? Повечето са копринени. Трябваше да ги избирам сам, защото не можех пред никого да призная, че не можеш да пазаруваш. Може да не са ти по мярка, но обясних на продавачите колко си висока и… Е, сигурен съм, че прислужницата ти ще може да ги преправи.

Ани се завъртя към него.

— Прислужницата ми?

— Да. Ани, когато напуснем тази странноприемница, ти вече ще бъдеш моя повереница. Ще те отведа обратно в Ямайка. Там една моя приятелка ще те научи по-добре от всеки друг как да се справяш с живота. Но като моя повереница ти трябва да пътуваш с прислужница.

Ани въобще не разбра последното му изречение. Чу само началото и сърцето й подскочи от щастие.

— Истина ли е? Ще се върнем с теб на „Флаинг Суон“?

— Не. Ще се качим на друг кораб. Не искам екипажът да узнае, че Джем е бил момиче.

Без да мисли, Ани се хвърли на шията му. Той я взе в обятията си. Тя инстинктивно обсипа лицето му със звучни целувки. Потърси и устните му.

— Чакай! Престани! — смееше се Джеймс. Дръпна я от прегръдките си и я хвана за раменете, за да я държи на разстояние. — Не бива да си мислиш, че съм променил решението си. Сега си жена. Ще те заведа в Ямайка, да те възпитат.

Ани вдигна очи към усмихнатото му лице и отново й се прииска да го целуне. Впери поглед в устата му и усети глад, от който й прималя.

Неговата усмивка се стопи и погледът му се замъгли. Пусна я от прегръдките си. Дълго мълча и Ани почувства, че между двамата има напрежение.

— Ани, трябва да разбереш. Не бива да ме целуваш повече. Нямаме право да се докосваме оттук нататък.

— Защо? На теб не ти ли харесва?

Като видя слисаната й физиономия, Джеймс се усмихна нежно.

— Страхувам се, че твърде много ми харесва. Но скоро ще бъда женен мъж. А ти си моя повереница.

— Какво е това?

— Означава, че трябва да поема пълна отговорност за теб. Ще се грижа за делата ти, докато се омъжиш.

— За кого?

— За когото си поискаш.

— Е, харесва ми да те целувам, затова искам теб.

Дъхът му секна. В погледа му се появи тъга.

— Не можем да се оженим, Ани. Казах ти вече, че съм сгоден за друга. Освен това… — той сведе очи, — идеята не е много добра.

— Защо?

— Ти трябва да се омъжиш за някой, който ще бъде до теб. Някой, който ще си стои у дома.

— А къде е у дома?

— Ани… — Той пак я погледна с онзи отчаян поглед, който тя тъй добре познаваше. — Не мога да кажа къде ще бъде домът ти. Но като се научиш да се държиш като дама, и това ще стане ясно.

Тя понечи да го притисне с още въпроси, но той я прекъсна.

— Трябва да знаеш още нещо. Давам ти „Мери Лори“. Бригът е вече твой.

Коленете й се подкосиха от изненада.

— „Мери Лори“? За мен? — Тя погледна втренчено. — Но защо, Джеймс? Защо ми даваш твоя трофей?

— Той всъщност не е съвсем мой, за да ти го давам. Взех го от теб и сега ти го връщам.

— Ама… ти си го спечели честно и почтено!

— Така е, но просто имам нужда да сторя така. — Той й се усмихна дяволито. — Не го ли искаш?

— Естествено, че го искам. — Ани се чувстваше зашеметена. — И аз ли ще му бъда капитан?

Усмивката му повехна.

— Не. Той е твой само по документи. Всички пари от него отиват за теб. Но някой друг ще му бъде капитан.

— Как така? — Ани прочете отговора в очите му. — Защото съм жена, нали?

— Страхувам се, че да.

Двамата дълго време се гледаха мълчаливо. Ани виждаше, че и той страда като нея, задето тя няма да може да управлява „Мери Лори“. За кой ли път се запита защо жените трябва да търпят толкова много забрани.

— Ами благодаря ти, Джеймс — рече тя накрая. Той заслужаваше благодарности поне за това, че й подари брига. — Благодаря ти и за всичките тези хубави рокли.

Думите й като че ли го зарадваха малко. Той се огледа около себе си и отиде до едната ракла.

— Купих ти ножици. — Той зарови под роклите. — Преди да ти наемем прислужница, трябва да заприличаш повече на момиче.

Той вдигна ножиците и тържествено рече:

— Ани, време е да отрежем тази плитка.

Тя зяпна и мигновено се хвана за косата, но Джеймс се оказа по-пъргав. Ани затвори очи и усети рязко дръпване за плитката. След миг то спря. Джеймс застана пред нея и я разроши.

— Така е много по-добре — каза той. Изглежда не бързаше да дръпне ръцете си от косата й.

Погледите им се кръстосаха. Неговият беше много пламенен. Ани го забеляза, че въздъхна, преди да се отдръпне.

— Ела тук. — Той се запъти към масата до стената. — Погледни в огледалото.

Ани го последва. Той я хвана за раменете и я обърна към стъклото.

От него я погледна непознат човек.

Къси, неравни къдрици в бледо рижав цвят обрамчваха лицето й. Страните й бяха чисти от последното къпане. От шапката кожата й бе станала мека и бяла. Очите й изглеждаха огромни и наситенозелени. Само дрехите напомняха за момчето, което беше някога.

Не знаеше какво да мисли. Нямаше и думи. Погледна в огледалото към капитана. Коленете й омекнаха от онова, което видя в очите му.

Той бе зад гърба й, а пръстите му стискаха раменете й. Брадичката му почти докосваше ухото й, а в очите му светеше мека топлина. Бе виждала и преди този поглед — веднъж, когато наблюдаваше как екипажът вдига платната призори.

Той забеляза погледа й и очите им се срещнаха в огледалото. Отвори уста, като че ли да каже нещо. Ани понечи да се обърне, за да усети топлия му дъх, но той рязко се дръпна.

— Ето. — Той бързо тръгна към вратата. — Така си много по-красива. Не си ли съгласна?

— По-красива ли съм?

— Да, несъмнено.

— На теб харесвам ли ти? — Мистър Бони й бе обяснил, че джентълмените получават всичко, което си харесат.

Ала капитанът крачеше към вратата.

— Трябва да те оставя, за да се наспиш — рече той, без да си прави труда да й отговаря на въпроса. — Преди да дойда утре сутрин, си облечи някоя от роклите. А за тази вечер… — Той внезапно спря и изстена, сякаш се сети за нещо.

— Какво има?

— Забравих да ти купя обувки. И нощница. И риза. Опитах се да помисля за всичко необходимо, но то е толкова много — кринолини, ръкавици! Сетих се за чорапите, но забравих за корсет и обувки.

— Аз мога и без всичките тези неща.

— Не, не можеш. Една дама трябва да ги носи. Освен това няма да минеш за моя повереница, ако ги нямаш.

— Това означава ли, че няма да се правя на дама и ще си получа „Мери Лори“?

— Не — въздъхна той. — Само ще го отложим още малко. Не мога да бавя кораба. Трябва да потеглим утре с прилива. — Очевидно ядосан, Джеймс свали перуката си и прокара пръсти през косата си.

— Значи пак ще бъда Джем? — За негова изненада Ани, изглежда, се разочарова. Искаше й се да пробва новите си рокли.

— Предполагам — отвърна той. — Ако все още можеш да минеш за момче. Дай да те огледам.

Той й направи знак да се завърти. Погледът му обходи цялото й тяло, спирайки се на гърдите и между краката. Накрая се намръщи и измърмори:

— След като аз го виждам дяволски ясно, не мога да разбера екипажът сляп ли е?

— Какво, капитане? — Ани сложи юмруци на хълбоците си и го погледна.

Нещо в стойката й го разсмя.

— Предполагам, че това е отговорът. Може би ще успеем пак да ги заблудим с помощта на малко кал. Нали не си забравила да се държиш като момче?

— Не, сър, капитане.

— Браво. Така те искам. — За миг тези думи сякаш го омаяха. Той отново въздъхна тъжно. — По-добре да си тръгвам.

— А не може ли да спиш с мен?

— Мм, не! Никога не бива да го правим!

— Защо?

— Не е прилично.

— О!

Джеймс се усмихна:

— Ти искаш ли да спя при теб?

Тя кимна:

— Не обичам да спя сама.

— И аз — въздъхна Джеймс. — Но между нашите желания и позволеното често има разлика. — Тонът му се промени. — Ани, кълна се, че ще се постарая всичко да бъде, както трябва, въпреки нас двамата.

Ани имаше чувството, че някаква сила го задържа — нещо, върху което и двамата нямаха власт. От същата тази сила сърцето й се свиваше.

— Добре, капитане. Можем да спим заедно, като си облека роклите.

Джеймс се задави:

— Не, Ани. Нито тогава, нито сега. — Той се хвана за челото. — Всичко обърках.

— Така ли? Как?

— Няма значение. Тереза ще ти обясни всичко, но засега ще ти кажа, че мъжът и жената могат да спят заедно само ако са женени.

— А сега мога ли да си сваля панталона?

— Не!

— Дали ще мога да си пробвам роклите? — На лицето й се изписа такова разочарование, че Джеймс се спря разколебан на вратата.

— Добре — каза накрая той. — Но по-късно. И не тук. Малко преди да пристигнем в Ямайка. Разбра ли?

— Да, сър Джеймс.

— И помни, че си още Джем.

— Да, да, капитане.

— Много добре. — Той се усмихна. Гласът му беше толкова нежен, като бриз. — Лека нощ, Ани.

 

 

И така Ани се качи на друг кораб с нов екипаж. Джеймс я записа като помощник в кухнята. Там щеше да е в безопасност, но от тръгването случиха на лошо време.

Силен вятър ги подхвърляше като клечка по вълните. Ани непрестанно бе заета да разпределя провизии, да се грижи за пострадалите от морска болест новаци и да помага на готвача с яденето, макар че морето заплашваше да ги погълне всеки миг.

През цялото плаване усещаше, че Джеймс не я изпуска от очи. Ако излезеше буря, той пращаше някой да вземе нещо от кухнята, за да се увери, че тя е добре. През останалото време се държеше на разстояние и едва разменяше по някоя дума с нея. Но дори тогава тя знаеше, че той я наблюдава. В такива моменти я обземаше странно чувство.

Понякога така искаше да поговори с него, че едва се сдържаше. Сърцето й се разлудуваше всеки път, когато го зърнеше висок и мрачен на палубата. Но тя също трябваше да внимава. При всяка среща му се усмихваше широко. А в паметта й дълбоко и трайно се бе загнездила мисълта, че в края на това пътуване щеше да свърши и тяхното приятелство. С всеки порив на вятъра в платната тя се доближаваше още повече към един нов живот.

Джеймс не й бе разказал много за тази жена, Тереза. Нито пък й обясни как ще се разделят. Ани се страхуваше, че последната им среща ще бъде пред целия екипаж, когато тя не можеше да бъде себе си. Защото вече се превръщаше в момиче, както й бе казал мистър Бони. Трудно се връщаше към предишната си същност, както трудно можеше да забрави и целувките на Джеймс.

Океанът ги подхвърляше, вятърът виеше свирепо. Джеймс събра екипажа и съобщи, че бурите ги носят по-бързо към Ямайка. Ани почти не му повярва. Но инструментите му показваха, че всеки миг на хоризонта можеше да се появи земя.

Обзе я паника. Пътуването бе твърде кратко, а в края му трябваше да се сбогува с Джеймс. Не можеше да понесе мисълта, че животът й в морето бе почти свършил. Не искаше да си представи и как ще живее сред непознати оттук нататък.

Надяваше се Джеймс да я повика, но той не го стори. През изминалите няколко седмици се появяваше неизменно със смръщена физиономия и само даваше кратки команди на хората си. Дори и очите му да я поглеждаха крадешком, в тях го нямаше предишният блясък. Струваше й се ядосан и сърдит. Моряците се чудеха на държанието му и Ани също се питаше.

Ала ядосан или не, тя нямаше да го остави да не изпълни обещанието си. Бе й казал, че може да пробва някоя от роклите си. Нещо в нея я подтикваше да желае той да я види облечена така. Щеше да го накара и когато останеха насаме, тя щеше да се сбогува с него.