Патриша Уин
Опасната Ани (5)

5

— Добрутро, кап’тане. — Точно на третата полувахта Ани цъфна на вратата му с поднос.

Кребс беше вътре и помагаше на Джеймс да се обръсне. Капитанът стоеше гол до кръста пред огледалото. Широкият му мускулест гръб беше обърнат към вратата. Щом чу гласа на Ани, ръката му подскочи и той изруга. Струйка кръв потече по насапунисаната му брада.

— Стреснах ли те, капитане? — Ани остави подноса на бюрото му и се обърна да го гледа как се бръсне. Очите й с възхищение следяха широките плещи и гладкия му гръб.

Джеймс грабна кърпата от ръцете на Кребс и я вдигна пред гърдите си.

— Не, съвсем не. Кребс, ризата ми — каза той.

— Но, капитане, не сме свършили с бръсненето — възпротиви се Кребс.

— Няма значение. Просто ми подай ризата.

Ани наблюдаваше с любопитство Джеймс, подпряла ръце на хълбоците си. Огромният му гръден кош беше покрит с твърди издути мускули. Кръстът му обаче беше тънък. Преди да се загърне с кърпата, тя бе успяла да зърне тъмните косми, които се подаваха от колана на брича му.

Под неодобрителния поглед на Кребс Джеймс се забори с ризата си, без да пуска кърпата. Изглежда, срещаше големи трудности да ги държи и двете.

— Да ти помогна ли с тая риза, капитане? — попита добронамерено Ани.

— Не! Тоест… не, благодаря ти, моряче. Повече нямам нужда от теб.

— Ама мистър Шърли ми каза да стоя при теб и да изпълнявам нарежданията ти.

— Пък аз ти нареждам да излезеш и да се върнеш, когато се облека. И отсега нататък можеш да ми носиш закуската по-късно на четвърта полувахта. И чукай, преди да влезеш.

— Но готвачът рече…

— Джем! До нови срещи!

Ани добре знаеше, че не бива да спори с капитана, щом заговори с този тон. Затова излезе и затвори вратата. Така и не разбра обаче какво лошо бе направила, че й се скараха. Постара се да стане преди вахта, за да занесе навреме закуската на капитана. Искаше да даде всичко от себе си на новата си работа.

Тя недоволно тръгна да скита по палубата и попадна на мъжете, които се мъчеха с такелажа. Едно от въжетата се беше скъсало през нощта. Платното се бе откачило и плющеше на вятъра, докато не го прикрепиха за първата мачта. Не можеха да го свалят, защото щеше съвсем да се скъса. Като знаеше колко скъпи са платната, мистър Шърли полагаше големи усилия да го спаси.

Един моряк се беше качил на мачтата и се опитваше да преметне платното през върха й. Ръцете му обаче не стигаха догоре. Няколко пъти пробва да подхвърли платното. Когато дясната му ръка се умори, той опита с лявата, но тя беше още по-тромава.

— Защо не се изкатери до върха и така да преметне платното? — попита Ани.

— Много е тънка — обясни й мистър Шърли, без да откъсва очи от човека. Пазеше си сянка с две ръце. — Няма да издържи голям мъж като Зик.

— Аз мога да го направя. — Шарки винаги й бе позволявал да помага, когато трябваше някой да се изкатери по мачтите.

— Сигурен ли си?

— Да. — А пък ако успее, капитанът може би щеше да повярва, че от нея ще стане добър моряк.

— Е, добре тогава. Зик — повика той моряка, — слизай долу!

Ани си плю на ръцете, отиде до въжената стълба и се закатери нагоре.

На средата се размина със Зик, който слизаше. Двамата увиснаха един до друг на въжетата, за да си поемат дъх.

— Късмет, момче — пожела й Зик. — Горе духа страшен вятър. Отначало ти се струва, че е слаб. Но като се извие, направо може да те отнесе.

Ани му благодари за предупреждението и продължи нагоре, като се спря да почине малко на една греда. Щом доближи върха, се хвана с една ръка за мачтата и увисна във въздуха. „Флаинг Суон“ плаваше вече в Атлантика. Никъде не се виждаше и следа от суша. Една след друга се надигаха сиво-зелени вълни с бели гребени под безцветното небе. Отгоре хората на палубата изглеждаха като движещи се точки.

Ани вдиша дълбоко тежкия солен въздух и облиза загорелите си устни. Бяха вечно напукани, но тя бе свикнала с това. Спомни си, че капитанът я караше да носи шапка по някакви необясними причини, свързани с кожата й, ала сега се радваше, че не трябва да се съобразява със заповедта му горе, на мачтата.

Бързо изостави съзерцанието и се съсредоточи — със сигурност щеше да загине, ако падне от тази височина. Плю си пак на мазолестите ръце и ги изтри в новите панталони. Щом прецени, че са достатъчно лепкави, тя бавно започна да се катери.

Трябваше да бърза. Нямаше време, защото скоро щеше да се умори, както стана и със Зик. Вятърът наистина се оказа ужасен, но нямаше защо да се плаши от поривите му. Просто трябваше да се държи по-здраво. Ала така щеше да се умори и по-бързо. Само след минута обаче стигна откаченото платно и веднага се зае да го оправя.

— Свети боже! — прогърмя отдолу гласът на капитана и Ани подскочи.

Едва не падна. Хлъзна се надолу, но успя да се хване за мачтата и да се задържи. По дяволите! Сърцето й тупкаше като подплашена птица. Не биваше да я стряска така.

— Веднага слизай!

Ани погледна надолу през рамо и видя, че Джеймс стои на главната палуба, а косата му блести като полиран махагон. Нямаше никакво намерение да му се подчини. Така и така беше горе, не й оставаше нищо друго, освен да довърши работата си.

Какво изобщо му ставаше на тоя човек? Да не му беше влязъл рак в гащите?

Гневът в гласа му я смути. Мислеше, че той ще остане доволен от нея, като види колко е полезна за кораба.

Без да обръща внимание на заповедите му, тя бавно повдигна платното със сантиметър. Сетне се придвижи по-нагоре и пак го избута. Така се добра достатъчно близо, за да може да го прехвърли през върха на мачтата.

Платното се освободи и бясно се замята около нея. Ани се вкопчи в мачтата. Ръцете й бяха изтръпнали, а краката й трепереха от стискане, но чуваше как мъжете я поздравяват отдолу. Капитанът бе престанал да вика. Сега всичко щеше да бъде наред. Той видя какъв добър моряк може да бъде тя и положително щеше да я задържи. В тези времена беше трудно да се намери добър моряк.

Тръгна да слиза. По обратния път беше далеч по-лесно и по-бързо от качването. Краката й се плъзгаха с лекота по гладката мачта, излъскана от панталоните на безброй моряци. Щом стигна до гредата, тя пак спря да си поеме дъх. После се спусна надолу, като нарочно пропускаше стъпалата.

Почти беше стигнала палубата, когато погледна надолу и видя, че Джеймс я гледа разярено. Той сграбчи края на въжетата с железния си юмрук. Гледаше я безмилостно, с побелели устни.

— Слизай на секундата, негоднико, и повече да не съм те видял да се катериш по мачтите.

— Но, капитане…

— Изпълнявай заповедите ми или ще те хвърля през борда!

Ани забави ход. Вече бе до палубата и Джеймс протегна ръка да я хване. Тя спря несигурна.

Скоро задникът й се отпусна в ръцете му.

Неочаквано я прониза тръпка. Тя тръгна оттам, където дланта му докосваше триъгълника между краката й и продължи до гърдите. Непознатото усещане се разля по цялото й тяло. Никога не бе изпитвала такова удоволствие. Искаше й се ръката му да остане завинаги там.

Вместо това обаче Джеймс я хвана за крака и я смъкна на палубата. Стиснал ядосано зъби, той я сграбчи грубо за рамото и я повлече със себе си.

— Капитане… — първият помощник се изпречи на пътя им.

— Мистър Шърли, не се месете. Момчето трябва да ми се подчинява.

Джеймс я завлече в каютата си. Мистър Шърли остана объркан пред вратата.

— Влизай да си поговорим, моряко — нареди капитанът и буквално я хвърли вътре.

Ани едва се държеше на краката си. Коленете й трепереха от катеренето. А след като той я докосна на онова странно място между краката, те съвсем омекнаха.

Джеймс затръшна вратата.

— Защо го направи? — Той гневно закрачи из тясното помещение.

Ани опита да му отговори, но гърлото й бе пресъхнало.

— Искаше да се пребиеш ли?

— Не, сър Джеймс! — Въпросът му й се стори безумен.

Той спря и я погледна. Ани се сви, готова за най-лошото. Краката й още трепереха, но Джеймс, изглежда, сдържаше гнева си.

— Казах ти да се явиш при мен, когато се облека.

— Забравих. Мистър Шърли имаше нужда от помощ и помислих, че ще ти хареса, ако оправя платното.

— Аз… — Той млъкна и сякаш потръпна. — Ани, не желая да те виждам да се занимаваш с такива опасни работи.

— Но капитан Шарки…

— По дяволите Шарки! За бога! Да не искаш да кажеш, че този мръсник те е карал да се катериш по мачтите?

Така я заболя от обидата към Шарки, като че ли Джеймс й бе ударил плесница.

— Той казваше, че се гордее с мен заради това. — Ани едва сдържа сълзите си. Какво й ставаше? Защо щеше да се разциври?

— Мили боже! — Яростта на Джеймс, изглежда, преминаваше. — Можел е да те изгуби.

Ани се успокои, щом разбра, че гневът му е бил от загриженост. Безкрайно щастлива, тя рече:

— О, не, сър Джеймс. Щях да съм съвсем наред, ако не ме беше стреснал. Не бивате да правиш така.

— Не бива да правя така.

— Не, сър Джеймс, съвсем не бива — съгласи се Ани. — Помниш ли как те стреснах сутринта и се поряза? Е, същото стори и ти. Само дето за мен беше много по-опасно там, горе.

Джеймс затвори очи. Ани забеляза, че той се бори с чувствата си, преди да проговори.

— Ани, ти ме стресна, защото една дама не трябва да вижда мъжа, преди да се е облякъл.

Ани се удиви от това разкритие:

— Че защо?

Въпросът й, изглежда, го смути. По шията му изби руменина.

— Просто не се прави така — заекна той.

— Ами… — Ани се зачуди. Питаше се защо капитанът изглежда тъй притеснен. — Хубаво, че не го знаех досега, защото иначе цял живот трябваше да ходя със затворени очи през бака. Толкова голи мъже съм виждала, че сигурно са повече от плъховете в трюма.

Джеймс изстена и се тръшна на стола си.

— За бога, Ани, трябва да престанеш да говориш такива неща. И отсега нататък ще си затваряш очите.

— Какво ти става, капитане? — съчувствено го попита тя. — Да не мислиш, че има какво да криеш? Недей се тревожи. Всичко съм виждала. Даже на борда имахме един моряк, онази му работа беше най-малката на света. Другите много го тормозеха, но аз никога не го закачах. Защото аз нали си нямам такова нещо.

— Ани, това трябва да… — Джеймс се задави.

— Ти нали нямаш такъв проблем? На мен ми се струваш съвсем в ред. Че твойто парче е голямо като пищов.

— Ани! — Джеймс скочи на крака, бързо заобиколи бюрото и затисна устата й с ръка. Тя замръзна, вторачена изумено в него през пръстите му.

— Ани, стига толкова! — Разгневената му физиономия беше само на сантиметър от нея. Едва можеше да си поеме дъх. — Престани да говориш така. Щом си махна ръката, ще говориш само когато ти разреша. Ясно ли е?

Ани кимна, доколкото можа, след като главата й беше заклещена между ръцете му. Той задържа длан на устните й още миг, сякаш не й вярваше. Сетне бавно дръпна пръсти.

— Ето… — Джеймс предпазливо отстъпи. — Така е по-добре. — Той внезапно разтърси глава и на лицето му се изписа искрено объркване. — Ани, ти си нещо различно.

Ани се надяваше, че той й казва това от добро чувство, но дълбоко се съмняваше. Щеше да го попита, но стойката му я предупреди да си мълчи.

— Сега сядай — каза той и посочи един стол. — Сядай и слушай внимателно какви нареждания ще ти дам.

— Първо… — Джеймс седна на стола си, — казах ти да носиш шапка. — Той бръкна под бюрото си и извади сламена капела с широка периферия. — Винаги слагай това на слънце.

— Ама…

— Да не съм чул и дума от теб! Отсега нататък няма да правиш нищо, което да ти пречи да носиш шапка. Няма да се катериш по мачтите. Ти си ми стюард и няма да се отдалечаваш от мен. Разбрано?

— Дасър, Джеймс.

— Второ… — той се поколеба, — няма как да залича от паметта ти нещата, които си видяла в бака, но отсега нататък трябва да се постараеш да ги забравиш.

Ани пак понечи да попита защо, но той вдигна предупредително пръст.

— Не е необходимо да знаеш защо — поне засега, — но мъжете и жените не спят в една стая, освен ако не са женени. Не е станало нещо страшно, но като дама не бива да споменаваш пред никого онази част от тялото на мъжа, която си виждала. Кажи „Да, сър“.

— Да, сър, Джеймс.

— Добре. — Той притвори за миг очи, сякаш с облекчение. — Обещавам някой ден да ти обясня по-подробно това. Когато му дойде времето. А сега трето: край с ножовете.

Ани се възмути:

— Ами ако някой ме нападне? Какво ще правя?

— Никой на борда на този кораб няма да ти посегне. Ако някой се опита, ти ще ми докладваш. Работата ми е да предотвратявам такива произшествия. Дай ми камата си. Ако обичаш. — Джеймс протегна ръка.

Неохотно и с чувството, че й отнемат честта Ани стана и мушна ръка в торбестите си панталони. Капитанът проследи с очи движението й.

Изведнъж погледът му се замъгли. Лицето му беше непроницаемо, но очите му се присвиха и вторачиха между краката й. Изглежда, устните му внезапно пресъхнаха, защото той ги облиза. Нещо вътре в Ани трепна в отговор.

На мястото, където я бе докоснал преди малко, се разля топлина. Ани направи всичко възможно да удължи усещането, за да му се наслади. Напипа дръжката, прилепена в талията й, и стисна дъното на панталона. Прехласнат, капитанът не откъсваше очи от същото място. Волята му командваше всяко нейно движение, сякаш неговата ръка беше в панталоните й, а не нейната. Джеймс не даваше знак, че губи търпение. На лицето му обаче се изписа напрежение. Колкото повече се усилваше то, толкова по-силно пламваше кожата й. Ани потръпна. Усети влага между бедрата си. Бавно — сякаш вадеше ръката си от буркан с мед — Ани изтегли ножа: дръжката… острието… върха.

Джеймс въздъхна дълбоко.

— Дай ми го — рече той. Гласът му бе станал дрезгав.

Ани пристъпи към бюрото, хвана ръката му и обви пръстите му около камата. Коленете й отново трепереха.

— Седни на мястото си — каза Джеймс и погледна встрани.

Ани изпълни нареждането му.

Не й се плачеше, затова не разбираше защо се тресе. Не беше и уплашена, пък и не можеше да е чак толкова уморена от катеренето.

— Не знам защо, капитане — обади се тя с треперещ глас, — но от теб ми става много особено между краката.

— Мили боже! — възкликна Джеймс. — Ани, това също не бива да го казваш. На нито един мъж! Разбираш ли — той затърси подходящите думи. — Ето защо на кораба не бива да има жена.

— Какво? — Ани реши, че капитанът не я разбира. — Какво общо имат краката ми с това?

— Всичко. Дори само фактът, че си на кораба, може да накара някои мъже да почувстват същото между своите крака.

Ани се замисли над думите му, но те й се струваха крайно безсмислени. Тя не твърдеше, че всички мъже я карат да се чувства особено. Само Джеймс. Понечи да му обясни това, но той я прекъсна:

— Без повече излияния, ако обичаш. Слагай си шапката и излизай навън. Стой наблизо. Чака ме работа.

— Да, да, сър Джеймс.

 

 

Джеймс я изчака да излезе и чак тогава погледна в скута си. Членът му се беше втвърдил като парче стомана. Сви юмруци. Това мъчение трябваше да спре. Но как да й затвори устата? Момичето нямаше никаква представа какви ги говори. Колкото и да се възмущаваше от признанията й, тя беше невинна. Как щеше да се справи с такава очевидна, подканяща невинност на борда?

Английското общество си имаше начини да предпазва мъжа от подобни изкушения. Един от тях беше сдържаният език, но никой не беше научил Ани да внимава какво говори. От нейната непосредственост сега слабините му пулсираха от болка.

Мрачно си даде сметка за истината. Изкусителното й присъствие на кораба вече му бе докарало повече страдания, отколкото бе очаквал.

От мига, в който тя влезе в каютата му тази сутрин, целият му ден се обърка. За пръв път в подредения си живот не беше довършил бръсненето. Как да го довърши, като щеше да се наложи да обяснява странното си поведение на Кребс? Какво щеше да му каже? Смутих се, когато момичето влезе, защото бях полугол?

Или може би, защото я бе видял гола и цяла нощ бе мислил за нея.

Идеше му да удуши мистър Бони. Да я бе научил поне на едно нещо, което да й бъде полезно сега. Като например да не оглежда мъжа от горе до долу, сякаш е парче месо. И да не говори за мъжките органи, сякаш води жури на селски панаир.

И този неин нож. Мили боже. Джеймс почувства почти осезаемо как острието излиза от панталоните й. Можеше да бъде и онази част от него, която туптеше.

От тази мисъл се изпоти.

Трябваше да се стегне. Имаше много работа. Трябваше да начертае курса на „Флаинг Суон“. Да преследва престъпни кораби. Да планира сватбата си. Не можеше да позволи на Ани да го разсее от тези важни дела. Тя беше просто едно момиче. Жена като всички останали. И той нямаше нищо общо с нея.

Щеше да я научи на минималното, което трябва да знае. После щеше да я остави в Лондон и нека Лондон се оправя сам с нея.

Никога не бе позволявал нещо да го извади от равновесие. Нито испански мародери, нито диви пирати, свирепи бури и урагани.

След като се справяше с такива стихии, то естествено нямаше да има проблем с едно нищо и никакво момиче. А щом пристигнат в Лондон, той щеше да се ожени и всичко да се подреди. И тя нямаше да успее да му влезе под кожата.

Последната случка обаче му показа колко много има да учи Ани. Нямаше да бъде в безопасност на брега, след като не знаеше най-лошите черти на мъжете. Трябваше да й разясни колко низки са желанията им, за да я предпази. Ала тази задача въобще не му харесваше.

Неочаквано му хрумна нещо, което го накара да се усмихне.

По-добре да накара мистър Бони да й обясни. На вратата му се почука.

— Влез — обади се Джеймс.

— Капитане, сър? — Мистър Шърли се шмугна вътре с шапка в ръка. — Извинявайте за момчето, сър.

Джеймс въздъхна.

— Няма нищо. Но държа на това, което съм казал. Джем не трябва да приближава мачтите. Вие сам твърдяхте, че той не става за такава работа.

— Да, сър. Но вие видяхте ли малкия дявол? Изкатери се по мачтата като катеричка.

— Да, така е. — Джеймс вече се проклинаше, че избухна на палубата. Така стресна Ани, че тя можеше да падне. Ала щом я зърна на върха на мачтата, сърцето му потъна в петите.

Сега, когато тя вече беше на сигурно място, той трябваше да признае, че беше впечатлен от всеотдайността и смелостта, с която тя бе свършила задачата си против неговата воля. Въпреки това не можеше да й позволи отново да рискува живота си независимо колко ценна е помощта й.

— Но момчето трябва да ми помага тук — напомни той на мистър Шърли. — Не мога да позволя да търчи по други задачи, когато имам нужда от него. Както знаете, той трудно се поддава на дисциплина.

— Да, сър. — Шърли се почеса по врата. — Мога да заповядам да го накажат, ако желаете.

— Не. — Стомахът му се сви. — Не желая да го биете. Ако преценя, аз лично ще го накажа.

— Да, сър — рече Шърли с облекчение, но същевременно и крайно объркан. Наказанията бяха задача на помощник-боцмана.

Джеймс реши да даде обяснение на първия си помощник, за да не го оставя да се чуди.

— С този недъг… между краката…

— О, да, сър! Като си помисля какво може да му направи камшика! — Шърли потръпна с отвращение.

Реакцията му наведе Джеймс на нова идея.

— Мистър Шърли, бих искал да ми изпратите доктора.

— Да, сър?

— Искам да попитам мистър Бони дали болестта на момчето не е заразна.

Шърли ококори очи.

— Искате да кажете да не прихваща, сър?

— Не споменавайте нищо на другите. — Джеймс сниши глас. — Аз лично не вярвам, но на ваше място ще стоя по-далеч. Освен това ми се струва, че той не бива да спи при останалите.

Шърли зяпна и се прекръсти.

— Да, сър.

— А сега ми доведете доктора. И запомнете. Нито дума пред другите.

— В никакъв случай, сър.

Шърли изчезна от каютата, мърморейки под нос молитви, и Джеймс едва се удържа да не прихне. Не искаше да баламосва първия си помощник, но идеята му все пак беше гениална. Шърли никога нямаше да наруши заповед на капитана. Нямаше да сподели с друг чутото, но това не беше и необходимо. Щом другите забележат, че отбягва момчето, веднага щяха да последват примера му.

И Ани щеше да бъде в безопасност.

Джеймс въздъхна с облекчение. Хората му не бяха слепи. Ако Ани се въртеше между тях, рано или късно някой щеше да забележи издайническите извивки под широките дрехи.

 

 

Мистър Бони се яви веднага в каютата. В походката му обаче Джеймс забеляза умора, която преди липсваше.

Знаеше, че промяната се отразява лошо на възрастните, но въпреки това сърцето му се сви, когато видя как мистър Бони се подпира на стола, преди да седне.

— Искал сте да ме видите, капитане?

Джеймс се поколеба. Нямаше да е лесно да обсъжда такива въпроси със стареца.

— Направи ми впечатление — започна той, — че Ани не знае нищо за отношенията между мъжа и жената.

— Да, думите ви точно описват състоянието й. Разбирате, че това беше необходимо.

— Да, разбирам. Тревожи ме обаче, че тя не може да се пази. Например… речникът й е такъв, че лесно може да бъде разбрана погрешно…

— Искате да кажете, капитане, че Ани ругае като моряк? Това ми е известно. Но съм убеден, че вие ще й помогнете да преодолее този навик.

— Но аз…

— Тя си няма никой друг.

— Ами вие! — Джеймс не искаше да покаже, че е възмутен, но мистър Бони изобщо не му помагаше.

— Аз?

— Да, вие! Вие сте й като баща.

Докторът се засмя и сетне се изчерви.

— Да. Миналата нощ Ани почти ме нарече своя майка.

— Майка! Ето колко знае!

— А вие кога сте чувал една майка да обяснява на дъщеря си за мъжете? Поне що се отнася до нещата, за които вие говорите. Докато работех като лекар в Англия, срещнах безброй момичета, които не знаеха нищо за телата си.

— Но то е друго! А нашият случай е съвсем отчайващ!

— Наистина ли? — Любопитният поглед на Бони го накара да се изчерви.

— Е, естествено не е чак отчайващ. — Джеймс се изсмя насила. — Но тя си няма никой друг.

— Има вас. Сега вие сте й настойник.

— Но аз… не мисля, че капитанът трябва да обсъжда такива неща с екипажа си.

— Прав сте. Но може би ще намерите жена, която да свърши тази работа.

Джеймс се надигна от стола. Жена. Разбира се. Можеше да наеме жена в Лондон. Нещо повече, годеницата му щеше да помогне да открият настойница на Ани.

— Отлична идея — рече той на доктора.

— Не, съвсем не отлична. Просто страхлива.

Джеймс го погледна и докторът се засмя.

— Така е, и двамата сме страхливци. Признавам. Е, добре. — Джеймс стана и протегна ръка. — Ще наема жена да свърши мръсната ни работа.

— Тя не е мръсна, капитане!

Джеймс извърна поглед, чувствайки се отново виновен.

— Не, разбира се. Просто деликатна. Можете да разчитате на мен.

Докторът се изправи. Сега беше прегърбен и изглеждаше уморен.

— Вярвам ви, капитане.

Мистър Бони закуцука към вратата. Джеймс не му отвърна нищо. В гърлото му заседна буца. Старият човек му имаше доверие. Не биваше да го излъже. Дори Ани да го изкушеше с нещо, трябваше само да си спомни образа на мистър Бони.

Имаше нужда от този образ, за да не разочарова сам себе си. Не можеше да отрича, че Ани представлява заплаха. Докато продължаваше да го изкушава с предизвикателната си реч и с многозначителна усмивка, той рискуваше да изневери на честта си.

Ала след време поне щеше да се отърве от бремето да я обучава. Лейди Оливия сигурно знаеше подходяща жена за настойница. Може би не учителка в истинския смисъл на думата, а някоя, която да я научи как да се държи съответно на своя пол.

Джеймс не беше убеден, че подобна учителка съществува. Ако Ямайка не беше толкова далеч зад тях, щеше да се посъветва с Тереза, вдовицата на приятеля му Пиер. Тя щеше да е идеалната съветничка на Ани. Но положително Оливия също щеше да се справи със задачата.

А дотогава нека Ани говори, каквото си знае. Джеймс си даде клетва да пази съзнанието си ясно, а членът си — кротък, каквото и да става.