Патриша Уин
Опасната Ани (1)

1

Крайбрежието на Ямайка, 1780 година

— Проклятие! Капитане, виждам английска фрегата — на бакборд!

— Триста дяволи!

Гласът на капитан Шарки се извиси над канонадата от изстрели, звън на метал, крясъци на пирати и стенания на пленници.

Стиснала сабя с две ръце, Ани се завъртя на пети, за да види какво е предизвикало гнева на капитана. Яркото слънце я заслепи за миг, но тя успя да зърне кораба, който се носеше със страшна скорост към „Мери Лори“. Изглежда, бе заобиколил брега на Ямайка и ги приближаваше откъм кърмата, докато тяхното внимание бе заето с атаката на „Ийст Индиамен“.

Шарки изкрещя на пиратите си да застанат зад оръдията, но вече бе твърде късно. Белите платна на фрегатата изплуваха злокобно зад тях. Мощен удар запрати Ани по корем на палубата. Тя се изправи бързо на крака и с мъка се задържа върху тресящия се кораб. При падането бе одраскала бузата си.

— Пази ме отляво, момче! Отляво! — извика капитанът, но Ани вече бе успяла да се добере до поста си. Знаеше добре къде й е мястото в случай на нападение. Шарки й го бе набил в главата.

Пиратите на „Мери Лори“ връхлетяха „Ийст Индиамен“, след като ги бяха дебнали в засада от един закътан залив. Очертаваше се лесна победа, но новата опасност обърка плановете им. Сега бяха заклещени между два по-големи кораба — търговския съд пред тях и фрегатата отзад. Само чудо можеше да я спаси, но Ани не вярваше в такива глупости.

Стисна още по-здраво тежката сабя. Можеше само да я размахва, но и това стигаше, за да пази Шарки. Той казваше, че лявата страна е слабото му място и държеше Ани да стои там при бой.

Ушите й писнаха от виковете на ранените. Пушекът я задушаваше и пълнеше очите й със сълзи. Опита се да ги избърши с рамо, но не можа.

— Превземат кораба! — Шарки изригна порой ругатни: — Ах, вие, отрепки! Свине! — Той се нахвърли върху нападателите. Триъгълната му шапка отхвръкна и голото му теме лъсна на слънцето. Гъста рижа брада скриваше устата му, но това съвсем не пречеше на звучните му проклятия.

— Стой до мен, Джем! Не се отдалечавай, момче!

Ани се подчини. Никога не бе виждала капитана си тъй уплашен. Призля й при мисълта, че може да ги пленят — или дори по-лошо.

Неколцина от пиратите на Шарки се вслушаха в отчаяните му заповеди. Скочиха обратно на „Мери Лори“, за да се изправят с дървени сопи и саби срещу по-силните англичани.

— Качвайте се на кораба! — извика някой сред звъна на оръжията.

Ани се извърна, за да види откъде иде този дълбок глас, от който й омекнаха коленете.

— Отваряй си очите, Джем!

Предупреждението на Шарки я накара да се завърти в мига, в който един английски моряк посегна към корема й. Тя размаха сабята с всичка сила. Само бързият удар на Шарки обаче я спаси. Нападателят залитна към парапета и един пират го хвърли във водата, докато Ани се опитваше да се съвземе от уплахата.

С разтуптяно сърце тя се сви на поста си, готова да посрещне следващата атака. Косите й се изправяха от крясъците на мъжете. Трябваше да бъде нащрек, ако искаше да спаси главата си — иначе Шарки можеше да я хвърли на акулите.

„Мери Лори“ се наклони на една страна и Ани изтърва сабята си. Металното острие издрънча върху палубата. Корабът се разтресе и започна да се мята като ранен кит. Развързаните платна плющяха на вятъра като крилете на птица в агония. Кормчията бе изоставил поста си, за да помага в отбраната. Бригът шеметно се люшкаше наляво-надясно.

Докато тя се опитваше да се нагоди към тресящата се палуба под краката й, непознатият глас отново прогърмя:

— Мистър Шърли, вържете брига и укротете бака.

Английските моряци се втурнаха като един да изпълнят заповедта.

Ани остана поразена от тяхната дисциплина. Не беше свикнала на ред покрай пиратите, с които живееше. Макар че Шарки оцеляваше вече толкова години благодарение на злия си нрав. На негово място друг с по-слаб характер отдавна щеше да е загубил главата си в някой метеж.

Този английски капитан обаче нямаше нужда да крещи и проклина. Екипажът му скачаше при всяка негова заповед.

Успя да го зърне изпод люлеещия се нок на рейката. Беше висок и силен като дъбовите стволове, от които правеха гротмачтата. Той отново извика нещо и гласът му — ясен и тържествен като камбана — зазвъня чак в мозъка на костите й.

Разсея се и едва не изпусна един моряк, който я приближаваше отляво. Шарки пак я предупреди с вик и се хвърли между двамата. Размахвайки разярен сабята, той притисна моряка до ръба на палубата. Ани се обърна и се озова пред нов нападател.

Изолирана от своите, тя извади ножа си и мигновено се наведе. Морякът обаче я нападна и тя започна да отстъпва. Спъна се в руля, който сега свободно се въртеше. Една спица я удари по рамото и попречи на силната й ръка. Англичанинът вдигна оръжието, готов да я разсече на две. Вече си шепнеше молитвата, когато един от пиратите на Шарки скочи от кабината на кърмата и стовари сопата си върху главата на нападателя.

Били Самс бързо се изправи на крака и взе тоягата си. Изруга, избърса потта от очите си и се стрелна към кабината на Шарки. Преди да изчезне, извика през рамо на Ани:

— Спасявай си кожата, Джем! Коритото е превзето. Всеки се оправя сам!

Ани се заслуша в отдалечаващите се стъпки, но изведнъж се сети за нещо, от което й секна дъхът.

Мистър Бони сигурно лежеше в каютата за болни и нямаше кой да го защитава.

Огледа се и с ужас установи, че на палубата гъмжи от англичани. Пиратите на Шарки до един бързаха да се скрият.

Самият капитан не се виждаше никъде. Обезумяла, Ани затърси из суматохата неговата рижава брада. Напрегна слух да долови дрезгавия му глас. Изобщо не биваше да откъсва очи от Шарки — не трябваше да забравя задълженията си.

Някой изстена наблизо и тя подскочи. Ако искаше да спаси мистър Бони, най-добре бе да последва Били Самс.

Опита да се добере до шканците, но английският екипаж вече ги бе завладял. Трябваше да намери друг път, за да слезе долу. Хукна, превита на две, препъвайки се в трупове и въжета. Остана без дъх, докато стигне до средната част на кораба. Широката стълба се изправи пред очите й. Ани се втурна надолу по стъпалата с надеждата да намери мистър Бони.

Ала долу цареше страшен хаос. Бе успяла да се измъкне в последния момент. „Мери Лори“ положително бе загубил битката.

Болка я стегна за гърлото. Стана й мъчно за единствения дом, който бе имала някога, но сега нямаше време да се тревожи за кораба. Не и когато мистър Бони имаше нужда от нея. Сърцето й биеше като изпуснато платно на вятъра.

Какво ли щеше да стори с тях английският капитан? Сети се за затвора Нюгейт и бесилките. Разтрепери се от ужас, че може да я отведат на брега и да я оковат във вериги.

Нямаше как да стигне до каютата с болните. Мистър Бони беше обсаден. Ани се промъкна обратно към стълбата и се качи да търси пролука, от която да надникне какво става долу.

Стъпил здраво на крака, капитанът на англичаните оглеждаше платната си, които плющяха високо над главата му. Раздаде няколко строги заповеди и хората му се втурнаха да затегнат въжетата. Ани разбра, че битката беше приключила.

С тях също беше свършено — с нея и с всичките й събратя. С отчаяние видя, че двама англичани свалят флага на „Мери Лори“ — веселият Роджър с кама в едната си ръка от кости и бутилка ром в другата. Сети се за капитан Шарки и я връхлетя чувство на срам. Той неведнъж я бе спасявал този ден, а всъщност тя трябваше да защитава живота му.

Английският капитан отново изкрещя. Ани се повдигна на пръсти, за да го види, но внезапно някой я дръпна за плитката, и тя се озова във въздуха. Очите й се насълзиха от болка.

Със замъглен поглед успя да зърне беззъбата физиономия на един англичанин. Той я притегли към себе си и почти долепи нос в лицето й. Стомахът й се сви от злата му усмивка и зловонния му дъх.

— Я виж ти! — възкликна той, докато тя махаше безпомощно с юмруци във въздуха. — Що за пират си ти?

 

 

Капитанът на английската фрегата, сър Джеймс Нобъл Ейвъри, седеше сам в тясната си каюта и разтриваше подутото си рамо. Един от пиратите го бе халосал с тояга. Ала това бе и последният път, в който негодникът щеше да размахва каквото и да било.

Усмихна се при мисълта какво бе успял да свърши за един ден.

Неговият „Флаинг Суон“ бе попаднал случайно на пиратско нападение и превзе „Мери Лори“ без нито един изстрелян напразно куршум. Сега към наградата, която получи за заловения наскоро френски кораб, можеше да прибави и пиратския бриг. От него лесно щеше да стане търговски кораб, а го получи съвсем безплатно. В разрешителното му за каперство не се споменаваше нищо за пиратски кораби. Имаше право да преследва само френски и испански съдове, които подлежаха на конфискация от короната. Джеймс доволно благослови късмета си.

На вратата тихо се почука и личният му стюард, Кребс, влезе, последван от мистър Шърли, първият помощник-капитан. Тримата огромни мъже едва се побраха в тясното пространство.

— Чаят ви, капитане? — попита Кребс.

— Остави го на бюрото ми. Нали идвате да ми докладвате за победата, мистър Шърли?

— Да, капитане. — Шърли отмести дългурестото си тяло, за да направи път на пълничкия Кребс. — Затворихме всички пленници на „Мери Лори“, сър. Доста неприятна групичка, ако ми позволите да отбележа.

— Дявол да ги вземе всички пирати на света — мрачно рече Джеймс. — Какъв товар носят?

— Предимно плячкосан. Няма скъпоценности. Намерихме шейсет чувала брашно, най-вероятно откраднати от френски кораб. Не можах да разчета надписите. — Унилият поглед на Шърли неочаквано засия. — И двайсет бурета с грог, капитане!

Джеймс кимна:

— Ами тогава почерпете по едно момчетата. На офицерите раздайте двойна дажба.

— Слушам, сър! — Шърли разтегли уста в щастлива усмивка.

Преди помощникът му съвсем да се разсее от възторг, Джеймс рече:

— Първо ми кажете какви са нашите загуби.

Заповедта бързо отрезви най-личния му офицер.

— Трима убити, сър. Двама офицери и помощник-дърводелецът. Не е много за пиратско нападение, ако ми позволите да отбележа.

— Трябва да благодарим на „Ийст Индиамен“ за това. Пратете на капитана му десет бурета с ром.

— Щом искате, сър — отвърна Шърли. Посърналата му физиономия ясно говореше за отношението му към подобна глупава проява на щедрост. Въпреки това той никога не би посмял да оспорва заповедите на капитана. — А какво ще правим с освободените места в екипажа? Ще заповядате ли да вземем неколцина от пиратите?

Джеймс мразеше да взема хора с трудни характери в екипажа си, но пък да пътува с малко моряци, беше още по-лошо.

— Как ви се струват?

— Някои твърдят, че били отвлечени от пиратите. — Шърли скептично сви рамене.

Джеймс въздъхна:

— Предполагам, че ще се наложи да ги вземем. Но ги дръжте под око. Няма да търпя главорези на кораба си.

Замисли се над опасностите, които можеха да му навлекат няколко бандити. Трябваше да се пази от скандали, дори метеж.

— А какво става с Шарки?

— В хладилника е, сър. Пробол се с кама в гърлото проклетият Шарки.

Джеймс мрачно стисна устни:

— Това май ми спестява грижата да го обеся.

Пиратът Шарки кръстосваше тази част на света, откакто Джеймс се помнеше. Беше безмилостен капитан и хитър противник. Джеймс не изпитваше удоволствие от смъртта на враговете си, но споделяше мнението, че негодници като Шарки заслужават злочестата си съдба.

Другите пирати трябваше да бъдат изправени пред съда, макар че и те можеха да завършат живота си с куршум в главата. Джеймс нареди на втория си помощник да ги отведе до Ямайка и да ги предаде на губернатора. На Шърли поръча да събере малък екипаж и да се качи на „Мери Лори“, за да насочи кораба към Кингстън и там да му направи основен ремонт.

— Нещо друго, сър?

— Да, предайте им, че корабът трябва да бъде готов за пътуване, щом се върна от Англия. И пратете брашното е тях. В Ямайка ще го продадем по-изгодно, а с печалбата ще платим ремонта.

Джеймс се пресегна за чая и отпи глътка от освежителната напитка. Стомахът му стържеше, но благодарение на битката вечерята щеше да закъснее.

— Това ли е всичко, мистър Шърли?

— Не, капитане. — Първият помощник носеше още важни новини. — На кораба има доктор, сър. Казва се Бони.

Джеймс учудено повдигна вежди:

— Доктор? Той какво може да каже в своя защита?

— И той твърди, че бил отвлечен от друг кораб, сър. Качили го и повече не го пуснали.

— И друг път съм чувал подобни истории.

— Но нито веднъж да не е имал възможност да избяга? За цели деветнайсет години?

— Наистина звучи странно. — Джеймс се замисли и накрая се намръщи: — Доведете го на борда. Ще може да се погрижи за ранените. Но нето изпускайте от очи. Искам по-късно да говоря с него.

— Да, сър. Освен това има и едно момче, сър.

— Момче? — Джеймс вдигна поглед и се облегна в стола си. — На колко години?

— Трудно е да се каже. Просто някакъв хлапак.

Джеймс започна да губи търпение.

— А той обясни ли какво прави на борда на пиратски кораб?

— Не, сър. Доколкото знам, не иска нищо и дори не е молил да го пуснем на свобода.

Джеймс въздъхна и разтри отока на рамото си. Каквото и да правеше хлапето на пиратски кораб, очевидно щеше да се наложи да се занимае с него отделно.

— Сигурно е много изплашен. Дайте да го видим, мистър Шърли.

Шърли се оттегли с поклон и Джеймс допи чая си, размишлявайки над стойността на пленения кораб. Винаги можеше да го продаде, но един поглед към писмото, което бе получил в Ямайка преди отплаването, го наведе на по-добра идея.

„Мери Лори“ щеше да бъде чудесен подарък за неговата годеница.

Джеймс взе красиво изписания лист и повтори името на дамата. Лейди Оливия. Дъщеря на многоуважавания граф Фиг.

Годежът с аристократската щерка беше договорен от пълномощника му в Лондон. Това беше кулминацията на неговите амбиции и достоен жест към паметта на баща му. Макар и само моряк, Сет Ейвъри бе натрупал богатство от търговията с Индия. Парите му позволиха да купи благородническа титла на сина си. Ала заветната му мечта беше да види семейството издигнато сред истинската аристокрация.

След смъртта му Джеймс наследи достатъчно пари, за да изкуши дори граф. Само неговият собствен успех в плячкосването на френски и испански кораби за короната му спечели рицарско звание още на двайсет и пет години. След революцията в американските колонии френските кораби започнаха да нападат британски съдове и пристанища. Джеймс скоро се убеди, че негово, величество Джордж Трети може да бъде учудващо признателен на хората, които защитаваха неговите интереси в открито море.

Джеймс стана капитан на кораб още на деветнайсет и оттогава не позволяваше да го сразят в битка. Едно поражение би означавало да загуби и всичко, което обичаше и познаваше. А паричните награди за превземането на вражески кораби бяха невероятни — и напълно достатъчни, за да си купи дъщерята на аристократ, ако не собствена графска титла.

Оливия. Шепнейки името й, Джеймс се отпусна в стола и се опита да си представи образа на бъдещата си съпруга. Както винаги обаче въображението му се оказа недостатъчно.

Наред с другите важни дела, в едно писмо бе дал ясни указания на пълномощника си Пиърсън: съпруга, дъщеря на аристократ, бащата да няма наследници, да има проблеми. Да бъде готов да омъжи дъщеря си по сметка при изгодни условия…

Съдейки по това послание, Пиърсън бе изпълнил задачата си съвършено точно.

„Състоянието на негова светлост е претърпяло сериозни поражения заради склонността му към хазарта. Неговият пълномощник ме увери, че при други обстоятелства лорд Фиг никога не би позволил да свърже името си с човек, чието потекло съвсем естествено счита за по-нисше от неговото собствено…“ Това му бе писал Пиърсън.

Високомерието на графа разгневи Джеймс. Той предчувстваше, че това ще е един от недостатъците на подобен съюз. Напълно разбираемо бе, че един благородник ще гледа с презрение на човека, до когото се домогва за помощ. Освен това си даваше сметка, че роденият със синя кръв винаги ще смята останалите за по-нисши.

Но пък е мъж, затънал в дългове от глупост. Джеймс изсумтя с отвращение.

Не понасяше хазарта, поне не игрите на карти, макар че самият той цял живот бе поемал рискове. Всеки миг в открито море животът му можеше да бъде застрашен, без да брои опасностите в битките. Но не можеше да оправдае човек, който прекарва дните си в хвърляне на зарове й пилеене на семейното наследство.

Въпреки това бе очаквал от самото начало бъдещият му тъст да има някакъв порок. Кой, ако не един разорен прахосник, би изтъргувал дъщеря си за пари?

Картоиграч или не, лорд Фиг беше благородник без наследници. Тази връзка щеше да помогне на Джеймс и неговите синове също да се сдобият с титла. Той дочете писмото до края. Изглежда, лорд Фиг бе поставил доста смели изисквания към ковчежето му, но пълномощникът му се стараеше да договори по-изгодно споразумение. По-нататък Пиърсън даваше най-общо описание на лейди Оливия. Според човека на лорд Фиг тя „нямала повече от трийсет години“. Пиърсън очевидно считаше за необходимо да убеди Джеймс в красотата на годеницата му, защото бе останала стара мома. Ала Джеймс искаше от нея само да разбира естеството на този брак.

Нямаше намерение да изостави морето. Основната причина да търси брак по сметка бе, че не желае да се обвързва с емоционална връзка. Не искаше съпруга, която ще страда от неговите отсъствия. Същото бе преживяла майка му по време на дългите пътувания на баща му. Джеймс се надяваше, че лейди Оливия ще се радва на свободата, която й предлагаше в замяна на своята собствена.

Тъкмо довършваше писмото, когато на вратата се почука. Отново беше мистър Шърли, но този път водеше и пленник.

Щом двамата влязоха, Джеймс забеляза младеж със светло лице, изпоцапано с кал, сажди и кръв. Намръщи се с отвращение. Дрехите на хлапака бяха изпокъсани и толкова огромни, че в тях мършавото му тяло изглеждаше съвсем дребно. Дълга сплъстена плитка се спускаше по гърба му. На мърлявото му лице бе изписано непокорство. Съдейки по миризмата, която бързо изпълни тясната каюта, младежът не се бе къпал от седмици.

Нещо в тази миризма — може би едва доловимата сладост или мускуса — го накара да настръхне, макар че бе прекарал години в компанията на немити мъже.

Джеймс се отърси от това усещане и се зае да огледа по-отблизо младежа. Най-малко желаеше на кораба кисел моряк с пиратски навици. Но пък не можеше да остави такова младо момче да завърши живота си на бесилото.

Хлапето едва му стигаше до раменете. Очите му бяха живи и обрамчени със светли мигли. Един поглед към ръцете и шията му увери Джеймс, че тялото на младежа е още недорасло и крехко. Зачуди се как е възможно такова беззащитно дете да оцелее сред екипаж от безмилостни убийци.

Джеймс понечи да заговори. В този миг обаче забеляза, че тънките китки на момчето са оковани във вериги.

Посочи към тях и рече:

— Необходимо ли беше да вземате такива мерки, мистър Шърли? — Надяваше се, че погледът му е достатъчно красноречив и ще даде да се разбере, че това му е неприятно.

— Момчето здраво се опъваше, сър, докато не му казах, че идваме при вас.

Изненадан, Джеймс се вгледа в лицето на пленника.

— Искал си да ме видиш ли, момче?

— Да, сър.

— И за какво?

За учудване на Джеймс хлапето го измери с поглед от главата до петите, като обърна специално внимание на скъпата му перука, гладко избръснатото лице, мускулите на гърдите и подутината между краката му. От това дръзко, любопитно оглеждане коленете му омекнаха. Той прибра крака.

— Отговори на капитана! — скара се Шърли и ядно смушка момчето в ребрата.

То бързо се опомни и на изчервената му физиономия изгря палава усмивка.

— Просто ей така, сър, без причина — измрънка и крадешком погледна Джеймс. — Искам само да те огледам по-отблизо, това е всичко.

Джеймс изненадано повдигна вежди. Обърна се към мистър Шърли с надеждата да получи обяснение, но първият му помощник изглеждаше, стъписан точно колкото него и само сви недоумяващо рамене.

Неочакваната проява на свенливост у момчето смути и Джеймс. Той се прокашля.

— Как се казваш?

— Джем.

— На колко години си, Джем?

— На деветнайсет, струват ми се.

— Струва ми се — автоматично го поправи Джеймс и изсумтя. Гласът на момчето беше твърде тънък, за да принадлежи на деветнайсетгодишен момък. Освен това очевидно още нямаше мъх по бузите.

— Страхувам се, че голобрадата ти физиономия те издава — рече Джеймс. — Каква е истинската ти възраст?

Джем сбърчи чело.

— Не ти ли казах вече, кап’тане?

— Как смееш да говориш така с капитана! — Шърли замахна да шамароса още веднъж момчето, но Джеймс го спря.

— Няма нищо, мистър Шърли. Момчето може да не знае. Как се озова на „Мери Лори“, Джем?

— Нямам представа, кап’тане. — Хлапето съвсем се смути. — Май че живея на него, откакто се помня.

Изглеждаше искрено, но бе невъзможно да говори истината.

— Помисли си, момче — рече строго Джеймс. — Не може да не помниш кога си се качил за пръв път на борда. Какви са родителите ти?

— Родители ли, сър? — Джем притеснено се размърда.

Джеймс беше на път да изгуби търпение.

— Родители, Джем. Майка ти и баща ти. Хората, които са ти дали живот.

Джем като че ли се отпусна с облекчение.

— О, нямам си нито един, кап’тане.

— Казва се капитан, а не кап’тан.

— Щом казваш, сър. — Момчето изглеждаше изненадано.

Джеймс хвърли озадачен поглед към Шърли, но помощникът бе твърде объркан, за да му помогне.

Чувстваше се прекалено уморен и гладен, а сега вече и твърде раздразнен, за да продължава този безсмислен разговор с момчето. Очевидно то беше или ужасен лъжец, или оглупяло от глад. Не бе възможно да живее с пиратите повече от десет-единайсет години, дори и корабът му да е бил пленен тогава. А в такъв случай трябваше да помни кога се е случило, освен ако не беше слабоумно.

Джеймс го погледна разочаровано, но изражението на Джем показваше, че той напълно е забравил въпроса. Гледаше втренчено накъдрената перука на капитана и несъзнателно ровеше с пръсти собствената си омазана коса.

И по някаква необяснима причина Джеймс усети непозната топлина от този поглед.

Той отново се прокашля и рязко се изправи.

— Имаш ли да ми казваш нещо, хлапе?

Джем се сепна, сякаш току-що са го хванали да наднича в някой бордей. Накрая обаче се ухили безсрамно като гаменче.

— Просто си един такъв чистичък, кап’тане. Никога не съм виждал човек като вас, капитане — бързо се поправи момчето, като забеляза шокираната физиономия на Джеймс.

Мистър Шърли изсумтя и едва не прихна да се смее.

Джеймс усети, че се изчервява до уши.

— Стига толкова, момче. — Шърли се бе съвзел и сега яростно дръпна веригата на пленника. — Какво да правим с него, сър? Да го пратим ли в Кингстън с другите негодници?

Джем внезапно пребледня. Погледна отчаяно към Джеймс.

Самият капитан още не беше сигурен какво да прави с момчето.

— Нека да помисля малко, мистър Шърли. Ще ти дам отговор, преди „Мери Лори“ да отплава. А дотогава Джем може да остане при втория на вахта. Това е — рече той и им обърна гръб.

— Слушам, сър.

— А-а, капитане, сър?

Джеймс вдигна глава от бюрото си и откри, че момчето пак го гледа втренчено. Под пластовете мръсотия още си личеше, че е бледо като платно.

— Какво има, Джем?

— За мистър Бони, сър. Докторът на Шарки. — Джем заигра нервно с въжето на кръста си. — Какво ще правиш с него, сър?

— Още не съм решил. — Джеймс не беше свикнал да го разпитват затворниците му. Канеше се да отпрати момчето, когато то се изпъчи в целия си миниатюрен ръст.

— Ако мистър Бони замине с другите, и аз тръгвам с тях.

— Аз ще кажа какво ще стане и с двама ви — напомни му Джеймс, но се заинтригува. Това хлапе беше пълна загадка. Същото се отнасяше и за доктора. — Много ли си привързан към този мистър Бони?

Джем объркано сбърчи чело.

— Привързан ли, сър?

— Да. Обичаш ли го? — Джем като че ли продължаваше да не разбира, и Джеймс нетърпеливо рече: — Има ли някаква причина да те е грижа какво ще се случи с този доктор?

Джем отмести поглед настрана, сякаш въпросът го бе смутил.

— Само не искам да му се случи нещо лошо, това е.

— Но той е бил от вашия екипаж, нали? Защо трябва да пощадявам някой от вас, пиратите? — Джеймс се надяваше, че ще получи отговор поне на този въпрос.

Джем се сви.

— Ами — и… да, сър… и не, сър. Истина е, че той е на „Мери Лори“, откакто се помня, сър, но не е бил пират. Нивга не се е бил, кап’тане.

— Никога.

— Не, сър, ни веднъж!

Развеселен, но и раздразнен от собствената си реакция на грешките му, Джеймс се предаде. Защо трябваше да позволява на това хлапе да го занимава? Защо поправяше неграмотната му реч, след като не си правеше такъв труд със своя екипаж? За моряшкия живот, преминаващ поравно в затвора „Нюгейт“ и в открито море, граматика не трябваше.

Представи си бегло Джем в затвора, и това го смути. Той дрезгаво рече:

— Добре. Ще ти повярвам, че мистър Бони никога не е участвал в нападения. Така ли е?

— Да, сър. Ама какво ще правиш с него, кап’тане?

Джеймс въздъхна и потри чело.

— Престани, момче! — скастри го първият помощник. — Не разбра ли, че капитанът още не е решил? Затваряй си устата, да не ти я затворя аз!

В синьо-зелените очи на Джем обаче проблесна решителност. Той скръсти предизвикателно ръце на гърдите си и впери поглед в Джеймс.

Като видя тази дръзка реакция на заплахите на Шърли, на Джеймс му стана ясно как е оцеляло момчето. Може да е дребен и мускулите му да са крехки, но отвътре е жилав като стомана.

Шърли повлече момчето навън, но Джеймс му извика да спре. Без да се замисли, направи знак на помощника си да свали оковите на пленника. Сетне рече сериозно:

— Джем и мистър Бони ще дойдат с нас в Англия. Може да наредите на „Мери Лори“ да потегля. — Престори се, че не забелязва явното облекчение на момчето, макар че то му достави необичайно удоволствие.

Макар мърляво и неграмотно, хлапето притежаваше качество, на което той много държеше. Джем беше предан.

— Слушам, капитане — въздъхна мистър Шърли. — А каква работа да му възложа? Твърде е хилав, за да го пратя на палубата.

Джеймс помисли и каза:

— Може да ми стане стюард.

Джем се ококори и разтревожено попита:

— Това значи ли, че ще спим при теб?

— Слава богу, не. Ти ще спиш — спиш, а не спим — в бака при другите от екипажа. Но когато си на работа, ще стоиш наблизо и ще изпълняваш заповедите ми, без да питаш. Ясно ли е?

— Да, сър! — рапортува Джем и изпъна гръб като войник. — Без да питам, капитане! А заповедите какви ще са, капитане?

Джеймс едва не се разсмя. Оказа се прав за нрава на момчето. Ала трябваше да го държи изкъсо от самото начало, защото в противен случай щеше да изгуби контрол над хората си.

Затова се сдържа и рече:

— Това не е твоя работа, моряко. Сега можеш да вървиш. Мистър Шърли ще ти намери хамак. Утре ще се явиш пред мен, но след като се изкъпеш.

— Да се изкъпя? — Джем изглеждаше уплашен.

— Точно така, ще се изкъпеш. И хубаво ще се изтъркаш с гъбата.

— Че защо ми е, капитане?

— За да махнеш тази смрад.

Джем премигна, сякаш го бяха ударили, и очите му помръкнаха.

А Джеймс изпита неловкото чувство, че е бил груб с него.

— Извинявай, момче. Но се съмнявам, че изобщо си виждал сапун, откакто си се родил. А не мога да те оставя да се разхождаш из каютата ми, вмирисан на кочина. Освен това ще имаш нужда от чисти дрехи. Погрижете се домакинът да му даде нов комплект, мистър Шърли.

— И тъй ще стана чист и спретнат като теб? — попита Джем.

Мистър Шърли посегна да го плесне за нахалството, но момчето ловко се измъкна от шамара му.

— Ще стана ли, сър? — упорстваше то.

— Почти, Джем. — Не можеше да разбере защо хлапето толкова се възхищава от хигиената му. Това го караше да се чувства неловко. Ала не можеше да му позволи да тръгне по грешен път, затова кимна набързо и го отпрати.

— Мистър Шърли — повика той помощника си, след като момчето излезе. — Искам да съблечете Джем и да изхвърлите тези вмирисани дрехи зад борда. Поръчайте на Кук да го изкъпе с дъждовна вода, за да се разпени сапунът. И ако имате нужда от помощ, повикайте помощниците на боцмана да ожулят този разбойник от главата до петите.

— Слушам, сър.

— И нека да го проверят за въшки — добави Джеймс. — Изобщо хубаво го прегледайте.