Анита Милс
Опасен мъж (6)

Допряла глава до стъклото, Верена бе заспала, когато влакът спря толкова рязко, че тя политна напред. Щеше да се удари в празната седалка отсреща, ако Макрийди не я беше хванал.

— Какво… какво, за бога? — едва изрече тя, събуждайки се. — Какво беше това?

— Спряхме отново.

— Да, разбрах. Беше съвсем осезаемо. Но защо?

Вратата зад тях се отвори, кондукторът застана до табелата с надпис „Без изход“ и съобщи:

— Линията е повредена! От Ийгъл Лейк ще дойде група, за да я поправи.

— Колко време ще отнеме? — извика някой.

— Не знам, линията е прекъсната! — отвърна той.

За Верена това бе последната капка в чашата на търпението. След многобройните непредвидени спирания заради крави по линията сега те се оказваха заклещени точно преди вечеря. Наведе се напред и опря глава в гърба на предната седалка, твърде уморена дори да плаче. Всяка става я болеше от умора, а краят изобщо не се виждаше. Пътуваше вече цяла вечност, а не беше стигнала доникъде.

— Далече ли е Ийгъл Лейк? — чу тя Макрийди да пита.

— Около четири мили — отвърна железничарят.

— Вече щях да съм извървяла разстоянието от Галвестън до Кълъмбъс — измърмори тя под нос. — А най-лошото е, че веднъж пристигнала там, няма да съм изминала дори половината път до Сан Антонио, Започвам да мисля, че Пенсилвания е на другия край на света. — Огледа грубоватата пътническа компания и въздъхна: — И че Тексас е отделна държава.

— Едва ли това е най-доброто, което можеш да видиш тук — промърмори Макрийди. — Но поне най-голямата измет слезе на предната спирка.

— Да можех само да ти повярвам.

— Лъгал ли съм те досега? — попита той весело.

— Казвал ли си някога истината? — отвърна тя. Той си придаде израз на обиден.

— Можех да те оставя в ръцете на твоите отдавна изчезнали роднини.

— Откровено казано, все още се питам защо не го направи — призна тя.

Макрийди вдигна глава към кондуктора.

— Предполагам, че едва ли има някаква възможност да стигнем на коне до Ийгъл Лейк, вместо да чакаме тук да поправят линията, нали?

Железничарят погледна Верена.

— На госпожата пак ли й е лошо?

Преди Верена да отрече, Макрийди постави предупредително ръка на рамото й и кимна:

— Сигурно е от жегата. Опасявам се, че ако не излезе на чист въздух, ще припадне.

— Можете да се поразходите наоколо.

— Няма много да помогне. Пак ще трябва да се качи и сега, след като влакът не се движи, горещината ще стане непоносима. А и тоалетната е затворена…

— Те ще изпратят фургон с ремонтната група, но…

Мъжът извърна очи и огледа вагона. Няколко пътници вече мърмореха недоволно и бе сигурно, че с покачването на температурата вътре духовете щяха да се възпламенят.

— В един вагон няма да има място за всички, желаещи да продължат — завърши той неубедително.

— В такъв момент бих платил, за да я заведа някъде, където може малко да полегне.

Макрийди бръкна в джоба на сакото си и напипа пачката с банкноти. Извади я и отдели десет долара.

— Едва ли ще е възможно да уредите нещо, за да я настаня, нали? — запита небрежно той.

С поглед, прикован в парите, кондукторът помисли за миг и после отстъпи:

— Ами мога да се погрижа.

— Направете го — промърмори Макрийди, подавайки му банкнотата. — Имам друга, досущ като тази, ако успеете.

Докато Верена наблюдаваше невярващо, железничарят сгъна предпазливо парите и ги натъпка в джобчето за часовника. Едва изчака мъжът да се отдалечи и се обърна към Макрийди.

— Никога през живота си не съм припадала — заяви тя. — Никога. А това беше чисто и просто подкуп.

— Ъхъ.

— Винаги ли така хвърляш парите си?

— По-добре ли беше да седиш и да се пържиш в собствен сос? — отвърна той, очевидно, без да се разкайва. — След петнайсет минути тук ще е като в пещ.

— Ами останалите? Как ще изглежда, ако ние станем и си тръгнем, а те не могат?

— Ако им стане много горещо, ще измислят нещо.

— Господин Макрийди, това звучи ужасно егоистично. Нито за миг не си помисляй, че не осъзнавам, че ме използваш като извинение самият ти да избягаш от горещината — заяви ожесточено тя.

— Майка ми винаги казваше: „Погрижи се за себе си и остави Господ да се погрижи за другите“ — промърмори той. — Тогава тя, разбира се, имаше предвид, че трябва да се държа прилично, но с времето открих, че този съвет е приложим и в други случаи.

— Забелязах.

Погледна през прозореца и забеляза издигащата се на вълни над тревистата прерия мараня. На хоризонта ниски хълмове гордо разкриваха залесената си гръд и подканящо зовяха.

Но в тази жега те бяха твърде далеч за всеки, който разчиташе само на краката си, помисли тя уморено. А с тези копринени чорапи, ластични жартиери, дълги до колената кюлоти, камизола, корсаж и колосана фуста под роклята тя бе вече на ръба на топлинен удар. Ако в този момент трябваше изобщо да е благодарна за нещо, това бе решението й да не сложи корсета.

— Колко време според теб ще отнеме, за да поправят линията? — попита внезапно.

— Аз съм комарджия, не железничар — напомни й той.

— Все пак сигурно имаш мнение. Защото очевидно винаги имаш собствено становище по всеки друг въпрос.

— От горещината ставаш наистина своенравна — оплака се той.

Когато започна да я облива червенина, той се смили.

— Но ако трябваше да се обзаложа, бих казал — няколко часа.

— Бих дала всичко за една баня и добра храна — промърмори под нос тя. — Чувствам се като мокър парцал, преди да го проснат да съхне.

— Вероятно можеш да получиш и двете, ако платиш.

— Точно сега не мога да си позволя подобно разточителство. Решила съм да кътам останалите си пари.

— Опитах се да ти дам част от печалбата си — напомни й той.

— Господин Макрийди, не искам да съм длъжница, на когото и да е. Искам само… Е, твърде късно е. Той е мъртъв и аз трябваше да си остана у дома.

Извърна се, опря глава до горещото стъкло на прозореца и затвори очи.

— Добре съм — промълви, за да убеди както себе си, така и него. — Ще го преживея.

— Всички успяват по един или друг начин.

Той се чувстваше толкова изтощен, колкото изглеждаше тя, но вместо да се поддаде на умората, се надигна от мястото си и се изправи, за да раздвижи изтръпналите си крайници. Пръстите на ходилата му болезнено пареха в ботушите с дебели подметки. За да раздвижи кръвта си, той измина няколко пъти разстоянието от единия до другия край на вагона.

— Играе ли ви се, господине?

Обърна се и съзря един ужасно млад, очевидно новак каубой. И за миг се изкуши. Не, не бе паднал толкова, че да скубе невинни души — или поне не още. Не и когато хлапето вече изглеждаше съвсем отчаяно. Поклати глава:

— Твърде горещо е.

— Човек трябва да прави нещо, за да отвлича мислите си от своята беднотия — отвърна момчето. — Вие сте комарджия, нали? Преди да слязат, Ал и Били разправяха, че сте истински мошеник.

— Колко имаш?

— Няма значение, имам достатъчно.

— Колко?

— Останаха ми пари — настояваше момчето. — Не съм загубил всичките.

— Тогава по-добре си ги запази.

Извърна се и в същия миг чу издайническото щракване на петлето на пушка, която е заредена, и косата му настръхна.

Първият му подтик бе да сграбчи своя „Арми Колт“, но ако хлапето стреляше необмислено, всички наоколо щяха да бъдат в опасност. Освен това би било неразумно да убие малкия глупак — това само щеше да доведе до един по-обстоен оглед от страна на закона, отколкото той би могъл да издържи. Трябваше да поеме риска хлапакът да го застреля в гърба.

— Никой не ми е казвал, че нямам достатъчно пари — проговори момчето безизразно.

Вместо да отвърне, Мат решително отстъпи назад.

— Вие сте страхливец, господине — каза момчето.

Отново не последва отговор.

— По-добре свали тази пушка, синко. Не се знае кого може да нараниш — обади се зад момчето възрастен каубой.

— Никой, обидил Джон Харпър, не живее дълго — бе отговорът на хлапака. Той вдигна пушката и се прицели в гърба на комарджията. — По-добре си кажете молитвата, господине.

Всички наоколо затаиха дъх, докато Мат продължаваше да върви.

Привлечена пряко волята си от внезапната пълна тишина, Верена се поизправи и хвърли поглед към пътеката, където стоеше Макрийди. В първия миг тя изпита чисто любопитство.

После забеляза, че всички наоколо сякаш се бяха вцепенили. Изправи се, за да види по-добре, и съзри момчето с пушка в ръка, насочена към Мак Макрийди.

Обезпокоена, Верена стъпи на пътеката и извика: „Не стреляй!“, за да привлече вниманието на хлапака.

Когато всички погледи се обърнаха към нея, тя стисна очи, затаи дъх и политна напред, сякаш бе припаднала. В мига, в който тялото й се строполи на пода, я удари миризмата на тютюн, кал и стърготини. Трябваше да преодолее подтика да се изправи, за да избяга от цялата тази гадост, която сега полепваше по роклята й.

Слисано, хлапето се надигна от мястото си, за да погледне.

— Какво, по дяволите?…

Макрийди се възползва от объркването му, извърна се, наведе глава, хвърли се напред, заби рамо в гърдите на хлапака и го блъсна назад. Момчето се препъна и пушката изстреля един куршум, който се заби в тенекиения покрив на вагона. Възрастният каубой се възползва от ситуацията и преди момчето да успее да се изправи, го удари по главата с ръкохватката на един стар револвер. Чу се тъп звук от удара, момчето се строполи на пода, а до него тупна обезвреденото оръжие.

— Днес не учат младоците на обноски, нали? — отбеляза възрастният мъж и прибра собствения си револвер в кобура.

Изненадан от внезапния обрат, Мат си проправи път сред зяпачите, събрали се на пътеката, и падна на колене край Верена. Повдигна главата й, положи я на коленете си и извика:

— Отдръпнете се, дайте й въздух! Припаднала е!

Още докато изричаше думите, усети нейната напрегнатост. Наведе се над нея, за да я предпази от любопитни погледи и прошепна тихо:

— Не мърдай още и благодаря.

— Роклята ми — съсипана е — изплака тя.

— Ще ти купя чисто нова.

— Не можеш.

Докато я придържаше с една ръка към подгънатия си крак, с другата бързо разкопча първите копчета на корсажа й. Плъзна пръсти под дрехата и цялото й тяло настръхна.

— Не! — задъхано изрече тя и сграбчи ръката му.

— Шшт. Ще е по-достоверно, ако разхлабя корсета ти — промърмори той в ухото й.

— Не съм с корсет — отвърна тя през зъби. — И ако отново ме докоснеш, ще викам.

— Какъв съпруг ще съм, ако не го направя? — парира я той. Хвърли поглед през рамо и съобщи: — Трябва да я изнеса навън, не може да диша.

Кондукторът се втурна през вратата „Без изход“ и попита:

— Какви са тези безредици? Кой стреля? — После съгледа жената на пода и помисли най-лошото. — Мили боже, какво стана?

— Припадна, преди хлапакът да застреля мъжа й — отвърна някой.

— По-добре се погрижете за госпожата. Том опази момчето вместо вас. Цапна го по главата с ръкохватката на револвера. Може да се свести чак довечера.

— Тя е добре, нали? — попита железничарят припряно Мат. — Не е наранена, така ли?

— Много е нагрята — отвърна друг пътник. — Съвсем нагрята. Нищо чудно, че припадна.

— Тук е горещо като в пъкъла, честна дума — заяви друг.

— Щом е тъй, няма да отида там — добави спътникът му.

— Само ако можех да й намеря някъде място да си почине, ще се оправи — каза Мат и вдигна поглед към кондуктора. — Но трябва да я изнеса оттук. А ще има нужда и от вода.

Кондукторът се почувства така, сякаш всички го обвиняваха за горещината, и вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Правя всичко, което е по силите ми — опита се да ги увери той. — Знаех, че е болна и изпратих за помощ, която да я откара у госпожа Гуди. Фургонът с ремонтната група трябва да пристигне всеки момент.

— Т’ва няма да е от полза — настоя някакъв едър мъжага. — Неговата госпожа може да умре, преди да е пристигнал фургонът. Както каза Джейк, тя е много нагрята.

— Прегрята — прошепна Верена, поправяйки го.

— Същото казвах и аз, нали?

Очевидно някой друг бе взел присърце молбата за вода, защото тъкмо когато Верена се канеше да се изправи, върху главата й се изля пълна манерка и измокри косата й. Като пръхтеше и се давеше, тя се опита да се освободи от ръцете, които я държаха.

— Проклет да съм, ако не е получила припадък!

— Сега, любима, просто лежи спокойно и всичко ще се оправи — каза утешително Макрийди. Притеснен, че тя ще разобличи измамата, той закри с ръка устата и носа й. Отново вдигна глава и съобщи: — Цялата пламти и сякаш започва да я тресе.

Съвсем раздърпана и сконфузена, тя затвори очи.

— Нали ви казах, жената се е нагряла, получила е топлинен удар! — настояваше мъжагата тържествуващо.

В другия край на вагона група мъже блъскаха и удряха ожесточено, сипейки ругатни наоколо. После долетя един победен възглас:

— Ето! Хайде, Тед, дай едно рамо.

В следващия миг вълна от възклицания заля вагона, докато над главите на пътниците пренасяха плоската метална врата, която стигна до мъжете, надвесени над Верена. Някой я сложи на пода.

— Хайде, момчета, да я вдигнем и да я изнесем на чист въздух.

Някой я хвана за раменете и краката и Верена ококори очи. Погледна нагоре и видя Макрийди да се отдръпва, сподавената му усмивка помрачи ефекта от загриженото му изражение и Верена осъзна, че негодникът искрено се забавлява.

— Мога да вървя, наистина — протестираше тя, докато я полагаха върху нещо твърдо. — Моля ви, нямам нужда от…

Вместо да я послушат, те я притиснаха надолу, подпъхнаха фустата и полата й под нея и я повдигнаха.

Опасявайки се да не наруши равновесието, тя дори не смееше да се обърне и наистина да се хване здраво.

Единственото, което й оставаше, бе да гледа в тавана, който се движеше, и мълчаливо да се моли. Стиснала здраво ръбовете на вратата, тя преживя едно страховито спускане от вагона към земята. Когато се осмели да погледне нагоре, видя тълпа непознати, повечето от които отчаяно се нуждаеха от баня и бръснач, да я обграждат и да я зяпат така, сякаш бе панаирджийска атракция.

— Добре съм — едва изрече тя, треперейки, и отново се опита да се изправи.

— Не, не си. По-добре да лежиш — обади се един от тях и я побутна да легне.

Тя извърна глава с надеждата да види Макрийди, но от този изверг нямаше и помен.

— Къде е… къде е моят… моят съпруг? — успя да каже тя.

— Вдига скандал заради проклетата железница — отговори едрият мъж. — Фургонът още не е пристигнал и ако не дойде скоро, май ще се наложи да те носим чак до Ийгъл Лейк.

Обезсърчена от тази мисъл, тя настоя:

— Трябва да говоря с господин Макрийди веднага, ако обичате.

— Ей, Мак, госпожата те търси! — извика той силно.

Когато комарджията загрижено се наведе над нея, тя го хвана за реверите, дръпнато надолу така, че главите им почти се докоснаха, и през мократа си коса се вгледа в тези негови тъмни очи.

— Да не си посмял да ме изоставиш — каза тя през зъби. — И ако толкова много ти е до смях…

Думите й замряха, когато устните му докоснаха нейните, и тя почувства, че страните й пламват. Ако не беше публичният позор, би го зашлевила. Той се отдръпна и промърмори:

— Повярвай ми, наистина се опитвам да се сдържа.

Но в очите му проблясваха дяволити пламъчета. Ъгълчетата на устата му затанцуваха, когато добави:

— Все пак трябва да признаеш, че хрумването да се използва вратата на тоалетната бе гениално.

— Фургонът идва! — извика някакъв каубой.

— Линейката е тук — съобщи високо железничарят. — Веднага щом я разтоварят, можете да изпратите госпожата в къщата на шериф Гуди.

Въпреки безпокойството си, Матю успя небрежно да отбележи:

— Мислех, че ще я заведем в града — в Ийгъл Лейк.

— В Ийгъл Лейк^[1] няма град! — засмя се силно каубоят. — Нито пък езеро или орли! Или поне аз не съм виждал!

Мат извади разписанието от джоба си, за да се увери сам.

— Но тук е отбелязана спирка, нали?

— Да, обаче наоколо няма нищо.

Железничарят се опита да изясни въпроса.

— Не бих казал, че няма съвсем нищо — рече той благоразумно. Погледът му се спря за миг върху Мат. — Там е фермата на Гуди. Всъщност наоколо има много ферми. Но пътят за Кълъмбъс минава точно през земята на Гуди, така че много от каубоите, които работят в околността, слизат там. Иначе трябва да харчат пари, за да отидат чак до Кълъмбъс и да се върнат обратно на кон.

— Сигурно това означава, че няма нито хотел, нито баня — промърмори Макрийди.

— Уверен съм, че ако помолите госпожа Гуди, тя ще се погрижи. Те двамата с шерифа са много гостоприемни хора.

И мускулче не трепна по лицето на Матю, но иронията не му убягна. След като бе избягал чак от Натчес, бе съумял да попадне право в ръцете на един шериф. Единствената му утеха бе мисълта, че много трудно някой би познал в Мак Макрийди безупречния и капризен Матю Морган. А и никой не би очаквал от него да пътува с болна съпруга.

Просто трябваше да кротува и да изчака до Кълъмбъс да я остави. Дотогава тя щеше да бъде неговото оправдание да избягва Гуди при всеки възможен случай.

— Явно ремонтната група разтовари фургона — съобщи железничарят. — Внимавайте, като я качвате.

Преди превозното средство да се беше напълнило с хора, той извика:

— Господин Макрийди тръгва с жена си! Фургонът ще се върне за останалите веднага щом може.

— Бих искала да стана — запротестира Верена, докато ръцете на комарджията я държаха.

Железничарят погледна нея, а после и вратата на клозета, като се чудеше какво ще обяснява на началниците си, ако се окаже, че липсва.

— Мисля, че ако съпругът ви е с вас, няма да се случи нищо лошо — отсъди той. — Така, докато вие чакате, няколко момчета ще могат да върнат вратата на мястото й.

— Благодаря — прошепна тя и отблъсна ръката на Макрийди.

Изправи се, приглади гънките на съсипаната си пола и се опита да се качи в каруцата. Но комарджията зад нея я хвана и я повдигна.

— Скъпа моя, ти си доста по-тежка, отколкото изглеждаш.

— Никой не би могъл да те обвини в прекомерна галантност — измърмори тя. — Ако не считах себе си за дама, едва ли щях да устоя на изкушението да те скалпирам.

— Наистина ли искаш да се отървеш от мен? — прошепна той в разчорлената й коса.

— Веднага щом ми дадеш десет долара заради тази рокля — отвърна тя буйно.

Той я стовари в каруцата, покатери се на седалката отпред и хвана юздите. Шибна задниците на двете мулета и извика:

— Е-е-хоп!

Едното животно потегли и повлече другото.

— Няма ли да попиташ за посоката? — измърмори Верена, докато се настаняваше зад него.

— Струва ми се, че ако ги оставя, сами ще намерят пътя обратно за дома. — Облегна се на грубата дъсчена седалка и призна: — Надявах се да имаме възможност да поговорим, преди да сме стигнали.

Тя хвана рамото му за опора и седна до него.

— Не ме интересува как ще изглеждам, няма да подскачам наляво-надясно отзад.

— Тъкмо бях започнал да казвам, че обмислих и… Забеляза сбърчените под разпиляната по челото коса вежди и реши да я омилостиви, преди да зачекне въпроса.

— Преди малко постъпи много смело.

— Не можех да оставя онзи хлапак да те застреля.

После, осъзнала, че това може да се изтълкува като интерес към него, добави:

— Всъщност не можех да позволя да застреля, когото и да е. И сега вече сме квит, нали? Имам предвид, че ти ме отърва от така наречения брат, а аз ти спасих живота. Сега вече нямам никакви основания да се чувствам твоя длъжница.

Погледна петната от тютюн върху роклята си и направи гримаса.

— Честно казано, мисля, че аз пострадах повече в резултат на познанството ни. Досега никой не е излял вода върху теб, а и дрехите ти са все още в съвсем приличен вид.

— Вече казах, че ще се погрижа за това. По всичко личи, че наоколо няма откъде да се купи рокля, но веднага щом стигнем в Кълъмбъс…

— Но ти нямаше да ходиш в Кълъмбъс — напомни му сладко тя. — Доколкото си спомням, щеше да слезеш тук.

— Както споменах, обмислих това и реших, че сега аз съм ти длъжник.

— Ще взема само парите, благодаря.

— Да, но може би все пак първо ще ме изслушаш. Сега всеки във влака мисли, че аз съм ти съпруг. Ако тръгна за Остин сам през прерията, всички ще започнат да те гледат с недоверие. Някои вероятно ще решат, че си била изоставена от истински безделник, но други… — Той замълча, докато тя обмисляше възможностите, и добави: — Ъхъ. Изгледите не са много добри, нали? А веднъж щом идеята се промъкне в плиткоумните глави на тези каубои, кой ще те брани от тях? Ще бъде още по-лошо, отколкото на гарата в Индианола. Не, по моему аз съм вързан за теб до Кълъмбъс. Или така, или и двамата слизаме тук.

— Не, Макрийди — аз съм тази, която е вързана за теб — заяви уморено тя. — А и както вече знаеш, трябва да продължа. Без значение как ме гледат или се отнасят с мен, аз все пак трябва да стигна до Сан Анджело. — Вдигна поглед към небето и въздъхна тежко: — Ако вярвах в прераждането, много бих се зачудила какво толкова съм извършила в предишния си живот, че да съм заслужила това.

— Наистина ли ще ти е толкова трудно да ме изтърпиш още няколко часа? Ако всичко е наред, ще се разделим в Кълъмбъс довечера.

— Да, господин Макрийди. Никога през своите двайсет и две години не съм срещала човек като теб. Въпреки подчертаното ми нежелание, по някакви необясними, но користни причини, ти успя да се промъкнеш в живота ми. И абсолютно нищо от това, което казвам или правя, не е в състояние да те спре. А и — прибави натъртено — всичко тръгна наопаки, откакто те срещнах.

— Не беше нужно да инсценираш онзи припадък — напомни й той.

— Повярвай ми, вече съжалявам — промърмори тя. — Сега хубавата ми рокля е съсипана и още по-лошо — воня така, сякаш съм дъвкала тютюн и съм го плюла навсякъде върху себе си.

— Поне за четвърти или пети път ти казвам, че ще ти купя нова рокля.

— Не можеш. Както вече отбеляза, няма откъде — възрази тя. — А и изглежда невъзможно да се намери готова рокля. Въпреки че е съвсем невероятно мъж с твоя очевиден опит да не знае, това, което се купува, е плат за рокля. Не, ще трябва да си купя плат и шивашки принадлежности и да си направя нова, когато ми остане време. Така че ще взема парите ти като обезщетение и ще се опитам да изкарам с другите две рокли.

— Можеш да наемеш шивачка.

— В тази пустош? Да, господин Макрийди, точно това ще направя — възрази уморено. — Виж какво, не ми се говори повече, така че дай ми десетте долара и ще бъдем квит.

— Ето още нещо, за което исках да поговорим.

— Какво?

— Не можеш да наричаш съпруга си господин Макрийди, нали разбираш?

— Е, аз пък възнамерявам да продължавам.

— О, предполагам, че в това няма нищо странно, ако говориш за мен на някого другиго — отстъпи той, — но когато говориш с мен, по-добре ме наричай по име.

— Не ми хрумва нищо подходящо.

— Приятелите ме наричат Мак.

— Това е твърде интимно. Сигурно имаш цяло име?

— Да.

Пое дълбоко въздух и се поколеба дали да й припомни името си, или да измисли друго.

— Добре — каза той най-накрая, — забрави ли, казвам се Матю, но бих предпочел да ме наричаш Мак.

— Матю — повтори тя. — Не звучи зле — реши. — Добре, когато се обръщам към теб, ще го използвам.

Той вече съжаляваше за искреността си. От самото начало трябваше да се нарече Том, Бил, Хенри или нещо подобно. Ако все още не бе станало, скоро името Матю Морган щеше да виси във всяка шерифска стая между Флорида и Ню Мексико. Старият Александър Жиру щеше да се погрижи за това. А Матю Макрийди бе твърде близко като звучене до Матю Морган. Но вече бе късно. Веднъж щом се раздели с нея, няма да повтаря тази грешка, обеща си той.

— А ти по-добре не се представяй като Верена — рече той на глас. — Не знаеш кога може да се натъкнеш на братята си.

— Казах ти, че нямам братя.

— Нямах това предвид.

— Е, добре, но няма да съм Бес. Не ме интересува дали това е името на майка ти или не. Просто не ми харесва.

— Твърде възможно е двамата мъже да са ме чули да го изричам.

— Господин Макрийди…

— Мак.

— Матю.

Докато нагласяше съсипаната си рокля, Верена осъзна, че всъщност той има право.

— Добре, но нека поне да бъде Елизабет.

— Елизабет Макрийди. Звучи добре — призна той. — Добре, приема се.

— До Кълъмбъс. — Тя — вдигна очи и за момент огледа красивия му профил. — Изобщо не те интересувам, нали? Вършим всичко това заради твоята репутация, а не за моята.

— Опитвах се да те защитя.

— Господин Макрийди, вие сте опасен човек, но не в смисъла, който имах предвид в началото — реши тя. — Когато се лепнахте за мен, реших, че таите някакви намерения, свързани с моята личност. Може и така да е, но вие криете нещо друго.

— Първата преценка винаги е вярна — промърмори той. — Вие сте прекрасна жена, госпожо Макрийди.

— Ако ме погледнеш в очите и го кажеш отново, ще се уверя, че си изпечен лъжец — отвърна сухо тя.

— Знаеш ли, ако смекчиш малко езика си, няма да останеш стара мома.

— Господин Макрийди, сигурна съм, че има по-лоши неща. А ако езикът ми ме е спасил от брак с мъжете, които съм срещала, то тогава той е Божи дар — изрече безизразно тя.

— Някой те е разочаровал.

— Това изобщо не те засяга.

— Негодникът те е подвел и те е изоставил — пробва той.

— Не ставай смешен.

— Влюбил се е в друга.

— Не.

— Вече е бил женен.

— Не.

— Не е искал да стане католик като теб.

— Господин Макрийди, аз не съм католичка.

— В моя роден край се счита за странно, ако една хубава жена не се е омъжила още на шестнайсет-седемнайсет години.

— Е, аз не съм родена в затънтените краища на Тенеси. — Хвърли му смразяващ поглед и заяви: — това е твоето разбиране за смяна на местата, нали? Страхуваш се, че ще ти задам някой неудобен въпрос.

— Например?

— Защо ти е нужно да се представяш за женен? — Преди да е успял да каже нещо, тя изстреля следващия въпрос: — От какво бягаш, господин Макрийди?

— Почти всеки, дошъл в Тексас, бяга от нещо, Верена. Дори и ти.

— Говорим за теб. От всичко, което зная, би могъл да бъдеш крадец или дори убиец.

— „Не“ е отговорът и на двете. За сега, предполагам, ще трябва просто да ми повярваш.

— Трудно ми е.

— Кой беше той?

Сепната от внезапния въпрос, тя премигна.

— Кой? — запита предпазливо.

— Кой те е разочаровал толкова млада, Верена?

Той нямаше право да очаква отговор, а и тя не бе длъжна да отговаря. Но Верена пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Баща ми — призна тя.

— Баща ти?

— Да. Беше красив, очарователен и остроумен в компания на жени, но зад външното лустро бе хитър, жесток и безсърдечен. Той изобщо не се върна от войната, господин Макрийди.

— Войната взе много жертви.

— О, той оцеля — каза тя горчиво. — Няколко месеца преди края й той предаде страната, а после изчезна. Изостави мама. Изостави и мен.

— Съжалявам.

Отново срещна погледа му.

— Не се нуждая от съчувствието ти. Наблюдавах как майка ми бавно умира — през последните няколко години тя беше жив мъртвец. И когато най-накрая напусна този свят, се зарекох, че няма никога да позволя на някого да ми причини такава болка. Дори ако това означава да умра стара мома.

Дълго никой от двамата не проговори и най-накрая Мат отмести поглед.

— Издигнала си висока стена около себе си и малцина могат да я превземат — каза той сериозно.

— Баща ми беше опасен човек, господин Макрийди, красив и съблазнителен. Точно като вас.

При тези думи той вдигна поглед.

— Може да съм правил много неща, с които не се гордея, но ако щеш, вярвай, никога не съм изоставял никого. Наречи го любопитство или лудост, но винаги съм играл докрай.

— Предполагам, че има десетки жени, които ще разкажат различна история.

— Може би, но никога няма да го направят. Вече ти казах, че на този свят има два вида жени и аз ги различавам. Винаги съм попадал на лошите. Така че те не очакваха нищо, а аз не ги разочаровах. Краят беше просто край, без съжаления и от двете страни.

Тя нямаше отговор — или поне не такъв, който да бодне съвестта му. Ако той наистина си вярваше, значи просто никога не бе хвърлял поглед назад, за да види жените, които е оставил разплакани след себе си.