Анита Милс
Опасен мъж (20)

Матю чакаше във фоайето, когато Верена слезе. На горното стъпало тя спря, внезапно смутена. Сигурно изглеждаше разсъблечена. Загърна раменете си с черното дантелено наметало, пое дълбоко въздух и бавно заслиза.

Той вдигна очи и за пръв път в живота лицето му издаде какво мисли. Тя беше красива, много по-красива от изрисуваните дами, които познаваше. Устата му пресъхна, докато очите му обхванаха вдигнатата й на кок коса, бялата кожа, крехкото, подобно на статуетка тяло и изящната зелена рокля.

Докато Верена слизаше, тафтата изкусително прошумоляваше. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка на нескривано одобрение.

Верена слезе от последното стъпало внимателно, като се стараеше да не показва друго, освен върховете на старите си черни обувки с висок ток. Когато очите й срещнаха неговите, трябваше да потисне порива да изтрие влажните си длани в ложата. Насили се да се усмихне в отговор.

— Изглеждаш… — Матю не можеше да намери думи. — Изглеждаш великолепно, Рена — рече тихо.

— За момент помислих, че ще кажеш студена — промърморя тя.

— Повярвай ми, студена е последното нещо, което би ми хрумнало — увери я той.

— Чувствам се разголена.

Забелязала погледите на няколко мъже, устремени към нея, Верена потисна желанието да хукне обратно по стълбите.

— Матю…

— Тази рокля придава на очите ти зеленикав оттенък.

— Съжалявам, май забравих да ти благодаря — едва произнесе тя.

— Не ти ли харесва?

— О, не… тоест да, разбира се, че ми харесва, но не мога да си представя как си се натъкнал на нея.

— Опитвах се да сменя роклята, която съсипа във влака. Човекът на рецепцията ме изпрати в някакво място на име „При Фелиция“, където открих, че ще е нужна седмица, за да се ушие нова дреха — обясни той. — Имах малък езиков пробием и собственичката реши, че си тръгвам, защото не съм харесал качеството на работата й и… ами накратко — тя ми показа тази рокля, за да видя какво умее. Струва ми се, че е била шита за друга, но тогава не си дадох сметка. Казах й, че ще взема роклята.

— Взел си нечия друга рокля?

— Да. Отначало Фелиция не искаше да чуе и дума, но аз продължих да броя долари, додето тя се примири.

— Колко струва?

— Майката не те ли е учила да не питаш за цената на подарък? — възрази той.

— Струва повече от десетте долара, за които помолих, нали?

— Да.

— Много повече?

— Малко. Хайде — каза Мат и й предложи ръката си. — Копнея за добра храна.

— Колко е това „малко“? — настояваше Верена. — Караш ме да се чувствам виновна, че я нося.

— Рена, аз исках да я купя.

— Но защо?

— Не знам. Може би защото ще стане така, както ти каза: ще продадеш фермата и ще се върнеш в Пенсилвания да преподаваш. Едва ли ще имаш възможност да си купиш нещо подобно. Ще прекараш живота си, опитвайки се да бъдеш практична.

— Да, но…

— Една жена трябва да получава от време на време нещо хубаво — каза той, като я прекъсна. Портиерът задържа вратата и Мат се отдръпна, за да направи път на Верена. — Помислих си, че ако не възразяваш много, можем първо да се поразходим покрай реката.

— Стори ми се, че си гладен.

— Така е, но искам най-напред да се изперча с теб — призна той. — Освен това, докато ти спеше, аз излязох и пообиколих наоколо. Има някои хубави места в Сан Антонио.

Той поспря и предложи отново ръката си.

— Рена, вечерта едва започва. Помислих, че можем да се поразходим малко, да вечеряме и после да се приберем навреме, за да се наспиш добре, преди да тръгнеш утре.

Ръката му излъчваше сила и сигурност. Но това беше последният път, когато щяха да се разхождат и да разговарят. При тази мисъл Верена изпита паника.

— Мат, сигурно в Сан Анджело има покер.

Още щом го изрече, се почувства невероятно нахална.

— Да.

В една дума не се криеше голямо окуражаване.

— Какво всъщност смяташ да правиш? — попита внезапно тя.

— Не знам.

Това беше възможно най-уклончивият отговор, който би могла да получи.

— О!

— Рена, аз не съм от мъжете, които се застояват на едно място — рече той внезапно. — Не съм това, от което се нуждаеш.

— Нямах предвид себе си, Мат. Само питах.

— Аз само отговорих. Продай фермата и се върни в Пенсилвания, където ти е мястото.

— Такова е намерението ми. Ако не срещна отново онези мъже, щом мястото се продаде, веднага ще се кача обратно на първата пощенска кола.

— Мислих за това. Те може би са те взели за някоя друга. Може би просто са сбъркали името.

— Нали през цялото време ти казвах същото? — възрази тя. — Идеята, че притежавам нещо, което някой би пожелал, е направо нелепа.

— Освен очевидното.

— Струва ми се, че едва ли онзи Гиб ще иска да ме убие заради това.

— Поне не изглежда да е така.

Откакто беше пристигнал в Сан Антонио, Мат се бореше със себе си, като си казваше, че Верена ще се оправи и му се искаше да си вярва. Така се чувстваше по-добре. А и точно сега нямаше нужда от товар. Точно сега не можеше да си го позволи. Нито пък тя. Последното нещо, от което се нуждаеше Верена, бе да се влюби в някого като него.

— Мат, реката е красива.

— Да.

— Лъкатуши и криволичи, проблясва като злато на слънцето, като сребро в сенките, нали?

— Да.

Той спря в сянката на едно дърво и погледна водата.

— Тече мудно и сънено, като самия град.

Когато се обърна към нея, сенките на листата играеха по лицето й, а залязващото слънце хвърляше златни отблясъци в кестенявата й коса. Верена го гледаше с красивите си лешникови очи. За момент той забрави как се казва и къде отива! Протегна ръка и отметна с пръсти една непокорна къдрица.

— За бога, Рена…

Той се овладя.

— Не — произнесе почти убедително. — Не мога да тръгна, просто не мога.

— Знам.

— Мъжете и жените не са добри приятели.

— Защо?

— Защото са мъже и жени. Отношенията им винаги се превръщат в нещо друго. После, когато всичко свърши, не остава нищо. Аз те харесвам, Рена. Бих искал нещата да останат такива.

— Не знаех, че съм се хвърлила на шията ти. Поне не съм го мислила.

— Така е. Аз само се опитвам да ти обясня, това е всичко.

— Като например защо купи тази рокля?

— Не знам защо я купих, кълна се в Бога. Просто исках да имаш нещо красиво, може би нещо, с което да ме запомниш.

— Мат…

— Какво?

— Не познавам много мъже. Никога не съм познавала. Но искам да знаеш, че въпреки хапливостите и ужасните неща, които изрекох, оценявам всичко, което направи за мен. Ще ми се да мисля, че ние сме различни, че по някакъв начин ще останем приятели. Може би някой ден ще дойдеш във Филаделфия.

— Филаделфия е голям град, Рена.

— Аз живея…

Не, това нямаше да помогне. Когато се върнеше, трябваше да се премести на друго, място.

— Е, струва ми се, че няма значение, нали?

— Не, й без това вероятно няма да отида там.

— Не, разбира се.

— Готова ли си за вечеря?

— А ти?

— Да. Има един много хубав ресторант, не много далеч от „Менджър“. Човекът на рецепцията каза, че храната е добра, затова реших, че можем да я опитаме. Все още искам да ти купя бифтек.

— Добре.

На връщане нито един от двамата не бе много разговорлив. Най-после, когато вече не издържаше, Верена изтърси:

— Защо не можеш да дойдеш с мен?

Всички заучени фрази в живота му изчезнаха и Мат реши веднъж да й каже истината:

— Ти отгатна правилно в началото. — Насили се да се усмихне, но не успя. — Трябва да се крия.

Тъй като не се осмеляваше да я погледне в очите, той заоглежда една хубава къща в испански стил от другата страна на улицата.

— Рена, аз съм издирван от закона.

Не устоя и срещна сериозния й поглед.

— Сега вече знаеш. Предполагам, че можеш да се развикаш за помощ.

— Мисля, че през цялото време се досещах — отвърна тихо тя.

— Е?

— Какво „е“?

— Все още ли искаш да вечеряш с мен?

Верена стисна ръката му и вдигна очи.

— Не желая да знам защо те търсят, Мат. Независимо какво е, аз все още вярвам, че ти си добър човек. Не бих оцеляла тук без теб.

— Е, поне сме квит.

Пое дълбоко въздух и го издиша.

— Струва ми се, че съм готов за бифтека.

— И аз.

Ресторантът беше малък, но имаше бели ленени покривки и газени лампи на всяка маса. Целият разговор се водеше на испански. Най-накрая, след много ръкомахания и пазарлъци на развален английски и развален испански, се стигна до поръчка. Щом сервитьорът се отдалечи, Мат се облегна на боядисаната в бяло стена.

— Само Господ знае какво ще ядем.

— Докато мога да използвам вилица и нож, няма да се оплаквам — обеща Верена.

— Гладна ли си?

— Да.

Тя се огледа наоколо, за да се увери, че няма да бъдат дочути, поколеба се и се приведе напред през масата.

— Какво ще стане, ако те хванат? — осмели се да попита.

— Ще бъда даден под съд и ще ме обесят.

— О! В такъв случай разбирам защо не искаш да те заловят.

— Да.

— Твоя ли беше вината?

— Мислиш ли, че ако беше, щях да ти кажа? — възрази той.

— Не знам. Но ми се иска да е така.

— Рена, никога не съм срещал престъпник, който да не твърди, че е невинен.

— Сигурно, едва ли някой иска да увисне на въжето.

— Така е.

Внезапно му се прииска тя да не мисли най-лошото за него.

— Но без да мога да ти дам гаранция, независимо дали ми вярваш или не, беше самоотбрана. А сега, след като вече приключихме с този въпрос, бих искал да прекараме последната ти вечер в Сан Антонио, като говорим за нещо друго.

Жълтият пламък от лампеното шише хвърляше дълга сянка върху лицето на Макрийди и му придаваше зловещ вид. Но може би защото много й се искаше да е вярно, Верена се пресегна през масата и стисна топлите му пръсти в своите.

— Ти имаш много недостатъци, Мат Макрийди, но не си убиец.

Преди Мат да може да отговори, сервитьорът се върна с бутилка бургундско вино и две кристални чаши.

— За дегустация… за… — промърмори той и отсипа от тъмночервеното вино.

Усмихна се широко и зачака да го пробват. Верена погледна виното с лошо предчувствие, но Мат отпи значителна глътка!

— Добро е. Трябва да го опиташ.

— Същото каза у Брасфийлдови — напомни му тя. — А също и снощи.

— Да, но сега ще ядеш, докато пиеш. Вероятно си изпила виното и уискито прекалено бързо. Трябва да се поглъща бавно, заедно с храната, тогава няма да те удари толкова силно.

— Ако ми прилошее, няма да хвана дилижанса утре сутринта и ще изпусна пощенската кола. Ако това стане, ще трябва да чакам още три дни до следващия.

— Да, така е.

Тя наблюдаваше като омагьосана как той пресуши чашата си и отново я напълни.

— Въобще ли не ти влияе?

— Вече не. Сигурно съм свикнал.

Верена дълго се взира в тъмната течност и после въздъхна:

— Е, струва ми се, че малко няма да навреди, нали?

— Не.

Когато вдигна чашата и погледна над ръба, кръвта й замръзна. Отпи голяма глътка и побутна с върха на обувката си Макрийди под масата.

— Виж — прошепна тя — ей там.

— Ей там?

— Шшт. Ей там, зад теб.

Докато говореше, Верена се плъзна надолу в стола, опитвайки се да се смали в здрача. Когато Мат не помръдна, тя продължи с тих равен глас:

— Видяхме го във фермата на шериф Гуди. Мат кимна.

— Ще погледна след минута.

Но не се наложи. Високият рус мъж мина покрай тях и седна на една маса наблизо. Когато минаваше покрай Верена, той леко повдигна шапката си в знак, че я познава. Тя се изправи на стола, разбрала, че сега няма значение. Той вече я беше видял.

— Вероятно е съвпадение — промърмори Мат.

Но мъжът седеше, вперил поглед във Верена.

— Не мисля така.

Нуждаейки се от кураж, тя отпи отново.

— По-добре изчакай храната, преди да го изпиеш. — Мат се наведе напред, като главата му почти докосна нейната, и попита: — Сигурна ли си, че не го познаваш от преди?

— Виждала съм го само у Гуди.

— Знаеш ли, може би е от роклята. Вероятно не може да свали очи от нея.

— Не мисля така.

— Искаш ли да се приберем в хотела?

— И да бъдем проследени? Не. Ще изчакам той да си тръгне.

— Красавец е — призна Мат.

Хрумна и друга мисъл.

— Ами ако върви след теб, а не след мен?

— Значи трябва да е рейнджър, а доколкото мога да преценя, е много спретнат за такъв. Обикновено рейнджърите имат по-окаян вид от отрепките, които преследват.

Също толкова внезапно, колкото се беше появил, високият рус мъж се изправи, приближи се до тяхната маса, докосна шапката си още веднъж и после бавно излезе. Верена седеше като вкаменена, докато той изчезна.

— Ето един човек, който не обича да чака вечерята — рече Мат весело.

Когато пристигна, храната се оказа превъзходна, най-добрата, която Верена бе опитвала, откакто напусна дома. Месото беше крехко, грахът наистина бе зелен, картофите ухаеха на масло, а хлябът беше току-що изваден от фурната. Единственото, което й напомняше, че е в Тексас, беше неизменният ориз с накълцани чушки. Докато напредваше с месото, тя се улови, че пие втора чаша вино.

След като напрежението се разсея, Мат се облегна назад и се вгледа в нея. Златната бродерия върху роклята й проблясваше, когато Верена се движеше, а светлината на лампата се отразяваше в златните точици на лешниковите й очи. След последната хапка бифтек тя избърса изискано устата си и го погледна.

— Сигурно ме мислиш за прасе, задето погълнах всичко това — промърмори тя.

— Прасетата не ядат толкова много — отвърна той тихо. — Мислех си, че сте една красива жена, госпожице Верена.

От начина, по който го изрече, я полазиха тръпки, които нямаха нищо общо с уплаха или студ. Тя се наклони напред, подпря брадичка и се вгледа в него замечтано. Той беше, по нейно мнение, един красив мъж.

— Е, поне ти купих хубава вечеря — заключи Мат най-накрая. Приведе се напред, взе бутилката вино и раздели остатъка между двете чаши. Подаде й едната и вдигна другата.

— За теб, Верена, нека всички твои мечти се сбъднат — каза той и чукна единия сребърен ръб в другия. — Надявам се, знаеш, че ще ми липсваш — добави тихо.

Сякаш едно голямо приключение отиваше към своя край. И внезапно, когато се вгледа в тъмните, почти черни очи, тя разбра, че не иска да продължи без него. Сега Сан Анджело й изглеждаше далеч, а фермата на баща й маловажна в сравнение със загубата, която изпитваше. След всичко, през което бе минала, след всичко, което бе похарчила само за да стигне дотук, Верена вече не виждаше смисъла.

Все пак майка й се бе оказала права. Той беше точно толкова опасен, колкото го бе преценила, но поради друга причина. Не му беше нужно да я прелъстява с лъжи и обещания. Не, за по-малко от седмица, откакто го беше срещнала, тя се беше влюбила в един тъмнокос и тъмноок самец, който беше показал ясно, че е далеч от всякакво желание да се задоми. А тя не беше твърде наивна, за да си въобразява, че може да го промени. Дори да успееше, това нямаше да помогне. Той щеше да остане престъпник, който се крие. Така че независимо колко й се искаше да продължи с нея, тя знаеше, че е невъзможно.

Докосна чашата му със своята и продума с усилие:

— И ти ще ми липсваш. Ужасно много.

Начинът, по който бе изречено, му каза повече от думите. Преди да е успял да се овладее, го заля вълна от желание, заплашваща решението му.

— Виж, Рена…

Пресегна се през масата и обгърна топлата й ръка. За миг започна да се бори със себе си, като си каза, че няма начин да я притежава.

— Рена…

— Не е нужно да го казваш, Мат — знам. Просто изобщо не го бях предвидила, това е всичко.

С поглед, вперен в бялата ленена покривка, тя рече тихо:

— Мислех, че ще дойда тук, ще продам фермата и ще се прибера у дома. Исках само да разбера защо той ни изостави. Мислех, че ако знам, ще мога да продължа.

— Да.

Пръстите му сякаш изгаряха от докосването до нейните. Той неохотно отдръпна ръката си.

— Хайде, утре те чака дълъг път.

Беше получила своя отговор.

Отново.

— Да — съгласи се простичко тя.

Докато се връщаха към „Менджър“, топлият нощен въздух бе изпълнен с уханието на рози, а небето бе ясно, среднощно синьо, осеяно със звезди. В единия му край изгряващата луна гледаше надолу с усмивка. Беше красиво и сякаш времето бе спряло под тези звезди.

До нея Мат Макрийди изглеждаше така силен, така сигурен, така жизнен, та й беше трудно да приеме, че утре няма да е с нея, че това е краят. Когато вдигна очи, тя осъзна, че бе избрал дългия път и я беше довел досами реката. Сега лунната светлина бе превърнала реката в блестяща сребърна лента. По всяко друго време Верена би открила в нея нещо магическо, дори мистично, но не и сега.

— Ще стана да те изпратя утре сутринта — каза той, като наруши мълчанието.

— Не е нужно.

— Искам да съм сигурен, че ще се качиш на дилижанса. Ще се чувствам много по-добре, ако знам, че си тръгнала, че ще можеш да хванеш пощенската кола, когато мине утре. Сигурно ще има въоръжен ескорт.

— Нали не мислиш, че са се отказали?

Той пое дълбоко въздух и издиша, преди да отговори:

— Не знам.

— Мат…

— Недей, Рена, не мога да тръгна. Трябва да се укрия някъде, а в Сан Анджело няма такива места. Там човек като мен ще се набива на очи.

— Нямах това предвид. Щях да кажа, че ще се оправя — излъга тя. — Но веднага щом стигна, ще си купя револвер. И няма да отида да огледам фермата на татко без господин Хамър.

— Добре.

Той се наведе, взе едно камъче и го запрати по повърхността на бавно движещата се вода.

— Хайде.

— Не ми се иска да се прибирам — каза тя, като се опитваше да удължи момента.

— Трябва. Утрото ще настъпи бързо.

Той припряно тръгна към „Менджър“, сякаш вече нямаше търпение да се отърве от нея. Тя забърза мълчаливо до него, като разбираше, че всичко е изречено.

Пред вратата й Мат се спря.

— Мислиш, че мъжът в ресторанта ни следа, така ли?

— Да, А ти?

— Може би търси мен — рече той. — Ти сама го каза.

— Дано да не е вярно.

Почувства се несигурна и смутена сега.

— Но ако търси теб, защо просто не те арестува? Ако е рейнджър, имам предвид.

— Може би иска да се убеди, че аз съм неговият човек.

— О!

Беше му трудно да я пусне, по-трудно, отколкото някога бе очаквал.

— Виж — каза най-накрая, — може би ще бъде по-добре отново да разменим стаите. Така ще спиш по-спокойно. Сигурен съм, че щом веднъж се качиш на пощенската кола, няма да ти създават неприятности — повтори той, като се опитваше да окуражи себе си. — Но и тази нощ ще можеш да бъдеш спокойна.

— Вероятно идеята е добра — промърмори тя. — Освен ако, разбира се, не търси теб.

Мат поклати глава.

— Той очаква нещо — може би писмена заповед.

Бръкна в джоба си, извади ключа и отключи вратата. Подържа я отворена, за да влезе Верена, и предложи:

— Ще ти донеса нещата.

— Почакай…

— Какво?

Тя успя някак да погледне отново тези тъмни очи.

— Благодаря ти за прекрасната рокля, Мат. Никога не съм имала нещо толкова красиво. И се съмнявам, че отново ще имам.

— Реших, че ще ти подхожда. И наистина, Рена, стои ти дяволски добре. Надявам се, че когато понякога я обличаш, ще си спомняш за мен.

— Учителките нямат много възможности да носят тафта. — Неспособна да мисли за друго, Верена пророни: — Мат, беше голямо приключение да те познавам. Наистина.

Овлажнелите й очи проблясваха в здрача.

— За бога, Рена… хей, нали не плачеш?

— Не, разбира се — прошепна тя, извръщайки поглед встрани. Когато парещите сълзи заплашиха да потекат от очите й, усети на раменете си топлите му длани, които я обърнаха.

— О, Мат! — изплака тя.

Ръцете му я обгърнаха, притиснаха я силно и главата му се наклони към нейната. Горещият му дъх погали страните й и тя се хвърли на врата му, като безсрамно го прикани да я целуне.

И той не я разочарова.

Целуна я дълбоко, завладявайки изцяло устните й, и когато тя отвърна от цялата си душа, той забрави всичко останало. Устните му се отделиха от нейните, нетърпеливо захапаха меката част на ухото й и той долови трепета на отвръщащото й желание. С последните остатъци от разума си Мат си каза, че трябва да спре, че след това няма да може да се изправи срещу омразата й.

— Трябва да вървя, Рена, ти не го желаеш.

— Мат, остани с мен тази нощ, моля те. Прегръщай ме тази нощ.

— Рена…

— Не искам да умра стара мома, без дори да съм разбрала какво е любовта. Искам да ме любиш само тази нощ.

Очите й приличаха на големи тъмни вирове, които го притегляха и заплашваха да го погълнат. През ума му се стрелна мимолетният образ на подвижни пясъци, той затвори вратата след себе си с крак и я целуна отново, проклинайки утрешния ден.

Каквото и да му струваше, щеше да заложи всичко, което има, заради една нощ с нея.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й, по гърба й, по хълбоците й и притиснаха тялото й, докато устата му оставяше парещи, нетърпеливи целувки по лицето й и надолу по шията до гладката копринена кожа на раменете. Наметалото безшумно се плъзна на пода.

— Кажи ми какво да правя — прошепна Верена. — Искам да знам как да те обичам.

В отговор той я извърна с гръб към себе си и преди тя да успее да възрази, зарови лице в косата й, вкусвайки уханието на рози.

— Само не съжалявай — това е всичко, за което те моля — каза той тихо.

— Няма, но…

— Шшт.

Устните му намериха чувствителната част на тила й и той усети трепета, преминал по тялото й. Прегърна я и като я придърпа към себе си, започна да разкопчава корсажа на роклята, разхлаби дантелите на корсета и освободи гръдта й. Когато пръстите му погалиха зърната й, тя се задъха.

— Рена, искам да те почувствам цялата — прошепна той зад голото й рамо. — Искам да те докосна навсякъде.

Тя затвори очи и се облегна назад, за да се отдаде на нежния допир на пръстите му. Гърдите й набъбнаха в дланите му. Никога през живота си не беше си представяла подобно усещане. Сякаш центърът на съществото й се намираше под ръцете му.

Докато се справяше с корсета, Мат едва не изруга заради начина, по който жената се овързваше в банели. Когато най-накрая се поддаде, корсетът последва наметалото в нозете му. Верена беше разсъблечена до кръста и кожата й гореше като в треска.

— Искам да се освободиш от роклята, Рена.

Още докато го изричаше, дръпна развързания корсаж надолу.

— Искам да те видя.

Тя се поколеба, внезапно уплашена, и стисна ръцете му.

— Не, моля те.

— Искаш ли да си отида? — попита тихо той.

— Не.

— Ще бъде хубаво, но трябва да ми се довериш.

Отново я целуна по врата и продължи да сваля роклята. Тафтата прошумоля, когато корсажът и фустата се плъзнаха по гащичките, и се изду около глезените и. Затворила очи, за да се скрие от него, Верена почувства как ръцете му се плъзват под ластичния колан на бельото й.

— Красива си — прошепна Мат. — Нали го знаеш, Рена?

Тя не можеше да отговори. Само преглътна, докато ръцете му шареха, докосващи леко кръста и хълбоците й, а после и плоския й корем. Сякаш цялото й тяло бе като опъната тетива, готова да излети, и въпреки това не й се искаше той да спира. Тъкмо когато й се струваше, че не може да издържа повече, той се отдръпна, за да свали сакото и ботушите си. После коленичи пред нея, развърза връзките и свали обувките й.

Изправи се и прошепна дрезгаво:

— Свали ми ризата.

Пръстите й докоснаха гърдите му, откривайки копчетата. Тя плъзна ръце под дрехата, свали я и усети силната забранена топлина на тялото му.

Той отново я обърна с гръб към себе си, докосна шията й, коприненото й рамо и усети вълната на желание, преминала през нея. Ръцете му обгърнаха гърдите й.

Приглушен стон се изтръгна от дълбините на съществото й, когато едната му ръка се, плъзна надолу по плоския й корем към горещите й бедра и я погали. Той реши, че е готова, повдигна я на ръце и я отнесе до леглото. Положи я върху покривката, бързо свали панталоните си и я последва в дълбините на пухения дюшек. Мъжествеността му докосна корема й и тя отвори очи, издаващи внезапната й паника.

Той се прокле за нетърпението си, приглади косата й назад и наведе глава към устните й.

— Всичко е наред, Рена — прошепна той. — Цялата нощ е пред нас.

Устните й се разтвориха под езика му и целувката й отново възпламени у него огъня, карайки го да забрави всичко друго, освен жената под себе си. Устата му се отдели от нейната, за да изучи вдлъбнатината на шията й, заоблените хълмове на гръдта й, набъбналите зърна. Когато ръката му се плъзна по вътрешната страна на бедрата й, те се разтвориха в покана към него.

В здрача притворените й клепачи бяха сякаш виолетови, а дишането й бе буйно и задъхано, докато се извиваше под него, молеща за още. Пръстите й се свиваха и разтваряха конвулсивно, галещи гъстата му коса.

Тя изстена и цялото й тяло се вцепени, когато той проникна в нея. Шепнейки неразбираеми любовни слова, той започна да се движи, отначало бавно. После, когато тя притисна гърба му, впивайки нокти, той се остави на всепоглъщащото го желание.

Почувствала сладката агония, породена от милувките му, Верена следваше неговия ритъм, като се изпъваше и гърчеше под него, устремена към някакъв далечен екстаз, докато ръцете й го приканваха да продължава. Не съществуваше нито миналото, нито бъдещето, нищо, освен неговото докосване. Тъкмо когато й се струваше, че повече не издържа, той притисна хълбоците й, извика силно и падна върху нея.

Преситен, Мат дойде на себе си и остана да лежи, положил глава на гърдите й, опитвайки се да усмири дишането си. Мина му през ума, че ако раят има име, това е то. Постепенно осъзна, че Верена лежи притихнала, а сърцето й тупти в ухото му. Мисълта за това, което беше направил, се стовари върху му и той се побоя да я погледне. Беше отнел девствеността й и не би могъл да направи нищо, за да я върне.

Верена се вгледа в тъмната му разрошена коса, в голата му кожа, която сякаш излъчваше бяло сияние на бледата лунна светлина, и се запита дали сега той не я счита за евтина уличница. Ако е така, и без това повече нямаше да го види, каза си тя. И когато мисълта я завладя, й се прииска да заплаче.

Най-накрая Матю събра смелост да се надигне на лакти и да я погледне в очите. Те блестяха от влага и той се почувства като най-големия мерзавец на света.

Думите не можеха да поправят стореното, но все пак трябваше да опита.

— Рена, съжалявам… загубих разсъдъка си…

Това беше повече, отколкото тя би могла да понесе.

— Не, аз се хвърлих на врата ти — едва пророни, сломена.

— Дори не ти доставих удоволствие, нали?

— Не е вярно.

Тя се насили да се усмихне леко и се осмели да срещне погледа му.

— Колкото и порочно да звучи, не съжалявам. За известно време ти ми позволи да мисля, че съм обичана. Това все пак е нещо, нали?

— За бога, Рена, можеш да имаш всеки, когото пожелаеш.

— Но аз не харесвам никого — отвърна тя простичко. — Не знам защо, но ти си единственият, за когото някога съм мислила по този начин. Просто не исках да свършва.

— Трябваше да те изчакам, но сякаш загубих разума си — призна той. — Исках да ти е хубаво.

— Искаш да кажеш, че можеше да продължиш?

— Би трябвало да се случи и с двама ни — така е по-добре. Но не успях да се преборя с егоизма си.

Взря се в разбърканата й коса, разпиляна по възглавницата, в големите й блестящи очи и усети, че отново го залива вълната на желанието. И беше сигурен, че този път ще продължи достатъчно дълго, за да й хареса.

— Рена…

Тя долови желанието в погледа му и цялата настръхна в очакване. Този път знаеше добре къде ще я отведе Матю. Този път, когато обви ръце около врата му и придърпа главата му, за да го целуне, беше повече от готова.

— Нали ми обеща цялата нощ? — прошепна тя.

Когато устните му докоснаха нейните, някакъв далечен глас го предупреди, че може да му се наложи да плаща повече, отколкото се бяха споразумели, но нейде между уханието на рози и топлата й прегръдка той го прогони от ума си.