Анита Милс
Опасен мъж (25)

— Рена, не можеш да възлагаш надеждите си на мен — каза той, прекъсвайки я. — Аз вероятно няма да съм тук, след като уредиш всичко.

— Ами аз нямах предвид…

Но имаше и беше трудно да скрие колко много желае той да остане.

— Знаеш ли, Мат, днес си някак различен — рече тя вместо това.

— Не. Само казвам, че може би няма да съм тук. Трябва да мислиш за себе си, Рена.

Тя разгледа вглъбеното му изражение.

— Възнамеряваш да се предадеш, нали?

— Може би.

— Мат, недей! Може да те обесят!

— Що за живот е това да бягаш непрекъснато.

— Откъде си сигурен? Дори не си опитал! Мат, не го прави, послушай ме! Ако искаш, ще тръгна с теб!

Спря се твърде късно. Вече бе изречено, бе разкрила сърцето си. Затвори очи с надеждата да скрие поне частица от Мат.

— Моля те — изрече с усилие, преглъщайки.

— Значи би направила това заради мен, Рена? — дочу го да пита тихо. — Би изоставила своя дом, потъпкала репутацията си, начина си на живот заради мен?

— Да — прошепна тя. — Ако намерим златото, бихме могли да заминем някъде, където никога няма да те хванат. Ако е нужно, ще отида на края на света заради теб.

— Рена, за бога!

Той се пресегна, докосна с опакото на дланта си няколко немирни кестеняви къдрици и ги приглади назад към слепоочията й.

— Не, не мога да те моля за такова нещо. Едва ли ще искаш да се криеш в някаква дупка в Мексико.

— Не е задължително да е Мексико, нали? — успя да каже тя, преди гласът й да й изневери. — Отвъд Тексас има много места. Областите… Южна Америка… Европа…

— Заслужаващ нещо повече от това. Заслужаваш нещо повече от мен, Рена.

Тя бе захвърлила наметалото на своята гордост и той го беше стъпкал. Беше се хвърлила на шията му, а не обратно. Тя бе тази, която му се беше предложила. И сега разбираше, че майка й не е сбъркала напълно. Той беше точно това, което тя наричаше опасен мъж. И освен ако не искаше да се превърне в още по-голяма глупачка, трябваше да го остави да си иде.

— Рена…

Усети дъха му по бузата си, устните му, докосващи нейните. Но не можеше да се поддаде на буйното желание, което я заля. Остана неподвижна, сякаш се беше превърнала в колоната от сол на Лот.

— Съжалявам — каза той и се отдръпна. — По-добре да тръгваме.

— Колко далеч е по обратния път?

— Около шест мили.

Тези шест мили се оказаха най-дългите в живота й. Освен откъслечните реплики за жегата и прахта, тя не можеше да измисли нищо друго, което да каже, а очевидно и той също. Най-после, след едно, продължило сякаш цяла вечност мълчание, Мат дръпна юздите.

— Ето я.

Очите й обгърнаха равна земя и най-накрая откриха малка дъсчена къща с обор зад нея. Отдалеч нищо не подсказваше за наличието на толкова много пари. Със сигурност фермата нямаше вид на място, където би живял човек с повече от петдесет хиляди долара в злато.

— Не е кой знае какво, нали?

— Всъщност мисля, че не изглежда зле. Предполагам, разликата е в това, че ти никога не си живяла във ферма. Повярвай ми, в моя край такова място минава за дворец. Когато бях малък, имахме само голи дъски и през зимата трябваше да слагаме парцали между тях, за да не замръзнем.

— Преувеличаваш.

Той отново се извърна и я погледна.

— Мислиш, че съм дошъл на този свят така, както ме виждаш, нали? Слушай, научих се да чета с глава, почти завряна в огнището, пък и нямах до себе си майката на Линкълн. Когато бях дете, трябваше да покриваме млякото с ръце, за да не пада в него прах, а бяхме вътре в къщата. Бяхме по-бедни от Брасфийлдови, Рена. Получих първия си чифт обувки едва на десет години. Първата нова риза, която съм имал, си купих сам. Мразех баща си, който ни принуждаваше да живеем така, за да може просто да обработва своята собствена земя.

— Мат, сега сигурно се гордееш със себе си — отрони тихо Верена.

— За какво? Всичко, което имам, са повече пари. Все още вечер си лягам с мисълта, че ще се събудя беден. Мисълта за бедността никога не те напуска, Рена. Просто я покриваш, измазваш и боядисваш. И в добри времена се преструваш, че не съществува.

— И ние не сме имали много, знаеш това. След като татко замина, мама бе принудена да продаде почти всичко, което имахме. Но мисля, че сме били по-различни — тя винаги казваше, че е най-важно кои сме, а не какво имаме. Въпреки горчивината, която таеше към баща ми, тя все пак ме учеше как да бъда дама. Това беше за нея всичко — да бъде дама, имам предвид.

— Правеше ли те щастлива?

— Не знам. Не знаех, че мога да живея по друг начин, така че как бих могла да кажа? Преди да те срещна, никога не съм вършила нещо дръзко в живота си.

— Ами кофата с въглища върху главата на онзи мъж?

— Това беше инстинкт за самосъхранение. Както и иглата за шапки и хапливият език.

Верена вдигна поглед и усети, че се усмихва:

— Когато ми каза да скоча от влака, помислих, че си лунатик, че си загубил ума си.

— А когато видя Брасфийлдови, се увери в това.

— Докато ги опознах. Преди да си тръгнем, вече ги харесвах, а и момчетата също. Не мога да кажа, че обикнах прасето, но те очевидно бяха привързани към него.

— В Сан Антонио каза, че е било голямо приключение.

— Да.

Черната му коса блестеше като сатен на горещото текеаско слънце, заради което бе разкопчал горната част на ризата без яка. Изглеждаше едновременно момчешки и много възбуждащ.

— Иска ми се да не беше свършило. Иска ми се тъкмо да започваше — промълви Верена с болка в гласа и извърна поглед.

— Рена, понякога настоящето е единственото, с което разполагаме. Разбрах това, когато братята ми не доживяха края на войната.

Той отпусна юздите и удари с единия край мулето, което беше по-близо.

— Е, хайде да огледаме мястото.

Когато Мат и Верена влязоха в двора, къщата и оборът придобиха почти зловещ вид — сякаш наоколо нямаше живот. Във въздуха витаеше усещането за абсолютна празнота. Вратите на обора зееха отворени и разкриваха пустата му вътрешност, а входната врата на къщата беше открехната, сякаш оставена така от някакъв отлитащ дух. Тишината, която ги посрещна, беше смазваща.

— Пълно мъртвило, нали? — продума Верена най-накрая.

— Това е от голите дъски — малко бяла боя ще промени нещата.

Мат се надигна и скочи на земята, за да привърже юздите към един грубо изсечен стълб. Върна се и й подаде ръка.

— Нека да видим как изглежда вътре.

Когато ръцете му обгърнаха кръста й, тя се вгледа в лицето му и за миг затаи дъх, а времето спря. После напрегнатият копнеж отстъпи на топлината в кръвта й, пулсираща в тялото й, на пламналото желание. И онова, което видя в очите му, й каза, че и той чувства същото. Мат я повдигна и я задържа в ръцете си. Въздухът между тях сякаш бе изпълнен с електричество.

В този момент би дал всичко, за да я задържи, но някакъв тънък гласец на разума му каза, че не може. Нямаше право да я моли да живее заедно с него в лъжа. Когато не можеше да й даде дори собственото си име. Наложи си да я пусне, да отстъпи назад, да развали магията.

— Ще вляза пръв — каза той. — Никой не знае какво има вътре.

Верена го последва нагоре по двете стъпала, сведе поглед и забеляза тъмнокафяво петно върху голите дъски.

— Аз… ъ-ъ… предполагам, че татко е умрял тук — продума тя с усилие.

— Според това, което ми казаха, намерили са тялото на двора. Явно е бил застрелян на прага и е залитнал надолу по стълбите, преди да умре.

— Дори не е успял да окаже съпротива, нали?

— Пушката му е била в къщата. Струва ми се, че това съвпада с разказите на Джаксън и Пиърс.

— Че Гиб Хана го е убил?

— Да. Но те не са били свидетели, така че никой не знае със сигурност. Шерифът мисли, че е отварял вратата, когато е бил застрелян. Каза, че очевидно се готвел да вечеря.

— Господин Хамър не ми писа нищо за това. Дори не ми каза как е умрял татко.

— Да.

— Струва ми се, че ако е откраднал златото, най-накрая си е платил, нали?

— Да.

Мат побутна вратата с ботуша си и дочу съскане.

— Внимавай! — извика той и отскочи назад, за да извади револвера си.

— Какво, за бога?…

Изстрелът от револвера разцепи въздуха и нещо се стрелна в мрачната, потънала в прах вътрешност на къщата. Мат прибра колта в кобура и блъсна вратата навътре към пантите. На пода лежеше шарено кървящо въже, а главата му бе на около метър встрани.

— В къщата?

— Те не обичат палещото слънце повече от нас.

— Не съм сигурна дали искам да огледам вътре — каза Верена й отстъпи назад.

— Виж, ще вляза и ще отворя всичко, за да можеш да видиш, а после ще се върна да те взема.

— Също не съм сигурна дали ми се иска да стоя навън — призна нервно тя. — Може наоколо да има друга.

— Вероятно.

Мат влезе в предната стая, изчака очите му да привикнат със здрача и като се приближи до един прозорец, дръпна потъналото в прах перде.

— Явно някой е бил тук преди нас.

Тя го последва, неподготвена за опустошението, открило се пред очите й.

— Претърсвано е — бе всичко, което каза той.

Сякаш някой бе вилнял: бе преобърнал мебелите, бе отворил скрина, бе извадил всичко от чекмеджетата, беше разпорил и изтръскал пълнежа на избелялото канапе. Изтърканият килим беше отметнат и в пода зееше дупка, през която се виждаше пръстта отдолу.

С ръка върху приклада на револвера, Мат влезе в другата стая и видя същата гледка.

В спалнята пухеният дюшек бе разпорен по дължина и изпразнен, а пердетата покриваха пода като тънък бял килим. Летвите от кревата бяха извадени, а на лицевата дъска беше подпряна брадва — точно над друга дупка в пода. Дори стените не бяха пощадени. Който и да бе бил тук, бе излял гнева си, като бе издълбал дупки в тънката мазилка, оголвайки дъските под нея на няколко места.

— Преди да стигне дотук, вече е бил полудял.

— Едва ли е мислел, че може да открие златни кюлчета в стената.

— Може и да е решил, че Хауърд е превърнал част от златото в пари.

— Струва ми се, че ако баща ми бе отишъл в някоя банка с кюлчета злато, щеше да се разчуе.

— Може и да е сторил това в Мексико и да се е върнал с песети, които след това е превърнал в долари.

— Ако е така, не е похарчил голяма част тук — реши тя. — Едва ли е дал повече от петдесет долара за всичките мебели в къщата.

— Да, не е живял на широка нога — съгласи се Мат. Отиде в кухнята и се вгледа в счупената вратичка на шкафа, в парчетата строшени съдове, разпилени по пода.

— Останали са само калаената посуда, една кана за кафе и няколко тигана.

Верена вдигна от земята един стол и седна.

— Не мога да я продам в този вид. Никой разумен човек не бия купил.

— Ще трябва да я пооправиш.

— Аз дори нямам пари, за да наема някого. Само се огледай! Нищо ценно не е останало.

— Земята има стойност — утеши я Мат. — Очевидно е имал нива, а зад къщата се намира зеленчукова градина — с малко грижи вероятно ще могат да се спасят част от растенията.

— Никога не съм отглеждала посеви. Живеехме на две преки от зарзаватчийницата.

— Аз съм отглеждал. Малко копане, малко поливане — и зеленчукът расте. Късаш го, ядеш каквото можеш и прибираш останалото за зимата. Въпросът е да продадеш фермата, Рена. Градината е вече включена.

— Предполагам, че ако мястото не се продаде веднага, ще се науча — каза тя и изправи рамене.

— Човек може да извърши доста неща, когато се налага. Сега ще отида да огледам обора и ще се върна.

— Не без мен.

Тя погледна към мъртвата змия, която все още лежеше на прага, и забърза след Мат.

— Ти виждаш повече неща от мен, знаещ го, нали?

— Знам какво може да се оправи, това е всичко. Целият под на обора бе осеян с дупки, а няколко сламени бали бяха измъкнати и накълцани. Докато обикаляше, Мат отбеляза:

— Покривът е добър, стените също.

— Ако някой кон падне в една от тези дупки, трябва да го убият — заяви Верена, без да се впечатлява от думите му.

— Да, но те може лесно да се запълнят.

Хвана една от степенките на стълбата и се качи на тавана.

— Сух е.

— Сигурно от месеци не е валяло.

— Оборът може да се обитава до завършването на къщата — реши Мат.

— Няма добитък — отбеляза уморено тя.

— Ако се поправи, ще струва повече.

— Едва ли има някаква стойност.

Мат слезе и отупа панталона си с ръка.

— Ако беше видяла стария ми дом, щеше да разбереш. На твое място щях да я поправя. Няколко седмици — и ще успееш да я продадеш. Но ще имаш нужда от някои неща — не можеш непрекъснато да тичаш в града за мляко и яйца.

— Ако похарча парите си за това място и след това не успея да го продам, няма да мога да се върна у дома. Не виждам как ще се справя, наистина не виждам.

— Ще рискуваш.

Той се приближи към отворената врата, протегна ръка и се опита да измъкне една треска. Извърна се със сериозно изражение.

— Рена, ще трябва да работиш дяволски упорито. Това е различен живот.

Тя направи пълна обиколка с поглед към тавана и после срещна очите му. Въздъхна тежко и кимна:

— Всъщност нямам избор, нали?

— Можеш да се върнеш във Филаделфия.

— С празни ръце. Възнамерявах да спечеля от мястото малко пари, но…

— Да, не можеш да се справиш сама, имаш нужда от съдружник — като инвестиция в продажбата.

— Никой, който е с ума си, не би хвърлил пари тук, Мат. Огледай се наоколо.

— Аз бих могъл.

Не повярва, че е изрекъл тези думи!

— Да, бих могъл да ти помогна малко.

— Но ти мразиш фермерството.

— Не говоря за земеделие. Говоря за инвестиране, от което да имам някаква печалба. По-скоро в ада ще настане студ, отколкото аз да хвана ралото, Рена.

— Искаш да инвестираш в това? — попита тя невярващо.

Той сви рамене:

— Защо не? За няколко седмици тук е не по-лошо скривалище от всяко друго.