Анита Милс
Опасен мъж (17)

Заради разлятата газ по пода трябваше много да внимава къде ще запали клечката. Като се подпирайте на леглото, той заопипва пода за чантата, додето я откри. Трябваше просто да й занесе проклетото нещо. Тогава тя щеше да извади онова, което й трябва, и нямаше да му се налага да се рови из гащичките с къдрички по края и корсажи.

Превзетата и все пак практична госпожица Верена Мери Хауърд. Когато я бе зърнал на палубата на парахода, беше решил, че това е най-красивото момиче отсам Мисисипи и нищо, видяно след това, не промени мнението му.

Жалко, че не я беше срещнал в Ню Орлиънс. Щеше да я облече в най-фината копринена тафта и брокат, най-хубавата белгийска дантела и копринени пантофи. Въображението му я виждаше като най-изтънчената красавица в щата Луизиана. Но тя не бе от тези момичета. Не бе от тези, които мъжете могат да обичат и да изоставят. Тя беше като подвижен пясък — от почтените, които впримчваха мъжа, преди да го е разбрал. От типа жени, с които мъжът иска да свие гнездо, след като се е налудувал.

Но той беше напълно разорен беглец. И безкрайно далеч от мисълта да свие гнездо някъде. Пръстите му напипаха меката тъкан, бастите и дантелите на нещо, което би трябвало да е много хубав чифт гащички. Да, това бяха крачоли, добре. Натъпка ги обратно в чантата и помисли с ирония, че той не бе наполовина толкова опасен, колкото нея. Да, когато се стигнеше дотам, точно почтените жени като Верена Хауърд държаха всички козове. И въпреки че беше комарджия, когато се стигнеше до продължителни залагания, той не бе готов да играе играта постоянно. Не завинаги.

Вдигна чантата, усети, че олеква и разбра, че не я беше затворил. Наведе се и претърси пода, като вдигаше дрехите й. Когато се изправи, долови лекия мирис на лавандула по тях и уханието беше по-въздействащо от тежките парфюми, с които лукавите жени в миналото му насищаха всичко — от корсажите до любовните си писма. За миг остана така, вдишвайки нежния аромат на лавандулата, после натъпка всичко в чантата, като този път я затвори.

Когато се върна в стаята, Верена се беше облегнала назад в креслото, с глава, подпряна на стената. Празната чаша стоеше до краката й. Очите й се отвориха, когато той пусна чантата на пода.

— Изсипах цялото съдържание, затова вътре всичко е разбъркано — призна той. — На сутринта ще можеш да разбереш по-добре дали съм пропуснал нещо.

— Да.

— Можех да огледам по-добре, но не исках да паля клечка, тъй като все още се усещаше миризмата на газ — рече Мат неуверено и се опита да се усмихне. — Не мисля, че Холмстед би искал да изпепеля къщата.

Отново се беше приближил до нея твърде близо, също като мушица към пламъка, а тя дори не го съзнаваше.

— Много си мълчалива — укори я той.

— Беше прав за уискито, Мат. Струва ми се, че привикнах към него.

— Добре ли се чувстваш?

— Сякаш нямам крака.

— Сякаш нямаш крака? — повтори объркан той.

— Нали това казах?

— Не бях сигурен.

— Само аз съм тук горе — сякаш кръжа високо.

— Вие ли ти се свят?

Тя присви очи и го изгледа.

— Не. — Вдигна вяло чашата и я разклати. — Но ще пийна още малко.

Не беше пияна. Не беше възможно вече да я е хванало, но очевидно започваше.

— Ако ти налея още, утре сутринта ще ме мразиш. Сега си пила точно толкова, колкото да заспиш.

— Не искам да си лягам.

— Какво искаш да правиш?

— Просто да седя тук и да бъда щастлива — отвърна мрачно тя. — Знаеш ли, никога не съм била щастлива. Никога. Или поне не след като татко си тръгна.

— Рена, ако не знаех, щях да се закълна, че си пияна.

Тя се приведе напред и подпря брадичката си с ръка.

— Тежко е да виждаш как нечия любов се превръща в омраза, Макрийди — започна бавно да размишлява тя. — Тежко е да виждаш как мечтите изчезват. Ти имаш мечти, нали?

— Да.

— Е, аз нямам, вече не. Никога няма да разбера защо той си тръгна, Макрийди.

Той погледна чашата, преценявайки колко й е сипал. Около три пръста — и това се беше оказало твърде много.

— По-добре си лягай — каза той нежно и й подаде ръка да стане.

Тя се изправи, но се олюля неуверено. Съдраната презрамка на камизолата се плъзна и дъхът му спря болезнено.

— За бога, Рена…

Сякаш това не беше неговият собствен глас.

— Не искам да бъда такава, но не мога нищо да променя.

Направи още една колеблива крачка, преди той да я хване, и се озова в обятията му. Ръката му се плъзва надолу по гърба й, галеща камизолата върху голото й тяло, и докато някакъв слаб гласец в съзнанието му казваше, че утре сутринта ще съжалява, упойващото ухание на сладка лавандула и топлият мускус на влажна кожа го замаяха.

— Красива си — прошепна той дрезгаво.

Времето сякаш спря, когато наведе глава, помилва кожата й с топлия си дъх, докосна устните й.

Устните й леко се разтвориха и той обви ръка около раменете й, притискайки я силно. Тя усещаше топлината, която се разливаше по цялото й тяло, докосващо неговото. Пренебрегна всички съвети, които майка й някога й беше давала, обви ръце около врата му и отвърна на неговата целувка.

Здравото мъжествено тяло на Мат Макрийди бе много по-силно от уискито му. Ръцете му шареха безспирно по гърба й, по хълбоците й, притискаха я, запалваха по кожата й огън, сякаш беше без дрехи. Бездиханна, тя пламтеше и сякаш потъваше, докато милващият му език завладя устата й. Нито една мечта, нито една мисъл не би могла някога да я подготви за мощното, упойващо, зашеметяващо усещане, което я заливаше в този миг.

Тя ще те погълне като подвижен пясък. Предупреждението отекна в съзнанието му, но той сякаш бе оглушал. Знаеше само, че женското й тяло пламти и изгаря от нетърпение като неговото.

Тази нощ той искаше да потъне в него — дори ако на сутринта трябваше да плаща за това.

Откъсна устни от нейните и със задъхани целувки докосна ухото й. Когато тя отметна глава, той откри меката вдлъбнатина на шията й. В гърдите й се надигна сподавен тих стон, който се издигаше под устните му, молещ за още.

Сякаш всеки сантиметър от тялото й оживяваше при неговото докосване и въпреки че ръцете, устните, тялото му я запокитиха във водовъртежа на собственото и желание, тя усети как буйно отговаря на искането му за още. Не съществуваше нито вчера, нито утре. Само сега. Набъбналите й зърна на гръдта й се притискаха към гърдите му. Той повдигна с една ръка камизолата към хълбоците й, а с другата откри рамото й и плъзна пръсти надолу по ръката й. Като целуваше непрестанно пламтящата й влажна кожа, той я поведе към леглото. Наведе глава и докосна с език набъбналите й зърна. Задъхана, тя притисна главата му и замилва гъстата му коса.

Желанието бушуваше, карайки кръвта във вените му да тупти като удари на барабан, да отеква в съзнанието му, да възбужда мъжествеността му. Всяка частица от съществото му го усещаше. Или щеше да открие екстаза заедно с нея, или да умре. Плъзна ръка нагоре по нежното като коприна бедро до хълбока й, долавяйки как плътта й потреперва от неговото докосване. Сега е моментът, шепнеше тялото му.

Той я положи на леглото. Кракът й докосна страничния парапет и тя потъна в дебелия пухен дюшек. Внезапното падане отвори очите й и тя видя Матю Макрийди да разкопчава издутите си панталони над голите й бедра. Ужасното осъзнаване на това, което прави, я заля като студена вода.

В един миг тя лежеше разсъблечена, с разпиляна по възглавницата му коса и изящното й тяло му обещаваше рая. В следващия момент очите й се разшириха от ужас, тя се претърколи и запълзя към другия край на леглото, като че ли подгонена от самия дявол. Когато докосна пода с крака, дръпна едновременно горната част на камизолата нагоре и подгъва надолу, като се опитваше да се прикрие. И докато гърдите й се надигаха, за да си поеме дъх, почервенялото й лице му показа, че тя е неописуемо унижена.

Докато се бореше между бушуващото желание и осъзнаването, че тя е дошла на себе си, съзнанието му се опитваше да укроти бунтуващото се тяло. Искаше му се да каже нещо, каквото и да е, но не намираше думи. Ако не го беше спряла, щеше да се възползва от нея, а на сутринта да се разкайва. Приглади с пръсти разрешената си коса и разбра, че трябва да поправи нещата сега.

— Виж, Рена… аз… господи, съжалявам… не исках…

Тя преглътна.

— Не казвай нищо, моля те.

Потрепващ, той очакваше върху него да се изсипе порой от обвинения. Но тя насочи ругатните към себе си. В съзнанието си тя бе играла ролята на безсрамна, покварена уличница.

Под образованата и благопристойна фасада бе открила едно грешно, похотливо същество. Не можеше да го погледне, не сега. Никога отново. Горещи сълзи опариха очите й и потекоха, когато притвори клепачите си. Кръстосала ръце пред гърдите си, със стиснати юмруци в опит да престане да се тресе, Верена не можеше да изкаже срама си с думи.

— Мили боже, какво ли си мислиш за мен — задави се тя.

— Рена, недей…

— Но каквото и да е, не може да е по-лошо от това, което чувствам.

Той видя как тя отново преглътна.

— Виж, горещо е…

По дяволите, чувстваше се безпомощен да поправи нещата.

— Положението просто се изтръгна от контрол — едва изрече той.

— Хайде, кажи го. Не струвам повече от една блудница. Нали това си мислиш?

Реакцията й го нарани повече, отколкото, ако го беше навикала или ругала. Последните следи от желанието бяха изчезнали, той искаше да протегне ръка, да я прегърне отново.

— Всичко е наред, Рена — каза той нежно. — Ти не си блудница, дори не си го помисляй.

Тя не помръдна и той внимателно пристъпи по-близо.

— Трябваше да зная.

— Ти не разбираш, не можеш да разбереш.

Сълзите потекоха по страните й.

— Аз бях — извика тя. — Харесваше ми всичко, докато… докато…

— На мен също, но това приключи. Нищо не е станало.

Тя се обърна и той помисли, че ще избяга, че никога няма да има друг шанс да поправи нещата. Протегна ръка, докосна рамото й и я обърна с лице към себе си. С другата помилва леко косата й и я отметна назад от слепоочията. Вдигнала очи, сега Верена стоеше неподвижно, сякаш превърната в камък от докосването му.

— Моля те, недей — прошепна тя.

Сега чувстваше, че цялата се смразява. Толкова крехка, сякаш можеше да се разбие като стъкло под погледа му. Не можеше да я остави да продължава така. Плъзна ръце около нея, придърпа вцепененото й тяло към себе си и в този момент му се искаше да изругае защо жените са възпитавани така. Че Ева е грешница, а не Адам. Притисна главата й към рамото си и втренчи поглед в дългата сянка на колоната на леглото, пълзяща по стената.

— Виж, трябваше да ти хареса — рече той нежно. — Единственото, което не бе наред, бяха мъжът, мястото и причината. Ако не ти бях дал онова уиски, това нямаше да се случи.

— Казваш го само за да ме успокоиш — отвърна глухо тя.

— Не. Може и да послъгвам за някои неща, но не и за това.

Той леко се отдръпна, огледа я по-добре и повдигна брадичката й.

— Рена, ти си красива, дяволски красива. Жена, която всеки мъж би искал да заведе у дома. А аз съм безделник и съм достатъчно умен, за да разбирам, че не мога да бъда друг.

— Да.

— Така че нека просто да забравим случилото се. Хвърли — вината върху мен и тенесийското уиски и продължавай напред. Това няма да се повтори, обещавам.

Тя успя само да кимне. Мат отпусна ръка и се наведе да вдигне празната чаша.

— Хайде, лягай си. Иначе утре сутринта няма да можеш да станеш.

— Да, трябва да хванем дилижанса, нали?

Той не можеше да се реши да й каже, че няма да заминава, че няма пари, за да си купи закуска, камо ли билет до Сан Антонио.

— Да, ще говорим сутринта. А сега трябва да поспиш.

През ума й мина ужасната мисъл, че може би случилото се е развалило всичко, че независимо от това, което беше казал, той е отвратен от нея.

— Мат, ще си тук, нали? Нали няма да заминеш другаде?

Тревогата в гласа й не можеше да се сбърка.

— Да, ще бъда тук. Никъде няма да ходи, Рена.

Приближи се до револвера и кобура, вдигна ги и реши:

— По-добре да ти ги оставя.

— Ами ти?

— Ще взема със себе си ножа.

— Мат, не мога да застрелям никого.

— Ако някой влезе през вратата, без да почука, гарантирам ти, че ще се опиташ. Само дръпваш петлето назад и револверът е зареден. После трябва единствено да го насочиш в корема му и да натиснеш спусъка.

Остави револвера и протегна ръка към дръжката на вратата.

— Лека нощ, Рена.

Когато отвори вратата, беше готов да се закълне, че я чу да казва тихо:

— Никога досега не съм се целувала.

Но не беше сигурен. И отново закопня по нея.

Не, веднъж вече беше избегнал този подвижен пясък и трябваше да е много благодарен, че разумът й надделя. Нямаше да може да срещне очите й на сутринта, не след като я беше вкарал в леглото. Може би ставаше мекушав, но не искаше това да се случва. Не искаше тя да съжалява или да се чувства измамена. Не искаше да се чувства длъжен да се ожени за нея.

Когато отвори вратата на стаята й, той стъпи на нещо твърдо. Погледна надолу и улови блясъка на метал върху протрития килим. Месингово копче. Сигурно беше паднало от някого или тя го беше откъснала в борбата. Наведе се, взе го и го подържа под фенера в коридора. Да, беше виждал стотици такива по бойните полета, върху куртките на съюзническата армия. Но то не беше следа — много мъже бяха запазили куртките си.

След като влезе, обходи с поглед стаята и подреди всичко, в случай че се наложеше да се бие. Постави ножа върху масичката наблизо, седна на ръба на леглото и погледна надолу. Чантичката с връзки на Верена.

Чантичката на една жена беше нещо свещено, неприкосновено, и той изпита вина, че я отваря, че брои топящите се пари. Петдесет и девет долара. Недостатъчни, за да я заведат у дома. Но достатъчни за игра.