Анита Милс
Опасен мъж (5)

— Нямаше я, Гиб! Казвам ти, че я нямаше! — Лий Джаксън почти крещеше на Гиб Хана. — Кажи му, Чарли, кажи му, че нямаше и помен от момичето на Хауърд!

— Гиб, претърсихме целия влак — обясни Пиърс търпеливо.

— Не беше там.

— По дяволите, гледахме ги, като слизаха, за да ядат, и като не я видяхме, Чарли се качи във влака да я търси! — продължи Джаксън ядосано. — Казвам ти, нямаше сама жена. В целия проклет влак имаше само две жени. Не мислиш ли, че щяхме да ти кажем, ако я бяхме намерили?

— Може би си мисли, че сте искали да я запазите за себе си — проговори Боб Симънс. — Може би си мисли, че сигурно сте възнамерявали да делите на две, вместо на четири.

— Така ли мислиш, Боб? Че може да те преметнем? — попита Пиърс. — Ако наистина е така, защо в такъв случаи изобщо да се връщаме? Можехме просто да я отвлечем и да избягаме.

— Не съм казал, че го мисля, Чарли, казах само, че може би на Гиб му е хрумнало това — отвърна Симънс успокоително. — По дяволите, вече цяло денонощие сме на седлата и не е лесно да се разсъждава трезво. Всички сме наистина изнервени.

— Сякаш търсим игла в копа сено — промърмори Джаксън. — Знаех си, че трябва да чакаме в Сан Анджело, дори го казах.

— Трябва да е в този влак — отсъди Гиб. — Тя беше в списъка на пътниците от „Норфолк Стар“, пристигащи в Галвестън. Със сигурност не е наела файтон, за да прекоси половината Тексас.

— Сякаш е изфирясала — заяви Джаксън.

— Казва се „изпарила“, Лий.

— Ъ-ъ?

— Сякаш се е изпарила.

— По дяволите, Гиб, може да не съм начетен като тебе — парира го иронично Джаксън, — но имам очи! А и на Чарли всичко му е на мястото.

— Добре, добре.

Гиб Хана прокара пръсти през косата си и се почеса по наболата брада.

— Вижте, няма смисъл да се караме. Изпуснали сме я, това е всичко. Но знам, че е слязла от парахода, а също и че е прекарала нощта в пансиона на Харис — с очите си видях регистъра. А по думите на Харис, помолила е да я събудят рано за закуска, за да успее да хване влака — изброи той. — По дяволите!

— Може би трябваше да изчакаме продавачът да се върне и да попитаме него — предложи Пиърс.

— Нямаше време. Влакът беше тръгнал преди час и гишето бе вече затворено — напомни му Симънс. — Нямаше да отвори до четири часа, а дотогава щеше да е невъзможно да настигнем влака.

— Нещо се е случило и тя не е хванала влака в девет и петнайсет — така трябва да е станало, Гиб — настоя Джаксън. — Няма друго обяснение.

— Ти спомена, че онази Харис ти е описала момичето на Хауърд като истинска красавица — може нещо да й се е случило. Нали разбираш, Индианола е пълна с престъпници.

— Било е кратка разходка посред бял ден — процеди Хана. — Все някой трябва да е видял и целият град щеше да научи.

Лий въздъхна.

— Добре, Гиб, искаш да кажеш, че сме кръгли глупаци, нали?

— Да, Гиб — обади се Чарли. — Щом си толкова умен, кажи ни къде, по дяволите, е момичето!

— Във влака.

— Това сигурно означава, че и двамата сме слепи — измърмори Лий. — Е, добре, след като имаш акъл и силни очи, защо не я откриеш?

— Вижте, няма полза да се караме помежду си — рече Хана уморено. — Добре огледахте пътниците и…

— И не видяхме никоя, която би могла да бъде Верена Хауърд — довърши Чарли Пиърс вместо него. — Нямаше никакви жени, освен една фермерска съпруга с цяло котило хлапета около себе си и…

— И какво?

— Единствената относително млада жена беше с мъжа си.

— Добре ли я огледахте?

Пиърс поклати глава:

— Не успяхме. Горката — беше толкова зле, че не можеше да държи главата си изправена и съпругът й се грижеше за нея. Каза, че чакала бебе.

— Може би е слязла, преди да настигнем влака — предположи плахо Симънс. — Може да й е омръзнала компанията.

— И къде е отишла?

— Не знам.

— Не, тя е в този влак — заяви убедено Хана.

— Ако е така, тя се подвизава като каубой и го прави дяволски добре — промърмори Джаксън. — Навсякъде имаше само каубои и мексиканци.

— Тя е нямала причина да се дегизира — отбеляза Боб Симънс.

— Освен ако не знае за златото.

Тримата погледнаха Гиб Хана. Най-накрая Чарли Пиърс се окопити.

— Но как би могла да знае? Ти каза, че дори Хамър не е знаел.

— Джак й е завещал всичко. Всичко — повтори натъртено Хана. — Възможно е да й е писал, преди да умре. Или да е оставил писмо, което да й бъде пратено след смъртта му.

— Но аз ти казвам, че нямаше…

— Чарли, добре ли огледа съпруга? — запита Хана внезапно.

— Да.

Пиърс пое дълбоко въздух и издиша.

— Беше същински красавец — южняк от Арканзас. Каза, че е бил в някаква Адска бригада. Има черна коса и кафяви очи и, струва ми се, хубави дрехи. Имаше вид на адвокат или нещо такова.

— Или мошеник. Нещо друго?

— Беше седнал и не можах да преценя ръста му, но може би е малко по-висок от теб, Гиб.

— А съпругата?

— Трудно е да се каже. Не успях да видя лицето й, но ми се стори добре облечена. — Чарли сбърчи чело, докато се опитваше да си припомни. — Беше болна, много болна, Гиб. Мъжът й я наричаше Бес. Май че това е всичко. А, да, имаше венчална халка. Предполагам, това я изключва, нали?

— Може би да. А може би не.

— Мисля, че е по-добре да се върнем в Сан Анджело и да чакаме — промърмори Лий Джаксън. — Много по-разумно е. Тя все пак ще се появи за отварянето на завещанието.

— Вече разбрахме мнението ти — скастри го Хана. — Но аз продължавам да мисля, че тя е някъде във влака и възнамерявам да се уверя.

— Какво ще правиш, Гиб?

— Влакът спира на всеки няколко мили, за да се разчиства линията, така че можем да го следваме. Всеки път, когато пътниците слизат за храна, един от нас ще ги наблюдава.

— Да, но…

— А ако тя знае, рано или късно ще направи грешка, която ще я издаде.

— Когато сменят влака при Харисбърг, ще бъде вечер. В тъмното не можеш да видиш много, Гиб — отбеляза Боб.

— За да хване дилижанса за Сан Антонио, тя трябва да продължи до Кълъмбъс. Кои са спирките след Харисбърг?

Боб Симънс разгъна разписанието, приглади го с ръка и зачете на глас. Когато свърши, Гиб Хана кимна:

— Добре, трябва да настигнем влака някъде след Харисбърг. После…

— Няма ли да се учудят, че едни и същи хора се появяват навсякъде?

— Никой няма да разпитва един рейнджър.

— Но ние не сме…

— Все още пазя това — каза Хана, прекъсвайки отново Джаксън. Бръкна в джоба на сакото си, извади щатската полицейска значка и я потърка в ръкава си. — Колкото си по на запад, толкова повече вярваш на тексаски рейнджър.

— Гиб, не знаех, че рейнджърите имат значки — смотолеви Чарли. — Мислех, че получават само пари и муниции.

— Някои сами си ги купуват — отбеляза Джаксън.

Хана кимна.

— Тази щеше да ми струва два долара, но нямах намерение да плащам на мексиканец — заяви той категорично. — Никога не ми се е нравела идеята законът да се прилага от негри и мексиканци.

— Убил си го, за да вземеш значката му — запита Симънс невярващо. — Гиб, нима си убил щатски полицай?

— Убих мексиканец. Не мисля, че това се брои.

— Боб, вече няма щатска полиция — напомни му Пиърс. — Както дочух, всички недоволствали и губернаторът се принудил да я разпусне и да върне рейнджърите. Сега тук има само няколко щурмоваци и шепа окръжни шерифи — добави той.

— Веднъж и ти да си прав.

Хана хвърли още един поглед на значката и я прибра обратно в джоба си.

— Струва ми се, можеш да кажеш, че един янки е станал щурмовак — заяви той усмихнат. — А понякога идват времена, когато това е от полза.