Анита Милс
Опасен мъж (2)

Галвестън, Тексас

29 май 1814 г.

 

Слънцето вече напичаше жежко, въздухът бе горещ и тежък, но за Верена Хауърд тексаското пристанище бе една от най-дългоочакваните гледки в живота и. След мъчителното бурно пътуване от Ню Орлиънс тя прекрасно разбираше какво е изпитвал Христофор Колумб, когато е целунал земята при Хиспаньола. Трябваше да овладее неприсъщия за една дама подтик да се втурне надолу по мостчето към кея. Вместо това, тя придърпа стърчащия край на жакета към талията си и го приглади с ръка над измачканата пътническа пола. Сигурно имаше вид на плашило, но точно сега това изобщо не я вълнуваше.

През деветте дни и половина, откакто бе напуснала дома, тя бе пътувала през Пенсилвания, Охайо, Кентъки, Тенеси, Мисисипи и Луизиана, спирайки в разни занемарени, мръсни гари в най-неподходящото време, за да погълне най-противната, плувнала в мазнина храна, която някога бе опитвала. Почти седмица й беше нужна, за да се добере до Ню Орлиънс и до някаква истинска храна.

По време на еднодневния престой там бе купила голяма плетена кошница и я беше напълнила със сладкиши, плодове и сандвичи и така се бе подготвила за едно приятно пътуване през Мексиканския залив, припомни си иронично тя.

Когато корабът вдигна котва, тя седна на палубата. Наблюдаваше искрящата необятност от синьо-зелена вода, самодоволно похапваше прекрасни френски сладкиши на закуска и й се струваше, че това със сигурност е най-приятната част от пътуването й. Тогава нямаше и най-малката представа, че четири часа по-късно небето ще потъмнее посред бял ден, а вятърът ще преобрази морето в сладкиш с глазура от бели рошави вълни.

Когато бурята връхлетя, настъпи всеобща паника. После, когато започна да отминава, непрестанното клатушкане на кораба принуди страдащите от морска болест пътници и екипаж да се втурнат към наличните мивки. В началото Верена се опита да помогне на обезумялата майка и двете й разплакани деца, с които споделяше каютата, но когато собственото й положение стана нетърпимо, ги изостави и изпълзя до палубата за глътка свеж въздух. Притисната до парапета, докато бурята наоколо вилнееше, тя се люшкаше между пристъпите на гадене и молитвите за избавление. Още преди пристъпите да отминат, мрачно се бе зарекла да остане на сушата до края на живота си.

Сега, когато се осмеляваше да си припомни, стомахът и бе толкова празен, че изпитваше болка, и първото нещо, което щеше да направи, щом стъпи на брега, бе да се нахрани истински. Но дотогава трябваше да насочи мислите си към друго, реши сериозно. Например като това колко глупаво бе да дойде в Тексас. Просто трябваше да пише на господин Хамър и да го помоли да се погрижи за всичко. Вместо това, по причини, не съвсем разбираеми за самата нея, бе тръгнала на края на света, за да погребе един мъж, когото презираше.

И дори нямаше да има възможността да го погледне в очите, да го попита как е могъл да захвърли съпруга и дъщеря, да ги остави на милостта на стиснати роднини. Дори сега й се искаше да изпищи, да попита защо бе изчезнал и едва сега бе напомнил за себе си. Но той бе мъртъв и тя може би никога нямаше да узнае отговора.

Може би трябваше да чувства нещо — частица благодарност, че най-накрая се е сетил за нея, но не можеше. Не, някаква малка, почти без стойност ферма в Тексас не би могла да заличи онези горчиви, пълни с болка години, през които бе наблюдавала как майка й чака и се надява на нещо, което никога не стана. Сякаш виждаше как едно разцъфнало цвете бавно повяхва и умира — само че това бе продължило с години, а не с дни.

Лекарите говореха за залиняване от мъка; но тя бе убедена, че всичко бе започнало, когато майка й осъзна, че нейният „скъп Джак“ бе изоставил не само страната си, но и своето семейство.

— Вече не сте толкова прежълтяла, колкото сутринта — отбеляза някакъв мъжки глас зад гърба й. — Последния път, когато ви видях, стояхте над парапета така, сякаш смъртта би била избавление.

Сепната, тя леко се извърна и вдигна поглед към едно поразително красиво лице. За разлика от другите чакащи мъже, този беше гологлав и по челото му бяха разпилени непокорни къдри смолисточерна коса, които му придаваха дързък вид.

Никога не забравяй, че красивият мъж е най-опасен на този свят, защото мигновено въздейства на всяка жена, и повярвай ми, той е опитен в изкуството да се възползва от това. Глезен и ласкан от нежния пол цял живот, той отрано е разбрал как да си играе с женското сърце, без да дава нищо в замяна. Никога не се доверявай на красив мъж.

От слънчевите точици в тъмните му, почти черни очи до непринуденото, уверено поведение — всичко показваше, че този мъж наистина е опасен. А фактът, че бе открил единствената жена без придружител наоколо, явно бе доказателство за не толкова почтени намерения.

— Имате право, господине — каза тя рязко. — Опасявам се, че не помня запознанството ни.

— Такова няма — Поне досега — призна той с грейнала усмивка. — Но тъй като сутринта и двамата бяхме заели този парапет, помислих, че имаме нещо общо.

— Така ли? — Тя повдигна вежди невярващо и го стрелна с леден поглед. — Струва ми се, че грешите. Там, откъдето идвам, един джентълмен никога не би заговорил непозната жена.

Вместо да се оттегли, той продължи лениво да я изучава.

— Все пак, струва ми се, половина е повече от нищо.

Този дървеняк наистина не разбираше от намеци.

— Моля? — изрече тя почти несъзнателно.

— Аз не претендирам да съм джентълмен.

— Така и помислих. — За да сложи край на нежелания разговор, тя насочи вниманието си към дока.

— Аз пък мисля, че сте особена — продължи той. — Там, откъдето идвам, жената приема интереса, проявен от мъж, за комплимент.

— Съмнявам се, че дори в блатото ще намерите някоя, която би се зарадвала на описанието „прежълтяла“ — процеди тя.

— В Тенеси няма блата.

— Е, аз не съм от Тенеси. — Тя пристъпи към парапета и промърмори под носа си: — Не разбирам защо се бавят толкова.

— Корабът е препълнен. Когато всяка пътечка на запад е завардена от команчи, кайови и шайени, почти всичко се придвижва до Тексас по вода. Дори хората.

Този път тя не отговори.

Погледът му я обходи, обгръщайки гъстите кестеняви къдрици, изящно изваяните черти, ясните лешникови очи, леко поруменялата гладка кожа. После се спусна към извивката на добре оформената гръд, прикрита срамежливо от украсен с ширити жакет, който стигаше до тънката й талия. Когато за пръв път я бе забелязал, бе помислил, че е хубава, но сега разбираше, че я е недооценил. Не беше просто хубава — тя вероятно бе най-красивото женско създание на запад от Мисисипи. Всичко — от думите до поведението й — му показваше, че не се интересува от игрички на флирт и знаеше, че трябва да се оттегли, но тя бе събудила интереса му. Той носеше душа на комарджия и нейде дълбоко в съзнанието му някакво палаво дяволче прошепна: „Колкото по-дълго залагаш, толкова по-голяма е печалбата.“

— Източното крайбрежие — предположи той на глас. — Може би Ню Йорк?

— Не.

— Балтимор? Филаделфия? Бостън?

— Всъщност Филаделфия — отвърна тя кратко.

Щеше й се да си прехапе езика, че се беше хванала на въдицата. Сега той сигурно щеше да си помисли, че тя го окуражава и само се преструва на срамежлива. Е, неговото мнение бе без значение, реши мрачно. Ако някога слезеше от този параход, щеше да тръгне направо за Сан Анджело, където възнамеряваше да уреди колкото се може по-бързо делата на Джак Хауърд и след това да се прибере по най-бързия начин в Пенсилвания.

— Филаделфия е доста далеч оттук — наистина дълъг път за една красива жена без придружител — отбеляза той. — Разправят, че Тексас сдъвква хубавиците и ги изплюва остарели и грозни. Предполагам, това е начин да се каже, че мъжете тук са доста груби с жените си.

— Вижте, господин…

Погледът му попадна на купчина дървени щайги с печат:

Т. Макрийди и синове, Остин

Името не беше по-лошо, от което и да е друго.

— Макрийди, Матю Макрийди — допълни той усмихнат. — Но приятелите ми казват Мак.

— И двамата ли? — попита сладко тя.

— Това вече беше неуместно — упрекна я той. — Същинско нахалство.

— Господин Макрийди…

— Добре. Предполагам, че не сте в настроение за шеги — отстъпи отрезвен той. — Вижте, аз съм също толкова уморен от това пътуване, колкото и вие, и само се опитвах да прекарам малко време в разговор. Струва ми се, че аз съм нахалникът.

Този обрат я изненада. Звучеше почти като извинение. Верена вдигна бърз, подозрителен поглед към мъжа, но изражението му изглеждаше съвсем невинно и тя се засрами от себе си. Тъй като никога нямаше да го види отново, той не би могъл да застраши душевното й равновесие, нито самата нея. Тя отслаби бдителността си.

— Господин Макрийди, твърде уморена съм, за да водя разговори. Сякаш съм пътувала цяла вечност. Опасявам се, че тъкмо сега просто не ми е до любезности.

— Ъхъ.

Тя не можа да прецени дали е съгласен или не.

— А и не очаквах толкова бурно пътуване.

— Наистина беше необичайно — благоволи да каже той.

— Е, във всеки случай скоро ще сме на сушата.

Ето. Държа се достатъчно учтиво, за да успокои съвестта си. Сега, след като се беше убедила, че е милосърдна, тя огледа пристанището и другите приближаващи кораби. Нямаше представа, че този град Галвестън, Тексас, е толкова оживен.

— Завършвате училище — обади се зад гърба й той.

— Моля?

— Имате онзи възвишен израз, характерен за момичетата в училище. Виждал съм го достатъчно често, за да го разпозная.

Тя леко се обърна и го погледна.

— Господин Макрийди, страхувам се, че грешите. Бях в Банкрофтското училище.

— Вие сте учителка? — изрече той невярващо.

— Бях. За съжаление — призна печално тя — първото ми назначение беше в Западна Пенсилвания, а не във Филаделфия. Изобщо не беше това, което очаквах: беше доста отдалечено.

— Не съм сигурен, че можете да смятате Тексас за издигане — в щата има повече гърмящи змии, отколкото хора.

— Повярвайте ми, не възнамерявам да оставам тук.

— Дори и така, това не е място за сама жена. Тексас не е Филаделфия.

— Вярно е, вече забелязах постепенното отмиране на цивилизацията от Синсинати насам — промърмори тя сухо. — Но аз мога да се грижа за себе си, така че не се тревожете за мен.

— Имате ли пистолет? — попита той открито.

— Не, разбира се.

— В такъв случай по-добре си купете и се научете как да го използвате.

— Аз не отивам толкова далеч — само до Сан Анджело.

— Само до Сан Анджело — повтори той и поклати глава.

— Да, и тъй като само ще уредя делата на баща си, не мисля, че ще имам нужда от пистолет.

— Имате ли представа колко е разстоянието до Сан Анджело? — попита той с любопитство.

— Не, но това е без значение. Трябва да стигна дотам.

— Оттук има много път, по дяволите, по-далеч е от Сан Антонио.

— Не е нужно да ставате вулгарен, нали? — прекъсна го остро тя.

— Така е. — Той пое дълбоко въздух и го издиша. — Вижте, съжалявам за баща ви.

За миг тя сведе очи, после поклати глава:

— Не трябва. Не го познавах много добре.

— Тогава, предполагам, че съжалявам за това.

— От всичко чуто — не съм пропуснала много. — Горчивината в гласа й не можеше да се сбърка.

— Но вие все пак пристигнахте — напомни й той.

— Да.

— Оставил ви е пари.

— Не — възрази тя, отново раздразнена. — Доколкото знам, изобщо не е имал. Притежава само една малка ферма близо до Сан Анджело, но адвокатът вече ми съобщи, че тя не струва много. — И добави почти отбранително: — Но ще се опитам да я продам. Надявам се, че продажбата ще покрие поне отчасти разходите по пътуването.

С крайчеца на окото си той видя първите пътници да слизат по мостчето и осъзна, че ако иска да продължи играта, трябва да направи залога сега.

— Не зная за вас, но аз наистина съм гладен. Но едва ли ще ми позволите да ви купя една малка закуска на брега — подхвърли той небрежно.

— Няма да е прилично. — После, осъзнавайки колко неблагодарно е прозвучала, успя да се усмихне. — Не, съжалявам.

— В Галвестън е доста опасно, бих могъл да ви изпратя до хотела.

— Не, благодаря.

— Както казах, доста неприятности могат да сполетят сама жена тук.

Тя разбра, че не се е лъгала: беше точно такъв, какъвто беше заподозряла, че е в началото, и бе крайно време да го отблъсне веднъж завинаги.

— Не е необходимо, господин Макрийди. А и се съмнявам, че господин Хауърд ще бъде очарован.

— Господин Хауърд?

— Съпругът ми — излъга. Той повдигна вежди невярващо и тя се впусна в лъжи: — Щяхме да пътуваме заедно, но аз не можех да тръгна. — Не, това звучеше някак подозрително. — В последния момент дъщеря ни се разболя от морбили, така че решихме да тръгне сам — добави дръзко тя. — Единият от нас трябваше да остане с нея.

— Съпругът ви. Разбирам.

Той тъкмо се канеше да се откаже от играта, когато се вгледа в пръстите й. Проследила погледа му, тя припряно пъхна лявата ръка в джоба на пътническата си пола, но той вече бе забелязал, че няма пръстен. Ъгълчетата на устните му потрепнаха, издаващи потисканата усмивка.

— В такъв случай бих казал, че той е истински късметлия. Предайте му думите ми.

— Струва ми се съвсем неуместно. — С облекчение видя, че хората пред нея най-накрая се раздвижват и вдигна пътната си чанта. — Приятен ден, господин Макрийди. Тъй като няма повече да се видим, искрено се надявам, че ще пътувате приятно.

Потисканата усмивка грейна и се разля по лицето му.

— Сигурен съм, госпожо Хауърд — промърмори той. — Всъщност очаквам го с нетърпение.

Докато слизаше надолу по мостчето към сушата, тя се поздрави за чудесното хрумване. Вместо пистолет, щеше да купи венчална халка.

Облегнат на парапета, той я наблюдаваше, докато изчезна в гъмжащата тълпа на брега. Наистина беше хубава, същинска красавица. Но ако си въобразяваше, че това надменно поведение ще я закриля от каубоите и разбойниците в Тексас, очакваше я грубо отрезвяване. Почти си заслужаваше цената на билета само за да я види как се справя. Беше тръгнал към игралните зали на Хелена, но му хрумна, че също толкова лесно би могъл да се скрие в Сан Анджело. Може би още по-лесно. В Хелена вече имаше прекалено много престъпници и отрепки и всеки го знаеше. От това, което бе чувал, в Сан Анджело нямаше почти нищо. Докато можеше да си осигури някоя и друга добра игра на покер, щеше да понесе спокойствието и тишината.