Анита Милс
Опасен мъж (16)

Беше твърде горещо да заспи, но след случката във фермата на Брасфийлд Верена нямаше намерение да отваря прозореца. Вместо това, изостави затворената ленена нощница и облече камизолата и дългите гащи. След като дори и този опит се оказа неуспешен, тя свали гащите, остана само по камизолата със заоблено деколте и така, безсрамно разсъблечена, легна върху постелята. Но и това не помогна особено.

Примирена, най-накрая наля вода от каната в глинената купа и я отнесе до масата край леглото. Намокри едно парче плат, обтри вече влажната си кожа и легна отново, този път с мокрия парцал върху челото.

Силна кръчмарска музика, пиянски ругатни и пронизителни женски писъци, прекъсвани от някой случаен изстрел, се разнасяха отвред и пробиваха дъсчените стени. Тексас може би имаше своите добри, почтени, богобоязливи граждани, помисли уморено Верена, но досега не бе срещала много от тях. Тези, на които се беше натъквала досега, бяха свадливи, недодялани и занемарени, с изключение на Брасфийлдови, чиято любезност печелеше симпатии въпреки недостатъците им. И Макрийди. Но той не беше тексасец, напомни си тя. С красивата си външност и лустрото на изтънченост тук той изглеждаше също тъй не на място, както и тя. Беше трудно да го прецени по няколко причини.

Обличаше се повече от добре: въпреки че не беше веща в мъжкото облекло, Верена можеше да различи скъпата дреха, а и всичко, което той носеше, прилягаше чудесно на високото му, добре сложено тяло.

Докато всички наоколо се спаружваха, той съумяваше да остане спретнат, чист и невъзмутим. Когато го видя за пръв път, реши, че е суетен заради необикновено красивата си външност, но след като го опозна по-отблизо, разбра, че той държи повече на цялостното си поведение, отколкото на хубавото си лице. Дрехите, обноските, изисканата реч — това бяха външните признаци, които показваха, че се е издигнал от едно скромно момче.

Въпреки първата си преценка за него, Верена се улови, че всъщност го харесва. Дори нещо повече — беше заинтригувана от него. Той се препитаваше с комар и очевидно играеше доста добре. Въпреки изтънчените му обноски, около него витаеше усещане за опасност. Когато се бе втурнала към него, следвана от Големия Ал Томпсън, той бе извадил револвера си тъй плавно и бързо, че и тя, и Томпсън бяха изненадани. Беше дочула шепота на останалите пътници; които мислеха, че е разбойник. Говореха нещо за това как носи кобура си. Единственото, което той беше казал по въпроса, бе, че има „бърза ръка“. Верена затвори очи и си припомни скандалната близост с него, споделеното легло. И все пак, въпреки ухажването по-рано, той не беше направил нито един неблагоприличен опит през двете нощи. Не, тя беше лежала до него, заслушана в тихото му, равно дишане, и се беше чувствала сигурна и защитена с него.

Би било толкова лесно да се поддаде на чара му. Да забрави, че той сигурно крие нещо. Да забрави колко опасен може да стане такъв мъж, ако тя отслаби бдителността си, ако се осмели да си въобразява, че той не е безразличен към нея. Мъже като Мат Макрийди, независимо от очарованието си, са от тези, които разбиват сърца, а не превръщат в реалност мечтите. Всъщност те не обичаха жените. Те ги изоставяха. Знаеше го, защото майка й беше имала нещастието да обича Джак Хауърд и беше платила скъпо.

И все пак… За миг тя си позволи да си представи какво ще е, ако Мат пресече чертата, ако я целуне, ако й прошепне нежни думи.

Не, беше истинско безумие да си позволява дори да мисли за това.

Нейната врата ли изскърца? Сепната в греховните си мисли, Верена се вцепени, затаи дъх и се ослуша. Ето отново. Някой в коридора въртеше дръжката на вратата.

Страхът я стисна за гърлото и сърцето й затупка почти болезнено в гърдите. Не, не можеше да се поддаде. Провеси крака от леглото, докосна пода предпазливо и се присегна към тежката керосинова лампа. Вместо да я запали, пристъпи с нея крадешком към вратата и прошепна:

— Мат, ти ли си?

Нямаше отговор, никакъв звук. Въпреки това тя усещаше нечие присъствие отвън. Постоя колебливо, като се чудеше дали да извика за помощ. Внимателно, на пръсти се приближи до прозореца, наведе се и огледа района около къщата. Доколкото можеше да види, светлините бяха угаснали, което значеше, че вероятно всички спят.

Върна се до вратата и зачака, втренчена в дръжката, в сумрачната, осветена от луната стая.

— Какво искаш? — едва прошепна тя.

Нищо. Въображението й си правеше шеги, караше я да вярва, че е чула нещо. Същото, както когато беше дете и всеки шум на прозореца от клоните на дърветата я разтреперваше под завивките.

Единственият начин, по който винаги бе преодолявала неоснователните си страхове, беше да се изправи срещу тях, да погледне през прозореца, да се увери, че за всеки звук има разумно обяснение.

С незапалена лампа в ръка, тя стисна ключа в ключалката и освободи заключващия механизъм. Дръжката под ръката й подскочи, вратата се отвори и я бутна навътре. Задъхана, Верена запокити с все сила лампата, докато някой влизаше.

— О-о-ох. Какво, по…

Една мазолеста ръка се стрелна, изби лампата, извъртя китката й и заглуши нейния писък.

— Хванах я, хвърли отгоре й сакото и да тръгваме.

Уплашена, Верена започна отчаяно да се съпротивлява, риташе и удряше, докато някой се опитваше да покрие главата й. Без да я пуска, нападателят, който се опитваше да се справи със сакото само с една ръка, отдръпна другата от устните й. Това й позволи да отвори уста достатъчно, за да забие зъби в месестата част между палеца и останалите пръсти. Верена усети вкуса на сол, пръст и кръв, а мъжът зави от болка:

— По дяволите, помогни ми, Лий! Исусе!

Бяха двама и единствената й надежда беше да вдигне достатъчно врява, за да събуди някого. Ритна назад и успя да прекатури един стол. Обгърна я задушаващата миризма на пот, дим и мас.

— Хванах я!

Този път Верена докопа нечие рамо. Зъбите й се забиха в плата. Сега другият мъж я хвана изотзад и разтвори устата й.

— Няма да ти сторим зло — увери я някой тихо.

— Ще ти помогнем — потвърди другият. — Трябва само послушно да тръгнеш с нас, ясно?

Тя разпозна един глас от фермата на Гуди и кръвта й се смрази. Но първият мъж се наведе към нея и прошепна:

— Ако не дойдеш с мен и Лий, Гиб ще те намери и тогава ще умреш. Няма да ти сторим зло — повтори той. — Искаме само това, което ни се полага, дори можеш да задържиш своя дял.

Очевидно успокоен от мълчанието й, той я поведе към отворената врата.

— Така е по-добре. Не съм от тези, които ще наранят една жена.

— Дръж я здраво — настояваше приятелят му, — много здраво.

— Казах ти, че я хванах.

— Тогава да изчезваме.

Верена изчака и като усети, че се намира на прага на стаята, започна упорито да се съпротивлява и те бяха принудени да я изтикат навън. Кракът й се натъкна на рамката и един от похитителите се препъна в него.

— О-о-ох!

— Тази жена е като дива котка!

Верена не виждаше нищо, но усети, че хватката му отслабва. Отскубна се и се втурна в коридора с писък:

— Помощ! Помощ! Нападнаха ме!

Сакото падна от лицето й и в този миг другият мъж я сграбчи за ръката. Тя започна да се дърпа и като се обърна, заби нокти в лицето му и се опита да достигне очите му.

— Помощ! Мат!

Той беше заспал, когато дочу първото топуркане, но обезумелите писъци на Верена го изправиха на крака. Матю се присегна към кобура, окачен над една от колоните на леглото, извади колта и излетя в коридора, с пръст върху петлето. Запаленият, висящ на стената фенер му позволи да види двама мъже, които бяха сграбчили Верена и се опитваха да я завлекат към задното стълбище. От страх да не я нарани, той стреля първо във въздуха.

И двамата мъже залегнаха и запълзяха към стълбите. Верена се облегна на стената, опитвайки се да успокои дишането си, а Мат огледа тъмното тясно стълбище. Когато се обърна, я видя застанала там, разтреперана.

Раздраната, провиснала от едното рамо камизола разкри пред очите му голите й гърди. В дъното на коридора се отвори вратата на някакъв пансионер.

— Всичко е наред, Рена — едва изрече Мат и я притегли към себе си, за да прикрие голотата й. — В безопасност си, скъпа.

— Какво става там? — обади се един сънен глас.

— Някой е объркал стаята — отвърна Мат спокойно. — Всичко е наред. Сигурно е бил пиян.

— Струва ми се, че чух изстрели — измънка мъжът.

— Да. Онзи изплашил сестра ми и когато тя се развика, аз стрелях по него.

— О!

Като че ли това обяснение беше достатъчно, защото мъжът се прибра в стаята и затвори вратата.

— Хайде, нека да влезем, преди още някой да е излязъл — прошепна Мат и като я притискаше към себе си, я вкара в своята стая. Блъсна с крак вратата след себе си и за миг остана неподвижен, с ръце, обгърнали треперещите й рамене. — Какво стана? — попита най-накрая той.

— Чувствам се глупаво… толкова глупаво — прошепна Верена, опряла глава на гърдите му. — Беше глупаво.

Ръцете му я притиснаха покровителствено.

— Всичко е наред, Рена. Аз съм до теб и мисля, че те няма да се върнат — поне не скоро.

Тя се сгуши в него, вкусвайки излъчващата сигурност топлина на тялото му, силното мъжко докосване.

— Толкова съм щастлива, че ме чу! — изрече Верена, преглъщайки.

— От това, което видях, ти очевидно се справяше доста добре.

— Глупаво беше — каза тя отново. — Изобщо не трябваше да отварям вратата.

Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и бавно издиша.

— Не можех да заспя, Мат. Лежах и си мислех каква ужасна горещина е, когато… когато ми се счу нещо. Трябва да е било потракването на ключа в ключалката, докато са се опитвали да отворят вратата.

Пое отново въздух и продължи да обяснява:

— Помислих, че може би си ти, че тъкмо се прибираш или нещо такова. Помислих, че по погрешка се опитваш да влезеш в чужда стая. Или че някой друг не е видял номера в тъмното.

— Аз спях в собствената си стая.

— Ами не знаех колко е часът.

Тя отново поспря, за да си поеме въздух.

— Както и да е, попитах ти ли си, но никой не отговори. Така че почаках малко, като се чудех дали не съм си въобразила. Най-накрая, вместо да будувам цяла нощ като страхливка, реших да огледам.

— Продължавай.

Сега, смутена, тя щеше да се отдръпне, но остро усещаше раздраната дреха помежду им и факта, че няма почти нищо върху себе си. Почувства как топлината пълзи към лицето й при мисълта, че той трябва да е усетил липсата дори на гащички.

— Ъ-ъ…

— Всичко наред ли е, господин Херик? — извика зад вратата мъжки глас.

— Да. Кой е?

— Холмстед. Собственикът.

— Да, всичко е наред — увери го Мат. — Беше някакъв пиян, който се опитваше да влезе по погрешка в стаята на сестра ми. След като тя не успя да го разубеди, аз стрелях във въздуха. Ще заплатя щетите утре сутринта.

Щом каза това, той си спомни, че няма пари, за да може да заплати каквото и да е, включително стаята си.

Утре сутринта щеше да се вдигне друга врява.

— Тя добре ли е? — поиска да узнае Холмстед. — Тук има счупена лампа, а керосинът се е разлял.

— Да, сестра ми се опитала да го удари по главата с нея. Сигурно е бил доста настойчив.

— Сигурен ли сте, че е добре?

— Веднага щом я успокоя, ще си легне.

— Наистина съжалявам за случилото се, господине. Въпреки трудното положение в града, ние с госпожата се опитваме да поддържаме почтен хотел. Няма да позволим дамите тук да бъдат обезпокоявани.

Последва мълчание и тъй като Мат не отговори, мъжът реши:

— Е, щом няма нужда от нищо, ще оставя друга лампа в стаята й и ще си легна.

— Добре.

Докато изчакваше провлачените стъпки на мъжа да заглъхнат, Мат помилва Верена по гърба. След като реши, че отново са сами, той се върна към подхванатия разговор:

— Успя ли да зърнеш някого от тях? Би ли ги познала, ако отново ги видиш?

— Не, но разпознах един глас.

— Това все пак е нещо.

— Беше един от онези, които подслушах във фермата на Гуди. Чух го в коридора.

— А другият?

— Не. Той звучеше непознато.

— Това прави трима — размисли Мат. — Добре, чу ли нещо друго, нещо, което да ни насочи?

Верена се поколеба, чудейки се дали да му каже, и после кимна.

— Беше безсмислено, Мат. Но те повтаряха, че няма да ми причинят зло, че ще ми помогнат, че мога да взема своя дял от нещо, което според тях притежавам.

Явно ставаше въпрос за пари. За миг той пак се запита дали Верена е откровена с него, или просто го използва. Тя отново се подвоуми и каза:

— Имаше още нещо странно и плашещо. Те споменаха отново някой си Гиб, точно както у Гуди. Единият каза: „Ако не дойдеш с мен и Лий, Гиб ще те намери и тогава с теб е свършено.“

— Нямаше ли фамилия? Не чу ли фамилията на Гиб?

— Не, сякаш мислеха, че я знам. Но не е така. Не познавам нито един от тях.

Осмели се да вдигне поглед към него и пое дълбоко въздух.

— Страх ме е, наистина ме е страх — призна тя. — Мат, трябва да съобщя на шерифа, преди някой да ме рани или убие.

Той не можеше да рискува с това и го знаеше. Ако Верена дадеше показания и започнеше разследване, той трябваше да изчезне. Сега не можеше да направи дори това и поклати глава:

— Все още не можеш да му предложиш никаква следа, Рена. Не можеш да му дадеш ничие описание, както и никакъв основателен мотив. Без доказателство той вероятно ще реши, че си въобразяваш.

— Но ти видя онези мъже, знаеш, че не лъжа.

— Но не успях добре да ги огледам.

Пусна я неохотно и отстъпи.

— Аз ти вярвам, но дори да разкажеш на някого всичко, което знаеш, няма да му прозвучи много разумно, нали?

— Не мога да чакам друго покушение — възрази тя. — Следващия път може да не си наоколо, за да ме спасиш. Не знам защо, но мога да ти кажа със сигурност, че тези мъже са отчаяни.

— Да, но нещо липсва. Трябва да има нещо друго, освен очевидното.

— Кълна се в Бога, Мат, нямам нищо, което някой да пожелае.

— Освен очевидното.

— Ама те не искаха това. Казвам ти, бъркат ме с някоя друга.

— Може би.

— Ти всъщност не ми вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам — излъга той. — Но не мен трябва да убедиш, нали?

— Мат, струва ми се, че наистина се налага да говоря с шерифа. След като го предупредя, той може да забележи нещо — може би дори някой, който се държи подозрително.

Мат изглеждаше огорчен.

— Ще му кажеш, че поради някаква съвършено неизвестна причина трима или повече напълно непознати преследват една обедняла филаделфийска учителка из цял Тексас и заплашват да я убият. Няма голям смисъл, нали?

— Е, надявам се да опиша нещата доста по-убедително.

— Но до това се свеждат, нали? Не, струва ми се, че ще трябва да му представиш поне някакво доказателство, ако очакваш той да ти помогне.

— Аз не зная какво още да му кажа! Просто нямам представа! Но ти ги видя! — припомни си Верена внезапно. — Дори да не можеш да ги разпознаеш, видя случилото се, Мат. Не съм единствената, която може да разкаже.

Тъй като той не отговори, тя вдигна очи.

— Или съм?

— Рена, няма да успееш да убедиш никого, ако не разполагаш с друго доказателство. Не знаеш как изглеждат, не знаеш и какво искат. Единственото, което можеш да разкажеш, е, че някой се е опитал да те отвлече.

— Двама — поправи го тя. — И трябва да убедя някого, преди да са ме убили.

Издавайки нетърпението си, тя заяви:

— Независимо от думите ти, знам, че не ми вярваш — изписано е на лицето ти.

— Човек трябва да мисли дълго и упорито, за да открие някаква логика. Не знам дали не криеш нещо от мен…

Забеляза, че тя настръхва, но продължи, като добави:

— Трябва да признаеш, че липсва някакво звено. Не знам, Рена, може би просто не си го спомняш. А може би е точно пред очите ти, без да го съзнаваш.

— Виждаш ли? Точно това имах предвид. Някак си аз съм отговорна за собственото си похищение.

— Не, нямах това предвид.

Ярката луна отвън хвърляше светлина, която се разпръскваше от прозореца, придаваше по-тъмен цвят на кестенявата й коса и я улавяше в мрежа от сребро. Погледът му се спусна към блестящите й очи, после към бледото сияние на кожата като слонова кост, разкъсаната връзка на камизолата й, равномерното повдигане и спадане на гърдите й, едва прикрити от нежната ръка върху тях. За миг Мат забрави за всичко друго, освен изящната й красота.

— Какво точно имаш предвид? — настояваше тя.

Върнат обратно в реалността от остротата в гласа й, той се опита да възстанови мисълта си, но не успя. Изражението му се беше променило и бе изпълнило малката стая с осезаемо напрежение. И това, което Верена видя в очите му, бе едновременно опияняващо и малко страшно. Тя отстъпи назад и се опита да се убеди, че нервите й са изопнати, че просто си е въобразила този поглед.

— Има ли нещо? — осмели се да го попита.

— Не — едва изрече той с пресъхнала уста. — Просто не е време да търсиш шерифа, поне не още.

Верена се подвоуми колебливо.

— Предполагам, той не би искал да го събудят посред нощ — отстъпи тя. Погледът му я накара остро да осъзнае как изглежда. — Аз… ъ-ъ… по-добре да си лягам — реши тя.

— Да. И двамата имаме нужда от сън.

— Да… ами ще залостя вратата със стола, така че ако го чуеш да пада… имам предвид… ще дотичаш, нали?

Мат бе сигурен, че тя е все още доста уплашена и че има право.

— Знаеш ли — реши той внезапно, — ще ти налея малко истинско тенесийско уиски и ще поседиш на стола, докато се успокоиш. С малко уиски ще спиш доста по-добре.

— О, но аз не пия…

— Рена, довери ми се.

Присегна се и повдигна брадичката й. Лунната светлина се отразяваше в очите й, както звездите на фона на тъмно небе.

Не, не трябваше да мисли за такива неща, не сега, не в такъв момент.

— Искам да останеш тук тази нощ.

— О, но аз…

— Почакай малко, изслушай ме, преди да се наежиш като разярена котка.

— Но…

— Щом се поуспокоиш, аз ще отида в твоята стая. Така, ако онези двамата се върнат, ще си имат работа с мен.

Тя го погледна втренчено и той почувства, че би могъл да потъне в тези нейни очи.

— Довери ми се, Рена — каза Мат нежно. — Няма да позволя на никого да ти стори зло — добави и отпусна ръка.

Беше помислила, че той възнамерява да я целуне и когато това не стана, облекчението й се смеси с чувство на разочарование.

— Разбирам. Е, трябва да донеса нощницата си. Налага се да се върна, за да взема нощницата си.

— Аз ще я донеса, преди да си легна.

Той се отдалечи, взе бутилката от нощното шкафче, издърпа със зъби запушалката и й наля три пръста уиски в една глинена чаша. Отнесе я и я напъха в ръцете й.

— Ето.

Верена се вгледа в течността. В сумрака тя изглеждаше почти черна на фона на бялата чаша.

— Не съм сигурна дали трябва да го опитам — рече тя със съмнение. — Тъкмо се съвзех от бъзовото вино на господин Брасфийлд. Не искам отново да се чувствам по този начин. Никога.

— Онова беше вино, това е уиски. Виното създава усещането, че главата ти е като в менгеме, не уискито. Хайде — подтикна я той. — Опитай го.

Верена отпи малко и като преглътна, направи гримаса.

— Ух!

— Ще ти хареса — обеща Мат. — Само пийвай по малко и преглъщай спокойно. Недей да го изпиваш наведнъж.

— Не бих могла, дори и да исках.

Забелязала ясно изразеното му очакване да продължи с опита, тя отпи по-голяма глътка. Питието оставяше огнена диря от гърлото към стомаха й.

— Така е по-добре. Сега вече ще му хванеш цаката.

— Не е нужно да го правиш — да сменяш стаите. Няма да извърша глупостта да отворя вратата два пъти, уверявам те.

— Така ще си по-спокойна. А сега, къде е нощницата ти?

Той беше твърде близо, стаята твърде малка, уискито твърде сгряващо, за да допринесе за успокоението й, но не би могла да изрече това.

— Във… в чантата, струва ми се — успя да каже тя. — Възнамерявах да я извадя, но в стаята беше толкова горещо…

Странно, но представата, че той рови из нещата й, че докосва бельото й, изглеждаше ужасно непристойна.

— Може би е по-добре сама да я взема.

Мат трябваше да избяга, да откъсне мислите си от нея.

— Не, ти стой тук. Ще се върна след минута. После ще взема всичко, от което ще се нуждая сутринта, и ще те оставя. Трябва само да заключиш вратата, да облечеш нощницата и да се мушнеш в леглото. След като изпиеш уискито, ще спиш като къпана — обеща той. — Имаш думата на един Мор… — Усети се навреме. — Имаш думата на един Макрийди.

— Не съм сигурна — промърмори тя недоверчиво.

— Аз пък съм. Дозата е много малка, за да ти навреди.

Когато вратата зад него се затвори, Верена се почувства притеснена, дори беззащитна. Укори се, че е глупачка и отново отпи. Сега топлината на неговото уиски се разливаше във вените й. Не, докато Матю Макрийди беше с нея, тя бе в безопасност. След следващата глътка усети топлина дори в нозете си. Намираше се в неговата стая и те не биха я потърсили тук. Не че нямаше защо да се тревожи.

Докато вече отпиваше разсеяно, тя се замисли за него. Той изобщо не е толкова опасен, колкото й се струваше някога, реши. Когато тази тъмна коса беше разрошена, когато тези кафяви очи поглеждаха сънливо сутрин, както у Сет и Сара, той приличаше на голямо, пораснало момче, което става от сън. Едва след като се обръснеше и облечеше, превръщаше в проницателния изискан комарджия. Майка греши, размишляваше тя. Не всички красиви мъже бяха опасни.