Анита Милс
Опасен мъж (28)

Въоръжена със списък, тръгна да търси Мат. Това можеше и да не му се понрави, но тя нямаше намерение да чака часове, докато разбере какво очакваше той. А и не й се наложи да ходи далеч. Когато един едър мъж в черен костюм отвори първата врата, Верена забеляза Мат на една задна маса.

— Не се допускат дами — настоя мъжът.

— Аз не съм дама — рече мрачно тя. — Аз съм наследница.

— Ъ-ъ?

Докато той осмисляше чутото, Верена си проправи път през острия цигарен дим до Матю Морган, пред когото имаше куп чипове.

— Свършваш ли?

— Госпожо, той не може да напусне сега — възропта един от играчите, — прибра ми двеста долара.

— Дай ми парите, Джордж — каза той на един посетител. — Виж сега…

— Неотложни семейни дела — промърмори Мат и хвана Верена за лакът. — Много ли е лошо положението, скъпа?

Забелязала сърдитите погледи на останалите, тя мрачно каза:

— Ужасно. Едва ли ще преживее нощта.

— Е, нали чухте — на смъртно легло е.

Поспря колкото да изчака Джордж да отброи повече от шестстотин долара и забърза с нея навън.

Верена дочу зад гърба им недоволен шепот, но не я беше грижа. На стълбите тя спря и му връчи телеграмата.

— Всъщност дойдох заради това. Аз… ъ-ъ… надявам се, че новините са добри.

Никога не го беше виждала толкова сериозен, както в този миг, когато разгъна листа и го прочете. Той не каза нищо и тя усети, че сърцето й бие до пръсване в гърдите. Мат само напъха листа в джоба си и тръгна. На ъгъла я завъртя, стъпи на уличката и й подаде парите, които бе спечелил. Верена се взря в тях, а после в него.

— За какво е това?

— Нали искаше да продадеш фермата?

— Да, но…

— Ако не е достатъчно, считай, че това е предплата.

— Какво?

— Лоши новини, нали? Няма злато.

— Не, но…

— Виж, знам, че си разочарована, но това много ме улеснява. Исках да знаеш, че те обичам заради нещо повече от вероятността да получиш някакви пари. Всъщност иска ми се да мисля, че аз ще се грижа за теб.

— Ти дори не харесваш фермата — едва продума Верена. После проумя. — Какво каза?

— Коя част пропусна? — отвърна Мат и й хвърли ослепителна момчешка усмивка.

Заля я облекчение. Каквото и да беше, не можеше да е толкова ужасно.

— Не знам. Защо просто не повториш всичко отначало? — каза тя и отвърна на усмивката му.

— Дори не знам откъде да започна.

Изражението му стана някак сериозно и той погали ръката й, предизвиквайки у нея тръпки.

— Исках да го направя малко по-изискано — промърмори той и се вгледа в очите й, изпъстрени със златни точици. Хвана двете й ръце и пое дълбоко въздух. — Рена, никога не съм мислил, че ще пожелая да се задомя, но е така.

Когато очите й се напълниха със сълзи, той кимна.

— Верена Мери Хауърд, мислиш ли, че би понесла да смениш името си на Морган? Сега то е свободно и чисто — и е мое.

Брадичката й потрепери и тя се хвърли в прегръдките му.

— Мислех, че никога няма да ме попиташ — прошепна тя, облегната на гърдите му. — Да — о, да!

Той стоеше, обвил ръце около нея, и мислеше, че е най-щастливият мъж на света.

— Брат ми Уейн винаги е искал да отглежда овце — промърмори той. — Какво ще кажеш?

— Не съм срещала животно, което да не ми хареса. Подсмърчайки, Верена преглътна сълзите си и успя да го погледне.

— Какво, за бога, съдържаше онази телеграма?

— Няма заповед за моето арестуване в Луизиана или Мисисипи. Предполагам, че не съм търсен.

Без да обръща внимание на втренчените погледи на минувачите, Верена притисна главата му и пламенно го целуна.

— О, напротив — прошепна тя. — И ако не вярваш, ще ти го докажа.