Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (46)

3.

Рей и аз седяхме срещу Шетински, а той се смееше — нещо, което рядко му се случваше в последно време.

— От признателност, благодарност и любов към вас това момче щеше да ви убие…

Ставаше дума за Адито Лансуар. Когато сме паднали простреляни двамата, Адито сякаш замръзнал в един ненужен миг, всичко било отчаяние и болка, болката се сбрала в шепите му, пълни с наскубана трева. Раните ни били смъртоносни, онова, което виждал, била завършена смърт, нищо друго, но не можел да не прекара пръсти по слепоочията на Рей, после по моите и тогава избухнало съмнението. Чувствителните му пръсти уловили живи редувания на мозъчните ни вълни, редки, ала незатихващи, невъзможни за трупове и не с характеристиката на дълбокия, парадоксалния сън, а с друга, която би довела всеки здравомислещ до мистика. Или до невероятното прозрение, че по някакъв труднообясним начин смъртта все още не успява да надделее. Сякаш пришълците не искали, не можели, не допускали да умрат.

Вариантите какво трябвало да направи били много, отхвърлил ги наведнъж и действувал с бързината на същество, заложило всичко на инстинктите си.

В същото време на кораба вече знаели нашите координати благодарение на микропредавателите, които започваха да излъчват сигнали едва когато телесната ни температура спаднеше, тоест в случаите на смърт или тежко раняване, пак някаква биотайна на доктор Джатила. Космоскафът със спасителната група се спуснал в района на Мауринския водопад и издирването ни, за което не предвиждали повече от четвърт час, се проточило до изгрев-слънце.

Истините намират място и в най-невероятното, истина беше, че дребничкият на ръст Адито (нали не знаел как да си помогне с гравитарите ни) пренесъл двете тела (наведнъж ги носел) в същото убежище под водопада и когато нашите момчета се доближили, открил убийствен огън, искал с потоци плазма и ожесточени ругатни да ги отхвърли назад, за него те били анаболисти, и то от най-мръсните, от най-обучените, защото не успял да погребе поне едното в пенестата бездна на водопада. Нашите разбрали с кого си имат работа, обаче опитите за преговори не дали резултат и тогава се разбързали, и тогава Адито побързал да им остави само пепел, за да се превърне победата им в нищо. Под овалния свод, заобиколен от треперенето на стените и на водните струи, той отново опипал слепоочията на двама ни, уверил се, че мозъчните вълни ги има и значи тъй дълго просъществувалата свръхестественост непременно била отзвук от нещо съвсем естествено на оная непозната планета, макар и непонятно за него. Нито Рей, нито Александър (по думите му, които сега ни предаваше Шетински) заслужавали гаврата да попаднат в ръцете на анаболистите и ги взел под своята последна закрила — с непослушни ръце кръстосал телата, оградил ги с влажни скални отломъци, получила се купчина съвсем лесно дешифруема като клада, която се приготвил да изпепели с плазмата на нашето оръжие.

— Само мълниеносната поява на инспекторите в гръб осуетила този финал, Адито ги очаквал да припълзят по корниза и бил напълно спокоен за защитения си от водопада тил… — Шетински се усмихна.

— И какво, категорично отказа да дойде на Земята? — Рей зададе въпроса сякаш на себе си и след къса пауза си отговори: — Нормално. Адито има желязна философия: помощ от никого не чакаме, сами ще се справим със злощастните проблеми на Фелания.

— Последните събития, изглежда, са коригирали философията му…

Същия следобед Рей ме запозна с Ерудо Вилония, по-точно казано, Вилония ми представи Рей:

— Вашият приятел ме изнесе насила заедно със стола от къщи, за да ме спаси. Зная, че и вие задочно сте участвували в спасяването ми. Благодаря ви, Александър. Но съгласете се, аз тогава и не допусках, че е възможно подобно нещо…

— Носенето със столчето ли? — попитах. Допадаше ми, че когато се усмихваше, усмивката го подмладяваше, иначе старостта държеше лицето му в прекомерно своя архитектоника.

Сякаш в традициите на човечността си, живяла в него толкова, колкото и той самият, старецът дълго изказваше благодарността си, говореше и говореше и си налагаше чудати запрещения да подхване друга тема.

— Господин Вилония, бихте ли разказали на Александър последния си памфлет, за военния преврат?

Старецът се извини, нямало да му стигне дъх за пълния текст, обаче в резюме можело:

— Това, което лежи под едно мълчание — подхвана, — е винаги по-голямо и по-съдбовно, отколкото лежащото под един заповеден вик. Под вика са гласните струни, белите дробове, мрачното вещество на властта и толкоз, докато под мълчанието… Връстниците на лейтенант Соши единодушно твърдят, че като дете страдал от страшно главоболие — започващо в тила, главоболието се преливало на бавни вълни до челото, а после настъпвал отливът нагоре към темето, където се застоявало. На точно определена възраст, петнайсет години и един месец, решил, че душата му е непозната от разума и напълно опозната от малката душа, която се намирала вътре в голямата. Не се съмнявал, че има две души. Освен това той не позволявал да го поучават за каквото и да било, след време възнамерявал сам да се заеме с възпитанието си. Подготвяйки се за такава перспектива, Соши записвал всяко поредно хрумване, като задрасквал половината от предходното, и в резултат се получил конспект с особено съдържание. Тогава определил датата за началото на самовъзпитанието си — денят се случил дъждовен, валял пороен дъжд, но пороят не бил сметнат за лошо предзнаменование. През тези години, казват връстниците му, носел изключително дрехи със зашити джобове, за да няма къде да си пъхне ръцете, защото в тъмното ръцете му се бояли и сами се криели в джобовете. Мълчанието било първият етап от самовъзпитанието му, постигнал големи успехи (с доста странни методи) чрез свръхдълги полемики със себе си до пресипване и до припадък, тъй че в разговор с друг не влизал на никаква цена. Във втория, висшия етап, се насочил към овладяване на абсолютното спокойствие независимо в коя част на денонощието и независимо от заобикалящата го действителност. Връстниците му казват, че Соши не срещнал никаква трудност в тая област, понеже ме бил с всичкия си, някои смятат, че в мозъка му липсва лимбичната система, където обитават чувствата, паметта, настроението, инстинктите и реакциите, и затова. Така или иначе, когато гритнористите и останалите конгрегации обсебили властта на планетата, Соши вече бил лейтенант във Военното разследване и тридесет години не приел никакво повишение и не губел нито за миг спокойствие, докато преди месец сам се повишил и — знае се — за около час загубил феноменалното си спокойствие. Военният преврат започнал в петък в 9.02 часа в координационната зала на Военното разследване и в присъствието на много служители и висши офицери. Лейтенант Соши посочил Грит Нори и с прословутото си спокойствие наредил да го застрелят, което неговите анаболисти тутакси изпълнили. Тогава вратата вляво се отворила и начело на личната си охрана влязъл Грит Нори, истинският, с всички консулски отличия, и лейтенантът възкликнал: ама ваше превъзходителство е имал двойник андроид? А ти нямаш ли, лейтенант? — попитал Грит Нори, наредил на охраната си да го застреля и това не му донесло никакво удоволствие, тъй като от вратата вдясно се появил следващият лейтенант Соши. Когато в залата станало тясно от миризмата на изгоряло и от телата на седем консула и шест лейтенанта, отрупани край стената в обща купчина, лейтенант Соши (може би двойник андроид, може би истинският) обявил, че военният преврат е извършен безкръвно и нека предадат на избягалия Грит Нори да си кротува в Южния континент и да не мърда оттам. Било 10,00 часът.

Вилония изведнъж се прекъсна, за да отпие глътка вода, но не се върна повече на памфлета, изостави гладкия литературен патос на жанра и повиши глас:

— Знаете ли какво се крие зад сегашния налудничав девиз на лейтенанта „Пробуждане на цивилизацията с очи към звездите“, който темповизията забива досущ пирон в главите на феланците? Космическа война с Нелур…

В един момент изпуснах нишката на монолога му, нещо ставаше, просмукваше се в мен, разпознах сладникавия, отвратителния мирис на тревогата, на предупреждението, този път едва ли не го възприех като живо същество с хронометър в ръка, сякаш чувах ритмичното отмерване на секундите, минутите, часовете, виждах (виждах ли?), че точно след два часа и петдесет и осем минути… Прескок в тъй отдалечено паралелно време беше невъзможен и въпреки това на кръглия екран в съзнанието си следях убийството, което щеше да стане днес надвечер при басейна с видрите (в парка на отдела имаше такъв басейн, превърнат отдавна в дом за многобройна фамилия видри).

— Извинете, господин Вилония, довечера какво възнамерявате да правите?

— Моля?… А, нищо. Може би ще се поразходя…

— Не се разхождайте в парка! — изрекох категорично и се сепнах от недомислието си.

Естествено решението беше друго — отидох при Шетински, после специалистите обезвредиха кохезионната мина, поставена досами басейна несъмнено под прикритието на конгрегат от новия тип. Мината не беше се задействувала цялата сутрин, въпреки че покрай нея са ходили десетки хора, да не говорим за щъкащите насам-натам видри, тъй като имаше избирателно устройство (подобно на блокер-системата), различаващо феланеца от нефеланеца. Адресатът на тази смърт, която щеше да екзекутира мигновено всяка клетка на човешкото тяло, трябваше да бъде феланец и никой друг. Трябваше да бъде Вилония.