Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (20)

3.

Крачката, която се канех да направя, беше може би желаната крачка и от кохезионната мина, може би тя посвоему умееше да разсъждава за предназначението и целесъобразността си и ме чакаше с нетърпение.

Мината сигурно бе пъхната под ръбатия отломък от плутонична скала. Заразглеждах го. В периода между полудетството и полуюношеството веднъж почти ми заповядаха да се заема с биологията, перспективна наука била, и необходима, и тогава напук се обърнах към геологията, ей тъй, от непоносимост да ме съветват. Затова сега толкова добре прецених еднокристалинната структура на отломъка, спомних си и за метасоматизма, сиреч за заместването на обем с обем, и пресметнах, че ако направя крачката вдясно, кохезионната мина ще замести живия ми обем с обема на моята мигновена смърт.

— Вляво — повториха командата; явно онези от космоскафа ме наблюдаваха и бяха озадачени от спирането ми.

Но вече знаех. Посланието от близкото паралелно време не ми изглеждаше анонимно, сам го привиках, волево, на кръглото екранче в съзнанието си видях себе си: Александър срита небрежно ръбатия камък и продължи напред по права линия към космоскафа. Значи феланците въобще не бяха минирали местността наоколо.

— Вляво, вдясно — не е ли все едно — отвърнах по апарата за свръзка (така разкрих и на нашите лъжата на феланците) и поех бързо по права линия. Представях си колко бяха вбесени, че ги разобличих…

Не бяха вбесени, високоразвитите фелански конгрегации винаги действуваха с двойна и тройна осигуровка — при смъкване на едната маска тутакси навличаха друга, времето, докато кибернетикът се приближаваше, двамата феланци използуваха за свръзка с осигуряващия ги космоскаф, сигналите се излъчваха по канал, неуловим от земните приемници (магнитна комуникация чрез магнитните силови линии на планетата или нещо по-сложно?), и се проведе бърз диалог.

— Откриха, че местността не е минирана.

— Едва ли ще ви атакуват веднага, приемете кибернетика, накарайте го да монтира модула, постарайте се на всяка цена да спасите космоскафа.

— Кибернетикът е инспектор от техните специални служби и модулът сигурно е някаква уловка.

— Тогава ликвидирайте кибернетика и го изхвърлете навън. Ние сме на половин час от вас, ще изпратим помощ…

Но аз откъде можех да зная, че преминавайки последните сто метра, преминах трептящата полоса, по която се предаваше поръчката за убийството ми, и че магнитните линии на моята планета са съгласни аз да умра.

Безпрепятствено влязох в космоскафа, но още в свързващия бокс ме спряха, да съм оставел модула на пода, гласеше заповедта, и горе ръцете! — така установиха, че не съм въоръжен с гравитари, съвсем недостатъчно за щателен обиск, и ме накараха да съблека дрехите си. Едва тогава в бокса влезе Палбито (после научих, че този е Палбито, а другият — Марел).

— Облечи ето тия — хвърли ми вързоп дрехи.

Когато навличам чужди дрехи, ми става студено, защото заедно с тях навличам нечия чужда биография, действия, думи, към които съм абсолютно алергичен, това е неблагодарна и трънлива тема, която веднъж се опитах да си обясня и в резултат се скарах със самия си; вече облечен, тъкмо потръпнах зиморничаво и влезе другият, Марел, долови тръпката ми и се усмихна с професионално снизхождение: не бой се, значи.

Феланците — вече го казах — са хубав народ, тези двамата не правеха изключение, особено Палбито, лицето му с безспорно правилни и ясни черти бе като първия отпечатък, снет от съвсем нова още литографска плоча, и все пак съждението ми прехвръкна мимоходом, защото те бяха нещо друго — създания на нощния Ектополис или на мъртвите реки на феланските конгрегации, или обикновени ликвидатори, получаващи възнаграждение за всяка свалена глава.

Бяха анаболисти. Всичко говореше, че са анаболисти: ръстът, подчертаната атлетическа мускулатура, готова да разпори по шевовете костюмите, заблуждаващата окото забавеност на незначителните движения (всъщност очите ми не улавяха мигновеността на завършеното движение) и най-вече неподвижните им безизразни лица, имах чувството, че тази безизразност ще се хлъзне ей сега надолу, ще тупне на пода и ще видя нови лица, толкова същите и едновременно до неузнаваемост други.

Въведоха ме в отсека за управление на космоскафа, наредиха ми да седна и се заеха с отстраняването на повредата. Би било по силите им, тъй като модулът трябваше просто да се вкара на мястото на стария и да се пъхнат правилно осемнайсетте извода в осемнайсетте джака. Лесна работа, при условие че изводите бяха поне номерирани, но всички свръзки на донесения от мен модул бяха едноцветни и необозначени. Тази абракадабра я подготвиха кибернетиците на Шести отдел, вярната комбинация знаех само аз и рано или късно феланците щяха да ме помолят за помощ.

— Защо кабелите са жълти, а не разноцветни според цвета на джаковете? — Марел си даде сметка за злостния тон и се поправи. — Човек се обърква.

Отговорих, че на Земята така правим модулите, а кибернетиците си знаят работата по-нататък, неубедително твърдение, разбира се, но не ме упрекнаха в лъжа; Палбито продължи да кръстосва кабелите, сякаш се канеше да плете корабно въже, Марел стоеше отстрани с пистолет в ръка и дулото, насочено към мен, безпогрешно следящо и най-малкото отклонение на тялото ми, убиваше многократните ми опити да подхвана разговор. И ако желаех разговора, то не беше от любопитство да науча добре ли им се е удавала в детството таблицата за умножение (в такъв случай биха изчислили колко са комбинациите, докато стигнат до правилната подредба на кабелите); исках сред думите да уловя думата знак, думата потвърждение, че Орасио Айрес е жив, чака ни, затворен в някой съседен отсек, или…

Само преди час, когато по канала за свръзка настояхме да ни покажат пленника си, те някак прекалено бързо се съгласиха и видяхме Орасио Айрес на легло, старателно превързан, в безсъзнание наистина, но жив.

Но какво пречеше да ни показват и заснет преди два дни филм?

— Мога ли да попитам…

— Не!

Повдигнах рамо, а не биваше. Светкавична реакция, Марел и Палбито сякаш отлетяха на по пет метра встрани, приклекнали пуми, сякаш винаги са били там, и пистолетите им — право в мен, всичко стана дотам бързо, че може би вече бяха и стреляли, само дето аз не бях усетил още.

При такава нечовешка бързина очевидно задачата ми се затрудняваше, щяха да ме изпреварят, да ми попречат, преди…

Мое беше предложението да скрием ампулата с упойващия газ в дрехите, Рей предложи не по-малко досаден шаблон — в тока на обувката.

— Не си правете илюзии, момчета — предупреди старши инспекторът Симонеску, — ще ви съблекат голи-голенички, ампулата ще монтираме в модула, той поне ще ви бъде подръка.

Непредсказуеми бяха бъдещите събития, но както и да се развиеха, трябваше да построя малкия квадрат с ъгли — аз, двамата анаболисти и ампулата, която, изхвърляйки упойващия газ, справедливо и мълниеносно поделяйки го помежду ни, би парализирала времето и пистолетите на анаболистите; щяхме да лежим неподвижни пет минути, напълно достатъчни Рей с другите инспектори да влезе в космоскафа. Помни, точно в 12,10 тръгваме, беше натъртил Рей, а 12 вече минаваше, Палбито все още усукваше кабелите и ругаеше, Марел не спускаше пистолета от мен, обаче аз не помръдвах, погледът ми блуждаеше безучастно из отсека, плъзгаше се по пода и по тавана, където също тичаха стрелките на хронометъра, всички стрелки на света, режеха въздуха тук на отчетливи секунди.

12,05.

Не биваше сам да предлагам услугите си — по-сигурен начин да скоча и с двата крака в подозрението им нямаше.

12,10.

Рей с групата вече тичаше, след минута щяха да нахълтат в космоскафа, без да знаят колко по-други са мерките за бързина у анаболистите. Проклятие, Рей — самонадеяният глупак, — естествено, щеше да нахълта пръв и пръв щяха да го покосят…

Кой беше ми казал, че упоритостта се скършва най-вече от неочаквана носталгия? Надявах се, че поне в една от няколкото личности, разклонили се от първоначалната личност на анаболиста, не е изскубната тази всевечна нишка. Промълвих питащо:

— Нощите на Фелания по-светли ли са от нашите?

Кратко мълчание и Палбито изпухтя:

— Писна ми от тия кабели!

— Върви ги оправи, инспекторе — нареди Марел и се отдръпна, отстъпи още назад, това вече не беше желаният от мен квадрат, а опасен триъгълник, до Марел упойващият газ щеше да стигне със закъснение, доста след като стреляше в парализираното ми тяло.

Залових се да монтирам модула.

Чувах или не чувах шум от тичащи стъпки, разбира се, че не, космоскафът не е картонена кутия, през която шумовете влизат безпрепятствено, тези стъпки тичаха във въображението ми, затова бяха тъй ясни и близки. Провалих операцията и ми оставаше само едно, толкова вероятно, че ми изглеждаше вече като свършено и отминало.

Рей — човекът, който намираше смешното и комичното във всеки свой джоб и не му стигаше, триеше сълзите си, след като се бе заливал в смях, и се оглеждаше какво още ще го разсмее — веднъж със зъби захапа сериозността на една тема и ми показа, че в нея никога преди не е виждал и никога занапред няма да види смешното. Приматът, каза тогава, чака смъртта различно; ужасено, борейки се отчаяно, философски, примирено, не съзнавайки, объркано, с надежда, треперейки, с облекчение, не признавайки я, яростно, проклинайки, мълчаливо, с отвращение, крещейки и така нататък, а единственото му задължение в такъв момент е да пришпори живата си мисъл в посока, обратна на неподвижните мисли на смъртта — само в това е шансът му да се размине с нея.

Палбито внимателно ми подаде модула, аз го поех внимателно, изтървах го с всичката привидност на случайното, с вик на съжаление, хвърлих се да го уловя и се проснах ничком на пода, затискайки модула с дясното си рамо. Приготвих се да изохкам, както се охка, когато паднеш зле, но беше излишно — видях първата широка крачка на Марел към мен, втората, благодаря, Марел, възстанови квадрата, и леко дръпнах деветия кабел на модула, където ампулата се счупи безшумно, а какъв трясък изкънтя в рушащото ми се съзнание.

Всичко съвпадна с последните секунди, в които отвън бойната група насилваше люка и Рей ръмжеше:

— По дяволите тоя галактически безпорядък! Как са успели в цялата Галактика да организират толкова единодушно и безумно разнообразие в отварянето и затварянето на люковете!

Нахълтаха, овладяха космоскафа, Александър — навън, на чист въздух, двамата феланци също, занесете ги при старши инспектора Симонеску, оръжието и приборите от тях да се отстранят, разбийте този отсек, сигурно там е Орасио Айрес, и той беше там, сякаш смален от неизвестна болка, изместила напълно лицето и очите му, лекарят установи, че смъртта е настъпила преди два дни.

После ненадейно силни изстрели оттатък скалите (в планината изстрелите рикошират в ехото и то, агонизирайки, удесеторява силата им) изкараха всички инспектори от космоскафа и се разбра, че групата, съпровождаща двамата феланци, е нападната от онова свръхсъщество — нищото, — което го няма и същевременно го има, защото от своята ирационална чистота на отсъствие все пак е способно да убива и да отвлича със себе си каквото му трябва. Отвлякоха двамата анаболисти, както си бяха упоени, ведно с носилките. Шестима инспектори лежаха простреляни сред скалите, един от тях бе Ярлин, вече не в нашата група, а в една друга — завинаги зачислен в нея.

Тези събития бяха станали, докато се гърчех в пробуждането от упойката; върнах се в действителността с отвратително главоболие.

След час вече можех да се присъединя към останалите, претърсихме щателно феланския космоскаф, като книга го прелистихме, страница по страница и ред по ред, обаче визиодисковете на Орасио Айрес не намерихме.

— И все пак визиодисковете едва ли са били в джобовете на ония двамата. Може би като разглобим хвърчилото им до последната гайка, ще ги открием! — заключи Рей; бяхме с него в космоскафа на Шести специален отдел.

Наведен над апарата за свръзка, който звънеше, Норман Симонеску поклати със съмнение глава и тогава видяхме, че веждите на старши инспектора могат да му придават не само учуден вид, а и смръщен, дотам смръщен, че очите му не личаха под тях.

От апарата за свръзка претенциозно подправен глас, трептящ и хихикащ, подобен на истерична пеперуда, свряна в микрофона, се осведоми дали сме свършили с обиска на техния космоскаф, ако да, той ни поздравявал и щом сме си нямали друга работа, да сме започнели отново, той аплодирал усилията ни.

Търпението на човека се измерва с нетърпението му и не става дума за някакви си там нерви или несдържаност. Оправдахме постъпката на Норман Симонеску, когато той изключи апарата за свръзка по единствения съгласуван с нетърпението му начин — като го тресна о пода.

После (вече се доверяваше само на хората си) изпрати едното да провери дали кибернетиците са монтирали модула и получил потвърждение, заповяда феланският космоскаф незабавно да отлети в хангара на Шести специален отдел — струваше си да го претърсим основно там, на спокойствие.

— Защо не излита? — озадачи се Рей след няколко минути.

— Излетя… — обадих се, следейки на монитора бавното издигане на космоскафа. — Но защо в тази посока?

На двестаметрова височина от космоскафа изпаднаха три тънки тирета, запремятаха се надолу… долу намерихме труповете на тримата кибернетици.

— През всичкото време са стояли зад гърбовете им и са чакали да привършат монтажа — измърмори Рей, но само в моето ухо прошепна: — Какво ще кажеш, ако в момента стоят и зад нашите гърбове?