Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (39)

1.

В началото го притискаха с въпроси, трима офицери от Военното разследване се изредиха да го питат за името, не си Флип Инсоун, лъжеш, къде си роден, с какво се занимаваш, не лъжи, и тримата убеждаваха Рей, че имали методи да го накарат да си спомни как е проходил и по лице ли е паднал първия път, или по гръб, и отново: къде си бил, какво си правил, кой си? Граматическото време на разпита е винаги минало, настоящето за пленника е болезнено, бъдещето — неизвестно. Донякъде. Доктор Джатила го бе предвидил. Тонограмата му предупреждаваше:

„За да строшат гръбнака на съпротивата ти, ще те подложат на транссубстанциация, съобщи, когато…“

Когато го вкараха в светлата (сякаш обърната с всичките си стени към слънцето) лаборатория, Рей с един поглед прецени за какво бе доведен тук.

„След минута ще започнат да ме изтриват с гума…“ — получи тонограмата доктор Джатила и целият организиран от него и Шетински спасителен корпус бе приведен в готовност. До диез от първата октава, 277 херца, пълен резонанс с мозъчните алфа-вълни на Рей, номер едно, номер две, номер три… Сеансът за транссубстанциация трая трийсет минути и през всичкото време Рей получаваше тонограма след тонограма, деветдесет инспектори, намиращи се на кораба и на Земята, му изпращаха двайсетсекундни съобщения, къси или дълги изречения, или направо анекдоти и забавни факти от рода на този, че преди час го видели на черноморския плаж, облечен в туника. Така доктор Джатила реализира бронята. Важното бе съзнанието на Рей непрекъснато да бъде ангажирано, за да остане неуязвимо за транссубстанциацията.

След сеанса Рей изпрати тонограма на доктор Джатила:

„Благодаря. Чист съм, излизам от лабораторията като след душ с дестилирана вода…“

А пред очите на охраната едва се влачеше и се вайкаше, че аленочервена ципа е затиснала мозъка му и нека му кажели Ектополис ли е столицата на Фелания, защото забравил, и така нататък.

На другия ден след втория сеанс лейтенант Соши, наблюдавайки артистичните изяви на Рей, резюмира:

— Лъже. Още повече че днес апаратурата за транссубстанциация бе включена фиктивно. Обектът е дотам интересен, че лично ще се заема с него…

И изведнъж го оставиха на мира, преместиха го от тясната килия в широка стая (без прозорци, разбира се), пазачите се смениха и сега този, който му носеше храна (не че Рей му приписваше по-човекообразна характеристика), поне не ръмжеше като предишните; после го преместиха другаде, пак го преместиха и пак, един античен мислител е казал, че на всяко местене получаваш нов свят, ала едва ли го е казал за затвор, стените и вратите тук не се отличаваха и въпреки това елинският философ излезе прав, защото мислите на ново място са нови — Рей се досети, че където и да го разкарваха, невидими сензори обследваха и него, и молекулите около него, за да разгадаят начина му за свръзка. Дали да не взема да рисувам зайчета по стената и да ги побъркам как се свързваме, запита се Рей. И съвсем се увери, че задачата им е такава, когато прекара два дни в ефим-зала, в която тонограмите от Шетински и доктор Джатила идваха фонично деформирани и разтеглени, обаче идваха, свръзката не се прекъсваше, беше своеобразен триумф на мозъчните вълни над мощната техническа бариера.

Една сутрин, още сънен, пак го преместиха, някъде в дъното на затвора или под дъното дори, полуздрачът тук бе превзел цялото пространство от пода до тавана и вече нямаше да бъде сам, а с два антонима в живота — грохнал старец и почти момче, господин Лансуар и Адито. Опознаването трая дълго, необятните области на недоверието, докато се преминеха на длъж и шир, изискваха време, в този господин Лансуар, в този памфлетист от Първата школа, прекалено бе вкоренена невярата към всеки нов.

— Нищо не помня, твърде стар съм, затова. Казват, че някога съм бил библиотекар, но не помня… — Горе-долу такъв бе смисълът на редките му реплики.

Беше от старците, които остаряват донякъде и спират, дотук, викат си, но това е външната им непроменливост, иначе дори незабележимото присъствие на многото му години там в ъгъла, където седеше, сякаш наклоняваше килията към него.

Адито, хлапакът, грижовната бавачка и несменяемият часови, стоеше все в ъгъла при стареца, само веднъж на втория или на третия ден плътно се приближи до Рей, докосна с разперените пръсти на дясната си ръка слепоочието му и кимна удовлетворено.

— Извинявай, Флип Инсоун, трябваше да се уверя, че не си от ония.

— А от кои съм?

— Това не знам, обаче мозъчните ти алфа-вълни не са… как да кажа, не са обточени със зид.

Адито беше рязък, предизвикателен, с младост, въздействуваща и на въздуха наоколо, имаше придобита способност — свръхчувствителност на пръстите си към всякакъв вид енергийни вълни, сутрин обследваше цялата килия, влачейки пръсти по мазилката, да не би през нощта отвън да са вкарали сензори за подслушване и наблюдение в стената. Понякога твърдеше, че невроните на пръстите му са изменени, изпълнявали ролята на миниатюрни биоантени, понякога — че между епидермата и дермата усещал да тече тиха река, и най-слабият енергиен импулс предизвиквал нещо като цопване на камък в тихата река.

За Рей всичко беше важно, без да им дава повод да го смятат за пришълец, те неизвестно защо го брояха за такъв и разказите им му помагаха да навлезе в една друга антология на феланския живот. Лансуар, верен на алегоричния стил на Първата школа памфлетисти, разказваше подобно на Вилония, не се уморяваше, подгонваше цели мравуняци от теми, действуващи лица, случки, съдби, трикове на конгрегациите, разказваше и за себе си. Чувствуваше се прекалено свързан с цитаделата, с реката и с водопада. Преди шестстотин години Диен Лансуар (далечният му прадядо) дошъл с първите заселници от планетата Нелур. Архитект и географ, той се очаровал от реката и я нарекъл с името Маура, което на нелурски език означавало „блестяща диадема“, но според други сведения Маура се казвала жената на архитекта. Водопадът нарушавал традициите на всички познати водопади — точно на прага водата сякаш спирала, времето също, а после, забързани да наваксат пропуснатото, се хвърляли в две хиляди метровата пропаст. Шумът и облаците пръски обземали пространството на километри околовръст, с изключение на едно място на източния катаракт, обширна базалтова тераса, където шумът и влагата липсвали въобще. Като че ли молекулите на въздуха и скалата там не знаели за съществуването на водопада. Докато седял на тази тераса в пълна тишина и наблюдавал падащите водни струи, Диен Лансуар ги видял като разгръщащи се страници на огромна волна книга, много страници, бели като пяна, а пръските тъмнеели, отскачайки с формата на печатни букви и препинателни знаци, търсещи как да се подредят, и непрочетени падали във врящия котел под водопада. По обед, когато отвесните слънчеви лъчи осветили водата, в нея ясно изпъкнали написаните изречения, любопитното било, че страницата можела да се прочете от начало до край и без бързане, въпреки стремглавото й падане. Диен Лансуар не пропуснал да забележи тая особеност и по негов проект на безшумната базалтова тераса била построена библиотеката, която постепенно се превърнала в планетен сейф за древни ръкописи, визиодискове, книги, превърнала се в сакрално място за феланската култура. Със завършването на библиотеката (след доста години) Лансуар чул много отчетлив ритмичен звук — бил пулсът му, който подчертал завършека на дългия му живот. Все пак успял да каже, че се гордее с построяването на библиотеката.

В памет на Диен Лансуар всички негови потомци работели като библиотекари в Мауринската библиотека.

Разправяло се, че зидарите още не си били отишли и библиотекарите още не били подредили всички книги, когато нахълтали първите читатели. На входа те получили каталози, на чиито празни страници сами написали заглавията на търсените книги и визиодискове и това било достатъчно след малко да ги намерят на съответните лавици. В читалните липсвали общоприетите другаде маси и столове, никому не трябвали, защото читателят не четял в буквалния смисъл. Той (предимно сутрин) заставал в точка А-1, затварял очи, ориентирал съзнанието си на север, юг, изток и запад и тутакси започвал „да чете“, тоест, да приема информация от книгите, разположени по стелажите около него. Заставайки в точка А-2, получавал информация от следващото стъпало на познанието. Смятало се за престижно на точка А-101 да се застава малко преди пладне, читателите с такова поведение били уважавани, пък и самите те изпитвали чувство на задоволство. Разбира се, имало твърде способни феланци, които можели да ориентират съзнанието си многопосочно и четели в тетраедри, хексаедри и прочие многостенни зали. Преди два века неизвестен читател с упорит характер създал със съзнанието си помещение, наподобяващо двойната спирала на молекулата на ДНК, влязъл във въображаемото помещение, вторично ориентирал съзнанието си в повече посоки, отколкото били известни, и оттук насетне не го видели. Може би получил информация от някое крайно стъпало на познанието и се слял с него.

— Сигурно е така, но къде е сега той? Дано не го е сполетяла съдбата на книгите… — въздъхна Лансуар. — Преди половин век и аз бях библиотекар тук. Откъде можеш да знаеш, Флип Инсоун, че Цитаделата, в която сме затворени и сме невъзвратими за света като вчерашния ден, е някогашната библиотека? Тя радваше само хората и когато започна феланската хипертрагедия и на сцената излязоха нехората — не говоря само за Грит Нори, прекалено много са като него, — библиотеката, то се знае, бе обречена. Невероятен патос и тържественост съпровождаха унищожаването на всичко, което, така заблудени, ние смятахме за неунищожимо. Но с ръцете на нехората и абстракциите, и мислите можеха да се циментират, както го и сториха…

Лансуар продължи за цимента и вече не личеше границата между памфлета и същинската действителност, продължи за цимента, за стотиците циментовози с готов циментов разтвор и за моменталното свръхпроизводство на циментови тухли, циментови блокове, циментови панели, ей така ставало: книгата се заливала с циментов разтвор и циментовата тухла вече я имало, проклета да е, десет хиляди визиодиска потъвали в един панел и този дивашки строителен материал, още неизсъхнал, отивал за изграждането на стените, смаляващи на килии бившите читални, книгохранилища и зали на библиотеката.

— … аз помня и много хора от моето време помнеха всичко и затова ги ликвидираха, мен ме подложиха двайсет и шест пъти на транссубстанциация, за да забравя, накрая, изглежда, им омръзнах и ме зарязаха да седя в тази килия, докато забравя… — Изрече думата „забравя“ като евфемизъм на „умра“.

Подчинен на предопределената си съдба, Лансуар не я усещаше по-различна от някаква замръзнала материя, която все повече го заобикаляше, след четиридесет и две затворнически години къде можеше да се стопли освен в паметта си, там нещата живееха в друго време, там библиотеката стоеше непокътната и той я описваше като скъпоценен камък на архитектурата, замислен, построен и отшлифован не току-тъй на източния катаракт на Мауринския водопад, а за да символизира пълноводието на изкуството и културата на Фелания, на някогашната Фелания.

Сега библиотеката беше цитадела, след толкова принудителни премествания от килия в килия Лансуар постигна абсолютната свобода да обхожда мислено и със спуснати клепачи затвора си, знаеше всички стълбища, решетки, галерии, коридори, фоторелета, алармени инсталации, различните автоматични системи, убиващи с плазмени изстрели или заливащи с парализиращи струи евентуалния беглец, знаеше как безотказно пасват зъбчатките на вандалския механизъм, за да не излезе никой оттук. Детайлните обяснения на тези спиращи и мъртви точки бяха предназначени или да предвардят Адито и Флип Инсоун от обречени на провал планове, или разкриваха малката му надежда, че някакво решение трябва да има, но той не го знае.

— Поне един изход по-слабо охраняван няма ли? — попита Рей.

— Има — галериите, които водят към терасата, надвесена над източния катаракт, са напълно открити за всекиго, водата пада от два километра височина, дори водата се убива, излишно е да споменавам върху какви зъбери и скали… След минута настъпва преднощта, придобих усет и без часовник. Оттеглям се в това мръсно парче време, създадено от откачени…

Лансуар спря, обещавайки да разкаже за преднощта утре, обаче „утре“ за него не дойде, намериха го сутринта с още по-състарено от смъртта лице и с все така прилепени към гърдите длани. Адито прекара чувствителните си пръсти по челото, по слепоочията му, задържа ги, като че ли се вслушваше.

— Още се усещат мозъчните му вълни, починал е наскоро…

Килията (знае се тази истина) става неколкократно по-тясна, когато умре единият от затворниците, защото другите го виждат навсякъде, където е бил вчера, завчера, и това пренаселване на тясното пространство е своеобразен обред на скръбта.

И имаше още един обред, непознат за Рей. Адито се изправи и спазвайки по най-цялостен начин феланската традиция, заговори:

— На теб, Лансуар, давам своето име, за да не бъдеш без жив дял в смъртта… — Помълча. — От теб, Лансуар, вземам твоето име, за да бъдеш с мен в живота… — Пак направи пауза и се обърна към Рей. — Ти си свидетел, че от сега нататък се казвам Адито Лансуар, и така ще ме наричаш, както ще ме наричат и всички останали.

Адито Лансуар не продума повече през целия ден, чак докато Рей не се опита да го ободри.

— Тази нощ ще избягаме оттук! — Съобщи го съвсем уверено, преди малко бе получил тонограма от Александър: „На две мили съм от цитаделата, чакай ме…“

— Невъзможно е, освен ако…

— Именно, помощта ще дойде отвън. Моят приятел ще влезе тук и ще ни измъкне.

— Той… той да не е бог?

— О, мисля, че не е, но аз често греша…

В същото време лейтенант Соши се намираше в координационната зала на Военното разследване, мярна изпод око хронометъра, 20,30 часът, и се свърза с Грит Нори.

— Ваше превъзходителство. Първи се е появил в района на цитаделата. Мисля, че ще ви бъде интересно да проследите залавянето му.