Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (26)

4

Вихър на автострадите, синя пеперуда, сребърно дихание на духове, спектърно многоцветие на преднощта, а фаровете са луната на Фелания по време на лятното равноденствие, повярвайте ми, господине, двайсет и три хиляди фелана платих за едноминутна реклама по темповизията и не съжалявам, купувачите идват, ето и вие непременно сте я чули и дойдохте — продавачът набираше скорост, имаше нещо от земната древноизточна пищност в славословенията му за синята спортна кола. Рей вече пъшкаше, стига, достатъчно, благодаря, не ме убеждавайте повече, купувам колата в брой, да, в брой. Безспорно колата си я биваше, но наум я нарече старо желязо, лъскава тенекия, боклук и се усмихваше на тази своеобразна ненавист по съседство — когато ненавиждаме някого, кой знае защо, ненавистта ни бръмчи и жили дори с нищо невиновните му връзки за обувки.

След четвърт час спря пред хотел „Ектополис — север“, непрестанно повтарящото се във възходящ ред стъкло, метал, стъкло, метал се губеше нагоре, навярно петдесет етажа, помисли си, докато паркираше колата, после се смеси с рояка пътници и му остана само малката, но безкрайно важна операция: компютърът на входа да приеме идентификационния жетон и да отвори вратата. Или да не я отвори.

Уплахата и страхът са твърде далечни братовчеди — понякога се плашат и най-отчаяните смелчаци; предчувствието, че не всичко ще мине гладко, го стъписа, принудително се включи инстинктът за самосъхранение и тъй неудаващият му се досега механизъм за надникване в паралелно време се задействува; ясно видя картината, която би се развила реално в следващата минута. Компютърът нямаше да отвори вратата, щеше да подаде сигнал, че тук се намира личност с нередовен идентификационен жетон, половината от рояка пътници, суетящи се пред входа, щяха да се окажат полицаи, щяха да се нахвърлят върху него, лъскайки въздуха с плазмените изстрели на толкова пистолети…

— Ама че дивотия! Все пак съдбата много обича веселите деца — изсмя се Рей.

— Казахте ли нещо, господине? — Някакъв мъж, гигант (в паралелното време същият анаболист стреляше почти от упор и ругаеше), сега наведен през рамото му, полуотегчено, полуразсеяно питаше: — Казахте ли нещо, господине?

— Да, казах, че пътниците днес са много.

Но нямаше намерение да се отказва от „Ектополис — север“, от това първоразрядно хотелско чудовище, проучванията, които направи, обикаляйки сградата отвън, го задоволиха, в подземния етаж бяха помещенията за обслужващия персонал, гаражите, и тогава колата му нещо се повреди, вкара я в сервизния бокс на гаража.

— Не знам какво й стана, не отбирам от техника — оплака се.

И докато механикът преглеждаше двигателя, ескалаторът изкачи Рей на втория етаж.

— Когато човек разчита само на случайността, той в никакъв случай не е случаен човек, о, не, той е най-малко ловец на добри случаи — измърмори.

Входът и оттук бе преграден с компютърна проверяваща система. Минута по-късно се чудеше ведно с механика, че на колата нищо й нямало, съвсем в ред била, ами добре тогава, изкара я навън и спря. Трябваше да се махне час по-скоро, все едно каква — рогата, с октоподни пипала или с жилави пръсти, които можеха да се стегнат около гърлото му, — опасността, прекалено реална, щеше да върви редом, ако той продължаваше да се навърта на паркинга, пред входа на хотела, в гъстежа от анаболисти, необходим му беше оригинален идентификационен жетон, нова серия, защото явно че донесените от Ленар жетони не важаха, междувременно полицията по някакви свои съображения ги бе подменила.

Колата бавно изпълзя от паркинга и се насочи към покрайнините на града. Рей я остави пред един малък ресторант с известно съмнение дали ще я намери сетне и пое пешком към ъгъла.

Който иска да се стопли, да се приближи до огъня — и Рей така, отчете предварителната стойност на риска, не толкова промени дрехите си, колкото човешката форма на достойнство и на интелигентност, мота се час-два по забутаните улици с вида на онзи гламав, дето освен че беше гламав, носеше под мишница чанта, сигурно тъпкана с пари, щом тъй я стискаше и тъй страхливо се оглеждаше.

Най-после изплува една риба и метна въдица да улови другата риба — Рей.

— Ей, приятел, ела да ми помогнеш… — Дори не обясни каква помощ търси, побутна го към близкия тъмен вход, по стъпалата надолу, в просторно за паяжини и боклуци мазе, там вече си каза истината: — Давай чантата!

— Давам ти я! — Рей му подаде чантата, но той сега пък не искаше да я вземе, поне така изглеждаше за паяците, единствените свидетели на сцената.

Векторът на гравитационното поле, създадено от гравитарите, бе изместен с 90 градуса спрямо планетното поле, джебчията не разбра какво и как се случи и защо изведнъж стъпи с два крака на стената, хоризонтално на пода, а край него, уловени от новата сила на притегляне, намериха място сандъци, парцали и други боклуци. И понеже ръцете му се спуснаха към колана, може би за оръжие, Рей увеличи интензитета на полето, измести го на 180 градуса и джебчията увисна на тавана с главата надолу — своеобразен полилей със светещи от смайване и уплаха очи. Едва тогава загуби желание да бъде немирен и кротко започна да отговаря от своя обърнат свят на всички въпроси.

От Адинския регион бил, от тамошната конгрегация, специализирана за търговия с анаболни стероиди и стимуланти, шефът го пратил да донесе стоката в Ектополис, и така нататък. Рей се съмняваше, лъжеш, драги, лъжеш, провери идентификационния му жетон и машинално го пусна в джоба си, но собственикът не забеляза, кой да ти мисли за жетони при тая бъркотия; макар лице в лице и очи в очи, всички посоки за него бяха надолу, а за Рей нагоре, двамата в момента представляваха куриозен символ и алегория на противоположно мислене и взаимна ненавист.

Все пак джебчията се опита да го умилостиви. Направи няколко спънати крачки по тавана, движейки се като човек, забравил тайните на ходилата, глезените и коленете си.

— Вие, господине, от ФАИ или от гритнористите сте? Или от Военното разследване?

Рей избра най-могъщата институция:

— От Военното разследване. И предай на шефа си да не изпраща стока тук до второ нареждане. Ясно?

— Ще бъде изпълнено. Кълна се в небето!

Светотатствена клетва — вдигнал очи към небето, той фактически се закле в мръсния под на мръсното мазе. Да върви по дяволите, на Рей не му трябваше повече, излизайки от мазето, изключи гравитарите и чу сгромолясването на всички боклуци от тавана, представи си колко прах се е вдигнал, но му беше все едно. Потърси тъмната закрила на друг подобен вход, на друго подобно мазе и на съседната улица ги намери.

Тук на спокойствие с помощта на микрокомпютър разчете идентификационния жетон на джебчията: Флип Инсоун, Адински регион, имаше и тънка вълнообразна ивичка — звукозапис на гласа му (значи това беше новото в новите жетони). Рей изтри внимателно ивичката, включи на запис, произнесе ясно новото си име и лазерният писец безпогрешно изгравира характеристиката на гласа му; толкова засега, хайде, Флип, да се прибираме. Колата въпреки опасенията му го чакаше, а пред хотела, сякаш имаха уговорена среща, към него пъргаво се приближи същият анаболист, с когото говориха сутринта.

— Увери ли се, че „Ектополис — юг“ е по-скапан от нашия хотел?

— Уверих се.

Анаболистът се засмя, очите му по детски светнаха и той предложи:

— Да поиграем билярд? Или нещо друго?

— Тъкмо щях да ти предложа да поиграем билярд.

— Харесваш ми. Аз съм Кин Бово. А ти?

Бяха на крачка от компютъра на входа, усети как напрежението на приливи прииждаше в ръцете му, за проклетия транспозиция в паралелно време не се получаваше, не виждаше какво ще се случи в следващата минута, а Кин Бово бърбореше, буташе го приятелски по гърба: мушкай жетона в компютъра, че да вървим да играем…

Ако билярдът стане сега — помисли Рей, — то билярдните топки ще са ни повече, ни по-малко от плазмени изстрели…

— Флип Инсоун — произнесе, пускайки жетона в компютъра.

Вратата послушно се отвори, чакам те в игралния салон, подметна Кин Бово, а Рей, преобразен в пътник, се насочи към рецепцията, придирчив, капризен до безобразие гост на хотела, комуто дълго не успяха да угодят с апартамента, с етажа, с изгледа от терасата, търсеше какво друго не му допада, доста предизвикателно се заигра с опасността като със стъклена чаша, подхвърляше я нагоре, зажумяваше и уверено я чакаше да тупне на протегнатата му длан, а не на пода.

Може би имаше нужда от тази последна усмивка — следващите дни донесоха умора, феланските дни притежаваха самобитната структура да изморяват още от сутринта.

Първото денонощие посвети на хотела, изучи го от покрива до долу, до гаражите, мотаеше се безгрижно, тикаше се в очите на обслужващия персонал и на анаболистите, редно беше да го запомнят и да престанат да го следят с подозрение, на два пъти игра билярд с Кин Бово, посред нощ се разходи по стълбите до партера, където влизането в огромното фоайе напомняше влизане в пухена възглавница — гласовете, стъпките, погледите се омекотяваха от дебелите килими и ненатрапчивото осветление, премногото огледала бяха сякаш поставени в рамки правоъгълни дупки към съседни помещения, в които се правеха обърнати движения със същия смисъл като на тукашните; и най-важното за Рей — десетки автомати за свръзка, до всеки от тях имаше дебел индекс-указател в метална подвързия, досущ затиснат между два никелирани подноса.

Обади се на администратора на хотела, изрече нищо незначеща фраза, кръгла глупост, съдържаща обаче инициалите на конгрегацията ФАИ, приложи я като неизпробвана още рецепта, не знаеше как ще подейства, а тя подействува на часа.

Вратата там, в дъното на фоайето, се отвори и администраторът по пижама се понесе надолу по стълбите, щеше да се върти поне половин час пред хотела и да се оглежда за този, който го повика, а в същото време Рей влезе в стаята му. Предполагаше, че ще намери идентификационния жетон на администратора в джоба на сакото му, но го намери на бюрото, лежеше там утрешното спокойствие и душ за Александър и го чакаше.

Тайникът на битпазара край пристанището изглеждаше удобен, за всеки случай изчака два дни, за да се увери в безопасността му — едва в последния момент откри колко съвършена бе системата за наблюдение и успя да предупреди Александър.

Разярен от несполуката, руга наум, докато и гласът му пресипна, накрая скръцна със зъби, захлопна всички врати за безполезните емоции, мигар не знаеше, че една несполука винаги надхвърля двете си съставки „не се получи“.

Покрай другата си работа Рей не прекъсваше връзката с новия си познат. Кин Бово с удоволствие се съгласяваше да играят билярд (още повече че печелеше), ала печалбата от тия игри всъщност беше за Рей, той построяваше разговорите, той ги повеждаше в нужната му посока, а инфантилността на анаболиста бе най-ценният му помощник. Веднъж в стихията на три последователни карамбола Кин Бово изкриви поглед към вратата и изсъска:

— Я пък тоя, още ли е жив!

Рей проследи влизащия в салона висок феланец с равни, сякаш напомпани с мускули рамене, и възмутено доизсъска:

— Наистина, как може да е жив тоя недорасъл игуанодонт!

— Що? И теб ли те е изработил?

— Преди година ми отмъкна хиляда фелана. На нещо играехме, ама какво и къде — забравил съм.

— Как къде, него го търси само в казиното на пристанището. Помни ми думата, рано или късно ще го пречукат…

Докато траеше играта, Александър получи две последователни тонограми: да се навърта край казиното и кого да търси там.

— Не ми харесваш — изтърси изневиделица Кин Бово. — По цял ден скиташ и не ни остава време за игра.

— И аз не се харесвам, ама такава ми е работата — да скитам.

Рей обикаляше столицата с колата, с метрото, повече пеш я кръстосваше, деца почти не видя, само на няколко пъти срещна диви процесии — дете, съпроводено от дузина души, или родители и близки, или просто тълпа телохранители, не приличаше на разходка, кой би рискувал да отвлекат детето му заради някаква си разходка, сигурно бе свръхналожително преместване от точка А до точка Б и после ключ, бронирана врата и денонощно бдение над съкровището, за да не им го откраднат. По нормален път бе невъзможно да се доближи до някое дете, камо ли да говори с него, затова денем бродеше из кварталите, по улиците, спираше колата, с часове наблюдаваше и когато настъпеше преднощта, проникваше в набелязаната къща, изваждаше момчето или момичето от летаргичния сън, като му поставяше екранираща шапка, и провеждаше разговор (на сутринта децата не си спомняха за този сън сред другите сънища). Нищо, оказваха се феланчета, само феланчета, родени в Ектополис или в близките градове, за други планети не бяха чували, оставаха глухи при името Земя. А може би напразно се опитваше да съживи една действителност, изгорена до пепел в съзнанието им?

Използува още през първата неделя стичането на огромно множество в централния парк, където обикновено по празниците за развлечение на столичани вееше Б-вятър. Хората, шумни и възбудени, чакаха с нетърпение обявения час и Рей, смесен с тълпата, спря вниманието си на един юноша. Виковете и почти еуфоричното настроение стигнаха кулминацията си при включването на инсталациите и във въздуха се усети приятен, гъделичкащ ноздрите аромат. Насядали по пейките из алеите, налягали по поляните или прегърнали някое дърво, сякаш с радост приемаха да бъдат въвлечени в състояние без име, особен вид безсъзнание или…

Рей прихвана под мишниците олюляващия се юноша и го измъкна настрани, по-далече от зоната на Б-вятъра, и го настани на една пейка.

Остана дълго свлечен на пейката като пластмасов манекен, постепенно се съвзе, изслуша с подозрение Рей.

— Дрън-дрън! — Каза го, защото беше свикнал да говори и да започва да говори така, но после тръсна глава и мрачно произнесе: — Добре, аз разбирам, че пак ме отвличате, вече свикнах, пет или шест пъти сменям досега родителите си, забравил съм точно колко. Ще бъда кротък, обещавам, само не ме водете пак там, много ме боли глава след това…

— Къде там?

— Не се подигравайте, вие знаете — където правят ония сеанси, а после в главата ми бръмчи…

— Сигурен ли си, че си роден в Ектополис?

— Не, господине, ще казвам, че съм роден където вие наредите.

— Слушай, момче, искам да си спомниш кой си, как се казваш…

— Невъзможно, вие знаете, че е невъзможно. Ако наистина сте толкова добър, както твърдите, защо не ме пуснете? Всички се радват на Б-вятъра, пък ние тук си дрънкаме за нищо. Пускате ли ме, да си вървя ли?

Надигна се от пейката, първо бавно, заднишком отстъпи, изведнъж побягна. Рей го проследи с поглед как търчи през храстите натам, към поляните и алеите, за да се гмурне в желаното безсъзнание и да се блъска в меките му ъгли, от които не остават синини и други белези.

Обзърна още веднъж картината в парка; сгърчени тела, изкривени, свити, счупени — подобия на нечетливи букви, изписани от ръката на луд калиграф, решил да надраска цялата планета.

Същия ден изпрати тонограма на Шетински, получи тонограма от Александър, най-сетне се бе свързал със заека, представил се за Атулио Понсиано, бандит от глава до пети, но дано свърши работа, така каза Александър. Предупреди го да внимава, а беше редно и себе си да предупреди.

Излизайки от хотела, се сблъска с Кин Бово, съсредоточеност, напрегнатост, очи, изяждащи всичко наоколо, това би трябвало да озадачи Рей, но не, отдавна бе приел анаболиста като ненормална дреха с пет-шест лица и с пет-шест хастара, показваща се ту такава, ту инаква, а сега, че беше инаква, Рей не обърна внимание.

Взе метрото, за кой ли път вече изучаваше станциите, начините да напусне вагона в движение, ако му се наложеше, и отново установи, че е невъзможно — остроносият влак се носеше в тесен тунел, хлъзгаше се плътно като шпага в тясна ножница и само на едно място, под площад „Арта“, имаше по-бавен пасаж, защото тунелът се врязваше в естествена подземна кухина и влакът полека преминаваше над тъмно езеро. Дано не ми се налага да се къпя тук, сигурно е адски студено, пожела си.

Преди повече от час за него като за неизвестния Втори говореха в кабинета на Грит Нори.

— Смятам, че го открихме, ваше превъзходителство — докладваше лейтенант Соши. Не приличаше на доклад на ревностен служител заради белезникавата монотонност на гласа му, идваща от спокойно подрежданите думи. Подреждаше ги, сякаш бяха изгорели кибритени клечки, от които вече не се нуждаеше. — От хотел „Ектополис — север“ съобщиха за изчезнал служебен жетон и значи…

— Без подробности, лейтенант. Щом е в хотела, арестувайте го. Той ще ни докара и партньора си. Действувайте.

С приближаването си към хотела Рей усети неясна настръхналост, още в страничната алея се мяркаха анаболисти, и на широката площадка пред паркинга, между колите, по ъглите на трите улици, водещи насам, тази тържествена манифестация едва ли е в моя чест, отхвърли съмненията си и застана пред компютъра на входа. Вкара жетона в контролното отверстие, произнесе името си и влезе безпрепятствено в хотела, момчето, което обслужваше асансьора му се оплака:

— Тия от Военното разследване щъкат из целия хотел и проверяват жетоните на персонала. Търсели някакъв шпионин от Нелур, ако е тук, утре непременно ще го хванат.

— Защо чак утре, може и днес.

— Не. Чак утре ще бъде включена блокер-системата на входа. Чичо ми, той работи долу в пералнята, ми обясни, че блокер-системата нямала грешка, обследвала човека по три показателя: дали в организма му са настъпили изменения под въздействието на Б-вятъра, преднощта и от стромафазовите ракети. Ние, феланците, сме белязани с всичко това, докато шпионинът е бистър като стъкълце — ще го пипнат.

— Добре де — смени темата Рей, — както те гледам, си хлапе още, не те ли е страх, че някой може…

Уроците по нещастие, кой знае защо, са по-добри и по-бързи учители, нищо че са сравнително по-редки от другите.

— Какво? Да ме отвлече? Нее… — Момчето запретна маншета на левия си ръкав и оголи китката си, вензелът на татуирания индекс 100-S перна Рей през очите. — Аз съм сто процента стерилен, никому не трябвам. Чичо разправя, че стерилността се лекувала, не напълно, но донякъде успявали, само дето било доста скъпо. Като порасна, ще се лекувам, тогава и индекса ми ще сменят, ще стане например 92-S. Господине, вие чували ли сте за такова лечение, или чичо ме лъже?