Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (45)

2.

Някаква съвсем тясна релса и аз крачех по нея, пазейки равновесие с разперени ръце, една, две, три… седем крачки, олюлях се, отново една, две… седем крачки, неудобно за вървене, няма да губя сили да пазя равновесие заради някаква си релса — заканих се, — тя беше опасно подострена, същинско лезвие, накъсана на места, глупав пунктир, ненужност, слязох от нея и с удоволствие усетих твърдата почва, разчитах вече само на себе си, на напрегнатите мускули, на мислите, концентрирани върху това ново равновесие, тъмното и размекнато желе около релсата отстъпи встрани, изчезна, не ме беше грижа за мекото желе, някой пое дълбоко дъх, не аз, обаче мен ме обхвана спокойствие, всеобемно като пълното вдишване.

Вярно, времето минаваше, а аз се занимавах със създаването на магическа формула, която да приложа в решението на задачата защо времето минава, след като трябва да е спряло, понякога притварях клепачи, но светлината ме докосваше с други свои значения, смущаващи и уморяващи, и потъвах в дълбоки сънища без светлини, докато се събудех сам или от гласове, от стъпки, от тихо затваряне на врата, веднъж чух подозрително разбираеми думи.

— Още ли спи? — Интонацията неясно към какво клонеше — към безпокойство или към нетърпение.

— Полубуден е вече, всеки момент ще отвори очи.

Нарочно не отворих очи, не изпитвах желание да ми се усмихнат и да ме погледнат със съчувствие, сякаш отдавна ме познаваха, и въпроси за това, за друго, за трето, и все пак щеше да им се наложи да се обърнат по име към мен, а аз дълбоко се съмнявах, че съм се наспал добре, че се чувствувам бодър и че се наричам Александър.

Изпод клепачи разглеждах декорите — крещяха от реалност, фелански ли беше спектакълът, организиран така старателно заради моята персона?

Не можех да съм на Земята, нито пък в клиниката на Седми отдел, тези места, както и всички сегашни обстоятелства, не се връзваха със съвсем ясните ми спомени от Фелания и от последните минути с Рей и Адито в джунглата, прекалено много несъответствия влизаха като действуващи лица в играта, от която разбирах само: някаква невероятна сила, пренебрегвайки законите на смъртта, ме е оставила да лежа в леглото, жив здрав и разсъждаващ за невъзможността на случилото се.

Помня първата си предпазлива тонограма, с която попитах:

„Рей, жив ли си, къде си…“

Отговорът гласеше:

„Кой нарушава онтологическия ми порядък, намирам се на части в преддверието, в чистилището и в огнището на ада…“

И след малко:

„Скоро ще те посетя наметнат с чаршаф, да не се стреснеш, привиденията така ходят…“

Не се съмнявах, че ще дойде — какви врати, забрани и медицински сестри биха го спрели? — и той се появи посред нощ, нелегално, малко поотслабнал, както ми се стори, но преизпълнен с бодрост. Изхвърлих го от стаята и го прогонвах всеки път; каква непочтена провокация, Рей дори не криеше, че идвал да ме извади от дълбоките медитации върху несъществуването ми.

— Аз се радвам, че съм жив, а ти не? — Рей се шмугна зад вратата, за да избегне летящата към него ваза, и след минута с най-тържествена физиономия се подаде пак. — Свързах се с Женева, доктор Джатила ми заръча: обясни на онова магаре, именувано Александър, че не е възкръснал, а е поредният номер от възстановените инспектори след продължителна реанимация.

Когато идваше Мартина, се държах тихо и подчертано дистанцирано, поглеждах я скришом, беше в напреднала бременност, кога ли щеше да роди? За нея бях ли Александър, или представлявах тайнствена субстанция, дублираща нейния Александър? Колкото повече тя се държеше сякаш нищо не се е случило, толкова повече се убеждавах, че съм подменен.

Веднъж подложих на тест и нея, и себе си, и цялото това абсурдно възкресяване, Мартина помнеше първата целувка с Александър, да, със сигурност, в дясната алея тук, в парка на клиниката, докато в моя изкуствен мозък бе подаден погрешен спомен — в лявата алея, опустошително несъвпадение, което разобличаваше докрай създателите ми, и още колко неща ги разобличаваха, тършувах в детските си спомени, зле сте ги сглобили, зле, наподобяваха стилизираните фигурки на илюзорни случки и съчинени събития, сякаш не бях живял детството си, а някой ми го разказваше надве-натри, да не е без хич. Но тогава защо (ако имах изкуствено съзнание) въобще помнех някакво си детство?

После дойде Рей, срита по своя си начин чекмеджето, в което непрестанно надничах, и дръпна второто чекмедже, за да видя, че вътре и мравки пълзят, и планетата се върти, а аз като магаре съм се опъвал.

— Съдбата много обича веселите деца, затова ме е спасила. Обаче защо се е загрижила за такава смръщена муцуна като твоята, не ми е ясно.

И на мен, помислих си.

Потиснат от мисли, враждебни към себе си и към всичко, уморен и същевременно настроен за борба, не обърнах внимание на разцъфтяването на ерихонската роза, сухо стръкче, донесено от Мартина в чаша вода, стоях встрани от информационния поток, че още в Каспийската академия по неврохирургия и генно инженерство доктор Джатила в пълна засекретеност започнал разработването на проекта „Ерихонска роза“, били извършени стотици хиляди реимплантации на живото в убитото, за да могат човешките клетки подобно на ерихонската роза да се събудят след дълъг сън. Не вярвах, мозъчните ми клетки умряха ли, когато ме улучиха в сърдечната област? Умряха! Значи… Покрай мен се плъзгаха обясненията за вектор-совалката, пренасяща гени, за терминатора на транслацията и още, и още термини, в които нищо не се пресичаше под какъвто и да е ъгъл с моите съмнения, стига, моля ви, стига, сега избухването на Свръхнова и Големият взрив на Вселената не биха ме убедили, че аз съм аз! Напомняха ми, че манипулациите преди заминаването за Фелания били по-продължителни и по-особени, даже съм питал тогава: какво им става на медиците, ще ни рисуват ли? Тогава всъщност ни правили генна терапия. Не можех да повярвам, не можех да приема, че тази тайна сурдинка на живота, клиничната смърт (прекалено символично казано за човек с разкъсана аорта), се е удължила дотолкова, та да има време да ме пренесат от Фелания и да започнат реанимацията тук.

Не излизах от стаята си, докато Рей, издокаран и елегантен дори в болничния си халат, все обикаляше из клиниката, но кръговете му се затваряха при мен (научи се вече безпогрешно да лови вазата и другите летящи предмети), сядаше и мислеше на глас:

— Трябва да благодарим на генната терапия, след която вероятно нашите ДНК-молекули съдържат нови комбинации от гени, или от други последователности, и именно те не са позволили да преплуваме Стикс.

— Слушай, когато човек наистина умира, знае. Всяка негова клетка знае. Аз знам! И не се прави на откачен! — Скочих изведнъж, дръпнах болничния му халат и коланът се скъса. — Къде ти е белегът от раняването? От смъртоносната рана! А моите белези къде са? Не разбираш ли, че…

Продължи, сякаш бях другаде.

— Завчера, нали си нямах работа, взех, че надникнах в Генната банка на клиниката и веднага се попитах: защо ли не доведох и Александър? Той има набито око, ще забележи, че тук персоналната му колекция е пълна и съдържа клонирани представители на всички ДНК и в неговия геном. Ще го доведа, колкото и да е ограничен, току-виж сам се досетил, че хирурзите не са били затруднени да пришият някоя и друга кръпка, когато се е наложило.

А след няколко дни се върнаха Шетински и доктор Джатила и измамното и излишното се сгромолясаха.

Седяхме с Мартина на терасата (аз все тъй намръщен), когато дойде доктор Джатила.

— От какво си ужасен? — директно ме попита.

— Че съм безсмъртен.

— Успокой се, не си. Ако ти бяха пръснали черепа, щяхме да тъжим за теб. Друго?

— И че не съм аз.

— Това ли било? Когато си отида, целуни Мартина и после ще ми кажеш дали си ти, или не си. Сигурен съм, че спомена за едни целувани устни никое генно инженерство не е в състояние да подмени.