Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (43)

5.

През всичкото време, докато наблюдаваше на монитора движението на Първи от покрива на цитаделата до третия подземен етаж, Грит Нори коментираше с къси, подигравателни фрази:

— Този дежурен от трийсетия етаж е от твоите кадри, нали, лейтенант? Има прекалена разлика между номера на обувките му и индекса за неговата интелигентност. Да се ликвидира глупака преди полунощ, разбира се, ако Първи не му види сметката по-рано.

— Да, ваше превъзходителство.

— Двамата дежурни, дето се разминаха с Първи сякаш им е колега, са анаболисти, доколкото забелязах. Много приятно доказателство, че анаболистите са получовеци. Погрижи се, лейтенант, да ги ликвидират съответно наполовина — да ги срежат надлъж или напреки, по тяхно желание…

— Да, ваше превъзходителство.

Когато дежурният се опита да блъсне Първи, а сам влетя в страничния коридор под плазмените изстрели, Грит Нори удовлетворено плесна с ръце.

— Би било несправедливо, ако глупакът ме лишеше от възможността да видя залавянето на Първи. Според сценария къде ще го спипате? Щом влезе в килията на Втори? Не, не ми казвайте, лейтенант, няма да ми е интересен спектакълът.

А когато накрая тримата бегълци изчезнаха от екраните, а не трябваше да изчезват, тъй като всички коридори бяха под наблюдение, се надигна с престорено отчаяние.

— Край на спектакъла. Някой — не бих казал с блестящ ум — просто не е поставил камери на терасата, просто не е предвидил, че сюжетът толкова рязко ще кривне към водопада, нали, лейтенант?

— Мисля, че не са се самоубили.

— Така ли? Не беше ми хрумнало. Утре, лейтенант, строй десетина от твоите анаболисти на терасата и нека скочат във водопада — който изплува жив, ще има честта да обядва лично с мен.

Лейтенант Соши се отдръпна от мониторите, сякаш се страхуваше, че някой отнякъде би могъл да зърне в него друго освен спокойствие.

— Както наредите, ваше превъзходителство.

Грит Нори го изгледа, не помнеше откога ненавиждаше спокойствието му, това спокойствие, пазено като подигравка специално срещу него, стискайки клепачи, си помисли: следващата неделя точно в 11 часа ще премахна и двамата — и лейтенанта, и спокойствието му.

Закъсня. На другия ден от лейтенант Соши тръгна тайна заповед до шефовете на конгрегациите, а през нощта (запомнена като Нощта на лейтенанта) в столицата, в регионалните центрове, в градовете, в селата без викове и без питаници нахълтваха в домовете на гритнористите и ги избиваха, освен това край пътищата и дори в джунглата бяха разположени постове, стрелящи по всички и по всичко.

Увлечен не толкова от провеждането на операцията, колкото от вътрешната си необходимост да я ръководи, ненарушавайки спокойствието си, лейтенант Соши следеше мониторите, приемаше информацията, даваше заповеди; което ставаше в столицата и в регионите, ставаше сега и беше действително, както бяха действителни цифрите, кодиращи ликвидираните привърженици на Грит Нори, ала той го броеше за вече отминало. Времето течеше бавно, лейтенантът се усещаше като на прашен площад, бършеше челото си с белоснежна кърпа, но не позволяваше на умората да му надделее. Не биваше да допусне грешка, търсеше пукнатините в осъществяващия се план, търсеше кой и как би могъл да го провали, не си позволяваше нищо да пропусне или да забрави. Нареди да му доведат някого, на когото можеше да се разчита и който добре стреляше, и по стечение на обстоятелствата (такъв бе май един от синонимите на случайността) в ефим-залата въведоха Кин Бово.

— Надявам се, че имаш разсъдък и спокойна ръка, за да се справиш със специалното ми поръчение.

— Разчитайте на мен, господин лейтенант.

— Разчитам само на себе си, съветвам те и ти да правиш същото. Сега слушай внимателно… — Разгъна карта и посочи. — Тук е цитаделата, ето Мауринския водопад, между водопада и осма автострада се намира секретен стоманен бункер, съоръжен с цялата необходима апаратура. Задачата е следната…

Малко преди полунощ Кин Бово беше в секретния бункер с превъзходно настроение, разбира се, и как не, успееше ли (а той щеше да успее!) да изпълни поръчението на лейтенант Соши, щеше да получи възнаграждение, и то не какво да е, чин навярно, йерархията във Военното разследване беше сладка работа и вече нямаше да се клатушка сред дребната охрана на хотелите, да бъдеш щастлив е важно, най-важното… Опиянен от арогантните си прогнози, отвори флакон със стимуланти — защо да не изпита удоволствието тази нощ, сега, щом бъдещето се очертаваше тъй безспорно.

Настроението му беше превъзходно, глътна още няколко таблетки, после още, може би трябваше да спре, защото, когато се натряскаше до капака, винаги ставаше онова, какво беше, нещо като идиотски мозъчен колапс, и тогава… Изведнъж усети болезнения гърч, сякаш лазерен скалпел съсече съзнанието му, разполови го, отсам — Кин, оттатък — Бово, двете самостоятелни личности се втренчиха една в друга, Кин с почтителното вцепенение на малолетен пред мрачния и грамаден Бово, но за кратко, Кин забрави (децата лесно забравят), захласна се в интересна игра, която представляваше изливане на вода от кана, вадичката течеше по масата (ах, каква пълноводна река!) и капеше на пода (страхотен водопад!), докато сериозният Бово следеше на екраните за нощно наблюдение бреговете под Мауринския водопад… Хубаво е да си лейтенант, помисли и изпита парещата жажда за опиат; когато небесносинята таблетка се стопи на езика му, изръмжа срещу блясъка на лазерния скалпел, срязващ го отново на две неравномерни части, и се появиха следващите нови личности — дясната четвъртинка Бово заспа, захапал палеца си, обаче лявата четвъртинка Бово блъсна с юмрук Кин и от удара той също стана на четвъртинки, Кин-прим и Кин-секонд, които разочаровани се разплакаха.

— Инфантилни копелета! — срита ги левият Бово, смееше се гръмогласно, десният Бово се събуди, обхванат от съжаление, от съчувствие, от дерящ душата му сплин, и избърса сълзите на Кин-секонд.

— Не плачи, оня Бово е идиот.

— Гледайте! — изкрещя левият Бово и заплющя с длани по екраните. — Това са двамата, които трябва да заловим!

— Лейтенантът каза, че може да са и трима — поправи го Кин-прим.

— Затваряй си мръсната уста! Аз ще ги заловя и аз ще получа възнаграждението!

— Винаги съм бил близо до теб и сега пак ще бъдем заедно — заяви десният Бово и престана да съществува като отделна личност.

Кин-прим и Кин-секонд също се сляха.

Сега в стоманения бункер пак стояха Кин и Бово, несъвместими, стигнали в чувствата си до съперничество и конкуренция, до враждебност.

— Ще стреляме едновременно, който по-точно забие парализиращия инжектор в целта, негова ще бъде наградата. Приемаш ли?

— Приемам.

Разстоянието не беше голямо, стреляха, после изтърчаха навън и намериха двама цивилни, лежащи вцепенени в недълбок валог. По-младият бе улучен в рамото, другият — в ръката, което не се броеше за точен изстрел.

— Аз печеля! — зарадва се Кин.

— И ти губиш! — отсече Бово, дръпна ръкавите на парализираните и посочи индексите 100-S. — Сигурно са преоблечени гритнористи. Лейтенант Соши предупреди, че нашите хора нямат татуировки.

— Още по-добре, значи отпада влаченето на гръб! Тия не ни трябват… — Натисна спусъка, сякаш прекара плазмен тегел, и от упор заши гритнористите към валога.

На връщане Бово мълчеше, докато Кин с най-мръсни думи го ругаеше и му се подиграваше, че не можел да стреля.

— В някой щастлив за теб час ще ти докажа какво мога, стреляйки в теб! — не издържа накрая Бово; вече бяха в бункера; той отново се взря в екраните за нощно наблюдение, където тъмнината, обърната по неведом за него начин в светлина, плисна в очите му. През джунглата се промъква цяла група… Разстояние — повече от миля и половина.

— Не е малко…

— Залагаш ли хиляда фелана, че ще улуча когото поискаш точно в гръдната кост? И не с инжектор, а с плазмен изстрел!

— Готово, но заложи и ти хиляда фелана, и аз ще стрелям. После ще отидем да проверим кой е бил по-точен. Парите — за него. Ей, да не сбъркаш, ще стреляш в десния, моят човек е левият.

От изстрел до изстрел — стотна от секундата — двата миниатюрни силуета сякаш се строшиха в окулярите на оптическите мерници и се строполиха ничком, третият от групата изчезна, сигурно бе залегнал в тревата, отпълзял встрани и избягал.

— Аз печеля!

— Аз печеля!

Кин и Бово се спогледаха, вече бяха непонасящи се личности, смятащи се за: двуметров олигофрен (Бово), анаболен изрод (Кин), цукало на лейтенант Соши (Бово), бръснат динорнис (Кин), скопен игуанодонт (Бово)…

— А ти си най-гадното: Кин Бово!

— Не те питам с какво се различаваш!

Огледалните мембрани на мозъка повтаряха и повтаряха обидите, ясни и отчетливи като инкрустирани поради състоянието на сенсибилизация, до крайност полираните междинни стени на бункера отразиха още няколко вика, няколко светкавични действия, два изстрела в пълен синхрон. Кин и Бово стреляха с еднаква бързина и омраза в мишената на взаимната си омраза и на пода се сгромоляса общият им труп с пистолети в лявата и в дясната ръка.

В настъпилата тишина, стига да имаше кой да чуе, би чул немия вик на Адито Лансуар, лежащ на миля и половина от бункера с лице към звездите. Адито се стресна от този ням вик, извиращ от тялото му, припълзя към Рей, обърна го — мъртъв, обърна Александър — мъртъв, и усети най-чудовищния миг, същността на мъчението да си жив сред убити, с които само секунди преди това си дишал въздуха. Повторно го разтресе немият вик, обаче не възвърна способността му да мисли, а трябваше да направи нещо, трябваше — но какво?