Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (4)

4.

Това беше пак неестествено — поне като човешко поведение. Феланците бързаха нагоре по брега на реката и когато ни забелязаха, спряха, застанаха в редица, на фона на квадратната варовикова скала силуетите им изглеждаха като нарисувани на лист. Викаха (гласовете не стигаха до нас) и показваха с недвусмислени жестове какво ни чакало при следващата среща — съвсем инфантилно се държаха. Януш вдигна пистолета, прицели се, голямо е разстоянието, казах, малко е спрямо желанието ми да улуча, отвърна и изстрелът застигна последния феланец тъкмо преди да се скрие зад скалата.

По десния бряг, на който стояхме, нямаше как да влезем в каньона, пречеха отвесните скали и реката, врязваща се под тях, изръмжах срещу този своеобразен катинар, изработен толкова безпогрешно за милиони години, а и шансът да преплуваме отсреща през бързея беше нищожен.

Тръгнахме да търсим разширение и го намерихме след завоя на реката, след дълго газене през влажни папрати, както изглеждаше, на Фелания всичко бе скрито зад завоите на безконечно бъхтене било по пътеки, било в несигурни предположения. И тук мястото от всяка гледна точка не беше подходящо, полегатите брегове преминаваха в мочурливи разливи с тресавищни ями, които като огромни вендузи всмукваха каквото им попаднеше (хвърлих няколко клона и те с мляскащи звуци бяха погълнати), жълто-бялата пяна в средата пък подсказваше, че водовъртежите непрекъснато колаят пясъчното дъно и отново го засипват, сякаш да си осигурят работа за векове напред.

Нагазих до коляно, придвижвах се бавно, дъното поддаваше като сюнгер, рязко се отблъснах и заплувах към предварително набелязаната дюна на отсрещния бряг. В началото поне петната, тия жълти петна на водовъртежите, оставаха невъзмутими, когато се приплъзвах покрай тях, те всмукваха мехури и пясък, водорасли и корени, изскубнати някъде по-нагоре от събрата водовъртеж и изоставени после на течението; щеше ми се коварният талвег да е вече зад мен, забързах, дясната ми ръка трябва да бе ударила малко по-вдясно и тутакси усетих как водната кука на водовъртежа ме дръпна, хвърли ме в добре измислената и стегната мрежа от концентрични вълни, подводният рибар завъртя мрежата с улова си, само за миг се опитах да се противопоставя и се отказах — единственият сполучлив договор с водовъртежа и цялата истина на спасението е да хвърлиш всичките си сили в поемане на въздух, повече въздух…

Водата ме усука и стремглаво ме запрати надолу, болезнено ме блъсна о дъното, корен ли, друго ли ме забърза през лицето и ледена вода и пясък се смесиха с кръвта от разбитите ми устни.

Изплувах, обърнах се по гръб и погледнах назад — Януш, обезпокоен от подводните ми пътешествия, вместо да изчака да изляза на отсрещния бряг, бе скочил предварително; канех се да подвикна, че всичко е наред, и тогава встрани от Януш видях да се влачи безпенеста следа, нещо, което умееше да плува като волен дух, пресичаше пътя му; нямаше съмнение, че го настига фелански ихтиозавър, носеше се под самата повърхност, сякаш отпаряше водната кожа и (настръхнах) ей сега, след малко, тялото на водата щеше да лъсне влажно и одрано.

— Януш!

— Януш!!! — изкрещях още веднъж и тутакси се наругах, можеше иначе и по-бързо да го предупредя за опасността, стрелях, сигурно не улучих и все пак влечугото бе смутено, главата му щръкна над водата и веднага се скри, но Януш вече разбра, неговият и моят изстрел прорязаха мястото на бълбукащите още мехури, кипящ гейзер, облаци пара, сред тях се мярна туловището ведно със свирепостта си, опашката заблъска, разкъсвайки и убивайки белите облаци, огромна маса вода плисна, Януш беше изхвърлен високо нагоре сред сякаш стъклени пръски, трошащи се със стъклен звук, изтърва оръжието си (това научих по-сетне), а да извади резервния пистолет щяха да му потрябват тъкмо секундите, които липсваха.

Обхвана ме паника, заблудих се, че вълните и водните стълбове са вдигнати пак от бясната гущерска опашка — в действителност Януш се отбраняваше с гравитарите и приличаше на парадоксален боксов мач върху течащ ринг, гравитационните импулси ту попадаха, в целта, ту не.

Влечугото озадачено отдръпна глава, обаче през костената броня едва ли приемаше на сериозно половинтоновите удари, непременно щеше да поднови атаката и сигурно — разярено докрай.

Прицелих се, не знам колко пъти се прицелвах и се отказвах, нямаше как да стрелям в кълбото, врящо от ихтиозаври, Янушовци, вълни, мехури, гравитационни импулси, пръски, плясъци и обреченост.

Дръж се, Януш, гмурнах се надолу, дръж се, Януш, плувах срещу хилядите мърдащи сенки, каквито шарят под бързея на всяка река, дръж се, Януш, в средата течението взе да ме отклонява, пречеше ми, отблъскваше ме, изчерпи въздуха от дробовете ми, но още няколко метра… мрачината от дъното се опита да се настани в очите ми, само не това, непростимо би било да загубя съзнание, когато още няколко метра и ето ги, сенките на ихтиозавъра и на Януш над мен, ихтиозавърът чертаеше кръг, чийто център бележеше Януш, и от тази позиция, в която бях, можех да очертая безпогрешно същия кръг с непрекъснати плазмени изстрели.

Сега се отпусни, Януш…

Като по най-бавна стълба стигнах до повърхността с помътено съзнание от кислородния глад, Януш се насочи към мен, плувайки с една ръка, явно ранен, и така стигнахме до брега, където си дадохме почивка, ръката му беше само леко навехната, нямаше опасност.

— Измъкнахме се, Януш, какво ще кажеш?

— От зверовете все има някакъв шанс да се спасиш, докато от хората…

Потъна в дълго мълчание, може би защото в минутите след спасение пространството е с други измерения, времето е сякаш вътре в себе си, преценките за току-що отминалите събития променят местата си.