Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (11)

6.

Запознахме се, ако не с неприязън, то с явно пренебрежение един към друг.

Лекарката, която пое грижите за възстановителния ми период, бе млада, по-млада от мен, обаче самочувствието значително надхвърляше възрастта й, тъй неприятни майчински маниери у хлапачка — ядоса ме още в първия миг.

— Ще бъдете послушен! Доколкото знам, вие сте звездата на Седми специален, инспекторът номер едно, безстрашният Александър, завърнал се от феланския ад…

— Да започваме лечението — прекъснах я.

През първите дни се разхождах в парка на клиниката, сто метра напред, сто метра назад, следен от полуразсеяния, полуподигравателния поглед на Мартина (научих, че се казва Мартина, не от нея, а от моята медицинска сестра, от Мечето), която седеше на пейката с купчина апарати, която ми нареждаше: Александър, елате да ви премеря пулса, която хъмкаше многознаещо и ме отвеждаше в гимнастическия салон да греба с тежки весла въздуха или да вися на шведската стена, и аз всичко вършех с безразличие, защото забелязах нейното безразличие, тя непрекъснато пребиваваше в някакво далечно вцепенение, толкова отнесена в себе си, че се питах дали не спи, и на третия ден не се сдържах:

— Вървете да си починете, безсмислено е да сънувате как седите на пейката, а пред вас напред-назад маршируват звезди.

— Прощавайте, Александър, но нали вие сте настоявал да ви наричат звезда? И освен това…

Отначало само веждите трепнаха, челото й се напрегна да се смръщи, но навярно бе останало още в детската си възраст, когато никак, ама никак не могат да се правят бръчки, зеленото (досега ми изглеждаше надменно) на очите й сякаш се напука, после лицето, раменете, цялата се разтресе от бурен смях.

— И освен това сте казал, че за мен ще бъде изключителна гордост да ви лекувам.

— Какво? Аз съм казал?!

— Вашите приятели така твърдят. Нямам основание да не им вярвам. — Мартина стана от пейката и изигра една фалшива прозявка. — За днес процедурите свършиха, отивам да спя, както ме посъветвахте.

Рей се появи чак вечерта. Хванах го за яката.

— Ти ли надрънка на Мартина, че аз… че тя…

— А кой друг? Обясних на момичето, че ако не прояви нежни чувства към теб, лечението ти доста ще се позабави.

— Отде на къде ще проявява нежни чувства! — задъхвах се.

— Да де, и тя същото ме попита. И тогава й казах, че си звезда номер едно на Седми специален отдел, и е длъжна съответно…

— Спри. Искам една приятелска услуга. — Положих всички усилия тонът ми да не изглежда подозрителен. — Дай ми, моля те, гравитарите за малко.

— С удоволствие, но всъщност не ги нося. За какво са ти гравитари в болнично заведение? — учуди се искрено.

— Щях да ти размажа носа от разстояние. За съжаление ще трябва да го размажа от близо…

Замахнах с юмрук и разбира се, когато юмрукът ми стигна крайната си точка, Рей вече не беше там, безгрижно се усмихваше, облегнат на перваза на прозореца.

— Размина ти се, защото съм във възстановителен период! Но после…

— Нито после, нито никога няма да ми се размине — за цял живот ще сте ми благодарни с Мартина!

— Твоите шеги…

— Защо си против шегите?… А, не ми отговаряй, аз бързам, въобще не съм бил тук…

И хлътна във вратата вдясно. Сякаш бе видял (навярно приятелите виждат и през стените) кой идва; само след секунда вратата насреща се отвори и влезе Мартина.

Имах чувството, че бе минало много време от последната ни среща.

— Знаеш ли, Мартина — подхванах, — едва сега мога да ти разкажа за онова далечно денонощие, което завърши така трагично, струва ми се, че трябва незабавно да ти разкажа за Фелания…

През следващите дни всички алеи в парка на клиниката ни опознаха, от време на време сядахме на тревата, различията, несъвпаденията и всякакъв род противоречия помежду ни бяха предостатъчни, за да осъзнаем влечението си един към друг.

Полека-лека близостта ни стига дотам, че вече разполагах с дните на седмицата й, сякаш бяха мои.

— Днес и утре си дежурна, добре, значи в сряда и четвъртък ще ме придружиш до Варшава, а после до Токио. Трябва да изпълня обещанието си към Януш Ружевич.

Съгласието и ентусиазмът й бяха притушени, така ми се стори, дали се досещаше, дали знаеше което аз узнах на другия ден?

— Не ти казвахме досега, разбираш, пазехме те, още докато бяхме на Фелания, Тереза и Ирене са били отвлечени, и двете… — Шетински искаше да продължи, но го прекъснах.

— Лекарите са на мнение, че съм здрав. От утре съм на разположение на отдела.

— Много добре. От утре си на разположение на академик Джатила.

— Кой е пък този академик Джатила? — Нарочно подчертах пренебрежението си, от Рей бях подочул, че към отдела е разкрит нов научен център за преподготовка на инспекторите, обзе ме гняв, че вместо спешно да заминем за Фелания, да проникнем в Мраморния каньон и да осигурим разобличаващите доказателства, тепърва се канят да ни обучават. — Какъв е? Треньор по древно джудо? Алхимик, дестилирал живата вода, та като ни откъснат главите, да се напръскаме и да се съживим? Аз не искам да ставам съвременен нинджа, самурай, супермен, непобедим, неуязвим, безсмъртен!

— Не искал! А аз искам. И доктор Джатила иска. Да не говорим за най-съкровеното желание на милото момиче, наричано Мартина, тя пък съвсем иска да отидеш на Фелания и да се върнеш жив и здрав.

На бавен огън препекох сарказма си.

— Не допусках, през ум не ми минаваше, че Седми специален отдел се е специализирал в последно време в тайно разследване на личния живот на инспекторите си.

— Ами! С теб ще се занимава Седми специален отдел! Аз по неволя се занимавам с твоя милост, понеже Мартина ми е племенница и всеки ден плаче на рамото ми… за теб. Колкото до доктор Джатила, съмнявам се, че ще останеш разочарован от него.